БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Човекът с многото имена
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ


Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

* Текстът е част от книгата  на Георги Господинов "И други истории"

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.

Коментари по темата
Бях започнал нещичко, просто да вмъкна виц, както Ал.Янкович препоръча в алгоритъма си за бързо компютърно творчество. Но бях се и отказъл. Денят е за траур. Тягостни, тежки дни се заредиха по земята ни. Светъл мир и покой на душите на погубените ни сънародници!
Като прочетох и коментара на проф. Богданов, нещо ме подживи. Пряко унинието си ще го продължа. Тъжната гънка в общото ни българско време ме кара да съм и изострен, уморено яростен. Колкото и не на място да прозвучи ще кажа: Руснакът се дави от пиянство, африканецът от страх, а българинът от глупост и ефелък. Под ефелък разбирайте незаинтересовано отношение към устойчивата, скучновата прагматика на битието, придружено с подценяване на всякакви по-ярки протуберанси в съзнанието. Накрая се получава така, че хем сме по-нескопосни плувци от невръстните германчета, хем си строим язовири и язове, за да дойде време те да ни издавят. Господ да ми прости скверното в тези думи.
Но каквото бях почнал, беше по-скоро по алгоритмиката на нашенското литературно минало и сегашно. Ето го и вица.
Влиза един ден колежката от култур-отдела в стайчето на моя не толкова културен отдел и на ушенце ми казва: „Виж кво, разлиствах нещо тялото /тогава пазехме броевете на официозите и по-значимите седмичници в прикрепени с ламаринена закопчалка „тела”,като в нагъчкана ориенталска баня за хубаво изчипкани клишета/ на вестник… еди кой си, и хванах колегата, еди кой си, преписал почти мотамо от западногерманския /още си бяха двете Германии/ нобелист еди кой си. Пък оня ден аз самата му пуснах разказа в нашта културка, /разбирай специализираната страница на самия наш областен орган/ и днес му излезе…” Бре, ами сега? Мойта лесна, аз в културата и изкуството не се бърках. Тя – притеснена, прежълтяла. Разгръща ми пресния брой, бях го бях зърнал до този момент само по диагонал, а там със страшна сила се мъдри преразказът на местно-мастития ни очеркист и прозаик. Почвам го лекичко и веднага ми светва каква е станала. С оригиналната къса творба на въпросния нобелист, случайно или заради онова си вяло надничане из лит-културната периодика, за което преди време ви споменах, и аз се бях срещнал, беше ми в главата. Отидохме при „тялото”, намери колежката броя от преди има-няма половин година. Какво да кажеш, как да си изкривиш душата. Нашата местна, ненобелистка публикация лика-прилика с оная. Попрегъната /както се изразява колегата Ал. Янкович/, пипната, поомачкана, поокепазена, ама в общи линии направо те разревава, силна работа. В общи линии и в „двата” разказа задъхано се описва баналната, но трогателна homo amans история: той и тя, бивши, разделили се преди години влюбени, се срещат на многолюдна гара и пак се разделят, този път, предполага се, завинаги. Бре, ами сега. Кви мерки, кви теглилки…Имаме трудно оборим акт на провинциално плагиатство от висок източник. А колегата, мил човек, все един унесен, възнесен, някак изпълнен винаги с нови творчески планове и идеи. Да го боцнеш, ще се пръсне от литературно.
Боцнаха го, още на следващата планьорка. Друг колега, също деен прозаик. Оказа се, че и той е прочел нобелиста и си го спомнил. А и как да се опазиш. В онова наше време почти нямаше журналист да не се е пробвал поне в късия разказ, нали си е по-лесен. А и някои не само пишеха, но и попрелистваха литературните „тела”, безплатно нали беше. Разкъсаха го литературния наш събрат, на парчета. Някой даже писмо написа чак до ГФР-то, до нобелиста. Станахме, макар и за кратко, още в това ранно преддемократично време европейски известни с наша творба.
Лошото е, брате АлЯнкович, че именно на моя милост тогава се падна тежката хомолуденсова /в смисъл на до полуда трудна/ роля заедно с партийния секретар и аз по профсъюзна линия да привикаме злополучния наш автор за другарска критика. Всички останали се кискаха, злорадстваха отстрани. Върху нас само легна бремето да ровим в душата на този мил, емоционален и в крайна сметка недотам лошо и усърдно пишещ колега.
Другарската критика не продължи дълго. Преди да попитаме каквото и да е, той се разплака с едри и чисти сълзи и промълви: „Не знам как стана… Влязъл ми е в главата този /еди кой си/. Не помня даже чел ли съм го или не…Пък и аз имам подобна история.” Ние се съгласихме тихомълком. Партийният секретар май и той беше имал подобна история. Аз съм бил по-младичък, но също носех някаква, по-непревтасала, подобна в душичката си…
Та, нямаше още компютри, бързи информационни справяния с това-онова в интернета. Ала истории, словесни оригамита, ровене из „телата”, вездесъща неприязън между литературните събратя и прочие си имаше. Лошото е, че от тази „пълнокръвна реалност” почти следа не остана. Пък и тогава, както от памтивек, си важеше онова „В селото си пророкът не е пророк”. А може и да е имало пророци, знае ли човек.
Е, щастлива творческа съдба е споходила Георги Господинов и „компютъра му”, та са го чули и в други села и градове. Желая му още и още силни творби!
Тема № - 55 Коментар № - 6279 Dekarabah - 2012-02-08 22:24:27
Точно така е, господин Янкович. Всичко опира до намиране на алгоритъм. И вие сте намерили, за да прочетете, а и намереният алгоритъм доста съвпада с алгоритъма на Г.Г. Говорите за прегъване на времето. По това, което казва Владимир Маринов, излиза, че времето е своеобразно прегъване на вечността. Това няма значение, защото “Човекът” има за време измислената биография на Гаустин. Разбира се, с пропадане във времената-моменти на още три истории. Така е и извън литературните текстове. И в нашето живене ходът на някакво време пропада в моменти, които си развиват свои особени времена.

В централната история на “Човекът” всичко е празнично-пародийно – и пристигането на Гаустин, и беседването пред хора и жаби, и изчитането на всичко, написано на старогръцки и латински, и преобличането като Дядо Мраз-Коледа, и провалянето на пира у Омир, че и смъртта. Пародия е и пирът у Омир. Реалното в нея е съвсем тънко. Като името на реката без името на града или податките какви са хората и какъв не е Гаустин. За да не зазвучи реално, Г.Г. е избегнал обяснението, че не друг, а Гаустин би трябвало да е виновен еди-кой си да се казва Омир, а гаражът му “Илиада”. Пародийна остроумица е твърдението на Гаустин, че, когато пише, не е Сократ, а Платон. Един вид пародия е и идеята, че живеенето е разказване и животът мрежа от разкази.

Защо тези пародии? Поради поне две причини. Защото реалността е толкова безсъбитийно тъжна, че за нея не би могло да се каже нищо по-дълго и защото бодростта, шегуването и словесното задяване са истински ценните състояние. Не че ги няма в така нареченото тъжна безсъбитийност. Има ги, но ние не сме в състояние да ги видим. Затова и те трябва да се произведат литературно с пародиране на друго литературно. Ако в тъжното безсъбитийно се виси в невреме, в литературното времето се поражда с монтажи, размествания и помествания в хода на едно духовито жизнено цяло.

В случая то е почти толкова кратко като вашата музикална пародия, господин Янкович. Нейното пародийно послание е още по-безсъдържателно от това в “Човекът”. То обаче става стойностно в ритъма и мелодията на песента, в редуването и повтарянето на сцени и образи. Знаете добре, че подсмихването и пародирането е силата на говора на младите, а също и на възрастните, които заменят сериозността на своя, а и на целия живот с подигравки, закачки и подмятания. Литературата тръгва оттам и прави същото.

Въпросът е защо край Тунджа? Защо да не ползваме чужда добра литература, ами се опитваме да създаваме наша. Ами ние ползваме постоянно. И това е едно от нещата, които се коментират в “Човекът” на Г.Г. Коментират се непряко по добрия литературен начин със двойната неизвестност защо Г.Г. цени толкова старогръцкото и латинското и дали изобщо го цени или го използва за реплики в двете посоки – и към него, и към своето. Към него, без да го познава пълно, но и към своето, което не познава или не иска да познава по-достатъчно. Две непознавания, монтирани в особеното време на “Човекът”.

Ами, да, след като нямаме усет за своето, освен по принцип, добре е да се започне с такива реплики и внимателно на малки порции в измисленото да се инжектира нещо малко наше и свое. Такова съвсем малко е Тунджа, приготвянето да се отиде на гости, обстановката у домакините, а и историята с киселите краставички. Това малко се закача за литературното. В следващата история на пира у Омир реалното е още по-малко, а в следващата за камилското око напълно липсва. Да не говорим за по-нататък. Г.Г. ликвидира своя Гаустин. Краят на текста е край и в този смисъл – умиране.

Да, но се е получила събитийност, която не съм сигурен, че Г.Г. е имал предвид. Гаустин-Сократ, който може само да разсъждава, умира, защото не може да разказва истории, особено пък на такава ниска тема как се е изложил. Той може само да беседва и да събеседва. Затова умира. Защото живеенето е разказване за себе си. Всички това правят – разказват за себе си. Ако не им се е случило, измислят. Я, се вслушайте колко невероятни неща за себе си разказват жените седнали на кафе в заведение. Гаустин милият не може. Тогава защо да живее.

Можете да усетите, господин Янкович, стига да не сте млад човек, защото младите са забързани, че тук Г.Г. е уловил доза реалност. Литературата на свързването му е направила тази услуга (освен ако не е толкова коварен, че нарочно не го е казал) – произвела му е още реално, което се е добавило към малкото, което той е произвел умишлено.

Особена е тази борба за реалност и добро настроение. Г.Г. знае, че пътят към тях е дълъг и труден. Особено в нашата българска среда. Не иска да излъже и да се самоизлъже направо и наедро. Предпочита да прави това с литература и да не прекалява с говорене за реалното. Погледнете в прекрасните му стихотворения. Какво прави? Понижава и смъква обичайното високо в българската литература с литература, като инжектира нейното измислено с малкото реално, което му е достъпно. Незнам дали само на него или и на всички нас. За останалата голяма реалност наедро Г.Г. изглежда смята, че тя е само обективистичен хап, който е крайно неефективен. Нашето е някакво свое, което не бива да се прикрива с направо с нашето. Ако ще се прикрива, по-жизнено е това да се прави с друго - с измислиците на литературата.
Тема № - 55 Коментар № - 6277 Bogdan Bogdanov - 2012-02-08 19:56:24
Прочетох разказа. Не ми беше лесно, но го прочетох. Беше смешно. Търсих някаква понятна ми логика, някаква червена нишка, някаква червена пагода, някакво лучено въженце на Адела, някакъв алгоритъм. Няма. Затова реших да си измисля нещо смешновато (по него.) "Та кой ще ми попречи да кажа всичко със смях?" казва Хораций? Тогава си го измислих алгоритъма, техниката и технологията. Вдъхнових се от една смешновата "пародия" на Гангстерския рай на Кулио, която се нарича Раят на Амишите на Ал Янкович.
http://www.youtube.com/watch?v=xo74Dn7W_pA
Това е моята отговор на тъгата.
Хорацио:
1. Тръгвам от единственото ясно ми нещо: = Единственото ясно ми нещо е прегъването на времето "Съвпадението на случайности", както прозорливо отбеляза Вл. Маринов (благодаря и аз). Значи това, което мога да определя като отправна точка в моя алгоритъм на моята бъдеща литратурна творба е времевата форма - прегънатото време (не вектора на времето.) Следователно = Техника = оригами.
2. Следователно - правя книга-игра с техника оригами. Какво правя следователно= играя (си). Homo ludenes.
а) Необходимо полагане: Как се играе днес? На компютър.
б)Необходима дефиниция: Какво е играта - теория на вероятностите. Следователно играем на случайности (на компютъра като случайно кликнем на нещо).
3. Определям областта на случайностите (иначе творбата ми ще трябва да е безкрайна) - избирам древогръцата литература/ (и философия)(Мога да си избера скандинавска митология или древноиндийски епос също). Тук имам възможност за случаен, но краен набор от вероятности, които мога да използвам (Сократ, Платон, Аристофан, Касандра и пр. в дефинираната крайна област).(Или Один, нибелунг,валкирия, принцът-лебед и пр.)
4. Избирам си главен герой = естествено също чрез теория на игрите, чрез компютър, играейки.
Техника: Клик = G.Austin=Гаустин. (Той е рапър, който рапира с използването на натур-изрази.)Може да попадна на Кулио и да се казва Куло.
Ето и канавата, върху която ще тъка: Гаустин (Куло)нещо прави/не прави -логично по предикат ще беседва като Сократ (Сократ е беседвал)с Платон, Омир, Еней, Агатон и др като по полагане включвам и натур-елементи, за да подхождат на истинския G.AUSTIN или Coolio.
5. Развитие на сюжета = няма развитие, има прегъване. Но трябва да има точка на прегъване в пространството и на пречупване на времето в нея точка; Технология на играта -теория на вероятностите (игрите)- Случаен избор= техника=Клик = град Ямбол (може и Сливен) с река Тунджа (може Сливенски минерални бани), където ще се удавя Гаустин (Куло, който е също Танхойзер, Зигфрид, Розамунда, Один).
6. Щом има Прегъване - пречупване = има цикъл. Цикълът е: Гаустин (или Емо - от Еминем)се появява от никъдето(долен минимум на цикъла), беседва с краен дефиниран брой събеседници от избраната област (горен максимум на цикъла)и изчезва в Тунджа в парка край Ямбол, където се прегъва времето и пречупва пространството(долен максимум на цикъла-край на цикъла).
7. Изтъкаване на платното: Теория на игрите, техника клик-клик. : Попадам на: Покер - "Празен ход", Умберто Еко- "Името на Розата".
Празен ход в покера и Умберто Еко = Следователно техника Ctrl+ F "празен ход" - а именно: Георге (Хорхе), лошият герой на Еко в Името на розата, този, който четеше смешната книга и не я даваше на никого, казва: смехът е празно нещо. Може при покер-игра "празен ход" да стане печеливша карта, много рядко, но по теория на вероятностите е възможно. Така стигам от "празните ходове понякога са печеливши" до "само празните ходове са печеливши."
Държа се о времето, мястото на пречупване и прегъване и теория на игрите. Следователно - слагам "смях и роза" и после нещо по-натуралистично, разказани от събеседващите( от крайната дефинирана област). Розата има едно име, от нея остава името, но името не означава с нищо конкретната роза. Следователно моят герой ще е с много имена и нито едно истинско и конкретно . Той ще е нещо извън знака на думата и името. ...
8. Малко се изчерпах, но ще разкажа един виц.
9. Разбира се, на края или в средата, ще си призная, че нямам свои истории, както Гаустин честно си признава,че няма свои истории, а разказва чужди истории, затова е човек с много имена, "а си няма свое" (Н. Искрова), както забелязва проницателно Надежда Искрова.
Проблемът ми е, че с тази вече известна ми техника и технология и в този алгоритъм, не мога да напиша криминале,което се повече продава. Единствено озадачаващато и вън от моя алгоритъм-техно-техника е не смъртта на Куло,(Емо) а защо, защо Куло предлага симпозиум, на който, предложен от него симпозиум, той няма какво да каже...? Шах.
Тема № - 55 Коментар № - 6275 Александър Янкович - 2012-02-08 12:52:33
Сложен и полезен е коментарът ви, Владимире. Единственият въпрос, който се повдига, е свързан с това "наше време". То е наше в двоен смисъл - означава своето време на всеки от някакви "ние", но е наше и доколкото в тези техни времена има общ коефициент на общо заедно ставане. Това общо заедно ставане вътре в своите времена не може да се наблюдава. Аз твърдя, че определени излъчени от нас личности, го поемат и започват да го развиват като свое тяхно време.

Но и отделните свои лични времена, и те не са регистрирани, също и това общо заедно, поето като свое от някой, когото излъчваме. Литературните текстове са в състояние да го направят, като покажат как се моделират тези времена - и второто, особено то ("Одисея" моделира в огромен текст времето на един такъв герой). Съвременната литература претендира, че може да представи моделирането и на първото - на своето на всеки от нас, и то с коефициента на някакво “общо заедно» (Марсел Пруст). Отдавна има и друга претенция – на философията и науката, че те могат да представят обективно т.нар. общо заедно и вярват, че го правят в толкова много истории.

То обаче е изследване на разни обективни времена, но не е преживявано време. Преживяването има нужда от субект, който се ражда и умира. Той може да преживява. Да, но времето на живия субект е накъсано, не е регистрирано като цяло свързано врене. Само литературните текстове могат да го направят. Но само ограничено, защото, за да е относително живо, това време на някого трябва да съседства с времената на други, да прехожда в т.нар. общо заедно, а и то да се въплъщава в герои. Та и това моделирано в литературата време също не е самото човешко време.

Нарочно казвам «човешко време», но, така или иначе, думата «време» ни кара да смятаме, че има общо между него и всяко друго. Конструирането му или моделирането му иска то да е празно и да се пълни. Така че това, което казва Нютон, също като онова, което казва Епикур, е истина-идеология. Не е трудно да се сетите, че и за Платон истински съществуват идеите. Да, но съществиват в безвремево време както и атомите на Епикур. А безвремевото време не е никакво време, както не е време и вечността. Съвременната физика впрочем я направи невечна.

Идеята за време, независимо дали то е човешко или извънчовешко е неспасяемо свързана с промяна и дискурсивност. А дискурсивността на свой ред повлича т.нар. съдържателност. Надявам се, че не смятате, че изказвам самата истина. Тя е идеология за употреба и нищо повече.

Благодаря ви от сърце за коментара.
Тема № - 55 Коментар № - 6274 Bogdan Bogdanov - 2012-02-07 16:27:07
Г-н Маринов, питайки "Може ли в „нашето време“ да съществува истински Сократ като Гаустин без нито една лична история, която да ни разкаже и която да не изкриви хода на всеобщото време-протичане?", предизвикахте спонтанното, донякъде ретроспективно реторично осмисляне на времевото протичане в разказа на Георги от друг ъгъл.

Да, според мен би могло, във феномена - "нашето време", на времево съотнасяне и споделяне, да съществуват паралелно и независимо и истинският Сократ и истинският Платон, защото времето е Гаустин - "човекът с многото имена", но без собствено име. И тук е голямото попадение на Георги Господинов. Той пише почти в контекста на Айнщайн, който заявява, че "отвъд границите на времето и пространството започва действителността". Това, може да постигне именно Гаустин. Защото концентрира, компресира разтеглените в хипотетичната линеарна безкрайност на разказа времена.
Тема № - 55 Коментар № - 6273 Надежда Искрова - 2012-02-07 11:45:50
Включвам се с кратко наблюдение, което би могло да се стори някак встрани от новата задача, защото се хваща за античната нишка, но негов предмет не е нито Хераклит, нито Сократ, нито Платон. Размишлявайки наскоро върху мотива за „естественото” и „физичното” в романните заглавия на Г. Господинов, се сетих за хитрата дефиниция на времето, до която стига прочутият поддръжник на атомната теория Епикур: „Времето е съвпадение на съвпадения (sýmptōma symptōmátōn)”. Какво е обяснението за това на пръв поглед екстравагантно определение? Според Епикур, във физически план реалност притежават единствено атомите и празното пространство, в което те се движат; всичко останало в нашия свят е резултат от вторични съчетания на елементарни частици, които рано или късно се свързват в нова конфигурация, без сами да претърпяват промяна. От тази гледна точка съставните неща, с които сме свикнали да живеем и каквито самите ние представляваме, се оказват само временни съпътствия или съвпадения (лат. аccidentia) на неделими и вечни компоненти, продукт на случайността и обект на непрекъснатата промяна. Именно пресрещането и преплитането на крайните им движения на фона на безкрайната и вечна вселена се нарича в собствен смисъл време – онова, „което съпътства дните, нощите и сезоните, страстите и освобождаването от тях, различните типове движение и покой” (фр. 79; 294 Usener).

Остроумното в дефиницията на Епикур е, че с нея той се отървава от нуждата да дели и противополага обективното, външно и физическо време на вътрешно преживяваното такова. Времето не може да бъде универсална празна рамка за изпълване със събития, независима от конкретното си съдържание (както мисли Нютън), защото пустотата, също като атомите, е вечна и няма никаква връзка с временното. За Епикур времето не поражда и Аристотеловия парадокс, в който то е хем обективна мярка за движение, хем число, зависещо от измерващия го ум („Физика”, ІV.14), тъй като в атомарния свят (нивото на реалността, с което се занимава физиката) не протича време – то се отнася единствено до сферата на съставното и сложните стечения на обстоятелствата в него, които формират друг, особен тип реалност, достъпен и съизмерим по-скоро с човешкото. Накратко казано, в епикурейското мислене всеобщото „природно” време и личното „екзистенциално” време са практически неотделими, доколкото и двете представляват вторичен ментален конструкт, макар и с твърде различна степен на зависимост от отделното съзнание – и двете следва да се схващат като специфичен тип „представа” (phantasía), с чиято помощ координираме оплетената реалност на комплексни неща и събития, които нямат по необходимост (мета)физическа стойност.

Така, без да психологизира темата до крайност, епикурейското разбиране за време ни кара да проумеем неговата неизбежна „симптоматичност” – това, че то не принадлежи на нещата такива, каквито са, и не протича в права линия, а е съставено от множество разнопосочни знаци, които заедно образуват както идиосинкразиите на външните протичания, така и уникалната гледна точка на вътрешната ни динамика. Разбира се, обикновено предпочитаме да си представяме „нашето време” като всеобщо и монументално, извисяващо се далеч и високо над нас, а и над другите и техните частни или общи ситуации. Откъдето и тенденцията да го описваме с категориите на физиката, които му придават не само повече предметност, но и повече ред, естественост и универсалност. Вероятно на това се дължи и особеният афинитет към каталога в писането на Господинов – от малките шкафчета в НБКМ през инвентара на комунистическия бит до набора от истории-разкази, в които времето описва своите кръгове. Но дали разпознаваме едно и също време в тях и до каква степен то носи симптомите на общото помежду ни? Може ли в „нашето време“ да съществува истински Сократ като Гаустин без нито една лична история, която да ни разкаже и която да не изкриви хода на всеобщото време-протичане?
Тема № - 55 Коментар № - 6272 Владимир Маринов - 2012-02-07 10:23:57
Във „Физика на тъгата” Георги напомня, че писателите не бива да си задават разни въпроси от рода на това, дали да вървим напред или да се върнем назад, защото често пъти в неговия разказ, вървейки напред е всъщност назад в лабиринта на Минотавъра или в липсата на лабиринт,(при Гаустин) което е още по-многоизмерно текстово протичане на време и реалност. Ето точните му думи: „Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна.”(стр.53,). Или, с други думи, според автора на "Физика на тъгата", нещата се случват едновременно. Като на филм за Втората световна война или за каквото и да било друго, но наше, общо от времето – камера, клапа, първи кадър, (който съвсем не е първи, макар да е в проекция на паралелно протичащ разпад), дубъл и...

„Ая ревва с цяло гърло и стадионът закънтява. Спират камерата. Цялата машинария на киното замлъква. За няколко минути Втората световна война търпи принудително затишие. И понеже нещата се случват едновременно, представям си, как точно в тези две минути по време на битката в Унгария една жена е използвала необяснимото затишие на бойните действия, излязла е на улицата и е издърпала ранения войник в къщата си.” (стр.256)

„Физика на тъгата” е една удивителна книга, която доказва, че всеки от нас е едновременен и навсякъде, защото е пратеник на онази „колективност в акта на разбирането”, за която говорите Вие, професор Богданов, в текста, който късно прочетох от „Литература, поетика и литературна история”, търсейки другия Ваш текст - „Какво е литература?” В уводната част на „Разказ и реалност в старогръцката литература”, говорейки за класическия й период, Вие засягате и границите между времената в творчеството от този период, но и за случващото се в полиса и аполиса, не само като авторов статут, но и като авторово време: „Поетът и писателят не са специалисти по съчиняване на литературни текстове, а по-скоро изтъкнати граждани и мъдри хора, които имат какво да кажат... Авторът от онова време има авторитет на посланик на идеи и устойчиви положения, а не на творец в тесния смисъл на думата.”

Творческото време, със своя индивидуален облик, естествено протича в нашето всевремие. Протича не надвремево. А като автономно съществуващо, обусловено и обуславящо наше. То засяга нашата реалност. Дотворява я. Това постига и Георги Господинов във „Физика на тъгата” и в „И други истории”. Всевремието се легитимира чрез творецът, който, обаче, „дотворява” времето на четящия, паралелно интерферира художествената с протичащата реалност на разказа. Учудващото е, че в текстовете на Георги, е постигната невъзможността на дистанцираност от текста, едва ли не с „колективна творческа нагласа” на онова присъствие, на онази двойнсвеност, на външно и вътрешно протичане на времето на текста, запазила своята „празничност” на споделяне. Така творящото време дотворява. Достига своята и по думите на Гаустин „нетленност”. Същността си на надвременно.

„Писателите, особено поетите, като че ли не създават литературния текст, а го дотворяват. Това дотворяване е с две начала – едното е божията отвъдност, която всъщност твори, докато поетът само препредава сътвореното, а другото е миналото на предишно авторитетно творене, което един вид продължава. Особено в този втори смисъл литературният текст е отворен, недовършен и подканящ към намеса. Което очевидно се отнася за по-ранното Омирово творчество. Но то важи и за Еврипидовите трагедии, които при поставянето си на сцена търпят добавки и промени, нанасяни върху трагедийния текст от актьорите граждани. В този смисъл литературното творчество в този период продължава да бъде с колективна творческа нагласа.” (Богдан Богданов „Класическият период на старогръцката литература”).

Дали при Георги това е съзнателно търсено обобщение или естествен изблик и авторово избухване, аз не мога да кажа. Мога да твърдя, че той постига мащабно обобщение на литературни „време-пространства”, за които Вие говорите. До степен, спонтанно да призове Селинджъровото „човек с непокътнати способности”, да изведе персонажа на човек с много имена, но без име. Изключително силен персонаж, който несъмнено предшества лабиринтите на тъгата и неравния минотавърен почерк на нейните букви. Четейки паралелно „Класическият период на старогръцката литература” и „Човекът с многото имена”, аз пак се замислих, ако разказът за реалността на времето – литературно протичащото авторово време и независимо дотворяващото колективно уловено от публиката време, съвпаднат в "необяснимото затишие" и постигнат онзи синхрон на „едновременно” случване, кое е по-реално – ставащото или онова, което може да стане като времево протичане?

Питам се, уважаеми професор Богданов, кое е онова, свързващото, „необяснимото”, по думите на Георги, условно наречено от мен - спряло време - между текстовото протичане на време и реалност в една творба и непрекъснатостта на дотворяването, което Вие блестящо обобщавате, и което е най-малко „двуканално”, „двукодово” в културната среда на литературната и нелитературна реалност, която обуславяме като „двутекстови същества”? И която цитираните и обсъждани тук творби на Георги Господинов, несъмнено, постигат в целостта й.
Тема № - 55 Коментар № - 6271 Надежда Искрова - 2012-02-06 23:43:39
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115921

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128125

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180860

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA