БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Много точно и много знаещо, MJ. Наистина е така. Коя сте или кой сте? Участвайте и инициално, и именно, и както решите, но участвайте.
Тема № - 61 Коментар № - 6701 Bogdan Bogdanov - 2012-06-18 11:00:29
Насочих ГГ към контекстите не толкова като сигурно възстановима културна среда, а като възможен смислов ракурс към пиршествените мелоси на Анакреон. В някои от тях има закачки с лека еротика, в които комичното е на повърхността . Самият Анакреон си признава, че не е човек на крайните състояния – напиване по скитски, викове, крясъци. Обича да участва в пирове с умерено пиене и хубави песни. Затова най-вероятно е написал известен брой.Написани са, за да бъдат изпълнявани от подпийнали симпосиасти без двусмислени оплитания и вулгарни изрази. Такъв е и мелосът за момичето от Лесбос. Но Анакреон има и друго стихотворение, посветено на момиче. И в двете момичетата са без имена: в разглежданото от ГГ девойката е от Лесбос, в другото – от Тракия. Ясно е, че пространствените означения имат смисъл в тази игра и придърпват асоциации. Едната мома е дива варварка и съответно той й се заканва, че ще я обуздае, другата от добре построения Лесбос нехае за чувствата му. И в двата случая произходът определя успеха/неуспеха на любовното начинание. Тази симетрична позиция помага и разплита смислово неясното pros d’ allen haskei. Няма как, културните контексти на гръцката словестност често са мъчно възстановими, с каквито и запаси от реалии да ги атакуваме. Тогава доловените елементи с някои по-стабилни структури от материята на текста насочват дискурса. Друг път пък решаващо е умелото разполагане на смислови цялости в модерната езикова среда. Примерът е с цитираните от ГГ стихове от „Оси” на Аристофан. Тук главният герой Филоклеон измъква от някакъв пир флейтистка, точно когато тя се кани „да лесбийства наред”. Филоклеон е простоват и циничен, но това не означава, че всеки негов израз е с вулгарна конотация. Тук не забравяме, че освен всичко друго говори и на жаргон. Трудност създава глаголът enhasko, който означава „зея срещу някого с широко отворена уста” и оттук „смея се”, „надсмивам се”. Схолиастът пояснява, че приема израза като „ще се надсмееш много”, добавя, че може да бъде и нещо ругателно. На свой ред ГГ приема, че това ругателно е „ и ще го налапаш яко”. Да, но малко преди това Филоклеон е казал на флейтистката, че е неблагодарница, няма да му пусне и ще се измъкне, както е сторила с мнозина други. Решението е жаргонното „ще зееш много”.
С две думи към позицията на проф. Богданов добавям,че контекстната среда на старогръцката словестност е динамична и губеща се. Склонна е да привлича структури както от синхронни, така и от диахронни плоскости. В този смисъл е нехармонизирана и несистемна, а елиптичният й характер допуска разнородни прочити.
Тема № - 61 Коментар № - 6700 MJ - 2012-06-18 09:10:36
Точно така е, Морис. Мислейки по тези теми, влизаме в особени асиметрични отношения. Отношенията между обектите, за които става дума, в реалността са асиметрични, също и знаковите означавания между тях, а ние мислим за тези отношения последователно симетрично с пълна аналогия. В това е усилието ми - да предложа начин на разбиране, който да се съобразява с реалната асиметрия. Това съобразяване не е пълно и в този случай. Оттук и другото настояване - да осъзнаваме и това по-малко разминаване. Говорейки за каквото и да е и прилагайки върху него неговия модел – в случая т.нар. асиметрично отношение, също се опираме на повече ред от онзи, за който говорим.

Постмодерното говорене в противовес на прекаленото подреждане въведе истината на безредието. Аз вървя по среден път – знам, че редът винаги е нещо наше, но и не смятам външното за пълен хаос. То изглежда такова поради трудността да го разберем. Не налагам върху него обаче обичайното прекалено подреждане, което по-горе нарекох “последователно симетрично с пълна аналогия”, а само твърдя, че реалното е устроено асиметрично. Което, разбира се, е принцип и също трябва да се подзре в нанасяне на повече ред върху по-безредното.

Не само литературната история има този недостатък, че не отчита асиметрията между литературните текстове и условията-среда, в която те се пораждат. Такъв е недостатъкът и на историята на изкуството, и на всяка друга история. Историите са линейно и едноконтекстово подредени. А литературните текстове, произведенията на изкуството и историческите събития се строят от повече контексти. Те са такива, защото се стремят да се измъкнат от контекста на своето време и да постигнат онова, което прави и всеки човек - да стане сам по себе си и, ако може, да остане за винаги.
Това е заложено в литературните текстове, произведенията на изкуството и историческите събития. Да, но изказано така, както го изказах, това е теория, а историите са настроени нетеоретично. Затова и задачата е в тях да се внесе теория. Това обаче не може да стане механично с добавяне на липсващи понятия.

За написването на такава история на българската литература има нужда от бавни внимателни прочити, които не само съкращават литературните текстове и ги отнасят към основен контекст, който ги означава, а разбират, че по-добрите от тях са “повечеконтекстово” нагласени. Защото моделират свят и интенцията им е да се измъкнат от основния контекст, в който са заченати, като се опрат на подобната нагласа на добрия разбиращ, онзи, който разбира бавно и подробно и който, като текста и благодарение на текста, е особен сам по себе си, огрижен да бъде именно той, а и да остане по-за дълго.

Проблемът със словото, Морис. За да изкажа това важно, ставам патетичен, а то трябва да се изкаже просто, за да се може да се приеме, провери и приложи. Затова и постоянното казване наново.
Тема № - 61 Коментар № - 6699 Bogdan Bogdanov - 2012-06-18 09:05:39
Наистина, професор Богданов, създаването на такъв тип литературна история, която да улавя литературата в нейното осъществяване едновременно като форми и смисъл и като отношения на тези форми и смисъл с външни на тях среди, би било нещо много ценно. Вие очертавате интересна генеалогична рамка на развитието на лириката. Действително в повечето случай онова, което имаме като канон на европейската литература, е филтрирано и формирано от римския контекст. Ние сме наследници не толкова на антична Гърция, колкото на Рим.

Вашият коментар ме насочи към това да се запитам защо е все пак толкова трудно изграждането на литературна история от типа, който Вие предлагате. Защо е толкова голям проблем събирането на историята на формите и смислите с историята на вкуса и институциите около литературата? Разбира се, можем да кажем, че това е един технически проблем и че той може да бъде решен при прилагането на съответните усилия. Можем обаче също да кажем и че това е теоретичен проблем; че не е толкова лесно да наблюдаваме литературата и от вътре, и от вън, защото, въпреки постоянните взаимодействия между двете среди, има една постоянна убегливост на литературния текст спрямо неговия контекст; една невъзможност той да се инкорпорира цялостно в този контекст.

Говоря много наедро, но да вземем конкретния случай с лириката. Нейната първоначална среда е изчезнала, тя е функционирала в други различни среди, те също са изчезнали и сега тя успешно е част от средата на нашия форум. Навсякъде тези лирически произведения са "у дома си" и никъде ненапълно. Когато реконструираме контекста на едно произведение, казваме много за него, но като че не трябва да се задоволяваме с това: трябва да имаме предвид възможността на произведението да напуска контекста.

Работата май е същата като при изследването на един човек. Доста ще научим за него, ако се запознаем с родословието и семейството му, но ясно е, че един човек не е фамилията, от която е част.
Тема № - 61 Коментар № - 6698 Морис Фадел - 2012-06-17 20:48:58
Отговарям на въпроса ви, Морис. Казал съм го в заглавния текст - това е многодискурсността на онова, което все още го няма, но е вече и налице в онези текстове – на литературата. То се утвърждава постепенно и в едрината на литературата, и в нейните родове и жанрове. Различните видове лирики се откъсват от малките жанрови среди и постепенно се свързват съдържателно-тематично-смислово в едрината на лириката. Това свързване укрепва в Рим и с прекъсвания се утвърждава в европейската среда. За това помага и самото име лирика.

Вие смятате това за универсално и то претендира да е такова. Но, първо, е нещо, което става, и, второ, линиите на ставането му са две. От една страна са влиянията от Рим насам и значи работата на поетите, а от друга е работата на ценителите, критиците и теоретиците, които ползват едрите класове на родовете и жанровете. Усещам имплицитния отговор във въпроса ви. Вие смятате тази класификация за дълбинно дадена. Но тя е елинско-римска-европейска рационалност и е исторически получило се нещо.

Историята на литературата би трябвало да коментира споменатите две линии, но тя не ги коментира. Не ми е известно да има такива истории на литературата, които да се занимават със ставането на литературните жанрове и на самата литература в хода на една литература.

Историята на литературата е труден научен вид история, защото свързва една външна история на институции, роли на автори, читатели, ценители и критици и една вътрешна история на форми, смисли и съдържания на текстове, които наистина се събират в онова, което наричаме културна история, но в трудна за представяне асиметрично връзка. Историите, които пишем, не бива да бъдат само едното леко гарнирано с второто, а и едното, и другото в тяхното съвпадане, но и разминаване.

Незнам дали с това, което добавих към отговора на Морис, мога да счета, че съм изпълнил третия обещан коментар за литературната история. Но искам да кажа в заключение и нещо на MJ.

Taкa e, можем да си помагаме за разбирането на това стихотворение на Анакреон с другите му стихотворения. Но в тях нямаме особени сведения за самите пирове-контексти, освен за нещо от настроенията им. Нито е лесно по достигналите до нас текстове да решим къде свършва техният “социолект” и къде започва “идиолектът” на поета Анакреон.

Това, което е сигурно, е, че Анакреон няма творчество на онова време. За творчество се заговорва по-късно, когато някой събира неговите стихотворения и ги издава. Но Анаккреон не е и поет в този смисъл, който ползваме днес. Във вида поет, който е, влиза и това, че го е наел богат управник-меценат, който му се отплаща с безгрижен живот за онова, които той пише и може би сам изпълнява на неговите вечерни угощения.

Е, не разполагаме с такава литературна история, която да свързва тези външни форми на културен живот с формите и смислите на литературните текстове. И аз не написах такава история на старогръцката литература. Единственото, до което стигнах, е да я подготвя с един вид по-масивно инфилтриране на литературнотеоретически възгледи в обичайното за литературната история културносоциологическо разбиране. Това правя в моята книга.
Тема № - 61 Коментар № - 6697 Bogdan Bogdanov - 2012-06-17 09:12:44
Да, текстът е промъкване между вътрешно и външно, както добре го е казал проф. Богданов. Тази песен/мелос/ на Анакреон е предназначена да бъде изпълнявана на пир. Част е от т. нар. симпотична лирика. Преди да бъдат правени опити за интертекстуалните й прочити в системата на гръцките жанрове е добре да бъде видяна сред текстовете на автора й. Сравнима е с „Кобилке млада от Тракия” или „Закусих скромно”. Подпийналите на пира мъже я изпълняват, като се поклащат леко, под съпровод на китара. Разсмиват се и продължават по-нататък – разговори, вино, песни. Контекстът на тази песен няма как да бъде поставен в един ред с контекстите на аристофановите комедии или сватбените песни на Сафо.
Тема № - 61 Коментар № - 6696 MJ - 2012-06-16 17:09:25
Онова, което ми се струва нужно да се добави към тази интересна дискусия, е въпросът за универсалния контекст на лириката. Анализите, правени до този момент във форума, засягат предимно тесния исторически и етнографски контекст. Той е важен, но какво е дало възможност на старогръцката лирика да го преодолее? Защо тази именно лирика се оказва толкова мощна откъм внушения за развитието на европейската поезия, а не друга? Очевидно в нея, както и във всяка добра литература, особено в лириката, има нещо, което надхвърля конкретния емпиричен контекст и я прави свръхпреводима в различни други контексти; контексти, които по никакъв начин не се свързват с нейните собствени. Какво е то?
Тема № - 61 Коментар № - 6695 Морис Фадел - 2012-06-16 13:58:48
Георги предложи прочит на стихотворение на Анакреон, МJ направи критика, Георги отговори в защита на тълкуването си с аргументи и цитати, а Декарабах го подкрепи. Георги наистина се зае не със ситуацията в стихотворението, което коментира, а с т.нар. контекст. Въпросът е, че контекстовите смисли, които той обсъжда, са нещо имплицитно за разлика от експлицитната смислова ситуация в това стихотворение.

А тя е – Ерос кара Анакреон да се влюби, той се опитва, но е стар и момичето, към което се насочва, зяпа (haskei) надругаде. В гледната точка на тази ситуация е без значение дали топката е голяма или малка, но също и към кого зяпа момичето. Е, щом е казано, че е от Лезбос, значи зяпа към жена. Анакреон не успява, защото косата му е бяла и защото момичето е от Лезбос. Него, доколкото може да се съди и по другите му стихотворения, това не го натъжава.

Кое от казаното от Георги не може да е вярно? Смелото разширение с косата и лапането, дори при подкрепата с Аристофан. Защото това не нито ямб, нито епод, нито стара атическа комедия, а, както сам Георги казва, мелос. Мелосът може да въведе игра в любовта и да я представи редово, но не може да я снижи толкова. Подкрепяйки онова, което твърдя за празничния контекст на архаическата старогръцка лирика, по младежки устремно Георги го развива в историческата истина за вечерното мъжко пируване и за волностите, които ставали на него. В стихотворението няма никаква податка за това.

Контекстите са винаги повече и не са само тези, които авторът е имплицирал в текста. Към тях се добавят и контексти, които не са имплицирани. Такъв контекст е добавил в своето разширение Георги, на което той има право. Разбирането на литературните текстове не е само усвояване, но и присвояване-отместване. Кое е укоримо? Че той се опитва да убеди със специални филологически средства, че това изместване не е изместване. Но и това не е укоримо, защото се прави, а и защото истините за реалиите извън литературния текст привличат повече отколкото истината на ситуацията на литературния текст. И класическите филолози повече се интересуват дали в текста е allen или allon и почти не се занимават с онова, което става и се прави в самото стихотворение. Така постъпват и редовите литератори.

Каква е т.нар. от мене истина на ситуацията в това стихотворение? Тя не е в горния накратко изказан смисъл, а в протичането на стихотворението. Разбира се, и в по-надългото, с което искам да заменя казаното накратко, тя няма бъде същата като истината в ситуацията на самото стихотворение. И все пак ще е по-близо е по-близо до нея. Та коя е тази истина?

Ерос подбужда Анакреон да се влюби. Прави го по фолклорния начин, по който влюбеният задиря обекта на любовта си. Но в случая това става не с ябълка, лкакто е във фолклора, а с топка. Колко голяма е тя не е важно. Важно е, че тази топка напомня традиционното задиряне и същевременно прави от самото залюбване значи и от любовта нещо лековато радостно игрово.

Ето и второто в тази ситуация. Игривият Ерос кара Анакреон да играе с шареносандално момиче. Момичето е шареносандално, защото Афродита е шаренопростолна. Шарено означава любовно. Но косите на поета са вече бели и момичето katamemfetai (изпитва досада, не обръща внимание) и зяпа другаде. Това, което иска Ерос, не става. Но и той или Анакреон какво толкова искат, играят си. И любовта, и животът са игри.

Литературният текст винаги е добре даден в значението си, особено в динамичното значение на това кратко стихотворение. Но като живия човек литературният текст не е еднопистов. Пистата на случващото се в тази ситуация върви заедно с пистата на някакво настроение. В пистата на ситуацията, значи и на съдържанието, има две неща. Ерос или самият поет опитват нещо, но то не става. Не става, защото животът е такъв, но и защото такива са и Ерос, и поетът – радостно лековати.

Който иска да разбере текста, трябва да улови това и да го каже, а не да изпада в глухата сериозност на истината на реалиите или да вярва на устремното си въображение. Защото и то е един вид привързаност към истина, външна на истината на тълкувания текст. А по-доброто разбиране е промъкване между вътрешно и външно. Което разбиране при това разбира и още нещо - че истините са трудни за улавяне “е”, които стават и се правят.
Тема № - 61 Коментар № - 6694 Bogdan Bogdanov - 2012-06-16 11:30:51
Благодаря за подкрепата, Дьо Караба! Много моля да ме извините, че се разпростирам върху тези филологически въпроси, но ми се струва важно да допълня в този коментар още нещо по отворилия се разговор за смисъла на Анакреоновия мелос.

Основният аргумент в интерпретацията ми са няколко стиха от Аристофановата комедия „Оси“ (422 г. пр. Хр.), които според мен представляват разгърнат вариант на Анакреоновия текст. Възрастният Филоклеон се обръща към една флейтистка и й казва (ст. 1345-1350):

ὁρᾷς ἐγώ σ᾽ ὡς δεξιῶς ὑφειλόμην
μέλλουσαν ἤδη λεσβιᾶν τοὺς ξυμπότας·
ὧν οὕνεκ᾽ ἀπόδος τῷ πέει τῳδὶ χάριν.
ἀλλ᾽ οὐκ ἀποδώσεις οὐδ᾽ ἐφιαλεῖς οἶδ᾽ ὅτι,
ἀλλ᾽ ἐξαπατήσεις κἀγχανεῖ τούτῳ μέγα·
πολλοῖς γὰρ ἤδη χἀτέροις αὔτ᾽ ἠργάσω.

(„Виждаш ли как чевръсто те измъкнах,
тъкмо щеше да олесбиш сътрапезниците на пира;
поради което дължиш благодарност на онази ми работа.
Но знам, че ти няма да се отплатиш [или да пуснеш], нито дори да опиташ [или да го хванеш],
ами ще ме излъжеш и яко ще му се надсмееш [или ще го налапаш]:
с мнозина други вече така си постъпила.)“

На ред 1349 се среща enhanei, форма за 3 л. ед. ч., бъдеще време от глагола enhasko, който според речника LSJ означава „зея широко срещу нещо“, „надсмивам се над нещо“ (тук Лидъл-Скот цитират именно мястото от Аристофан). Само че схолиастът към комедията (ad locum, Scholia vetera) изрично подчертава тук, че разбира смисъла на глагола enhasko пародийно и ругателно (epi ton katagelonton. Hama de kai kakemphatos).

Интерпретацията на MJ е действително подкрепена от немалко изследователи на Анакреон, между които и изтъкнат тексткритик като Мартин Уест. В подкрепа на моето четене освен тълкуването на Бруно Джентили, което в моите очи е добре аргументирано, мога да посоча и една по-ранна кратка работа на Мартин Вигодски (M. Wigodsky, Anacreon and the Girl From Lesbos, Classical Philology, 57.2, 1964, 109), който на свой ред препраща към по-ранни изследвания, в това число и към семантично изследване върху значенията на hasko. Изводът на Вигодски е, че четенето allen („друга“) в последния ред от стиха на Анакреон не е сигурно и затова той приема поправката на Barnes allon („друг“).
Тема № - 61 Коментар № - 6692 ГГ - 2012-06-15 23:28:57
В този наглед незначителен /и отдалечен от пуританството/ спор заставам откъм погледа на Георги Гочев. Ем Джей, с цялото ми уважение, може би прибързано скастря една негова отваряща находка. Анакреон едва ли би губил от поетическия си запас, за да нахвърля тривиална, толкова оскъдна картина на старчески любовно-чувствен провал с преливаща от младост девойка от славния Лесбос. Разбира се, фрагментът е вдълбан именно в несвършващата никога игривост на Ерос, но е сведен от всепоглъщащото любовно към горчивите самоиронии на изтляващото телесно. Пред нас имаме, разкрит находчиво от Георги, чудесен пример как античността ни предварва по свързване на опитността в дух с преживелиците на тленното. Правено в средата на приятелска празничност и интелектуална отзивчивост.
Повечето от присъстващите в този форум сигурно са стигали до въпроса за огромното богатство на античните езици. И аз съм заспивал с него. /Лошото е, че на сутринта се втурвах отново в бързия език на прозрачното, по-реалното и прочие./ А ето, как онази „изгубена” древност ни придърпва сега, омърлушени от познание и предразсъдъци, към находчивата многопластовост на изричаното, към своите целебни иронии, към редовете на търсещото лично пред взора на очакващо-разбиращото /празнично/ общо. Не, че в европейската традиция няма цяла „припомнена Европа” от досег и опити за изчитане на античното като по-едри и малки модели. Но притулените същности, делничното мисловно-сетивно богатство на онези наши предци ни убягва. Или си въобразяваме, ще ни е по-лесно да надникнем по малко в Платон, Аристотел, без подробности, без, както обичам да подчертавам, китайска последователност в хода на отминалото и отминаващото.
При това, виждате колко интересно и свежо се получава, когато не балсамираме, а четем без предубеждения. Поздрав, Кондотиере! И финална мисъл от маркиза: Читателят е това, което е направил от себе си, сравнявайки се с безброй пишещи.
Тема № - 61 Коментар № - 6691 Dekarabah - 2012-06-15 22:01:46
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115971

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128142

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20160

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32743

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134353

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94415

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17802

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180894

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA