ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.

Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.