БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ 2
Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот

(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ


Големия парадигматичен разказ с фатален край за управник с неумерена власт Херодот обикновено развива, когато става дума за голяма страна с царско управление. Така че разказът е на място в Лидийския логос. В пространния Персийски логос такъв разказ е разгърнат частично при Кир, набелязан е при Камбиз и Ксеркс, но липсва при Дарий. На свой ред за разлика от Лидийския логос повествованието за отделните персийски царе не е организирано от общ парадигматичен разказ за Персия. Причината е ясна - Персийският логос е твърде голям, а и провалянето и смъртта на персийските царе не води до окончателен провал на Персия, какъвто е случаят с Лидия.

Същевременно Херодот развива парадигматични разкази за по-малки страни като Самос и Коринт. Въпреки че ги управляват тирани, а не царе, понеже са управници с изключителна власт, те лесно стават герои на такива разкази. Затова е странно, че повечето истории за египетски фараони във втората книга на Историята не са организирани от парадигматични разкази и същевременно е обяснимо защо такива разкази не се развиват в накъсаните представени на много места истории на Спарта и Атина – царското управление в Спарта е ограничено по смесен олигархично-демократичен начин и съответно в Атина превес има демокрацията. Властовите ситуации в Спарта и Атина са неподходящи за стила на високата история.

Херодотовото повествование е непоследователно в това отношение. Страната може да е голяма и да има цар, но изложението за нея да не е в стила на високата история. Както и обратно, страната може да е малка и управлението да не е царско, но това да не пречи в повествованието за нея да се развият белезите на т.нар. висока история. Същото се отнася и за т.нар. малка история в Историята на Херодот. Тя организира изложенията за малки страни с нецарско управление. Да, но в нейния стил се представят и повечето вътрешнополитически интриги в Персия, а и дипломатическите ходове между Персия и гръцките градове.

Някак естествено се повдига следният въпрос - дали това редуване на трансцендентно високо осмисляне в по-дълъг ред с извънчовешки ресурс с по-късо реалистично, резултат на човешка интрига, е характерно само за историческия почерк на Херодот. Що се отнася до високото осмисляне с малки изключения като историите на Тукидид и Полибий то изглежда типично античен жест. Да, но това, че при Херодот обективните сили, които движат големите исторически събития, са в отвъдното, не отменя типологическата прилика с един вид съвременна научна история, според която историческите събития са резултат на обществено определени «трансценденции», също надхвърлящи личната воля на политическите герои в  историята.

Още по-малка изглежда разликата между малката история в Историята на Херодот и един тип съвременна жълто-клюкарска история. Не учудва и едно друго типологическо подобие, това, че двата стила - на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства.

Как е проявена по-конкретно т.нар. малка история в Историята на Херодот? Първият й характерен белег е, че тя се прави от повече персонажи. Въпреки че са високи лица (царе, тирани, сатрапи и военачалници), действията им се мотивират от човешки нагласи, от завист, злоба, алчност, желание за надмощие и власт, за издигане и прославяне. Такива са подтиците и на героите на високите разкази в Историята. Основната разлика е количествена - във високата история персонажите са малко, а събитията са за ясен основен субект, в малката история персонажите са повече и всеки може да стане герой на разказ. Повече са и човешките мотиви за действие. Независимо, че става дума за обществени дела, свързани с  власт, воюване, съюзяване, дворцови интриги и политически съперничества, техните изпълнители не се представят като особени обществени, а като частни същества.

Случващото се в малката история е резултат или на човешка активност, или на обикновено стечение на обстоятелства. Оттук и последствието, че събитията се навързват в кратки деловити повествования за постигната или непостигната цел, за случило се добро или зло. Разбира се, малките истории са различно дълги. Някои са просто вметнати, други прекъсват и след време биват подети наново. В отделни случаи, нечий живот се представя по-подробно – като управлението на спартанския цар Клеомен в пета и шеста книга на Историята или накъсаната биография на лишения от царски сан Демарет. Някои разгърнати, други само набелязани, трети отложени, тези истории се преплитат в мрежа с много линии и много субекти.

Мрежата е формалната проява на малката история. Нейната светова идея е подчертано различна от световата идея на високата история. Затворен и йерархичен, човешкият свят във високата история е отворен към божията отвъдност. Докато човешкият свят в малката история е хоризонтално отворен многоместен тукашен свят на активни безпрепятствено придвижващи се хора. Силата на тази светова картина е, че тя е по някакъв начин вярна. Такъв е бил светът за Херодот и много любознателни хора на онова време, които подтиквани от политически брожения и любопитство към другото и непознатото, лесно се отделяли от родните места.

Мястото на любовта в този свят е ограничено. Малката история е все пак история, занимава се с властови конфликти и обществени съдби. Колкото и частно да са представени субектите на тези конфликти, за любов в тях става дума откъслечно като момент от династическо-семейна интрига или като мотив за действие по постигане на висока обществена цел. Това не се отнася за цялата словесност на онова време. В монодическата лирика любовта се наблюдава като нещо само по себе си, усложнено с вътрешни събития и развиващо като че ли чисти любовни разкази. Разбира се, и в тях разказът не протича еднотемно. И като реална, и като литературна ситуация освен любов любовта непременно е и нещо друго.

Основното друго в Херодотовите любовни разкази са семейството и властта. Оттук и разгледаното преплитане в разказа за Кандавъл и Гигес на двата профила на малката любовно-брачна и високата властово-династическа история. Що се отнася до т.нар. малки истории, в тях Херодот или не обръща внимание на любовта, или развива по тази тема кратък разказ, който вмята в история за друго.

Именно такъв е случаят с двете брачно-династически истории в пета и шеста книга на Историята. В разказа за бащата на спартанския цар Клеомен Анаксандрид в пета книга любовта е обикновена привързаност към съпругата. Тя му била «по сърце» (katathymia), затова той не послушал ефорите, които го карали да я остави, защото нямал деца от нея. В разказа за също бездетния цар Аристон в шеста книга Херодот вмята малка любовно-брачна история – Аристон се влюбил в невероятно красивата жена на своя приятел Агет, измислил хитрост, отнел му я и се оженил за нея. Неподчертана или по-подчертана, и в двата случая любовта е момент от брачна история, която на свой ред е момент от по-голяма властово-династическа интрига.

В стила на отворения свят протичането на малката история е деловито и лесно променимо. В по-едрия ракурс на историята на Йонийското въстание, чиито събития се представят накъсано в пета и шеста книга на Историята, се стига до посещението на милетчанина Аристагорас в Спарта, където той търси военна подкрепа от спартанския цар Клеомен. Това става повод Херодот да спре повествованието за Йонийското въстание и да влезе в друго повествование – за Спарта и делата на спартанския цар Клеомен. Това на свой ред става повод да се отвори скоба и да се развие малък брачно-династичен разказ за бездетния баща на Клеомен Анаксандрид.

Бездетството на цар е обществен проблем. За да продължи династическата родова линия, царят трябва да има мъжко поколение. Ефорите, които се грижат за спартанския обществен ред, карат Анаксандрид да остави жена си. Той обаче държи на нея. Тогава ефорите намират друго решение, съветват го да задържи тази жена, но да се ожени и за друга. Двуженството не е обичайно в Спарта. То обаче е по-малко нарушение от това един цар да бъде без мъжко поколение. От грижа за поколение и от привързаност към първата си жена Анаксандрид приема двуженството. По казаното и неказаното, но имплицирано в текста се разбира, че към първата жена той имал чувства, а към втората нямал. Именно тя му родила Клеомен, който го наследил. Но веднага след това и първата жена му родила син. Близките на втората жена се опитали да поставят под въпрос това раждане. То обаче било истинско и се потвърдило от раждането на още двама сина. Така на Анаксандрид, сякаш без любов, се родил първороден син наследник Клеомен, който бил не с ума си и доста луд, а от друга страна по любов му се родил втори син Дорией, който бил отличен и доблестен човек.

Брачната интрига продължава като династическа. Дорией се надявал доблестта му да го направи цар. След смъртта на Анаксандрид обаче цар станал по-възрастният син Клеомен. Недоволен, че трябва да се подчинява на по-недостоен от него, Дорией събрал колонисти и напуснал Спарта. Един от най-ранните опити за основаване на колония в епохата на архаиката. Херодот се връща към историческото повествование и деловито разказва за неуспеха на Дорией с колонията и за последвалата този неуспех негова смърт (V, 42-47). В гл.48 откриваме заключително кратко разсъждение, показателно за стила на малката история – ако Дорией не бил толкова нетърпелив и бил останал в Спарта, казва Херодот, той щял да стане цар, защото Клеомен управлявал кратко и нямал синове. В тази връзка проличава основното, което коментира Херодот в своите малки истории - противоборствата на честолюбиви обществени герои, които търсят изява и слава на попрището на властта.

Следващата подобна история е в книга шеста на Историята. Тя също е свързана със спартанския цар Клеомен. Дарий се готви за война с гръцките градове и внася разкол между тях, като привлича някои за съюзници. Такъв съюзник му става враждебната на Атина Егина. Подтикнат от атиняните, Клеомен се опитва да притисне егинците, но не успява, защото действията му не се подкрепят от другия спартански цар Демарет, който го злепоставя. Както става в Историята, в повествованието за външната интрига се отваря скоба за представяне на вътрешна. В скобата се отваря и втора скоба за историческо сведение разказ за това как възникнала институцията на двамата царе в Спарта. Повествователната цел на това привеждащо и други сведения за Спарта отклонение е да се подчертае малкият детайл, че единият от двамата спартански царе стои по-високо от другия.

Именно от това тръгва озлоблението на по-ниско стоящия Демарет.

Вътрешнополитическата интрига между двамата царе протича като малък разказ. След като Демарет злепоставя по-високо стоящия Клеомен, в отговор той решава да го лиши от царския сан на основата на слуха, че Демарет не е син на предишния цар Аристон. Клеомен намира съюзник от рода им Леутюхид, който да свидетелства при съдебното разглеждане на казуса и да стане цар, ако решението е във вреда на Демарет. В скоба Херодот нахвърля скица за още по-малък разказ по темата защо Леутюхид мразел Демарет. Та Клеомен устройва процес и с връзки и уреден потвърждаващ слуха отговор на Пития успява да лиши Демарет от царския сан.

Вътрешнополитическото повествование за делата на Клеомен и Леутюхид нататък е развито като разказ с обичайната схема нанесена вреда и възмездие. Развръзките и за двамата са неблагополучни в стила на високата история, моралното им провинение е заплатено. Леутюхид е уличен във взимане на подкуп, свален е от власт и прогонен от Спарта, а Клеомен, след няколко неблагополучни военни операции, полудява, бива  затворен и се самоубива по мъчителен начин. Както прави и в други случаи, Херодот изрежда няколко мнения за това защо Клеоменовият живот приключил така злощастно (VI, 84). Споделя и какво сам смята: «Аз мисля, казва той, че по този начин Клеомен изплатил вината си към Демарет.»

В тази плетеница от скоби Херодот представя и любовно-брачната интрига, довела до раждането на Демарет. Както и при Анаксандрид и при цар Аристон интригата започва с висок институционален мотив – женен вече за две жени, той нямал поколение. Вината била негова, но Аристон не си я признавал. Може би също като Анаксандрид подтикван от ефорите той се заел да оправи нещата, като оставил бездетната си жена и се оженил за друга. Но не като Анаксандрид по принуда, а измъчван от любовна страст. Влюбил се в изключително красивата жена на своя приятел Агет. След коварна клетва по негово предложение той му я отнел и се оженил за нея.

Между другото Херодот разказва как от много грозна като малка тя по чуден начин, с намесата на Елена от светилището в Терапне, станала изключително красива. Това чудо е на място в живота на бъдеща царска съпруга, майка на царски наследник. Това обаче е мой коментар. Херодот просто вмята разказа-мит в реалистичната история за влюбването и новия брак на Аристон. На свой ред любовно-брачната история продължава в не по-малко реалистична интрига, свързана с наследяване. Когато дошли да съобщят на Аристон, че съпругата му е родила син, той заседавал с ефорите и те чули как той възкликнал, че момчето сигурно не е негово, защото жена му го носила не толкова месеци, колкото трябвало. После Аристон се отказал от казаното, приел детето, то било кръстено Демарет и го наследило след смъртта му.

След това в текста следва повествованието за вътрешнополитическата интрига между Клеомен и Демарет и за това как той изгубил царската власт и напуснал Спарта. Като Крез и Демарет влиза в несъбитийната роля на добър съветник и става царски приближен. Добър съветник на Ксеркс, що се отнася до истината за военните умения и дръзновението на гърците, но иначе враждебно настроен към Гърция и готов да стане персийски царски наместник в случай, че персите победят. Междувременно Херодот приключва разказа за случилото се с Демарет в Спарта и изяснява кои са добрите и лошите (VI, 68-69) - лошите са Клеомен и Леутюхид, затова те плащат за несправедливостта си към Демарет, докато той е неправомерно ощетеният.

Преди да напусне Спарта, Демарет принася голяма жертва на Зевс Херкейос, защитник на дома и като поставя жертвените вътрешности в ръцете на майка си, я заклева да му каже истината за това кой е негов баща. И тя му казва. Демарет бил заченат, както трябва, след брака с Аристон, но се родил седмаче. На третата нощ след брака на майка му се явило привидение в образа на Аристон, което се съчетало с нея и тръгвайки си, я увенчало. Малко след това се появил Аристон и я попитал защо e увенчана. Тя казала, че самият той я увенчал преди малко. Аристон отрекъл да е влизал преди това, но тя се закълнала и той разбрал по венците кой е бил при жена му - героят Астрабак от близкото до дома им светилище. Така че по думите на майка му Демарет бил син или на Астрабак, или на Аристон. Т.е. или легитимен царски син, или нещо повече - заченат от свещена сила.

Този мотив за зачеването на царя от висша сила идва по линия, която е на място в случая. Също като Алкмена, майката на царския предтеча за Спарта Херакъл, заченала от Зевс, който й се явява в образа на съпруга й, от божество зачева и майката на Демарет. Вероятно египетски по произход, мотивът се открива у Омир и Пиндар в подобни истории за свещено зачеване на царе и победители в Олимпия. Според Херодот (VI, 70) и Демарет е такъв победител. Мотивът влиза в елинистическата история, а оттам, усилен от египетската традиция, преминава в романната биография на Александър Македонски.

В случая обаче чудното зачеване на Демарет е със разсеян смисъл. То очевидно подчертава положителната аура на Демарет и вината на несправедливо постъпилите към него Клеомен и Леутюхид. От друга страна е с дълбинен негативен смисъл – за разлика от обикновените царе, синове на бащите си, свещено заченатият Демарет е с амбиция за власт, която надхвърля гръцкия ред. Ксеркс го готви за свой наместник в Гърция. Същевременно действа и реалистическото разбиране, че Аристон е всъщност без поколение и че Демарет губи властта си поради това, а не поради козните на Клеомен и Леутюхид.

В стила на своята историческа проза Херодот е непоследователен. Не малък брой малки истории в Историята са разказани еднопланово в духа на реализма на частните отношения. От друга страна нуждата от обективност, която надхвърля частните мотиви за действие, кара историка да допуска аргументи на трансцендентното осмисляне, характерно за стила на високата история. Тези аргументи или са укрити в образа на намесваща се в събитията божия сила, както е в случая с героя Астрабак, или са преобразувани в моралния ред на възмездие, до което води извършена несправедливост. По този начин Херодот осмисля нещастния край на Клеомен.

Да, но това, което наричам непоследователност, може да се изкаже и положително, като се нарече съчетаване. В гледната точка на историята в Историята на Херодот то е проявено като съчетаване на два модела на история - на висока история с концепция, напомняща сюжетите на епоса и атическата трагедия, и на малка история без концепция, неутрално повествование, преминаващо отвреме-навреме в разкази с литературна интенция. Разбира се, гледната точка на историята е наша. Както наша е и другата гледна точка - на литературата. За нея  също може да се каже, че в Историята на Херодот е проявена като съчетаване на едно с друго.

Тогава какъв е собственият текст на самата История? По някакъв начин цялостен, доколкото може да бъде цялостен един текст. Непоследователен и съчетаващ той става в хода на нашия прочит, който го присвоява и преобразува в текст за нас. Това присвояване и преобразуване не прави от текста нещо съвсем друго, а по-скоро размества и усилва някои негови значения с оглед на ефективното му присвояване. Бидейки протичане и комбиниращ други текстове и повече дискурси, като всеки текст Историята на Херодот е отвореност, в която може да се прониква. Ако не навсякъде и във всичко еднакво успешно, несъмнено по-сигурно това може да става в пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него.

С този възглед за текст аз поставям под въпрос научната увереност, че нашето разбиране може да постигне и да изрази оригиналния смисъл на един анализиран от нас текст. Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст. Между заложените в текста причини за т.нар. присвояващо разбиране има една, на която държа да обърна внимание – това, че всеки текст смесва това, за което говори, с начина, по който говори за него, смесва обсъждания референт с речта на неговото разбиране.

Именно това смесване, по лъжлив идеологически начин, се преодолява с научната илюзия за чистата линейна реч, която изразява пълно някакъв обсъждан предмет. В особените анализи, които предлагам в тази книга, аз вървя по друг път. Имам съзнание, че присвоявам и преобразувам оригинални текстове, но търся и пролуките, в които просветва разликата между това, което казвам, и текста, за който говоря. Това обаче са само пролуки. Четенето и разбирането на смисъла на отдалечени от нас и нашия живот текстове е сложна процедура на универсализиращо присвояване и преобразуване с наистина редки моменти на зърване на другото, отдалеченото и различното. Дано тези моменти да не са толкова редки и дано временното проглеждане в тях да изкупва в някаква степен «вината» на т.нар. присвояващо преобразуване.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Харесва ми типологизирането тук, придружено с уверението, че типологиите не са друго, освен временно скеле при надграждащото четене и разбиране. В този дух е и това, което накратко искам да коментирам.

Направило ми е впечатление, че старогръцката литература не развива в чист вид това, което проф. Богданов означава ту като "малка история", ту, понякога с настройката и на модерен учен, като обективистичен дискурс. Поне до Аристотел сякаш няма последователно изпълнено средно, хоризонтално, обективно говорене за човека и света. Няма избистрен реалистичен поглед към нещата "такива, каквито са". Опитите за усреднен поглед са повече или по-малко закачени за някакъв висок сюжет, който разказва за вертикални свързвания и конфликти на издигнати хора и богове, и в това Херодотовата история много ми напомня за начина, по който се гради епосът на Хезиод (в "Дела и дни"): високи отношения, които са образец и обяснение за нивелацията на човешкия свят около стопанството и малката общност. Същото моделно редуване - голяма и малка история - дори и при Тукидид, който понякога се разпознава като обективен историк. От една страна, сюжетната рамка на вертикалния сблъсък Атина-Спарта, от друга, множество по-малки хоризонтални истории и обяснения, закачени за тази рамка.

......

Добре, защо това ме интересува? Защото в акцента, който проф. Богданов поставя върху редуването на вертикално и хоризонтално моделиране на света, се открива, струва ми се, позитивна грижа за средното модерно живеене, изпълнено като един вид правилно дишане, в което се редуват забързвания и въздишания с паузи и прекъсвания.

Във въпрос - какво е положението на историческия факт в "Историята" на Херодот? В този вид дискурс фактът не е ли нещо като елементарната следа от структурата на разказа, по която се гради високият сюжет?

Тема № - 11 Коментар № - 413 ГГ - 2009-05-25 23:15:00
Честит празник на буквите!:)
Тема № - 11 Коментар № - 411 Веселина Василева - 2009-05-24 22:24:03
Та с това присвояване. Странно - присвояването на ...Историята. От името на контекста.
Апотеоз на свободното пътуване и прихващане ...каквото падне от историята.Всичко се понася и се поема от средата и контекста.Текстът е едно от многото непредвидими последици на четенето. А къде остана Платон?

Тема № - 11 Коментар № - 410 Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-24 21:54:46
1. Мисля за формулата “присвояващо преобразуване”, първоначално я приех като добро състояние, но различавайки фигурите в нея, изгубих дори разчитането на текста по Херодот. Все още не зная как тя се прилага към него, но функционалността й – вероятно би била нещо повече от метод и дори нещо повече от небе. Толкова вътрешна и толкова перформативна – едновременно действаща и спираща, тази формула и сега означава, че тръгнем ли да прескачаме граници – няма да има връщане назад. Успокоението и надеждата на “присвояващото преобразуване” обаче в края на краищата надхвърлят страха и отчаянието в нейната цялост, отварят хоризонта й и я променят - въпреки чудовищната фигура на “присвояването”, защото същинското действие на формулата се крие в другата фигура – “преобразуването” и освен това – по стените на нейната цялост, наистина са полепнали много други формули и фигури. Проектирайки в себе си нейния свят – тя доста дълго ме държа на тъмно, преди да обърне посоката към своето светло. Това е нормално, след като вече беше успяла в разказа, така рязко в самия край, да смени парадигмите в своя полза. Всичко в този текст е нормално, все пак в Петата книга на Херодот живее Борей-Северният вятър. Ще се опитам да “представя в наличност” формулата.

2. Формулата на “присвояващото преобразуване” събира заедно две фигури - "присвояване" и "преобразуване", които са белязани с доста неравна история в текстовете на професор Богданов (много видимо проявена в “Реторични есета за трудностите на преобразуването”, в “Европа – разбирана и правена” и достигнала до крайност в “Отделно и заедно”). Отношение между интровертното и екстравертното, между текстовете и хората, между хората и хората, между хората и нещата, между душата и тялото, между душата и душата, между тялото и тялото - фигурите на формулата представляват две допълващи се сили – центростремително присвояване и центробежно преобразуване. Основната цел на формулата е не просто да репрезентира "човека в ситуации", както статично правят нейните фигури, а усилвайки тяхната заедност - да доведе човека до ситуации. Формулата “присвояващо преобразуване” е по-сложен вид метафора, защото нейното математическо действие не се препокрива изцяло със същинското заместване, по-скоро се изразява в събиране - две отделни неща образуват ново, по-различно и по-голямо нещо, което в заедността си замества двете отделни неща. Събират се фигурите на "присвояване" и "преобразуване", заместването им от общото на формулата, което същевременно ги и променя, прави катастрофа в текста. Превръща текста в случване – продължението на действието трябва да доведе и човека до случване. Самият акт на създаване на тази формула, който е промяна в текста, става референт и на промяна в действителността.

3. Състоянията на “човека в ситуации” и “текста в случване”, които се движат между парадигмите на двете фигури, създаващи формулата “присвояващо преобразуване”, имат за цел да овладеят промяната на целостта. Целостта е статична и завършена само донякъде, истинската й същност се изразява в преобразуване от една цялост в друга. За да може да се мислят и представят, променящите се цялости трябва да бъдат разделени на обект и субект - “празен разбиращ субект и пълен изложен на разбиране обект”. Само по себе си това разделяне в заедността на цялото, в текстовете на професор Богданов, както и по принцип във всички отношения, води до включването на още една формула - “надхвърлянето”, защото “и разбираното нещо, и актът на човешкото разбиране налагат режим на надхвърляне. Налагат го, защото всяко разбиране се гради като компромис между две разбирания - на нещото като нещо в себе си и като участващо в друго, което го надхвърля”. Това е първият от парадоксите в историята на новата формула – вид любов – и “цялото” и “разбирането” се разделят на две, и се свързват от надхвърлянето. За да може да се моделира по този начин, нещата носят в себе си предназначения, посредством които се извършва промяната в целостта – референтните преобразувания, протичащото съотнасяне между съществували, съществуващи и можещи да съществуват състояния, възможните свързвания.

4. За да се активират фигурите "присвояване" и "преобразуване", разбирането им трябва да бъде поставено в контекст, по същия начин, по който един текст може да бъде разбран само ако се постави в контекст. Под “контекст” не се разбира обичайното поставяне на текста сред други текстове или в дискурс. Изискваният контекст е с усилени функции, това е контекстът на случването/отношението/състоянието/свързването. Този който чете, този който пише и самият текст се нуждаят от особена среда, в която да се случи разбирането. Контекстът може да бъде както реално, така и фикционално, или въображаемо случване, но винаги “общо случване”. Това общо случване раздвижва фигурите – придава на разбираното контекстуални конотации, превръща го в “реално семантичен обект” (велико съчетание), засилва перформативния смисъл от проектиране към правене. Контекстът е по-висша среда, мястото, в което иманентните фигури се раздвояват и отделните им части се срещат една с друга и като иманентни, и като реални и възможни в действителността, затова защото започват да ползват определени черти от наличната в контекста другост/заедност. Полагането на текста в контекст позволява разобличаването на изключителността на определени парадигми – приемани като общ свят, и също така разобличаването на авторовата парадигмата, която организира мисленето му – това означава да се “познава добре” – защото той винаги има няколко парадигми.

5. Фигурата на “присвояването” при професор Богданов е това, което Барт нарича “чудовищен дискурс”, но повдигнато в степен (и в буквален и във фигуративен смисъл). Контекстът, в който той полага “присвояването”, е също толкова болезнен, затворен и скъсяващ, но същевременно е желан и реален. Той е “фактът на човешката ми самост”. В него думите се скъсяват (“самост”/“факт”), събират се навътре, започват да означават само едно нещо (моето “вътрешно”). Другите хора са някъде другаде (или не съществуват). Вътрешният свят издърпва външния свят и го превръща във вътрешен - движение чрез факта на проясняването като разбиране, но и движение от светлината към тъмнината. Едновременно желание за присвояване и желание за отказ от притежание. Присвояващият човек изважда от контекста, превръща реалното в нереално, за да присвоява нереалното (доколкото светът на мислите и съзерцанието е нереален) - променя означаването и възможните реални неща отново се превръщат в иманентни. Това присвояване е остър анализ за разбиране на “себе си”. Присвояващият човек желае самостта, защото тя е ясна “форма на отделност”, която може да се повтаря в различни ситуации на присвояване и може да контролира обектите на присвояване, и може да се отказва от тях. Могъща смяна на парадигмите - “присвояването усилва самостта и отделността ми, докато изхвърлянето е по-често фаза на отказ от тях”.

6. “Този неличностен ъгъл на зрение натъжава, но и радва. Зависи какво оценностявам в него. Дали разбирам повторението като лишение, или изпитвам радост от проникващото в мене белязано от обективност немое?”

"Писането и четенето са един от видовете свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е дискурсивен и може да се присвоява. Можем да се усилим и с мечта или да се закачим за нечий устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст.”

“Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме, като чуем чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора."

7. Присвоявайки в самост самите ние се превръщаме в контекст. Ставаме “вместилища на външни неща”. Контекстността ни обаче е непълна, защото е вътрешна, защото нащърбва външните неща, които присвоява, защото някои от присвоените неща получават енергия за по-ефективно съществуване, но други угасват. Истинските контексти не изхвърлят. Превръщайки самостта в контекст нашата “пълност” е “празнота”. С този факт присвояващият се бори или като редува присвояване/изхвърляне навън на присвоеното, или като се отдава на “липсата на покой в съотнасянето на някакво означаващо и означавано”. Барт нямаше да включи това “присвояване” във “Фрагменти…”, защото то лишава от междинните контексти в действителността, която не се състои само от отделни хора и от общества. Фигурата на “присвояване в самост” въображаемо усилва, но реално намалява, лишавайки от действителност, лишава и от тяло. Когато царицата от “Алиса в страната на чудесата” казва: “Отсечете и главата!” – Алиса, която преди това постоянно се е променяла – ставайки ту малка, ту голяма – достига обикновената си големина и отвръща: “Ти си само една карта за игра.”

8. Смяна на парадигмата - контекстът на “присвояването” не е “факт на самост” в текстовете на професор Богданов. Допрени в целостта на “един комплексен друг” - нарастващи в степен, живеят присвоявайки се реалният читател и реалният автор - имплицитният читател и идеалният автор – текстът. Подредени са така, защото тяхното небе започва от текста, и защото само постигайки реалност, нещата могат да нарастват в степен, и защото само чрез текст - иманентните, имплицитните и идеалните неща могат да говорят. Вторият от парадоксите в историята на новата формула е това, че “идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ”. Този идеален разбиращ, може да е всичко друго, но той не е сам. В тази връзка реалният читател получава по-високо "аз". “Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на текста медиатор към другите и света и двамата получават по-ефективно “себе си”. Няма друга такава история в света. Посредством четенето и писането (в самота) да се усложниш в себе си до толкова, че да преобразиш себе си и да получиш преобразен по същия начин друг – присвоения предикат на твоята индивидуална идентичност. В началото на своето съществуване, някъде около “Един опит за еротизиране на морала”, фигурата “присвояване” въобще не е нито самотна, нито затворена.

9. Същинското действие в перформативността на формулата “присвояващо преобразуване” идва от фигурата на “преобразуването”, която още повече отваря и просветлява цялото. Това, което обединява противоречивите фигури "присвояване" и "преобразуване" в една формула, е желанието за по-добро дефиниране на целостта и желанието за изграждане на по-силен контекст за разбиране и промяна на нещата. “Това също е един вид послание. В него има два момента. Първият е метафоричното свързване в идеята за текст на писаните текстове с живите ситуации на общуване и случване. Основанието е, че и едните, и другите са включвания с оглед на някакво преобразуване. Вторият момент в това послание е следното метафорично определение - съставен от модулни цялости, текстът е калейдоскоп за правене на цяло. Между цялостите, които се въртят в него, е и възможният контекст, скритото или по-открито указание за определено разбиране - текстът насочва. И живите ситуации, и словесните, и музикалните текстове правят и друго. Стимулират, като заемем нещо от тях или се настроим срещу тях, да ги напуснем и да произведем нова ситуация на заедност.” Фигурата на “преобразуването” може да моделира нещата – разбиращият текста/нещата променя текста/нещата, но и текстът/нещата променят разбиращия ги – по този начин се постига преобразуването на значенията в смисли. Значението, което трябва да бъде някакво, е смисълът – той е нещо съществуващо. “Смисълът е оценностено значение, отнасящо се до съществуването като качествено.” Смисълът се постига, когато разчетем/постигнем текста/нещата – такива каквито ги искаме.

10. Докато се разхождах из конструкциите на новата формула, докато тя се опитваше да ме убие, или пък сама ме спасяваше, като морски фар – разкриващ пътища и смисли - постоянно усещах как аз се прилагам към нея - веднъж през текстовете на професор Богданов, веднъж чрез една песен от филма “Говори с нея” (Hable con ella, Pedro Almodóvar, 2003) - http://www.youtube.com/watch?v=-CsA1CcA4Z8 – която открих като още един начин за репрезентирането и наблюдението й. И още веднъж – чрез фигурата на Барт “Посвещение” – 1, 4, 5, 6. Харесах и това, че Дерида много се пазел от преобразуването – не искал да овъншностява своето вътрешно друго, както правели обикновените хора, той пазел и себе си, и отделността на нещата. Пазел ги с постоянна "сепнатост" пред напиращото в тях друго, с будно недопускане да се преобразуват. – разказва професор Богданов. Дебнел "кипването" на значенията в толкова много имена, за да го спре в последния момент, преди да се разрази. Харесах го, защото съм сигурна, че Дерида не е успял в пазенето, защото и при него състоянията се преливат от видимата опора навън в света към белега на сърцето, което иска да вземе в ръце, да разбере, да научи наизуст, да пази – като преливане по нашата нова формула. И мисля, че тази формула заслужава да бъде включена в инструментариума за разчитане на текстовете тук (и не само тук). Да бъде поставена наравно с формулата на "доозначаването", която е желанието и която също може да моделира нещата спрямо ценностната система на индивидуалната идентичност и също така до формулата на "надхвърлянето", която е любовта ("това не е твоята любов, защото тя не е толкова всеобхватна - това е моята любов") и която в “Отделно и заедно” се появява в самия край на най-последния дълъг текст, означавайки въображаемото, което може да променя действителности. Такива са тези формули. От този ред е и въпросът, който задава формулата на “присвояващото преобразуване”:

- А думите имат ли в края си пръсти?


Р.S. Прекрасен е коментарът на Лелята на Сократ – силен пример за “присвояващо преобразуване”!
Тема № - 11 Коментар № - 409 Kradla - 2009-05-23 20:30:54
Всъщност - да поразсъждаваме върху израза РАЗНИЩВАМ (ДАДЕН) СЛУЧАЙ. Случаят първоначално е заплетено кълбо (дискурс), а разнищването означава - мисля - да изградим линейната нишка (последователност) на събитията и да я представим под формата на текст. Европейците - за щастие или за съжаление - имаме линеен модел на света и нещата протичат линейно. Времето и пространството ги мислим линейно. Евклидова геометрия...
Тема № - 11 Коментар № - 407 Борислав Георгиев - 2009-05-22 09:24:53
Неволно аз, а волно – Димата и Веселина, засегнаха интересен въпрос: извъндискурсно събитие и текст. Трябва ли нещо да се е случило, за да има текст, или текстът може „да се случи” (по думите на Веселина) преди реалната случка? Иначе казано, пророчествата на Michel de Notre Dame, например, текст ли са?
Културната традиция по-скоро подкрепя второто схващане: Библията разказва неща, за които се предполага, че наистина ВЕЧЕ са се случили. Текстът е déjà vu. Последната книга от Новия завет е твърде езотерична поради есхатологичния си характер и затова може би не е съвсем текст. Затова и толкова много интерпретации, толкова много херменевтика по отношение на Апокалипсиса.
В текста поради текстурата всичко трябва да е ясно и свръх разбираемо. Когато дешифрираме текст, ние всъщност, първо, търсим неговата нишка, а след това я проследяваме. Ако вземем например прочутите разследвания на Агата-Кристиния Поаро, налице са n броя дискурси, в които живеят различните персонажи, докато Поаро е извъндискурен. И когато в крайна сметка Поаро решава случая, той всъщност представя текста на престъплението, подредено по принципа „от яйцето до ябълките”.

Тема № - 11 Коментар № - 406 Борислав Георгиев - 2009-05-22 07:03:00
Разбира се. Но повечето от този род футуристични разкази вече са били разказани. Артог точна на Херодот разкрива тази "вторичност". Просто казано,той разказва историята по тертипа на мита. А иначе, в модерен неопозитивистичен план поставя други променливи в една и съща логическа структура.
Бъдещето. Ех, толкова привлекателно, но се случва по все случилите се сюжети и маршрути. Вечното връщане. Това е историята като текст. Но има и нещо вaжно- изкуството на разказвача. И там, ...и тук!
Тема № - 11 Коментар № - 403 Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-21 19:42:36
Понякога обаче е възможно и друго - първо да се случи текстът, а след това историята (събитието) - и това май е по-модерно. Нещо като подреждане за бъдещето, тръгване в друга посока - текстът става не хроника, а план, но пак е като "произшествие на деня" . И според мен, тези разкази са по-интересни.:-)
Тема № - 11 Коментар № - 402 Веселина Василева - 2009-05-21 19:18:23
Интересна е бележката на Борислав. Наистина, за да стане текст историята трябва да се случи. Текстът, който я "разказва" върви сякаш в обратната времена посока-"отпреди" случването към случването. Обяснява "след" събитието, как то се е случило.
Тема № - 11 Коментар № - 401 Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-21 18:36:36
Ако непоследователността в историческата проза на Херодот “може да се изкаже и положително, като се нарече съчетаване”, то и присвояването съвсем положително ми звучи като обогатяване, защото процесът е именно на четене и (с) разбиране. Разбираш не само отдалечени във времето текстове, разбираш и че когато в тях става дума за любов, “любовта непременно е и нещо друго”. Точно това ”друго” ми допада много, защото то те провокира, размисля и...обогатява. Защото ако може да се говори за слаба власт, за силна власт или за пълна власт, то как бихме определили любовта?
Тема № - 11 Коментар № - 400 Erato - 2009-05-21 12:25:02
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116022

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128155

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20175

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32759

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134380

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94470

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29153

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17826

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180930

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA