БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ДУМИТЕ И ТВЪРДЕНИЯТА


БОГДАН БОГДАНОВ

Занимава ме нашият форум. Напредваме, същевременно се уморяваме, темите се поддържат трудно. Иначе изглежда ясно от многото коментари, а и просто влизания, че изпробваме привличащ, но не безспорен начин на разбиране. Така че да продължим. Семинар ще има, но там по-скоро ще се учи, докато за тук нека да останат по-общите платформи. Влизайте смело, четете големи книги, поставяйте под въпрос с други разбирания и теории това, към което ви насочих по-скрито с анализите на текстове, но правя вече и по по-открит начин. Ето сега в темата за подвеждащите думи и твърдения подреждам възгледи, които познавате изложени в друг ред в предишни текстове и коментари. Нарочно е по-кратко. 


Думите и твърденията подвеждат. Първо, като обозначаващи нещо и второ, като значещи в ситуацията на това казване. Като обозначаващи подвеждат, защото дори когато обозначават нещо посочимо, то никога не е напълно идентично на себе си, а винаги прехожда и към друго съседно и по-голямо. Поради което, за да го обозначим по-точно, го наричаме и с други думи, и уточняваме с твърдения отношението между него и другите неща, с които е свързано и с които образува трети неща. Това е първото, което налага да твърдим нещо с повече думи.

Същото се налага и от друго – от това, че обозначавайки нещо като такова, не само обозначаваме, но и означаваме. Обозначаваме го като такова с оглед на ситуация на означаване тук и сега за определена група от хора. Затова и го обозначаваме не във всички възможни връзки и отношения, а само в някои. Да, но си внушаваме и внушаваме, че го обозначаваме пълно и че то винаги е такова. Докато всъщност казаното е комбинация от обозначено и означено, произведен смисъл с оглед на практическо разбиране и употреба. Това обаче се отнася и за речите, които претендират, че преодоляват разнобоя между обозначаване и означаване и произвеждат гарантирано универсални постоянно валидни твърдения. Каквито са речите на философията, науката, историята и документалната литература.

Едно от най-честите твърдения е, че еди-какво си е просто нещо и се изразява именно в това. Така е в една практически насочената ситуация. В друга ситуация то не би било вярно и т.нар. просто нещо би било сложно. Въпросът е дали то е същото и дали има такъв план и съответно такава реч, според която то е и просто, и сложно. Има претенции за такава реч, но и тя, въпреки внушението, че в нея обозначаването и означаването съвпадат, е ситуация на означаване, в която това съвпадане е по-скоро желано отколкото реално. Което, както вече казах, по същество не се различава от съвпадането на едното и другото във всяка реч. 

Дали има такава реч, при която обозначаването и означаването не съвпадат и съответно думите и твърденията не подвеждат? Има, тя е също реч, но в друг план – като прехождане от една към друга реч, при което новата реч поставя под въпрос означеното в предишната, така че за момент обозначаването и означаването се отделят. Разбира се, в следващ момент те отново се смесват и се поражда нужда това смесване да се постави под въпрос от нова реч. Колкото и неубедително да изглежда това, което казвам, то постоянно става.

Най-напред в режима на всекидневното говорене, в което с неуморно преминаване от един към друг начин на казване обсъжданото нещо се преименува и пренарича, при което се поражда възможност за моментното му като че ли чисто обозначаване. Като казвам всекидневно говорене, имам предвид както диалогичното обсъждане, така и по-дългите монолози, независимо дали устни или писани, в чиято жива неравна реч се нанизват повече версии за значението и смисъла на едно и също нещо, при това в комбинация с други неща. Същото по значително по-подреден, но също вариативен начин става в литературната реч, тази система от свързани различни режими на назоваване, в която се осъществява и важното допълване между репрезентиращо и по-открито рефлектиращо казване.

Т.е. това, което обсъждам, е невъзможно да се постигне в кратък изказ или в равна еднотипна реч, но е компромисно постижимо в изброените речеви процедури на всекидневното и литературното говорене. Но понеже и в този случай постигането е компромисно, краткотрайно и се проваля, усилието по вярно казване, т.е. по сигурно отделяне на обозначаване и означаване продължава с поставяне под въпрос и замяна на речта с нетекстови и неречеви протичания – музикални, танцови, празнични, всякакви прекарвания на време. Да, но и в тях успехът е временен и неотменно се връщаме към режима на речите.

Така едни неуморно, други съсипани, трети вяло, без упорство и отчаяние, се лутат между речите и неречевите протичания в търсене на онази реч или нереч, която да им осигури пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Такава реч или нереч обаче няма. По-доброто е това неизбежно лутане между толкова многото речи и неречи, предлагани от човешката среда, да става осъзнато. Има и друго като че ли още по-добро - да се осъзнае защо, по различни начини и в различни степени, всички търсят пределно истинното, абсолютно ценното, вярното и правилното. Изглежда защото искат да спрат времето и промяната и така да отменят голямата промяна на предстоящото несъществуване.

Това правя и аз в момента с формулирането на тази истина, която, разбира се, е в реч, значи в ситуация и значи полепнала с намесващо се в обозначаването означаване. Така че е редно, както препоръчвам, да я коригирам. Ето двете възможни корекции. От една страна не изключвам възможността за радикално удължаване на живота, дори за форми на практическо дълговечие, които да приличат на безсмъртие и следователно да поставят под въпрос току-що казаното. От друга страна, както е нормално да постъпят тези, които ще се отнесат студено и дори надменно подигравателно към тези редове, и аз мога да спра да пиша, да забравя казаното и да се заема с малкото, битовото, със собствено моето и така да вляза в тази като че ли безспорна истина. Въпросът е дали мога да остана трайно в нея. 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Тити.Това е иманетното - цвят и хармония.
Споделянето-благодаря!
Тема № - 16 Коментар № - 968 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-18 23:10:40
И още хармония в звуци и цвят...

http://www.vbox7.com/play:355fe6f8&al=1&vid=516225

За нас:)
Тема № - 16 Коментар № - 967 Тити - 2009-10-18 20:21:23
Това е то, новото време. Можело ли е някога, като си гризан от въпроси, на които не намираш задоволителен отговор, като усещаш наличието на Дмитриевото „нещо друго”, което не можеш да изразиш, да попиташ или напишеш нещо във форум, и куп приятели веднага да ти дадат отговори (включително и като нови надхвърлящи питания) или да потвърдят „да, и аз усещам нещото-друго”. За да разберем назовимото (което на пръв поглед изглежда лесно), трябва да разбираме някак и неназовимото (което изведнъж става извънредно трудно). Да, има нещо друго, но тук ние потъваме и наистина имаме нужда от спасителен облак от смисли.

Благодаря Ви, Теодоте, Дмитрий, Сократе и Тити, че се хвърлихте да ме спасявате с отговори-нови-въпроси. Аз съм си една вечна питанка. Истината е, че първо задавам въпросите на себе си, но немощта ми не е малка, затова имам нужда да питам и вас. Благодаря, че ви има, че има форум.

И понеже дълго слушах «Звуците на тишината», спомената от Дмитрий, и понеже знам, че той няма да отиде до «Тубата» Йерихонска, отидох вместо него за да се насладя на божественото заедно с вас ...

http://www.youtube.com/watch?v=kdD52DAaFRs
Тема № - 16 Коментар № - 966 Лелята на Сократ - 2009-10-18 19:30:09
Уф!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Но, потънахме в грип...нозните гадости. Та кихане, та кашляне, та греене на някакви настойки.
Но казаното от Теодоте иска реакция. Брилянтно е. Но отваря толкова питанки, та направо дупки, където главното е "логоса". Нямам никаква техническа възможност да го напиша правилно.
Има един парадокс-интелектуално са възможни най-невероятни конструкции. Но хванеш ли да ги онагледяваш, да ги представяш ...изплъзват се. Има нещо друго.
Постоянно го усещам, но е нужен труд да го изразя - дори не като твърдение, като дума!
Тема № - 16 Коментар № - 965 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-18 18:39:40
Ще се опитам да направя обобщение на това, което се случи вчера във форума.

От една страна застанаха въпросите на Леля и Со: Защо мечтаем за неща, за които не бихме положили усилия? и Изисква ли се усилие да докоснеш някого? – погледнато общо те бяха метафората на любовта, а от друга страна, застанаха въпросите на Дмитрий – “Къде е границата между иманентното и реалното в текста? И въобще: Къде е границата между иманентното и действителността? - като под “иманентно” разбирахме и мечтаното, и писаното, и четеното, и присвояването... въобще. Та целият дебат избухна от това, че промених въпроса на Со за докосването, като го дръпнах малко към действителността и го конкретизирах в: Ако имаш един милиметър до ръката на някого, когото много обичаш, как го докосваш - за първи път?

Съответно какво се случи. Дмитрий отказа да отговори, защото според него отговорът би бил мечтаене, и с право. Отговорът на подобен въпрос не може да бъде отговор по задание или пък да бъде нещо като рецепта. Не може поради няколко причини, основната от които е, че думите мечтая/мечта/мечтаене са празни, от една страна, защото значението им се обзема от тавтологията “мечтата е мечта”, от друга страна – външното общо значение на думата е прекалено наситено от всевъзможни летящи о-значавания (тези означавания, мислени като вече слепена цялост не разполагат с референт, но мислени като отделни преобразувания разполагат с безброй референти), което на едно ниво, въпреки ясното съзнание за безтелесността на думата, я превръща в гигант, означаващ бляна (мечтата) по “това, което много желая, но не съм сигурен, че ще успея да постигна” – така както го казват и тълковните речници. Ужасяващото в думата “мечтаене” е може би точно това – тя няма един референт, тя е празна дума, която обаче като отделни преобразувания е залепила означаването на безброй референти, придобивайки свръхсмисъл и губейки идентичността. Затова и Дмитрий, а също и аз, не можем да отговорим на въпроса за докосването, защото този един милиметър, който има между нас и другия при докосването, е преизпълнен и разпънат от значения. Следователно - пускайки собственото си значение в него, ние губим идентичността, губим специалното на докосването, губим референта. Пуснат в кладенеца на случването референтът изчезва, за да се превърне... в какво – празна дума, безреферентност, край на разказ, край на пространството – обаче обратното не е ли краят на възможността да преминем от иманентното в реалността, на нивото на действието - въпреки, че на нивото на присвояването, разказа, изказа – чисто и просто, отрязваме пръстите на думите...

Така или иначе, добре се видя, че да докоснеш някого изисква усилие. В титулния текст професор Богданов казва, че думите и твърденията подвеждат, че като обозначаващи подвеждат, защото дори когато обозначават нещо посочимо, то никога не е напълно идентично на себе си, а винаги прехожда и към друго съседно и по-голямо, поради което, за да го обозначим по-точно, го наричаме и с други думи, и уточняваме с твърдения, отношението между него и другите неща, с които е свързано и с които образува трети неща. Така стана и в нашия случай, започнахме от въпроса за докосването и достигнахме до въпроса за иманентното и реалното, отвреме-навреме Дмитрий ни доставяше твърдения, а прехождането към други съседни и по-големи неща ни свърза не само с Homo Ludens, Хана Арент и човешката ситуация въобще, но и с куп неща, които застанаха на мястото на отговора – изисква ли усилие да докоснем някого, когото много обичаме.

Някои от тези неща бяха по-малки и бързо отминаваха, или по-точно преминаваха и се преобразуваха в нови, точно както “докосването” от въпроса се преобразува от Дмитрий в интелектуалната мечта за среща с друг, породена от четенето; сбъдването на желанията и представянето на желанията като сбъднати; човекът, който е мярата, но с когото никой не мери; точният референт на мечтата, когато тя е конкретна и все още част от присвояването и това, че все пак мечтаем по липсващи неща, отколкото да увековечаваме наличното; проектирането като въобразяване и проектирането като архитектура, в буквалния смисъл; запълнеността, която носи въображаемото, мечтаемото и същевременната без-образност... същевеменността на това, че понякога един знак може да ти носи положителен смисъл и едновремено с това да те закопава – както на място каза Тити.

Дори достигнахме до non-sens-а на Алиса, до фразите лишени от смисъл и безсмислие, технократите на науката ще ни убият, та какво толкова е докосването – мускули, нерви, кости, обикновена двигателна функция... технократите на науката могат в 5-6 страници или в 5-6 тома да го представят добре, могат така да представят и границата между иманентното и реалното, а не да казват, че е варене на аквамарин, за което аз да се чудя – какво “варене” – дали не е сладко/конфитюр, защото Дмитрий отвреме-навреме ползва руски думи, и какво е аквамарин – дали не е подправка, която се вари в някаква супа – за която се очаква водата да заври, като физически процес, достигайки своята пределна точка на кипене – 100 градуса. Варенето обаче на камък, който носи името на морска вода, и който (чиято вода, чието име) се смесва с обикновена вода – това определено може да бъде границата между иманентното и реалното, защото не е граница, а преливане и в същото време непреливане, когато морската вода е само име, о-значаващо камъка... (Дмитрий, извини ме за въпроса и незнанието, но това сам ли го измисли:-) или означава нещо друго... като Ана Харенд и Хана Аренд?) Всичко това, цялото това преминаване и заместване на думи, въпроси, отговори и твърдения при нас се случи в текста, в диалога, в разказа, но то се случва постоянно и в действителността. Ние достигнахме и до по-големи катастрофи – до контекстите, в които значенията се случват в смисли – реалното и мечтаното, външното и вътрешното, присвояването и преобразуването, утопията и идеологията - всички те опряха търсенето на смисъла до т.нар. разбиране. Разбирането изисквало повече думи – казва професор Богданов – смисълът на едно нещо изисква да го търсим с повече думи (и дори да изтрием мълчанието). Но дори и да го намерим, ние не можем да го задържим, не можем да го превърнем в статично нещо.

Когато Дмитрий в началото на темата ме попита къде е границата на реалното и иманентното в текста, се опитах да отговоря – разполагам с достатъчно твърдения, но отговорът, също като отговор на въпроса “Изисква ли усилие докосването?” – точно и като това – авторът да ти подхвърли главоломка като Рубик кубче... падна някъде на земята, или по-точно - някъде в земята на неограничения семиозис, в който дори да подредим кубчето... съвсем скоро след нас, непосредствено, ще бъде разредено, за да се подрежда пак... Дмитрий го каза много точно по отношение на докосването: фактуалните и напълно телесни движения се събират в определена конфигурация в пространството и времето... ние си мислим, че ги събираме, че читателят ги събира... но трябва да не пропускаме още едно нещо... че този, който ги събира е и този, който ги е разпръснал – авторът (който докато ги е събирал е бил интерпретаторът ... може би, а може би някога той е бил самият Бог...).

Ето това е вечната обмяна и подвеждането, което правят с нас думите и твърденията. Може би и затова е толкова трудно да се отговори на един от тези въпроси, които поставихме. Тази сутрин обаче се събудих с ясна представа (пак), къде е границата между реалното и иманентното (поне според писането на професор Богданов и според моето четене)..., основавах я на това, че щом въпросът за докосването (реалност), който е въпрос и за любовта, съвпада с въпроса за текста (не е реалност), който е въпрос и за границата между външното и вътрешното, иманентното и реалното ... и щом любовта (реалното) и разказът (нереалното) при професор Богданов съвпадат в общо определение и са “протичане на събития, в чийто ход става показателна промяна” – значи в действителността границата е някъде около любовта и разказа – защото разказите се надграждат, както и любовта е стремеж към андрогиност (цялостност). В текста тази граница е също така двойна, като границата, в която съвпадат разказът и любовта, защото в текста границата е разбирането, което се гради като компромис между две разбирания – на нещото като себе си и на нещото като участващо в друго, което го надхвърля – това може да бъде обмяната на значенията, надграждането, чрез което се получава по-пълен смисъл, може да бъде и срещата на читателя и автора в текста, в която, един чрез друг те получават по-високо “аз” и чрез усещането за действителност (читателят я получава докато чете, а пък авторът – докато пише), което им дава текстът, те по-добре се оправят и в конкретния свят.

Последно... за мен - граничното място между иманентното и реалността в текста е онова второ о-значение, което извършваме, когато излизаме навън, за да работим не с референти, а с означаеми, от чието значение присвояваме част, която след преобразуване, което е вътрешно за нас, се насочва навън, където се слива с общото външно значение, правейки в този миг от значението смисъл. ... Само че, то не е граница, която спира, а граница, която трябва да се прекрачи....

Може би е граница, която трябва да се прекрачи, може би дори няма граница, може би границата е текстът, може би границата е човекът... Моля професор Богданов да подреди Рубик кубчето, да ни спаси с някой смисъл-облак. Защото ние вече нямаме сили... и единственото, за което се сещам, е онзи край от “Свети Августин и Марк Аврелий”, с който съм се идентифицирала не веднъж (благодарение на автора):

“Постоянно не ми достигат знания и емоционалност, за да възприема света като ставаща и разпадаща се цялост, като прекъсващо и наново започващо протичане. Добре, че все пак е под ръка старото средство на полилога на разказа (форума:-)), което без да напряга, дискретно изправя пред двете иначе изплъзващи се визии - по-откритата на протичането и по-скритата на множествеността.”

И наистина последното, което мога да направя, е да поздравя най-вече Дмитрий, Тити, Леля, Со и професор Богданов за надграждането вчера и за положителния(+) смисъл - усещането беше като тук:

http://vbox7.com/play:cf702dd9
Тема № - 16 Коментар № - 964 Теодоте - 2009-10-18 15:08:17
Сега ми е смешно, Тео!

А снощи...Умрях си!
От срам.
Как - да/не?!
Не помня!/Помня!
Хана.
А Ана?
Въобще!
Не я знам:(((
Обаче се сетих!
За „измите” и...
Бах, и...Дали...

http://vbox7.com/play:e5323b59

Ще стигат ли?
Чизмите.
Да не убиват?
С лед.
На пети.

Сред петли!

Тема № - 16 Коментар № - 963 Тити - 2009-10-18 12:02:14
Следва продължение!

С приложение:

http://www.euro2001.net/issues/6_2000/6br11.htm

И отивам да слушам новини.
Лека нощ:)))
И утре е ден!
Тема № - 16 Коментар № - 962 Тити - 2009-10-17 22:53:30
Да бе, да Тити, човекът е границата.
Ама е лесна за преминаването.
Той е мярка на нещата, но кой ги мери...с Него?
Мишел Фуко се отказа.
Остава Текстът!
Тема № - 16 Коментар № - 961 Дмитрий Варзоновцев - 2009-10-17 22:49:07
Копирано от интернет:)))

"Едно съчинение на Протагор започвало така: "Човек е мяра за всички неща - на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват"
Тема № - 16 Коментар № - 960 Тити - 2009-10-17 22:46:22
Всеки човешки живот е уникален.
Не е ли именно "човекът" границата?

Един човек може да твърди:
"Няма незаменими хора!",мислейки се сигурно, както винаги - прав.

Но друг човек може да твърди точно обратното:
"Греши оня, който си въобразява, че хората не могат да минат без него." Вероятно, мислейки, че няма основание също да не е винаги прав.

Дали са верни твърденията? Eднакви ли са по значение?
Доста близки изглеждат по смисъл, нали?
И двете:)))

Тема № - 16 Коментар № - 959 Тити - 2009-10-17 22:34:36
3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116028

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128156

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32765

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134386

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94474

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29159

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17830

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180935

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60831

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA