| Разказът за любовта на Одисей и Пенелопа в Омировата „Одисея” |
|
 |
|
НЕВЕНА ПАНОВА
Големият епически разказ е многопластов, оплетен, многоразказен. Затова е изключително трудно неговото съдържание да се сведе до една ясна сюжетна линия. И ако все пак приемем, че основната тема на „Одисея” е изпълненото с премеждия завръщане у дома на дълго отсъствалия и прославил се цар и съпруг и възстановяването на семейния и колективен ред на Итака, то тук ще се опитаме да покажем как повечето малки разкази в рамките на големия сочат към тази тема, особено в брачния й аспект. Точно заради схемата на поддържане от разстояние и подновяване на брак със законна съпруга „Одисея” според този прочит разказва основно за съпружеската любов
(и за отклоненията от нея) като за връзка, сама по себе си също многопланова, с не само чувствен, но и с икономически аспект, а и пряко свързана с отглеждането на наследници. За любовта като откъснато чувство в „Одисея” почти не се разказва пряко, откриваме единствено детайли, които загатват за нещо такова. В типичната геометричност и повторителност на епическия стил и брачните отношения се описват формулно и с общи прояви и елементи. Двойката на главните персонажи обаче, Одисей и Пенелопа, трябва да се представи и като уникална, като своеобразно положително изключение, за да заслужат те ролята си на герои на големия епически разказ. Още в самото начало на „Одисея”, след като поетът е призовал музата да му помогне да разкаже за хитроумния герой, който е изстрадал много след гибелта на Троя, но и много нов опит е придобил, се уточнява неговото настоящо местонахождение: Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга,
светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом
там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане. (І, 13-15)* Одисей е изключителен най-напред с това, че единствен все още не се е завърнал от Троя, макар да копнее да види 1. родината си и 2. съпругата си. И макар че още не е разказано нищо за положението на Итака, нека вече маркираме следното сходство между съдбите на Одисей и Пенелопа по времето, когато започва разказът: те са разделени и тяхното събиране е несигурно, защото и пред двамата лежи перспективата за встъпване в нов брак – Пенелопа е тормозена от множество женихи, Одисей само от Калипсо, но пък тя е богиня. А на основния разказ приглася и цял хор от други истории/ историйки за предстоящи или вече сключени (успешни или провалени) бракове. Най-яркият негативен пример е съдбата на Агамемнон, убит при завръщането си от Троя от любовника на жена си Клитемнестра, Егист. Тази история всъщност донякъде обрамчва целия голям разказ, защото се споменава и в І песен, и в ХХІV песен (а се въвежда и на други места), когато за втори път се разказва от подземното царство, където пристигат душите на избитите женихи и разговарят със сянката на Агамемнон, който сам признава изхода на историята на Одисей и Пенелопа като щастливо изключение (ХХІV, 192-198) и се чувства сякаш и сам отмъстен, затова и логично тази сцена е поместена в последната песен, в която и на Итака настъпва успокоение и помирение след избиването на женихите. А защото Одисей е изключителен, той заслужава и по-специално отношение от страна на боговете. Така същинският разказ започва със съвет на боговете, на който Зевс си припомня втория край на историята с Агамемнон: съдбата на Егист, погубен пък от сина на Агамемнон Орест. Този пример не само подтиква Атина да направи паралел с Одисей, в чийто дом боговете не трябва да допуснат да се случат такива беди, но и поне загатва за това, че разказът за Одисей също няма да се прицелва само във връщането му навреме при Пенелопа (преди тя да се е омъжила повторно), а и в извършването на определени наказателни действия. Когато се въвлича историята на Агамемнон, винаги се набляга на вината на съпругата. Затова е необходимо „Одисея”, пак още от началото, да разказва и за самата Пенелопа като за изключителна жена, която не би съучаствала в погубването на съпруга си, който искрено копнее да се завърне при нея като при най-подходящата за него съпруга. Но коя съпруга е подходяща? И какво представлява една „подходяща двойка”? Нека привлечем своеобразното определение за щастливия брак, което самият Одисей дава пред дъщерята на царя на феаките Алкиной, Навзикая в VІ песен. Срещата между двамата маркира края на същинските му премеждия, принадлежи към етапа на уговореното между боговете връщане и също може да се разглежда като отделен разказ, потенциално любовен, но такъв той не става. Както всичко на острова на феаките е почти идеално, така и отношенията между Одисей и Навзикая остават в границите на редното романтично. Озоваването сред феаките като начало на завръщането към нормалния живот (а нормализация има и благодарение на акта на собствено разказване за случилото му се до момента), е действително завръщане към цивилизованото и спокойно живеене, каквото Одисей трябва тепърва да осигурява на Итака, като използва и модела на феаките, който опознава бавно и с удивление. Може би и затова, когато той, крушенецът, среща царската дъщеря край брега да пере с приятелки и робини, се държи почти неочаквано свенливо. Поетът вече е разказал, че Атина в съня е внушила на Навзикая мисъл за брак, тя е впечатлена от чужденеца, но нито сама, нито роднините й си помислят да нарушат онази клауза на гостоприемството (за което епосът също постоянно разказва), изискваща гостът да бъде отпратен, когато пожелае. Преди още царят и царицата да си го харесат като жених-пример за Навзикая, тя и той заедно измислят как по-деликатно да се вмъкне Одисей след нея в града, за да не заподозре някой, че тя вече си води жених. Това забавено запознаване и представяне пред феаките пък намеква за също поетапното и бавно приемане и ново запознаване с близките, което очаква Одисей и на Итака. И така, преди да тръгнат разделено според плана към двореца на Алкиной, в знак на благодарност Одисей пожелава на Навзикая (а донякъде и на себе си) истинско семейно щастие: Нека безсмъртни изпълнят каквото сърце ти желае –
дом и съпруг, да ви ощастливят със съгласие пълно.
Нищо по-хубаво, нищо по-драго от туй на земята –
свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат
своята къща – за завист и мъка на всеки противник
и за утеха на близки. Най-много за собствена радост.” (VІ, 180-185) Пълното съгласие, homophrosyne (причастие от същия корен стои в оригинала и за „свързани с обич сърдечна”), е в центъра на това пожелание-определение: добрият брак се гарантира от общите мисловни нагласи, способности и предели. И именно като равняваща се с Одисей по разумност и хитроумност е постоянно представяна Пенелопа. Тези нейни качества, съответно, възпрепятстват разрушаването на техния брак, затова пък с гласа на други персонажи са констатирани като по-скоро негативни. Така може да бъде разчетено и пространното оплакване на един от женихите пред Телемах (ІІ, 82-128). Антиной изрежда хитростите, разтакаването, както и лъжливите надежди, които царицата дава на женихите, и уточнява, че тя дори е станала надменна покрай своите способности, с каквито не е известно Атина да е надарявала някога друга жена. По-специалната разумност на Пенелопа (в ролята й най-вече на слушател на разкази) се споменава и в някои разговори на Одисей със сенки в подземния свят, където той отива по съвет на Кирка. Но тук нека първо видим дали разказът представя йерархично като различни връзките на Одисей с жени, или те са напълно сходни – помежду си и с останалите приключения – негови забавяния. Магьосницата богиня Кирка влияе върху забавянето на Одисей сякаш най-вече именно с отпращането му към Хадес, откъдето той отново се връща при нея за кратко, докато желанието й да го задържи като съпруг е по-слабо от това на Калипсо. Одисей го споменава пред феаките със същата позната формула, с която представя съпружеския блян на Калипсо (ІХ, 28-36), но в сбития разказ-конспект пред Пенелопа не казва нищо подобно за Кирка, а само за Калипсо (ХХІІІ, 321; 333-337). Отново за Калипсо тръгва да разказва Одисей и към края на комплекса от разкази пред феаките, но се отказва, за да не се повтаря, което би било противно (ХІІ, 447-453), макар че той никакви подробности за нея не е разказал. Малко смутен е сякаш Одисей да разказва именно за отклонението си при тази жена-богиня. Освен това, в онази част от разказа, докато Одисей е при Калипсо (а това е единственото от същинските премеждия-пребивавания, които се описват директно, а не като преразказ на самия Одисей, без да броим престоя при феаките), откриваме един от онези сякаш небрежно добавени в описанието на хода на събитията детайли, които загатват за любов сама по себе си, а не единствено за по-обхватни брачни кроежи, нито пък за просто пожелаване на жена или мъж за отдаване на моментна наслада: Ах, тук животът му сладък течеше в копнеж да се върне
в родния край! Охладня му сърцето към нимфата вече.
Нощите в близост до нея прекарваше той по неволя
там в пещерата дълбока – невлюбен до влюбена в него. (V, 152-155) Разказът е пак почти формулен тук, но звучи силно, дори тъжно (и богините страдат от любов, дори ревнуват, както показват други детайли: Калипсо определено ревнува от Пенелопа повече, отколкото смъртната жена от нея), но някак съдържа и края на историята между Одисей и Калипсо, защото не може да издържи безкрайно връзка, в която липсва точно единомислието и единното, сходно и за двамата чувство (ако би издържала, тя пък не би била интересна за разказа). Но да се върнем към онзи специфичен аспект на разумността на Пенелопа, благодарение на който с нея може да се разговаря повече, отколкото с други жени. В Хадес Одисей се среща и със сянката на починалата си от мъка по него майка Антиклея, която накрая го отпраща с думите: Но завърни се по-скоро ти на светлината и всичко
запамети, да разкажеш на своята мила съпруга. (ХІ, 223-224) Антиклея не се съмнява, че събирането на Одисей и Пенелопа ще бъде успешно, затова не му дава други съвети, а му пожелава просто спокойно време заедно, в което той ще разказва, а тя ще слуша. В удължената от Атина заради тях нощ след разпознаването в ХХІІІ песен действително е така: споменава се, че Пенелопа също всичко му е разказала – около себе си и около Итака, но разказът й е представен много по-сбито, за разлика от приключенията на Одисей, въпреки че неговият разказ се разказва пък не за първи път, но по-важно е, че в тази двойка разказването е част от любовта, то следва или предхожда милувките и носи сходна радост: След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа. (ХХІІІ, 299-300) Когато обаче Одисей се среща със сянката на Агамемнон, чува подобна, но и различна препоръка. Заради собственото си нещастие Агамемнон е пределно невярващ вече на жените, дори на два пъти (и тук, в ХІ, и в ХХІV песен пред душите на женихите по сходен начин) формулно поучително заключава: Нищо по-гнъсно и нагло не е от жената, която
в своята мисъл крои да извърши такова коварство,
...
тя си самата навлече позор и навеки посрами
бъдните нежни жени, ако бъдат дори непорочни.” (ХІ, 427-428; 433-434) Непосредствено след това добавя, че Одисей е щастливец като съпруг на разумната Пенелопа и че от нея не би трябвало да очаква подобни коварства, но два пъти го съветва все пак да не бъде напълно доверчив дори към нея, а да пази тайни за себе си. За несигурната природа на жената, особено отдадената на любов, се загатва и в други случаи. Самата Атина използва лъжливото сведение, че Пенелопа се подготвя за брак, при това с конкретен жених (онзи, който предлага най-голяма зестра, разбира се), за да подкани Телемах да напусне по-скоро Спарта, където гостува на Менелай и Елена (от ІV песен), за да разпитва за баща си, а той междувременно е достигнал Итака с феакийския кораб: разбира се, това не може директно да бъде казано на Телемах, защото ще отпадне моментът с разпознаването между него и Одисей. Затова богинята аргументира настояването си принцът да се прибере с опасното настроение на Пенелопа: Само дано не отмъкне без тебе богатства от къщи,
знаеш какво изменчиво сърце притежава жената.
Повече мисли дома на съпруга си нов да подрежда,
а за предишните рожби, за своя предишен съпруг тя,
щом е починал, нехае и никак не иска да знае. (ХV, 19-23) Тонът на Атина може би не е толкова негативен, зад него стои логичното търсене от страна на жената на дом с мъж и деца в него, за които тя да се грижи. В тази ситуация отново няма място за любов. Когато обаче по-късно самата Пенелопа, отново фиктивно, се представя като готова да избере някого (този път след състезание, а не според предлаганите дарове) и да смени дома си, все пак прокрадва в речта си една дреболия, свидетелстваща сякаш именно за любовта, която няма напълно да признае новия дом: На Одисея божествен огромния лък ви предлагам.
Който с юмруци успее лъка с леснина да обгърне, 75
който преметне стрелата през всички дванайсет секири,
аз ще отида след него и този палат ще напусна –
светлото жилище брачно, което изпълват богатства.
В сънища – зная – нерядко ще спомня за него сърцето.” (ХХІ, 74-79) Следи от „чиста” любов откриваме често точно в несигурното пространство и време на съня, въпреки че текстът тук реално говори само за богатствата на стария дом, които ще се присънват в новия. Но в един по-ранен момент Пенелопа (полу)сънува и самия Одисей, и то в момент, в който той вече пребивава в палата и точно в момента, в който Одисей се замисля тя дали не го е познала, дочул стенанията й след този сън: Тази нощ някой подобен на него при мен пренощува.
Беше такъв Одисей пред далечния поход. Обзе ме
радост – аз мислех, че виждам не сянка, а истински образ.” (ХХ, 88-90) И още за коварността на жените. Големият разказ съдържа един тип малки разкази за по-ниски любовни връзки, които не могат да завършат с тържествен и облагодетелстващ брак, но в хода на разказването им могат да бъдат се правят отново обобщения, включителлно за цялата женска природа в негативен план. Става дума за връзки най-често на робини със свободни мъже, които могат да объркат и сериозна брачна история, както е в случая с онези робини в палата на Одисей, които стават любовници с някои от женихите. На пръв поглед обичайна ситуация, но именно те издават хитростта на Пенелопа, както се повтаря на няколко пъти с различни гласове (напр. ХХІV, 144): да тъче през деня и да разтъкава през нощта (времето в по-голяма степен заделено за любов, а тя хитрува точно заради обичния си съпруг). Дванадесетте виновни робини са обесени непосредствено след избиването на своите любовници и така разправата с женихите е разказана като още по-страшна (ХХІІ, 457-472). Но нека погледнем към една наистина странична на основната нишка история, част от автобиографичния разказ на свинаря Евмей, който се оказва роб в Одисеевия дом именно заради робиня, завъртяла нередна любов с чужденци и отвела го заедно със себе си далеч от дома за продан: Моят баща бе довел у дома финикийска робиня
стройна, с прекрасно лице, в ръкоделия светли изкусна.
Нея подмамиха скоро мъже финикийци коварни.
Прала до техния кораб. Един от мъжете завързал
с нея потайна любов, любовта пък замайва главата
лесно на слаба жена, ако бъде дори непорочна. (ХV, 417-422) Робинята е представена като симпатична и сръчна, но не се казва, че е умна. Тя среща своя бъдещ любовник, докато пере край корабите – както Навзикая открива Одисей, но принцесата не е слаба и не е замаяна извън допустимите граници от Одисей: явно любовта е за разумни, силни и благородни жени. И Пенелопа е несъмнено не-слаба жена, но в хода на разказа установяваме, че Одисей следва повече мъжкия скептичен съвет на Агамемнон, отколкото този на майка си: дори и не помисля да се разкрие на Пенелопа със самото си пристигане (разбира се, епосът не би допуснал това, защото иначе радостта от разпознаването би била много по-малка и самият разказ – по-неподреден), а и съвсем не й разказва всичко (не само за миналото, дори повече за актуалните си планове). От друга страна, точно защото много му прилича, Пенелопа също е безкрайно предпазлива: Одисей заподозирва, че тя го е разпознала, слушателят на разказа също би трябвало да се досеща за нещо подобно, но открито тя (дори наистина коравосърдечно, както казват и Телемах, и Одисей) отказва да го разпознае веднага, макар той сам да й се представя в момент, когато вече, така да се каже, е отново единственият й жених, защото е избил другите. А красива ли е Пенелопа? Това е въпрос, по който разказът е по-пестелив, но все пак темата е въведена няколко пъти, както по формулен, така и по-открояващ се начин. Пенелопа определно е по-незабележимо красива от Елена, но и тя би могла да бъде неотразима. При определени обстоятелства: „Ах, Евримахе, отнеха от мен боговете предимства,
хубост и прелест, откакто отплаваха в поход за Троя
храбри аргейци, и моят съпруг Одисей с тях потегли.
Ако се върнеше той да ми бъде закрила в живота,
бих била повече славна, цъфтяла бих с повече хубост. (ХVІІІ, 251-255) Любовта не само търси красота, но и доставя и поддържа такава, казва Пенелопа. След малко пък Одисей (тоест чужденецът критянин), сам се хвали пред Пенелопа, докато тя изпитва първо него дали наистина е виждал Одисей: Вярвай ми, всички жени го заглеждаха с пълна почуда. (ХІХ, 235) Това е пояснение, което незадължително съпровожда описанието на мъжа, а и странно ни изглежда, дето Одисей сам го отнася до себе си, но всъщност и Пенелопа сама индиректно е признала голямата си хубост, само временно отнета от страданието, и той й вдъхва надежда да го очаква и като впечатляващ мъж (не само като цар и съпруг), за да се разхубави още повече. Одисей и Пенелопа се събират и вероятно разхубавяват, макар радостта им да е сравнително делова в началото, тъй като трябва да се обмисля как да се избегне мъстта за избитите женихи и точно в това преплитане на прагматизъм и желание за любовна радост, те, без да искат, успяват дори да отпразнуват нещо като повторна сватба, още преди края на разпознаването помежду им, защото Одисей се разпорежда да се свири и танцува сватбен танц, за да не се разчува още за сечта, а да си мислят минаващите наоколо, че все пак сватба се случва, и планът успява: Сигурно сватба празнува ухажвана Пенелопея.
Ах, безочливата! Тъй ли тя не изтърпя да изчака
да се завърне съпругът, просторния дом да запази?"
Казваше някой така, но не знаеха що става вътре. (ХХІІІ, 149-152) И събирането на Одисей и Пенелопа е действително единият щастлив край на епическия разказ. Щастлив край е, защото вече сигурната раздяла на съпрузи в никой момент от разказа не се представя като ценност, за нито една от страните. Затова ще приведем и две типични Омирови разгърнати сравнения в тази посока. Те не са и толкова типични, защото и двата елемента във всяко от тях са все прояви на човешки чувства, а няма паралелизъм с емоции от животинския свят или някаква природна динамика, например. Не съвсем типична, но съществена за предлагания тук прочит е и размяната на пола. Първо Одисей е сравнен със страданието на жена, изгубила съпруга си в битка като свидетелка на неговата смърт, така че по-близък паралел със семейната история на Одисей и Пенелопа е както възможен, така и доста нестабилен. Поводът за скърбенето на Одисей е песента за дървения кон на певеца на феаките Демодок: Одисей слуша собствената си история, преди да се е представил, сякаш преди сам да знае кой е, нито дали ще има кой него да оплаче любовно (въпреки че щастливото завръщане му е вече предизвестено): Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред войнски редици е паднал,
за да отмахне от град и и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест –
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите. (VІІІ, 523-531) Пенелопа пък – която прекарва целите тези двадесет години на Итака, без да пътува – е сравнена с крушенец, който най-сетне съзира сушата и изпитва неимоверна радост: Както за суша жаднеят крушенци плувци, на които
здраво скования чълн, от вълни и от вихър понесен,
бог Посейдон земедържец разбил по морето пустинно,
малко от тях по вълните пенливи към твърдата почва
плуват с тела, напоени от морската пяна солена,
най-сетне стигат желания бряг от злината спасени,
тъй се любуваше тя на съпруга желан и дочакан,
без да отнемаше лакти от шията на Одисея. (ХХІІІ, 233-240) С помощта на двете сравнения трябва да се разкаже за силни емоции: откъде идват сълзите на Одисей, колко силна е прегръдката на Пенелопа. Оттук и като финал ето още няколко нишки от тъканта на „Одисея” като предимно семейно-любовен разказ, които заслужават собствени малки разкази и коментаторски позиции: Описанието на външните прояви на радостно или мрачно любовно чувство може да бъде отделна тема: какво значат сълзите, има ли истински и лъжливи сълзи, каквито разкази има, а и дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх? И още: каква е стойността на разказа от VІІІ песен за тайната любов на Арес и Афродита и наказанието, което те получават от Хефест, измамения съпруг – това съвсем откъсната история ли е, която Демодок изпява, за да не пее повече за Троя и да не реве повече Одисей, или има много общо с разказа за доброто и хармонично семейство и неприятностите, които идват, когато хармонията я няма? Или пък може да се разглежда като част от поредицата разкази за божествени и полубожествени любови, по които понякога се рефлектира и пряко: Калипсо е недоволна, че богините не успяват пълноценно да правят любовни двойки със смъртни, докато мъжките божества успяват (за такива успешни, но и драматични за смъртните жени отделни истории пък разказват сенките на известни жени в ХІ песен)? Доколко, ако следим линията на разказа за инициацията на Телемах като наследник на престола (развита най-вече в първите четири песни, но и доразвиваща се през цялото останало епическо време, докато се описват събития на Итака), е важна ролята на намеците за неговата предстояща някога сватба, за която самата Елена му дава предварителен дар, който засега да бъде пазен от Пенелопа? А доколко можем да открием сюжетна нишка за съперничеството между Елена и Пенелопа като две важни знатни женски фигури, но носителки на различни красоти, таланти и разумности? А какво допринася за развитието на любовните разкази особеното протичане на епическото време: кое време е дълго, кое – кратко, кое изминава бързо? Колко още би издържала Пенелопа да очаква Одисей: може би много, защото двадесетте години се оказват пренебрежим период и биват разказани между съпрузите (а чрез разказа поне частично наваксани за тях като разделена доскоро двойка) за една, макар и по-специфично дълга нощ? Или е по-силен другият вариант: Одисей се завръща в точния и някак последен възможен момент? И доколко може да се сметнат за изразители на представата за (щастлив) брак символи като брачното легло, което се явява във всяка почти брачна история, и то не само за да препрати към отдаването на любовни наслади върху него като елемент от съпружеския живот, но и като образ на този живот като цяло (тук могат да се направят интересни вглеждания по-отблизо в оригинала как и какво значат и в какви (плеонастични понякога) словосъчетания влизат думите с такъв смисъл)? И Пенелопа все пак – буквално и метафорично – изпитва Одисей чрез тайните на тяхното брачно ложе (ХХІІІ, 174 и сл.). От друга страна то явно е и най-стабилната и непоклатима вещ в дома, изградено около маслиновия ствол (детайл, който се споменава действително само при разпознаването, но не и преди това, макар да би успокоил слушателите на големия разказ, че щом то е непоклатимо, и връзката между Пенелопа и Одисей няма да се разпадне). За една пределна стабилност говори и горното сравнение между Пенелопа (влязла в кожата на пътувалия Одисей сякаш) и крушенците: тя се успокоява и радва, защото вижда Одисей като сигурната суша (на която има и непоклатими брачни ложета), макар към тази суша да трябва да се стреми всъщност сам Одисей според предсказанието на Тирезий, че животът му, най-общо ще бъде щастлив оттук-насетне, ако забрави за морето (ХІ, 120-137; ХХІІІ, 268-283). И въпреки огледалността, характерна за епическия стил, в случая с „Одисея” можем да кажем, че началото и краят не са симетрични на всички нива на разказа, а имаме движение от динамиката и неизвестността (на движението, случването, приключението, но и на срещите, любовите, кратките връзки) към статичността (на помирението и на предсказания и избран от един момент нататък Одисеев отказ от пътувания и шавания, но при често сладко отпочиване на маслиновото ложе и стабилност на радостта от единомисления брак). Въпреки че така вече разказите за нови премеждия (поне истинските и личните, за фикционалните и за чуждите не се знае) ще са по-малко, но любовта като всекидневие – повече.
----
* Всички цитати са по второто издание на „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1981 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Уточнявам по повод на коментара на НП: не само за класически текстове.
В следващия си въпрос обаче питам само за класически - и дори още по-ограничено – как класиците интерпретират класически текстове.
По отношение на сала и спалнята – според мен те означават едно и също нещо, но не категорично любовта и обичта и имат важна роля в текста, защото се улавят спрямо различни неща – аз ги улових спрямо любовта, но професор Богданов ги е уловил спрямо ума. Те са движещи се символи, които могат да се събират в едно, така както всичко в “Одисея” се събира в Одисей – старинни и по-нови текстове, разкази, песните на аедите, та дори и жените, а и синовете. Но не съм сигурна. По-скоро може би е обратното – те са движещи се символи, който се разклоняват в различни посоки, тръгвайки от централния образ на Одисей – така е поне с Телемах и Телегон, а и с корабите. Достигайки при нас, салът и спалнята вече са две отделни неща – спалнята е любовта, а салът – раздялата. Само, че... не трябва да се пропуска фактът, че те вече не са част от епос, защото ние не сме част от епос и следователно може салът да е свободата на любовта (пусни някого, когото обичаш и ако той се върне, значи те обича), а спалнята да е застой, не-промяна и нищо. Или .... всичките варианти са били и тогава, както и сега.
|
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1674 |
|
Kradla - 2010-01-16 16:18:55 |
|
|
Днес явно е ден за много хубави и важни коментари. И, както казва и Крадла, въпросът за същността на нашите текстове тук е страшно ключов (+/- уточнението дали става дума за “класически” текстове) – аз не бягам от неговия отговор, но ми е нужна и помощ.
Сега се хващам за цитата от проф. Богданов в по-предния коментар на Крадла, и го разширявам малко: “Многоопитният мъж използва неистината като инструмент със същата сръчност, която имат ръцете му, когато сковава брачното легло и сала, за да потегли от Огигия. Физическото умение естествено преминава в подвижността на ума. Преструването е умствена сръчност, защото истината не се чувства само като даденост. Тя е активно състояние, включва целта, както и средствата за постигането й.” Добре, ако ГГ най-общо е прав, и салът е свързан с модела на любовта (не само съдържателно, разбира се), а леглото – с този на успокоената обич, но с какво е свързана неистината/ преструването? С кое трето? Или по-общо само/главно с разказването, доколкото основно посредством неистинските разкази Одисей успява да свърже сала и леглото?
Отивам на куклен театър – разбрах, че ще има преборване с чудовище, а накрая – щастлив брак (преди, между, след тях – сигурно и някакъв модел за “любов”), а дали ще има дори салове и легла?...
|
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1673 |
|
НП - 2010-01-16 15:51:00 |
|
|
Нищо подобно, Георги, въобще не допълвам Леля. За другите неща си почти прав - това, което казваш, (че не казвам), казвам доказано. Аз определено не мисля, че има нито любов, нито обич в "Одисеята" - те са само част от характера, който трябва да придобие Одисей така, че да се превърне в голям герой – но те не са отделни от характера и не могат да се мислят отделно (а, дори и да могат, то въпросът не може да се зададе с "или", защото отговорът е "и сал и спалня"). Затова не трябва да се гледат Кирка, Калипсо и Пенелопа, както Паламед посъветва НП, а Кирка, Калипсо и Пенелопа в Одисей, защото те го правят, така както и две от тях го раждат, чрез Телемах и Телегон.
За разлика от Паламед, Леля и НП (и тримата са различни, но са от една страна), аз не се интересувам от любовта и от обичта съдържателно, а от моделите в текста - веднъж на нивото на самата "Одисея", веднъж на нивото на металитературата в "Одисея" и веднъж на нивото на същинската металитература – професор Богданов. Това, че любовта е обозначена като връзване и като развързване, показано с куп символи – дори с това, че и Кирка учи Одисей как да се завърже, за да не го ограбят, означава и друго - някакъв вид връзване на самия текст, а текстът означава самия Одисей, който променяйки се връзвайки и развързвайки, прави своя характер, така както се прави и неговият текст. В предния си коментар казах, че връзването и развързването са буквални, но докато четох коментара на професор Богданов – всъщност видях истинския модел - буквално е, но е и много символично и наистина е “свързване”. Дали само за нас е свързване, или и за тях? Било е по-скоро буквално по времето на Омир, а за нас вече не е буквално – може би това е линията... но как тогава съотнасяме действията от тогава към това, което мислим сега? Оттук и това, че темата на НП е добра да се обсъдят и някои от въпросите, които Дмитрий постави в началото – за това, какво всъщност е този текст (всеки титулен текст, всеки металитературен текст) спрямо оригинала, а и за нас, а и за тези, пред които се пее. Защо разказваме истории? Но и... Защо разказваме истории, дори когато интерпретираме истории?
И още един въпрос - към класиците (изключвам професор Богданов): как се прави интерпретация на класически текст?
За разбирането за любовта на професор Богданов ще трябва да помисля и май също ще имам въпроси. |
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1672 |
|
Kradla - 2010-01-16 15:26:18 |
|
|
Много хубав символен ред е предложила Крадла; допълващ това, което е казала Лелята за любовта и обичта.
Сякаш двете думи, които ползваме постоянно, за да наречем желанието или наличието на свързаност, са тъкмо любов и обич; и те, според мен, се различават точно толкова помежду си, колкото се различават салът и леглото. Салът: страшното плаване, опасността, неизвестното, промяната, големият залог и малкото средства, бурите и преобръщанията, застоите насред морето, умората, люшкането, гладът: тези неща по-скоро характеризират влюбването и любовта. Леглото: почивката, спокойствието, премерената борба с другия, вътрешното пространство на дома, равният ритъм на събуждането и заспиването: тези неща характеризират повече навика и обичта.
Добре, само че това различаване е по-скоро наше, а не на "Одисея": с еднаква сръчност Одисей може да направи и едното, и другото, и, както подчерта Крадла, двата епизода не са толкова различни.
Това, което ми се струва, че ще помогне да разберем обичта и любовта на Одисей, е следното: докато за нас има правилна любов и обич общо-взето само към човек, в текста на "Одисея" подобно чувство, изглежда, може да се изпита към повече неща: от една страна, може да те тегли любовно и страшно пещерата на Полифем или песента на Сирените; от друга страна, може да обичаш Итака, другарите си, родителите, даровете не по-различно от начина, по който обичаш Пенелопа.
Оттук и, структурно, а не съдържателно погледнато, любовта и обичта присъстват в текста на "Одисея" навсякъде, където става въпрос или за желанието да видиш и преживееш нещо ново, чудно и страшно, или за желанието да не се променяш повече и да останеш по-стабилно на едно място. Ограничавайки действието на любовта до сцените с Пенелопа, Калипсо и Кирка, вече постъпваме по модерен начин и се впускаме да търсим различие между тези жени, каквото, както неведнъж се каза, няма в степента, в която очакваме, че трябва да има. |
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1670 |
|
ГГ - 2010-01-16 13:53:10 |
|
|
Разбирането за любов
Коментирането променливо като времето. От светло и ведро става начумерено, после пак се разведрява. Както става сега благодарение на двата великолепни коментара на Леля и Крадла. Не е малък и приносът на НП, която постоянно допълва и уточнява. Ето какво й предлагам – като приближи краят на коментирането, тя да направи заключителен коментар резюме на евентуалния уточнен текст.
Какво добавям аз? Представям наново, дано сега по-добре, моето разбиране за любов. Разбиране не научно или философско, а просто опряно на знания всекидневно разбиране. Добре, любовта е темата - и на форума, и в предложения от НП текст. Не единствена, но привличаща всички. По-привличаща от темата време.
Росица говори за понятие, а аз моля за различавания, и то не за едно. Да различаваме какво? Първо, понятието за любов (в текста на «Одисея») от евентуалното наше. Да ги различаваме, доколкото може, въпреки че те имат и неразлична страна. Защо да ги различаваме? Защото, без да забелязваме, нашето понятие се намесва в разсъжденията ни. А ако ги различаваме, придобиваме средство за проникване в устройството на нашето разбиране за себе си и света.
И второ различаване – на понятието любов, което е набор от значения (ту по-обхватен, ту по-тесен), от самата любов, която също е набор от по-малко или от повече прояви. Ясно е, че тогавашната и сегашната любов, нито са съвсем същите, нито са толкова различни. Принос за което има и самото подобно-различно понятие за любовта, хем различно от нещото любов, хем участващо в него.
Е, в разсъжденията на Леля и Крадла сега, макар и да не се правят тези оприличавания и различавания, прекрасно са изброени и значенията, и реалните прояви на любовта. Изброени са така, че се разбира какво прави между другото дългият епически текст - по скрит начин ги изяснява. Скрит не в смисъл, че поетът съзнава това.
Него го занимава по-съзнателно друго. Едно особено модулно разбиране, това, че именно защото е човек, човекът постоянно се отвързва и свързва с други хора. И не само с отделни хора, но и с човешки групи, с места, вещи и идеални фигури богове, с идеали, цели, ценности и идеи. Свързва се и се отвързва, за да става друг. Затова и живеенето му е ход от такива свързвания и отвързвания. Затова и обичите, и любовите му са в дълбочина такива свързвания и отвързвания, одругостявявания, усилвания и отслабвания, повдигания в степени и прочие. Именно за това разбиране на любовта са особени свидетелства двата Платонови диалога «Пирът» и «Федър».
Та любовта е понятие (тясно или по-широко), непосочимо нещо (също разбирано по-тясно или по-широко), но и нещо ставащо и протичащо, чието протичане се улавя в подобни големи текстове като «Одисея». Големият текст е подходящото средство да се представи любовта не само защото тя трае и протича, а и защото това става на няколко нива. Едно от които, коментираното в предишния абзац, ми се струва особено важно.
То само на пръв поглед е налице в античното Платоново понятие за любов, но не и в нашето съвременно, което е зависимо от идеята, че всеки отделен човек е именно той и никой друг и че, когато обича, просто обича, но остава същият. Аз упорито твърдя, че независимо от съвременните всекидневни понятия за любов и човек, самата любов, която изпитваме, и самият човек, протичат и на това съществено ниво на ставане друг.
Твърдя, разбирате, че понятията и нещата не съвпадат, но са и в зависимост едно от друго и че умът, значи и образоваността, по някакъв начин и щастието са и в това колебанията в тази зависимост да се улавят и регистрират. Именно с такова улавяне и регистриране посредством коментиране на текстове се занимаваме в този форум.
|
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1669 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-01-16 11:06:56 |
|
|
Според мен въпросът за любовта в “Одисея” може да се сведе до още по-точен от този за чергата и корабното платно, който е повече съвременно символичен, докато в текста този въпрос си е съвсем реален. Може би на едно ниво - което е доста силно - защото през цялото време Одисей все връзва и развързва нещо (в буквалния смисъл, а не като “свързаност”), от значение е точно това, че Калипсо учи Одисей как да върже/направи сал, с който да го пусне да си тръгне от нея, и тази картина много прилича на картината, в която се разказва за начина, по който Одисей прави брачното си ложе. Действията, който извършва Одисей са едни и същи и при правенето на сала, и при правенето на леглото - а предметите, които излизат из под ръцете му са съвсем различни – сал и спалня. Тогава защо си приличат? Пенелопа го разпознава по леглото, Калипсо би го разпознала по сала. Зная, че това е моя конструкция и че в голяма степен не е вярна, но божественото в Одисей следователно е салът - корабът – пътуването. Построяването и на двете стават пред очите на жени. Може би леглото е някакъв вид първи кораб – прилича на кораб – обаче е кораб със стени (малко противоречиво)... Та въпросът е: какво е любовта - сал или спалня? ...Ако въобще може да се говори за любов в “Одисея” – малко ми се струва модерен елемент, не зная древните гърци дали са го имали пред себе си така, както го имаме ние, а все пак те пеят за неща, които имат пред себе си, също като Демодок и Фемий. Не се знае... обаче и професор Богданов е събрал сала и леглото - “Многоопитният мъж използва неистината като инструмент със същата сръчност, която имат ръцете му, когато сковава брачното легло и сала.”, което вече със сигурност означава – че трябва да се интерпретират – пак. Представяте ли си, че в този епос брачното легло може въобще да не е символ на брака (още по-малко на любовта), а по-скоро някакъв показател спрямо Одисей и неговата промяна. Нещата тогава се обръщат много. По принцип интерпретирането на епос е много страшно, защото не се работи с текст като с текст, а с модел от модели, затова и най-добре се чете от модели, които обаче в различните времена – в повечето случаи, крайно отдалечени – много трудно се разпознават и съвпадат.
Някой друг писал ли е за "сала и леглото" на Одисей? |
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1668 |
|
Kradla - 2010-01-16 01:21:17 |
|
|
Драги Паламеде,
Много ще ме зарадвате, ако наистина успеем да оставим препирните.
Шапка Ви свалям, за „За да има обаче добра дискусия, струва ми се, трябва от време на време да се уговаряме за думите, които общо ползваме.” Даже бих усилила – не от време на време, а винаги (когато можем). И в това убеждение следвам любимия Сократ (Федър е чудесен пример специално за любовта). Иначе не можем да постигнем никакво разбиране, и нищо няма да можем да ползваме заедно. Наистина почти всеки си говори за неговото си, като мисли, че на другите е същото, и че те го разбират, и че той ги разбира, а много често нещата никак не стоят така. Не е същото дори между хора от едно време, а какво остава между хора от различни времена.
Цитираният опит да ословеся, да изразя и разбера някаква основна страна на моята визия за любов (свободна страст по доставяне радост другиму) някога направих именно с цел да провокирам и други към такова уговаряне. Защото още от самото начало в повечето от случаите не ми беше ясно какъв смисъл влагат повечето от участниците в понятието, а пък заради това разбирах, че неразбирателствата и препирните идваха именно от липсата на такова уговаряне.
Може би и аз съм си виновна, защото съм се научила да мисля, че винаги съществува вероятността да не разбирам другия достатъчно, и съм се накарала винаги да я предпоставям (за всеки случай).
За любовта и обичта, които се споменаха в тази тема.
Аз възприемам тези понятия като много много близки, но и с малка разлика. Ако обичта е радост от доставяне радост другиму (може отдалеч, може без никой да знае, може и да е изцяло идеална, може да е косвена), то любов наричам страстната обич, когато обичащият не може да бъде удържан (и сам себе си не може да удържа) под напора на желанието да си достави радост, като радва някого другиго в реално измерение.
В контекста на Невениния текст, може би бих казала, че Одисей обича вероятно и Пенелопа, и Калипсо, но желанието, на което не може да удържи е към Пенелопа, поне според представеното в наличния текст развитие на сюжета.
И аз, както ми изглежда и Невена, не ограничаваме понятието „любов” до привличане на тела чрез гиздавост и макиаж. Разбира се, ако понятието се ограничи до там, с право ще се каже, че в „Одисея” любовта-гиздавост-привличане на телата не е отделна тема. И няма да има никаква препирня :-).
Любовта-обич-взаимно радване виждам и като стремеж за живеене заедно, а тогава в нея влизат още много неща (Невена изброява за Одисея „син, дом, царство, слава, пълен килер...”). Ако заедното е в едно пространство, наистина влиза дори и килера - без килер не може да стана радостно епическо празнуване ;-).
Ще се присъединя към молбата на Невена. А Вие ще се включите ли в така желаното общо ползване с някакви маркери, които да ословесяват Вашата представа за любов, за да ни помогнете да Ви разберем?
|
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1667 |
|
Лелята на Сократ - 2010-01-15 16:59:27 |
|
|
Намесите на Паламед Ш. добре показват/препоръчват, че май трябва да се въздържаме от простанни коментари, защото те трудно се възприемат визуално във виртуалното простанство (а и вероятно малцина ползват съвета на Леля от една от много ранните теми в смисъл да се копират текстовете в друг формат и дори да се разпечатват, а и собствените коментари да се пишат първо в обикновен документ, за да не ги затрие случайно мрежата), след като и Лелята на С. му отговаря също посредством автоцитати главно; но може би и ние не разбираме добре нивото на провокативност във въпросите му. Опитвам отново.
Първо питам: Вие, Паламеде, кое трето предлагате вместо “любов”? Кажете го, и може да се договорим оттук-насетне да ползваме него?
Кажете също, които парчета текст според Вас налагат специално, бавно вглеждане и в думите, и да видим какво ще изскочи наистина?
С предпоследния Ви коментар пак ще дръзна да се съглася в голяма степен: да, нека дори малко фриволно етимогизираме върху името на Пенелопа (фриволно, защото знам, че науката ще ни отведе по-скоро до “патица” в основата на това име), особено в дорийската му форма ПАНелопа (“пан” = “всичко”) и кажем, че тя наистина събира в своя образ всички (други жени) и всичко (син, дом, царство, слава, пълен килер...) – така става ли? колкото до килера – да, много днешни хора, и жени, но и мъже, биха се засегнали, ако се окажат обичани заради килерите си, но, уви, ама Вие май сте идеалист, това сякаш често се случва и днес – в един момент “любовта” просто се пренася и в/върху килера, а в един по-късен момент дори се идентифицира с него, даже вече да става дума за общ за двамата килер (надявам се, че това наблюдение няма отново да бъде разчетено като моя собствена представа за “любовта”). Във връзка с това, ето едно място и една дума (определено свързана с килера), откъдето може да изскочи тема, която и преди бе засягана, но не е достатъчно обговорена: икономиката на/в брака и/или “любовта”:
Умната Пенелопея - жената богаточеизна (polydoros),
с плач не можа да положи мъжа си на смъртния одър
и да му склопи очите - честта за покойника сетна. (XXIV, 294-296)
Вайкане на Одисеевия баща Лаерт пред самия Одисей, но преди да знае, че това е Одисей – ако подходим по-категорично, излиза не само, че след двадесетте години раздяла не е имало вече “любов” между О. и П., но дори и в началото всичко е започнало от нейния пълен килер...
А дали (истинската) Пенелопа ще се появи също да коментира (а тя, както излиза, може да е и всяка друга)?
Но нека не загърбваме и темата за пътуванията! |
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1666 |
|
НП - 2010-01-15 13:29:34 |
|
|
Драга Лельо, хайде да оставим препирните какво съм разбрал и какво не съм; разбирам твърдението ви, че в любовта ставаме "специфично глупави" - тъкмо заради думата "специфично" - наобратно: според вас ставаме всъщност "умни по различен начин".
За да има обаче добра дискусия, струва ми се, трябва от време на време да се уговаряме за думите, които общо ползваме. Това постоянно се забравя; ето сега НП казва "любов" и симулира, че отстъпва от думата, но и не я защитава напълно; вие казвате "любов", но и "мистерия" и упорствате по своему; аз казвам нещо трето, всеки дърпа към себе си и малко неща казваме заедно.
И аз искам да помоля НП да погледне внимателно и по-бавно текста, който цитира, и да се опита да нареди думите за "любов", свързвайки ги с конкретните ситуации на действието. Това ще бъде полезно и ще има на какво по-сигурно да стъпим; заедно с повечето думи освен това ще се появят повече теми, защото в "Одисея" "любовта" изобщо не е отделна тема. |
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1665 |
|
г-н Паламед Шарлюс - 2010-01-15 11:42:34 |
|
|
Г-н Паламед Шарлюс,
Драго е, че се обаждате пак, след дълго прекъсване :-).
По 1).
Одисей, като многоописван епически герой, има много образи-роли, както до някаква степен и всеки човек. Любовта или обичта към един човек (или повече хора) е само един (или няколко) от модулите в които всеки живее. Силният характер е в състояние да поема отговорност за действията си в някаква роля, той я поема и гледа да си я изпълни добре, без да мрънка, че се е наложило да изостави временно друга своя роля. Одисей не участва в „Одисея” и „Илиада” едновременно като съвременен човек живеещ в линейно време. Ако перифразирам професор Богданов, за слушащите епическите песни Одисей не участва дори в цялата „Одисея”, както я четем сега събрана в една книга. Одисей в „Илиада” участва в друг сюжет, с други роли-отговорности. Той е същият герой, но с друг основен образ (и с други допълнителни образи в различни епизоди). Когато участва в текстовете за Троянската война, той е на първо място воин, а не любовник, съпруг или пътешественик. Иначе няма да е убедителен епически образ.
т.2.
Вероятно е предизвикана от споменатите от мен мистерииални асоциации, но с разбирането, че мистерии има, когато има нещо скрито. Разбира се, и така може да се каже. Има вероятност, обаче, основното мистериално „скрито” да не е външното, а вътрешното, смисъла - да са скрити не предметите, действията, формите и думите, а тяхното мистериално разбиране. Например въпросът „Кое е първо, яйцето или кокошката?” сигурно е бил известен и на непосветените (като нас), които са търсили отговора му по рационален начин. Посветените орфици, вероятно са знаели смисъла и отговора му в техния мистериален контекст – яйцето е първо, защото светът в орфическата космогония е роден от яйце. Струва ми се, че съвсем приемливо Омировият химн към Деметра се посочва като съдържащ мотиви от свещения Елевзински логос, нищо че не е бил таен текст.
По т. 3.
Вероятно не съм успяла да изразя достатъчно добре ироничния подтекст на нареченото от Вас „много силно изречение”. Или може би не сте го свързал с целия абзац, в който е включено, а и с предишния. Не знам дали може да се обясни иронията. По подобен начин е трудно да се обясни къде точно е смешката в комичен текст.
Ще се опитам да маркирам основните камъчета.
Абзацът, който е иронизиран с онова „много силно изречение”:
Самоцитат: Искам да подсетя, че още преди Троянската война, връзката между Одисей и Пенелопа е описвана като много силна. Тягата й движи връщането на Одисей – дали от Троя, дали от отвъдното. И да не е точно от отвъдното, и двете еротични приключения на Одисей са с богини. Следователно нито Пенелопа има от какво да ревнува, нито следва тези авантюри да се тълкуват като изневери. Свещеният брак трябва да е бил част от Кабирическите мистерии, в които Одисей сигурно е бил посветен, щом кабирическата/Самотракийска богиня Левкотея го спасява при корабокрушение с булото си (свалянето на женското було е също знак за брачен акт).
Веднага след като поглеждам към предмета си от една гледна точка, която ми изглежда сериозна, аз заемам временно друга гледна точка, защото се опасявам, че не е хубаво да се прекалява със сериозността. И си казвам: я да пробвам как биха погледнали други на това, което съм казала (ако се изразя с думи на професор Богданов – поглеждам на себе си като на друг). С други думи - правя си самоирония. Сега като си чета пак написаното, бих добавила едно „може да” ...
Самоцитат: Наистина, отстрани (може да) изглежда глупаво да се откажеш от вечна младост и безсмъртие, за да се върнеш при някаква си остаряла жена, пораснал син, стар баща и скалист остров. Всички знаем, обаче, че някои силни чувства ни правят по специфичен начин и глупави.
Самоиронизирайки се, съм достигнала до мисълта, че никой не е застрахован от ситуацията някое силно чувство да го направи в някакъв момент по специфичен начин да изглежда и глупав в нечии очи (и Одисей е описван в конкретни ситуации като не много умен), включително в своите очи. Визирам и себе си, разбира се - ако не съм се осмисляла в такова състояние, щях ли да го изразя :-). Употребила съм „по СПЕЦИФИЧЕН начин И глупав”, включвайки случаите, в които човек е способен да изпадне и в състояние на мъдрост. А освен това мисля, че няма как да се изпадне в състояние на мъдрост, ако не се изпитват и състояния на глупост. Дори мисля, че моментът на осъзнаване на някаква своя глупост е момент на мъдрост (не знам дали обратното е валидно). В този контекст може да се изтъкне и известна полезност от изпитването на силни чувства, способни да ни докарват и до (временна) глупост.
Отговорът на Вашето питане за мнението ми за безсмъртието чрез Пенелопа е във финала на предишния ми коментар - Лелята на Сократ - 2010-01-13 19:11:13:.
Самоцитат: В този контекст съм се питала: Пенелопа, семейството на Одисей и Итака, дали са поставени като част от отвъдния свят или като част от този (онзи някогашния). Или онзи някогашен „този”, като е станал част от епос, дали също вече не е някак отвъден за слушащите епоса? И не е ли това един пример за трансценденция на тукашен свят към отвъден, която се случва именно чрез разказ (устен или и записан)? Нещо като форма на ПРАКТИЧЕСКО ОБЕЗСМЪРТЯВАНЕ.
Формулировките за „щастливата и ефективна любов” като „точна и умна” не могат да излязат от моята уста/пръсти. Вероятно, като не сте следил форума, сте пропуснал ословесяването на една моя визия за любов: „Любовта е свободна страст по изпитване на радост/наслада от радването и ощастливяването на любимия. ... (страст по радостта от доставяне на радост другиму).”
ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ, с.1. Лелята на Сократ - 2009-05-13 11:10:45
Независимо дали има или няма „външна разлика между Кирка, Калипсо и Пенелопа” като образи, има съществена разлика в смисъла на отношенията им с Одисей, защото Пенелопа принадлежи към човешкия свят, а другите две са отнесени към отвъден, нечовешки свят. Вярата в съществуването на тези два разграничавани свята изисква разлика, независимо от наличието на прилики. Приликите не отменят разликата. Затова Одисей не е раздвоен или разтроен. Той си е той и едновременно с това е друг, когато действа в различни светове. Знам, че в съвременния свят това е по-трудно да се усети, но пък точно с „Одисея” ми изглежда, че е по-лесно. Ще се опитам да го представя в съвременен контекст. Фактът, че пишете с псевдоним, означава, че се вкарвате в друг модул. От една страна сте си Вие (Вие си го знаете), от друга - не сте, защото другите не го знаят. Влизате в друг образ и в отношения с друг свят на други псевдонимни (и не съвсем псевдонимни), и тези Ви отношения не са същите, като в четириизмерния свят, независимо от приликите. Виртуалният свят, съотнесен с четириизмерния, като че ли може да има някакво типологично сходство с представите за съотнасянето отвъден-отсамен свят в древността. Както е трудно да се обясни къде е отвъдния свят, така е трудно да се определи кое е пространството на нашето общуване: моята стая, Вашата стая, кабелите, сървърите на нашите доставчици, някой сървър от другата страна на земята, стаята на Анета (когато ни чете)?
Казвате: „... трудния и несигурен човешки (начин), в който нещата никога не стават направо и така, както са желани”.
В човешкия свят нещата могат да стават направо и така, както са желани (понякога и повече), ако човек:
1. знае какво желае;
2. внимава във формулировката на желанието, организацията и действията;
3.устойчив е в желанието и в осъществяването му в съответното време;
4. приобщава и други около желанието си;
5 ...
Не винаги стават така, но не и "никога".
По-скоро ми изглежда, че за хората правили и слушали епически песни, нещата стават по-несигурни при влизане в отношения с отвъдни светове. Трудният предълъг път, с множество перипетии и смъртни опасности, по който Одисей се завръща/отива (все пак) където и какъвто се желае, е описан в епоса като причинен от отношения-действия не на хора, а на богове (Посейдон, Зевс, Атина).
ПП: Добре дошла, Кирке, любим кабирически образ! :-)
|
| Тема № - 19 |
Коментар № - 1664 |
|
Лелята на Сократ - 2010-01-15 03:05:33 |
|
|
|
