БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Празникът в традиционната и модерната култура

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение.

Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че  празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. 

Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса.

Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. 

От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност.

По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме  насочва.

Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.

Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно.

Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния.   

Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща.

Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо.

Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията.

Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно.

Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват.   

Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант.

Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. 

Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува  трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално.

Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания.

В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност.

Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност.

Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници.

При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника.

Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове.

Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник.

Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално.

В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма.  Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко.

Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията.

Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. 

Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност.  Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря на четиримата участници – Анета, Веселина, Дмитрий и Нинел Кьосева. Както е редно при всяко говорене, ситуация на това казване, значи и на оформяща се в този момент истина, това, което се казва, е насочено към по-безспорна и по-трайна истинност. Веселина тегли към текста и литературата, към разбирането, Анета и Нинел търсят да различат истинския празник от неистинския, Дмитрий трупа аргументи и усложнения.

Много пъти подчертах и в коментарите, и в заглавните си текстове, че шанс за повече истинност има когато това, за което става дума, се разглежда не в тесния смисъл на определено дадено, а на дадено в мрежа от други дадени, които вървят. Тези повече дадени като неща-явления и думи гарантират, и то донякъде, че няма да се заоре в едно вярно, било референтно като нещо-явление, било като значение. Разбира се, и тогава няма да се говори точно за празника. Ще се говори за парадигмата, чрез която се говори за празника.

Имате такава мрежа в предложения текст от двете големи опозиции – празник-делник и празник за общност-празник за отделен човек. В тях са вплетени и други идеи – празникът като пълен и съдържателен и празникът като празен и просто свободно време. Казвам още, че за хората винаги е било важно да се справят с времето. И те правят това, като редуват различно организирани времена. Казвам още, че празник е надхвърляне и произвеждане на остро събитие. Разбира се, не твърдя, че всяко надхвърляне и всяко остро събитие са празник.

Виждате в текста мърдане-местене през различно съчетани значения, не виждате характерното за всяко говорене занимаване с едно определено нещо, което се визира като пределно идентично на себе си. Мислим с реч и в тази реч празникът е проявен като трайна, но и променима форма на живот, като трайно, но и променимо значение-предикат, оттук и празничен. Текстът обаче е нещо празнично, но не е празник. Както на свой ред празникът е нещо устроено като текст, но не е текст. Така че, има смисъл да се обсъжда парадигмата на обсъждането, а не нещото празник.

Моето нещо празник несъмнено е особено. Същевременно като жизнена форма то е налице при всички хора, и при тези, които твърдят, че няма такова нещо. Някои от тях си пийват, други пушат трева, трети слушат музика. Е, сега, и в НБУ мнозина пийват. Битовото пиянство е най-разпространеното лично празнуване в сегашната България. Разбира се, то често се върши заедно с други хора. Което не означава, че е общностен празник. Празнуващият с пийване обикновено има нужда от слушатели, но не и от това да чуе от тях нещо, от което се нуждае.

Като мнозината идващи от социалистическото време аз съм обезпразнен. Вярно е, че в определени случаи на работа – когато ми се случи да напиша, а и да кажа нещо умно, се чувствам настроен празнично. Знам и защо. Защото в такива моменти се надхвърлям. Да, но тези моменти само приличат на двата по-сигурни празника, които практикувам. И двата са лични – по-редкият на случващ ми се прочит и чута музика и по-честият на прекарано време с близък човек в разговор, но и в пътуване с виждане на особени места.

Наскоро след дълго слушане ми се случи да преживея празнично пасажи от Моцартовата опера «Милостта на Тит». И също наскоро се изумих от пещерата «Окната» край Карлуково. И в двата случая не бях сам. Без индуциращ ме друг личният ми празник не се получава. Колкото и странно при начумерената ми роля в НБУ аз съм устроен общително. Празнуванията ми са наистина лиминалности, нуждаещи си от тази добра минимална общност, която да ме настройва съзвучно и така да ме извежда от безсъдържателния делник.

Личната ми нагласа вероятно ме наклонява към определени тези. Говорейки по темата празник обаче аз по-скоро загърбвам този опит и влизам в по-широката мрежа, осигуряваща достатъчното навън, необходимо, за да се конструира истинност. Това ви съветвам – обърнете внимание на тази мрежа и се опитайте да кажете същото, което вече сте казали, с повече опозиции и теми.

Тема № - 31 Коментар № - 2731 Bogdan Bogdanov - 2010-09-15 12:05:41
“Празниците се празнуват.“

“А да знаеш как да празнуваш е един вид изкуство.“

Ханс Георг Гадамер в “Актуалността на красивото: изкуството като игра, символ и празник“.

Мисля, че точно от това има нужда празника: да бъде разбиран като изкуство. Така както се твори изкуство, така може да се твори един празник. Един Празник разбиран като нещо, което заслужава да се напише с главна буква.

Празник: няма значение дали ще става въпрос за повтарящо се тържество или за нещо ново, което никога няма да се празнува отново. Ако празникът е осъществен като изкуство, носи смисъла в себе си - значи е едно цяло, което няма нужда да се легитимира отвънка, отгоре, отдолу. Има нужда от хората, които ще го изживеят като такъв.
Тема № - 31 Коментар № - 2729 Анета де ла Мар - 2010-09-15 08:15:13
"Преди всичко научното знание не изчерпва цялото знание. То винаги се е оказвало в конфликт, надпревара или в излишък спрямо друг вид знание, което за по-просто ще наречем повествователно ...
Това не означава, че последното знание може да включи в себе си първото, а просто че моделът на повествователното знание е свързан с идеите за вътрешно равновесие и съвместимост, по отношение на които съвременното научно знание са оказва само едно бледо подобие, особено ако трябва да се схваща като нещо "външно" по отношение на "знаещия" или да бъде положено на отчуждаване от своите още по-силни от вчера потребители.
....Но когато следва да се прецени настоящият и бъдещият статут на научното знание, не може да не се вземе предвид един съществен компонент: съмнението на учените."

Позволявам си да дам този пространен цитат от "класика на постмодерното" Лиотар като отговор на въпросите на Веселина.
Но ще добавя и мнението си: ... и какво от това за празника? Този "феномен", изглежда, толкова се отдалечи от живота ни, че остана само в качеството си на "дискурсивна форма".
Тема № - 31 Коментар № - 2728 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-14 20:26:58
Защо въобще ни е да се занимаваме с празника като феномен и дума – се питам аз - и като се занимаваме с празника... какво всъщност ни интересува – античният празник на общността, празникът, който е продължавал текста и сам е бил текст, празникът, който се чака да мине, за да бъде убит Сократ... или... сегашният празник, който благодарение на практиката – вместо да става многозначен – се покрива от еднозначност. В съвременността празникът ли ни интересува – или текстът, който по някакъв начин е метафора за всичко онова, което събира нов външен смисъл и придвижва времето без да го къса. И в същото време - на какво е метафора празникът-текст? Какво ни свързва днес? Кое е важното и общото? Професор Богданов има една страхотна парадигма на протичането: празник-контекст-текст-жанр – как продължава тя и – продължава ли? Как се преформатира?

Празникът – многообразен и богат, при целия си замисъл, добродетел и идеалност – все пак не успява да спаси Сократ.
Тема № - 31 Коментар № - 2722 vesselina vassileva - 2010-09-14 14:25:03
Нинел и Дмитрий, не съм сигурна, че може лесно да се противопостави идеята за празника видян като стока и видян като благо. Мисля, че днес е трудно да се прокара черта, която да постави едното в един план и другото в друг, без да се има предвид, че те се срещат и дори стоят някой път заедно на едно и също място и ние участваме в тази среща.

Нинел, ако става въпрос, че едно артистично представление (било то сценично, музикално или друго подобно) може да бъде възприето като истински празник, то аз като потребител, който си купува билет за да получи този продукт и да изпита празнично чувство в зала с другите хора, смея да кажа, че плащам стоката, която получавам и я превръщам в благо всеки път, когато изпитам неземно щастие да съм там на това място, в този час за да видя, участвам, съпреживея спектакъла като откъсване от света тука и сега и така да докосна нещо по-висше, което пренася умът, сърцето, душата, сетивата... в това друго състояние, което аз разпознавам, разбирам и назовавам като празник.

Стоката не е и не може да бъде благо сама по себе си. Изпитваме благо, когато това, което имаме можем да го приемем за нещо ценно, добро, свято, полезно за нас. Тогава то става благо. В този случай, когато нещо е празник за нас и не само за нас, а можем да го споделим и с другите хора, това е благо.

Връщам се на идеята, която споменах преди за споделянето на празника, за съпреживяването му в общност. Възможността да се сподели от сърце един празник с други хора, били те близки и понякога съвсем случайни хора, за мене винаги е един истински празник. Когато нещата се случват от сърце, това ме кара да мисля, че са истински. Не знам как по друг начин да говоря за истинността. В днешно време индивидуалността в подхода на възприемане на света има много по-голяма тежест, отколкото в традиционното общество. И може би затова днес празникът не може да тръгне някъде там отгоре като нещо зададено за да слезе долу, до хората, до потребителите в стоковото общество. Трябва да тръгне от едно място, което няма горе и долу за да може да се даде като истински празник.

“Истински празник“!???
Как се измерва истинността? Как да се твърди, че един празник е истински, а друг, не? Не задавам въпрос за какво истина за философията, а какво е истина за нас, четящите и мислещите хора, които познаваме Платон, но не защото сме философи.
Тема № - 31 Коментар № - 2719 Анета де ла Мар - 2010-09-14 03:37:18
Съжелявам и се извинявам. Зададох един недовършен въпрос.
Стоката опорочава ли празника ...съвсем?
А какво ще правим с културния туризъм?
Ако истинският празник не е стока, как ще се празнува в едно стоково детерминирано общество. Вземете Рим или Мека по време на истинските им празници.
Тема № - 31 Коментар № - 2718 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-13 21:32:19
Браво на Нинел, пак подпуши дискусията.
Има истински празник!
А какво са неистинските ...празници?
Тема № - 31 Коментар № - 2716 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-13 20:08:30
Aneta de la Mar, подаряваш ни икономически ракурс към анализа на празника. Благодаря ти. Чувствах се малко самотна с "рационализацията на празника".
Всъщност в икономиката се прави осезаема разлика между стока и благо. Стока е нещо сътворено от човека, а благо - нещо, което е жизнено необходимо за човека и в повечето случаи не е произведено от човека. (Разликата се прави днес главно от екологичното счетоводство, защото то трябва да отразява и остойностява природни невъзстановими ... блага и тяхното доставяне до потребителя, което пък е услуга, следователно е стока).
Та ако започнем от безкрайното разсъждение на поколения икономисти за стоката и благото ще излезе, че днес има "празници-стока" и "празници- благо". Аристотел не би приел такова разделение, защото не би приел въобще да има празници-стока. Не би било етично и естествено. Но днес светът не е естествен. Екологичните счетоводители трябва да се "борят" за естественото и срещу неестественото, като нови Аристотеловци.
Ето това за мен е разковничето в неразбирането ми на празника. Днес има празници-стока и празници-благо. Едното е неистински, а другото е истински празник. Истинският празник е някаква дълбоко, мистично закодирана потребност на човека за тържество и удовлетворение от постигнатото и сътвореното - от него или от другиго, за тържеството на справедливостта, истината и всичко това, което е добро. Днес, мисля също, има празници-благо, които са истинските. Другите - празниците-стока, те не са празници. Значи, ако създаваш изначално блага, а не просто стоки, тогава празнуваш истински. Създавайки благо(не просто стока), което а`приори е дело на Твореца, и почивайки си на седмия ден, като Твореца, за да огледаш създанието си, ти се доближаваш до Създателя. Ето това е истинския празник - празника-благо.
Между другото, какво ли би казал и Георг Краев?
Тема № - 31 Коментар № - 2715 ninelkioseva - 2010-09-13 19:30:43
"Интересно е, че елементите на устността, устойчивите значения, които са зададени твърдо и по принцип са матрици, приспособени да издържат промените и да се пренасят през хиляди години - същевременно точно те са места, чието разбиране се задава отвън."
Откъде?
Тема № - 31 Коментар № - 2714 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-13 18:23:34
Точно така – “празникът е поставен в много времеви плана, но и самият той е време”. Особено пирът у Агатон - времевото движение се вижда перфектно, а също така и проявите на колективността, създавани от преминаванията между значението и смисъла – Аристодем има три фази на преминаване – придружава значението (в същинския пир), прибавя смисъл/променя значението (в разказа си за пира), сам се превръща в значение (в интерпретацията на разказа/празника)... В по-голямата теория на празника на професор Богданов ми се стори много интересно това, че празникът освен, че е пражанр (текст), по някакъв начин има функциите и на читателя, защото с внасянето на външен смисъл празникът променя - текста на аедите, епиникия, разказа за пира у Агатон - и създава един нов текст. Дали това не движи празника във времето, тази неидентичност?

В съвремието казваме, че няма празнична колективност, но всъщност има, защото текстовете (не само буквално - различни неща могат да бъдат “текстове”) носят значения, които са колективност и прибавянето на индивидуалния външен смисъл на читателя към тях създава същата ситуация като при празника – нов текст. Интересно е, че елементите на устността, устойчивите значения, които са зададени твърдо и по принцип са матрици, приспособени да издържат промените и да се пренасят през хиляди години - същевременно точно те са места, чието разбиране се задава отвън.

В “Пирът” Аристодем (фигурата на “смисъла”) - в измерението на празника - не оставя Сократ (фигурата на “значението”) сам, в измерението на разказа - не позволява празникът да свърши.

Празник с разходка! Представяте ли си?

(Никой нищо не казва за многосубекния делник...)
Тема № - 31 Коментар № - 2706 vesselina vassileva - 2010-09-11 22:59:21
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115974

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32744

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134361

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94420

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29125

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17804

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180898

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60804

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA