БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря на професор Богданов за това че създаде това не-наше и същевременно наше пространство, за да споделяме всичко онова, което ни вълнува!

Тук общуваме със себе си като с други и с други като със себе си!

Пожелавам му бодър дух, за да ни поддържа и нас в добра форма.

Изключителен коментар на Веселина!

Всеки начален текст е едно ново раждане. Както Рождество и Нова година.

Вдъхновение всекиму през Новата 2011 година.
Тема № - 34 Коментар № - 3697 Кастор - 2010-12-31 18:46:07
Da vie chestita novata 2011 godina!

Mnogo harmonia v surtzata, a hubavite i pravdivi neshta, kato Forumut, da prebudiat vuv vremeto zaedno sus suzdatelia na Foruma i uchastniztite!

Predi niakolko mesetza stana vupros za kitaiskia kalendar i tova, che tazi godina e v chest na Tigura (i produlzgava da bude do fevruari). Az, koiato ne znam mnogo za tozi kalendar, sled kato napisah gornoto pozgelanieto za vas se zainteresuvah kakva godina idva po tozi tazka izvesten kalendar i vizgte kakvo otkrih:

2011 - Годината на Металния заек според китайския календар или година на Котката според японския.

► Това е годината на голямата дипломация. Дори и тези, за които тази дума е чужда, ще намерят общ език със своите опоненти. Дипломацията и разбирателството се постигат лесно през тази година.
► И Заека, и Котката обичат хармонията, красотата и творчеството. През тази година късмет и развитие ще имат всички, които се занимават с изкуство и въобще с творчество. На успех и напредък да разчитат и научните работници. (Сигурно тука влизат работещите в университетите и пишещите в университетски форуми).
► Годината носи благополучие в семейния живот. Пазителката на дома Котката и бързият, съобразителен и деликатен Заек помогнат това да се даде. Има шанс да се дадат добри условия за изглаждане на различията и недоразуменията в семейството или сред двойките.
► Заекът е предан и романтичен, затова тази година е подходяща за установяване на нови трайни връзки и за сключване на брак. Съвместните пътувания и почивки укрепват тези връзки и се отразяват добре, на които се обичат.
► В Годината на Заека/Котката не е добре човек да се скъпи на любов. Любящите, добронамерените, отворените към близките любими същества получават съответно много обич и хармония в отговор на изразените си чувства.

Zabavno ili dosadno – ne znam koj kak vizgda tezi chetiva. No az samo iskam da da zagovoria za tova, che vsiaka godina nosi svoia sobstvena razlichna ot predishnite godini energía. I makar godinite da se broiat po razlichen nachin i polovinata ot chovechestvoto dnes da ne се gotvi da praznuva Nova Godina, kakto kazva v svoia propaganda “ National Geogrаphic“, spored mene dobre e da se napravi vruzka s energiata, koiato nosi vseki nov tzikul ot zgivot. Predi niakolko dena pisah za t. nar. razumnata priroda i se vruzhtam na tazi ideia otnovo za da kazga tova:

Hubavo e da poznavame razumnata priroda, a putishata tia da bude poznata sa bezbroini, no vinagi se prevrushtat v blagoslovenni.

Zashtoto da razbirash znachi da spechelish blagoslovenie.
Тема № - 34 Коментар № - 3696 Aneta de la Mar - 2010-12-31 18:32:09
Веселина, добавката на тази песен към коментара ти е убийствена. Едно олицетворение на разрязаната андрогинска душа. Тази незаздравяла небесна рана все още чувстваме и ние, сегашните хора. Тя е толкова болезнена, колкото е и красива.

Пожелавам на всички през Новата година да получат възможност за водене на красиви диалози и непрестанно доближаване. Просперитет и бъднина за Нов български университет, за проф. Богданов, за форума, за всички нас!

Нека силата бъде с нас! Нека Бог бъде с нас!

Сготвихте ли?:)) Наспахте ли се?:))
Тема № - 34 Коментар № - 3691 Истинският Сократ - 2010-12-31 15:28:40
В навечерието на 2011 година нека това магическо заклинание да премахне лошите енергии в Нов български университет и всички ЗАЕДНО да се грижим за неговото процъфтяване и благоденствие!
http://www.youtube.com/watch?v=_4I_zbi3Sak
The Charm of Making spoken by Merlin & Morgana is an attempt at Old Irish that translates to: "Serpent's breath, charm of death and life, thy omen of making." The phonetic rendering, as spoken in the movie, is: /ana:l nathrakh, u:rth va:s bethud, dokhje:l djenve:/.
Тема № - 34 Коментар № - 3686 Борислав Георгиев - 2010-12-31 09:05:21
Може би, въпросът на Кастор към мен… крие и самия отговор – удоволствието от отговора, това – че разделянето се компенсира от разбирането – че отдалечавайки ни от небето, разделянето ни обръща към божественото – и с разбирането, и с лудостта, и с любовта – божествени ни прави разбирането на другата половина, която сме самите ние (защото всеки е половин човек), но и чрез която можем да си припомняме и самото божествено, и в цялост… - желаенето на ненашето.

Историята за андрогинитете, такава, каквато вероятно е била разбирана и по времето на Платон, съдържа това съвпадане-различаване - което се среща и на други места в диалозите – между божественото-разбирането-любовта-лудостта. Това е една вертикална система, с различна степен на означаване на божественото – започвайки от самото божествено и достигайки до човешкото божествено, подобно на траекторията, която очертава падането на Ате.

В нашето време обаче е трудно да се разбере, защото връзката между тези подвижни о-значения се е загубила. Ако вземем понятието за “разбиране”, например, в една интерпретация на текст, която също е разбиране, ние просто интерпретираме самия текст и търсим неговия смисъл, а не си припомняме божественото, преминавайки по обратен ред през лудостта и любовта до него, и то така, че интерпретирайки текста – постоянно да чувстваме нашата връзка с него. Когато си мисля за тази вертикална система на божественото-разбирането-любовта-лудостта и нейното загубване за нас, все се сещам за “Любов, семейство и власт 3”, където професор Богданов има един изключителен абзац:

“Тази малка история истински разказ обаче не ползва този ресурс (извънчовешкия). Разказът нанизва събития в чисто човешки план. Събитията-действия се мотивират от прости характери с основни качества, които пораждат човешки противодействия-прегради. Именно тяхната непреодолимост се подчертава в трите диалога на Ксеркс с Артаюнте, Аместрис и Масистес. Тези диалози като че ли забавят хода на събитията. Но всъщност няма бавене, защото няма заден план на други възможности. Простото вътрешно на емоциите и ценностните мотиви съвпада с простото външно на действията и събитията.”

Ако човек помисли, веднага се вижда, че ето това сме и ние днес – един истински разказ, чисто човешки, простите ни от основни качества характери пораждат човешки противодействия-прегради, диалозите ни рухват и не водят до разбиране, бавят, но не правят живота ни интересен от нови и други възможности, и съвпадаме: простото вътрешно на емоциите и ценностните мотиви съвпада с простото външно на действията и събитията.

Сигурно е минало повече от година от този текст, а отвреме-навреме той се връща в съзнанието ми. Нима тази парадигма е започнала да се усеща още при Херодот – малко като чужд за “Историята” текст, но все пак – там… нима любовта още тогава е започнала да бъде невъзможна от съвпадането на човешкото човешко и любовта без никаква божественост, също както царуването е започнала да бъде такава, че да не може да продължава напред и назад, нагоре и надолу – едно е Крез, а друго Ксеркс – дали, все пак, погубването на родовото проклятие, не е още по-голямо проклятие? Когато любовта ти може да има продължение назад и нагоре, както е при Крез – ти ставаш мъдрец, можеш да разбираш другите, когато любовта ти е като любовта на Ксеркс – ти просто убиваш другите... и няма продължение напред.

Далозите на Ксеркс с неговите близки, чрез които те би трябвало да разберат любовта му, както и това, че Ксеркс изпраща пратеници да уговорят неговата любима – всички диалози в тази любовна история - казва професор Богданов – бавят – забавят хода на събитията, забавят случването на събитията – и още по-страшно – отместват, отдалечават и вещаят тяхното неслучване…

Миналия път на семинара професор Богданов каза, че това, което цитирах от “Федон” за човека и лирата - това, че виждайки едни неща, си спомняме за други, и то не само когато тези неща приличат на нещата, за които си припомняме, но и когато нещата не приличат на тях – това е само една част, която има същата цел като в любовната история на Ксеркс – да забави – но, каза също така, че този откъс от “Федон” е едно от големите места, в които текстовете на Платон развиват теорията за ейдосите.

Така получаваме два примера за забавяне в старогръцката литература – диалозите на Ксеркс, след които не се достига до разбирането на любовта… и припомнянето на Платон, посредством, което се доближаваме до любовта. Има ли ги днес и как да ги различаваме, кое ни води към неслучване и кое към случване. Толкова стара ли е тази парадигма, толкова надълбоко ли трябва да се рови, за да се разбере, да се открие? Да се разглоби нашият безобразно съвременен модел… да се постави под въпрос неговата съвременност… да се счупи.

(Но кой ли пък ще вземе да чете през Ксеркс, през Крез, през андрогините, през Бог, през себе си…)

Когато писах за Рождество пропуснах да включа един от големите текстове на професор Богданов – този за Св. Августин и Марк Аврелий, в който има едно много велико разделение - светът на Марк Аврелий е нещо, което не се заговаря, а светът на Свети Августин, означен тотално от бога с лице, може да се заговаря. В този текст има много въпроси и по отношение на нас самите и по отношение на Бог. Как точно, например, да регулираме несъвпадането между нас, света и Бога. Как едно неприличащо нещо, хем да напомня, хем да бъде нещо съвсем друго. Как да усещаме… с пръстите си… разколебаването на монолозите и превръщането на диалога в полилог. За професор Богданов има решение – с разказ.

“В “Изповеди” вътрешният диалог на душата със себе си е САМО МОМЕНТ, вложен в рамката на външното заговаряне на бога. Свети Августин добре различава ИСТИНСКОТО БОЖЕСТВЕНО СЛОВО, скрито в други слова и незвучащо пряко, от звучащото несъвършено човешко говорене.”, което човешко говорене пък, от друга страна, се разделя на разговори с други хора и на усамотяване за говорене със себе си. Разговорите със себе си – казва професор Богданов – обработват понятия…. Защо? “От наличието на бога в човека се получава само принцип за човек.” Докато пребиваването на човека в Бога е нещо съвсем друго – човекът намира себе си в него – своето божествено – “търсещият извън себе си бога намира не толкова бога, колкото своето лично себе си в него”… но за да достигнем бога - ни трябват знания и емоционалност… така завършва текстът...

Разделянето на андрогините тогава от какво се означава – от пребиваването на бога в човека или от пребиваването на човека в бога – самото разделяне има за цел да отдалечи, но пък раждането на любовта – по някакъв начин отбелязва божественото в човека. Душата и божественото само по себе си са еднородни и неделими, а андрогините са разделени, да обаче те постоянно се стремят да се сраснат – т.е. те пак искат да са божествени и копнеят един по друг… Не е ли всичко прекалено объркване-сливане на божественото и човешкото? Все едно, самото божествено и самото човешко, са един голям андрогин, който се прегръща, за да се срасне в своята разделеност.

Касторе, заради теб си мисля тези неща и заради въпроса ти, с който уби цялата показна телесност в мита за андрогините: “Помислих си, какво ли е станало с душата на андрогините, когато Боговете са ги разделили на две? Дали е страдала с душата на другия, но "без да настоява, без да се губи"? Или са били две души в едно тяло!”. Може би ти си истинският Кастор, ( като “истинското божествено слово”, за което говори професор Богданов) и затова все ни връщаш към андрогините – защото имате обща история (понеже те нямаше преди във форума, искам да ти кажа, че аз съм истинската Теодоте от “Как се намират приятели” на Ксенофонт, но сега пиша със съвременното си име, за да си съвпадам:-).

Благодарение на Кастор попаднах на една интересна нишка, която може би може да даде много отговори и която, освен с андрогините, може да се свърже и с парадигмата на човешкото и божественото свързване: от една страна, (1) наказанието на андрогините идва от това, че те поискали да се качат на небето, от друга страна, Платон свързва това тяхно желание с Омир и (2) историята за Ефиалт и От, които, от трета страна, са в 11-та песен на “Одисея” – тази за царството на сенките и историята им се намира между няколко истории за смесването на божественост и човешкост, смъртност и безсмъртност – включително и при (3) историята на Кастор и Полидевк:

После съгледах и Леда, съпругата на Тиндарея.
От Тиндарей тя родила близнаци мъжествени двама –
Кастор, с конете прочут, Полидевк, със борбата юмручна. (300)
Жизнетворящата почва поела и двамата живи.
Те и в подземното царство се радват на почит от Зевса.
Редом един ден живеят и редом един ден умират.
Към боговете безсмъртни съдбата ги тъй причислила.
Ифимедея съгледах, съпругата на Алоея, (305)
тя се похвали, че спала в прегръдките на Посейдона
и че родила на бога два сина, тъй кратко живели –
От, като бог величав, Ефиалт, надалече известен.
Тях житородната почва откърмила с ръст исполински
и най-красиви от всички мъже след Ориона славен. (310)
Още на девет години и двамата били дебели
лакътя девет, а ръстът им стигал до разтега девет.
Почнали те да заплашват дори боговете безсмъртни,
че ще изпълнят Олимпа с глъча на стремителни битки.
Оса да награмадят връз Олимпа те решили, връз Оса (315)
Шумливолистия Пелий, да стигнат така до небето.

От това, може би, трябва да съдим за душата на андрогините – от тази смесеност на божественост и човешкост, на отделност и заедност, на смъртност и безсмъртност – защото гигантите също като андрогините искали да достигнат до боговете, а пък братята диоскури, пак също като андрогините, от една страна, били близнаци, а от друга – някакво съчетание от човешко и божествено, което се претворило в полза на човешкото, така че то да бъде спасено. Аполон трябвало да умъртви Ефиалт и От, а андрогините само разделил (решението на Зевс да раздели андрогините било свързано с убийството на гигантите и било трудно решение), Кастор и Полидевк – направил полусмъртни, полубезсмъртни. С андрогините боговете не могли да постъпят така както постъпили с гигантите. Боговете все пак искали да запазят идването на хората при себе си чрез жертвоприношенията и почестите. Историята е кошмарна защото Зевс ги направил по-слаби. Вероятно именно разрезът е човешкото, щом трябва като гледа разреза си, човек да се държи по-благопристойно – но разрезът все пак е причинен не от човешкото, а от божественото…

Колкото повече чета тази история, търсейки отговора на Кастор, толкова повече виждам как в нея душата е скрита – как е втори план, който трябва да бъде издърпан в четенето и трябва да бъде първи план, явно защото и смисълът й, наистина, е самото разбиране. Историята на андрогините е привидно лишена от душа, душата намалява и се отдалечава заедно с божествеността, така както андрогините се отдалечават от небето: “ПРИРОДАТА НА ТЯЛОТО се оказала разсечена на две, половините копнеели една по друга и се събирали”.

“Природата на тялото се оказала разсечена на две, половините копнеели една по друга и се събирали” – не означава ли това, че и душата е разделена, щом са можели да копнеят, все едно копнеят по своята божественост, щом са искали да се сраснат и да бъдат еднородни, едно цяло, също като душата и също като божественото. Не означава ли точно копнеенето, че душата е разсечена, че боговете са им разсекли душата, защото - “стремейки се да се сраснат, загивали от глад и изобщо от бездействие, поради това, че нищо не искали да вършат една без друга.” – това означава, че андрогините са се отрекли от тялото, не са се грижили за тялото, а са искали да си сраснат душата и ако някой в тази история е мислил за тяло – то това са били боговете, а не хората - Зевс и Аполон – мислили са за хората като за тела и са им подценили душите – затова се грижат за зашиването им, за раждането и т.н. Но историята за андрогините се обръща срещу боговете – с това, че боговете са богове и дори грижата им за тялото се превръща в нещо божествено – любовта…

“И така – попадне ли човек на собствената си половина, тогава и двамата ги обхваща светкавично някакво чудно приятелство, близост и любов, нежелаейки, така да се каже, да се разделят и за съвсем малко време. И те са хората, които преминават живота си заедно, които не биха могли дори да кажат какво очакват един от друг. И никой не би помислил, че това е еротично общуване, че затова именно се радват един на друг и стремят с такава голяма ревност да бъдат заедно. Ясно е, че друго нещо иска ДУШАТА И НА ДВАМАТА (1), което тя не може да изрази, но го усеща и загатва неопределено. Така както лежат заедно, да речем, че пред тях застане Хефест с инструментите си и ги попита: „Какво искате, хора, един от друг?" И ако те се затруднят, той продължи да ги пита: „ТОВА ЛИ ЖАДУВА ДУШАТА ВИ, ДА СТАНЕТЕ КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ЕДНА СЪЩНОСТ (2), така че да не се разделяте ни нощем, ни денем? Ако това жадувате, аз съм готов да ви претопя с духалата си в едно, така че от двама да станете един и докато сте живи, и двамата да живеете общо като един човек, а след смъртта ви ще бъдете и в подземното царство един вместо ДВАМА, ЩЕ БЪДЕТЕ ЗАЕДНО МЪРТВИ (3). Но вижте дали това искате и дали ви е достатъчно, ако го получите." Ако чуе такива думи, сигурни сме, че няма да се намери човек да откаже и да изрази друго желание, но просто би сметнал, че е чул това, което отдавна именно ЖЕЛАЕ (4) — да се съедини и претопи с любимия си и от две тела да станат едно. Тази е причината за тези чувства — че нашата първична природа е била такава, каквато казвам, именно ЧЕ СМЕ БИЛИ НЕЩО ЦЯЛОСТНО(5). ЖАЖДАТА И СТРЕМЕЖЪТ ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ТАЗИ ЦЯЛОСТНОСТ ИМА НАЗВАНИЕТО ЛЮБОВ.” (6)

(1) Това, че душата на двамата – на двете тела – иска нещо неопределено, не е ли именно божественото, което не може да се изрази? (2) Жадуването на душата - двете тела да станат една същност – не е ли божественото, защото божественото е едносъставно? (3) Историята на андрогините… не е ли история-близнак на братята диоскури – не смесва ли тя душата и тялото така, както при Кастор и Полидевк се смесва смъртното и безсмъртното? (4) Това, което отдавна човек желае – не е ли божественото, което някога сме зърнали? (5) Не е ли нашата първична природа – божественото? (6) Не е ли божественото - любовта?

Ако продължим да тълкуваме този текст, по който, докато четем, можем да си припомняме и нашата божествена природа – отново се вижда съвпадането на божественото и любовта. Говори се за сливането на двете тела в едно, но с това се отбелязва и еднородното – това, което е душата – нещо цялостно. „Това ли жадува душата ви, да станете колкото е възможно една същност, така че да не се разделяте ни нощем, ни денем?”. Ние наистина сме били нещо цялостно – едно общо същество – но сме били и нещо още по-цялостно – безсмъртната душа, която зърва божественото - и го помни след това. И тук в текста на “Пир” се появява още едно нещо, което вероятно е важно да се тълкува – това, че разделянето на андрогините се сравнява с начина, по който лакедемонците разселили аркадците от Мантинея – което, понеже Диотима е от Мантинея - чисто и просто може да е и доказателство за това, че Диотима е отделен от Сократ човек. (не го казвам, защото съм жена, а защото Сократ живее след разделянето на андрогините:-))))

Освен всичко друго, на няколко места в текста се говори за родствеността и приликите - между хората и боговете - защото Ерос помага и на едните и на другите; за родителството – андрогините били овални, защото приличали на родителите си; родственото – Ерос ни води към това, което ни е родствено – целостта и което, от друга страна, означава не само целостта на андрогина, но и целостта на божественото – което може би потвърждава, че тази история е част от парадигмата на човешко-божествената свързаност...

Разделянето е едновременно отдалечаване, но и стремеж към оцялостяване. Такъв стремеж към оцялостяване е и целият “Пир” – на ниво текст - с всичките речи за любовта, които чрез различните си разкази правят единния образ – и всеки в пира трябва (1) първо да се издължи с реч пред бога и след това да си (2) разговарят (по човешки) – явно и те като Св. Августин знаят кое е истинското божествено слово и кое - човешкото, а и накрая (3) Сократ все пак остава да си говори сам със себе си.

Общият въпрос е страшен, Касторе: разделили телата на андрогините, ами душата им…

Въпросът към мен е много по-хубав, но и неговият отговор следва от общия въпрос – да, няма да можем да вървим толкова бързо към небето (с общо осем крака и ръце - като колело), но и няма да гледаме в две различни страни, а ще може да се виждаме един друг – ако не можеше да разбираме лудостта си, нямаше да можем и да сме влюбени - преведено на езика на Платон - “разберете вашата лудост” означава “разберете се - разберете вашата заедност, разберете вашата любов и разберете вашата божественост”. Такава му била заповедта на Зевс… дал ни е това, което ни е взел – божественото. И следователно - да – изгубването на баланса е привидно.

Хайде, лека нощ – последната от тази луда, луда година -

http://vbox7.com/play:6ee54884
Тема № - 34 Коментар № - 3685 vesselina vassileva - 2010-12-31 03:43:29
Към Веселина:

Изгубването на баланса не е ли само привидно, дотолкова, доколкото разделението на целостта довежда до "разбирането на нашата лудост". Такава е била заповедта на Зевс.
Тема № - 34 Коментар № - 3684 Кастор - 2010-12-30 15:59:22
"Малцина изпитват божието вдъхновение...."

Несъмнено тези два празника - Рождество Христово и Васильовден, ме връщат към идеята за безсмъртието на душата.

Единият посветен на Раждането на Сина Божий, а другият на св. Василий Велики, основоположник на идеята за реализация на христовия закон за любовта и прошката.

Стори ми се подходящо сравнението, заради възможността да се направи паралел между безсмъртния Бог в тялото на човека, и безсмъртната душа (по Платон) и грижите, които ни създава тялото. За това единство на моето и немоето в нас, за което говори професор Богданов.

"Линиите на чуждото в нас са много."

Тези линии са свързани с равновесието на нашето Аз.

Рождеството, което води към Възкресението. "Действително съществува оживяването и от мъртвите се раждат живите и съществуват душите на мъртвите - и това съществувание е по-добро за по-добрите души, а за лошите по-лошо."

Първи аргумент за безсмъртието на душата.

Помислих си, какво ли е станало с душата на андрогините, когато Боговете са ги разделили на две? Дали е страдала с душата на другия, но "без да настоява, без да се губи"?

Или са били две души в едно тяло!

"Искам да разбера."

Ако перифразирам една мисъл - Какво мисля за душата? Общо взето не мисля нищо. Бих искал да знам какво е?

Да изпитаме Божието вдъхновение!
Тема № - 34 Коментар № - 3683 Кастор - 2010-12-30 15:55:11
В допълнение към казаното и към линка на "Мария": http://www.youtube.com/watch?v=2hyqPjkFEvA
Тема № - 34 Коментар № - 3682 Борислав Георгиев - 2010-12-30 07:57:58
Здравейте!
Това може да бъде форумско разсъждение, може да е коледно настроение, може да е споделяне, но във всеки случай не е делничност, защото в края на годината атмосферата е друга и сетивата ни различават празничността от обичайното. Сетивата или душата не знам, но за мен душата подсказва на сетивата да се порадват на елхата, на баницата и сърмите, на червеното вино и на двувековните коледни песни по радиото и телевизията. Душа има, разбира се! Аз вярвам на Сократ (Платон) и зная, че когато не се радвам на празничността, то е защото душата ми не е в хармония с тялото. Душата иска да можеш да различиш някаква промяна към по-добро, към по-приятно, за да ти подскаже, че трябва да си щастлив. Дори, ако това е свалянето на веригите от краката на затворника, независимо, че той остава затворник. Едно и също състояние може да е за един позитивна промяна, а за друг – негативна. Едно и също състояние прави някого щастлив, а друг – нещастен. Душата подсказва как да се чувства. А това тя може, защото има мнооооого дълговечен опит.

Сега – да кажа, че моя любим цитат е цитат от Федон и той гласи:
“Че всичко това е тъкмо тъй, както разправих, не приляга на умен човек да твърди” (Сократ). Казвам, го не защото се отнася за мен, а защото съм покорена от примирението на Платон пред относителността на интерпретацията.
А сега едно мое разсъждение за духа и реалността.
Човешката способност да вменява смисли на всичко, което го заобикаля, чува, вижда, помирисва, пипа, и вкусва, през хилядолетията се развива до такава степен, че човек почва да различава и осмисля не само реални сетивно възприемани неща, но и да различава неща, които нямат никакъв реален еквивалент. Придава се смисъл на неща, които тялото не може сетивно да улови и разпознае. Камо ли да им предаде значение. Видения, магии, телепатии, ясновидства. Да, но така или иначе, те са част от хорското живеене.

Въображението създава артефакти. То рисува, танцува, мечтае. Но и рисуването, и танцуването и мечтите имат някакъв реален еквивалент. Те се простират до там, до където човекът е имал възможност да ги оприличи на някаква действителност.
С едно изключение – музиката.
Жалко, че Платон не е могъл да се засече в живота с Моцарт. Предполагам, че би предложил още един аргумент за съществуване на душата. Душа, която е в хармония с тялото, не може да бъде негова противоположност. И когато тя, като безсмъртна, подсказва на хармонизираното тяло познания от други светове, то тогава и тялото създава безсмъртни артефакти. Тези артефакти са необясними. Смъртта поваля тялото, но освободената душа излита щастлива, че е оставила
знак от себе си в реалността. И този знак е от същата категория като магиите.

Значи, има душа, нали така?
Стана нещо като есе с неясен жанр. Но непременно чуйте това. С него ви поздравявам.

http://www.youtube.com/watch?v=df-eLzao63I


Тема № - 34 Коментар № - 3679 Мария - 2010-12-29 16:57:17
Касторе,

Много благодаря за този толкова специален поздрав и пожелания. Много хубаво звучи това “да им се прииска да общуват”. Докато те четях... се сетих за един от любимите ми филми - “Американско сватбено одеяло”, в който имаше една много хубава ситуация - главната героиня (Winona Ryder), която е отишла при баба си, за да дописва дисертацията си, се влюбва в едно момче и една от приятелките на баба й казва: “Откажи се, защото ще се риташ отзад!”... и момичето я поглежда, усмихва се леко, замисля се, мисли, пак се усмихва – като някакво вътрешно говорене в себе си – и отвръща: “Ами, добре, ще се ритам!”. :-)

Коментарът ти е ето тази мелодия -

http://www.youtube.com/watch?v=PNIiPBsnftI

И “Часовете“ на Виржиния Улф ми е любим филми, а по Коледа, най-сетне, гледах “Яж, моли се и обичай”, в който един шаман казва: “Понякога да изгубиш баланса си от любов е част от това да живееш балансиран живот.”
Тема № - 34 Коментар № - 3675 vesselina vassileva - 2010-12-29 01:15:22
3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116027

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128155

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32762

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134384

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94473

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29157

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17829

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180931

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA