БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря за забележката, MJ.

Това, което казвате за ябълката и изобразяването на Ерос, е точно така, но то не изключва това, което аз казвам. Свързването между еротичната игра във всичките й форми и брачния ритуал пък е добре известно от лирически фрагменти, най-вече от епиталамии, песни, изпълнявани именно по време на сватбата. Смятам, че този по-висок пласт присъства в текста, но не съм казвал никъде, че той обема целия негов смисъл.

Що се отнася до превода, който няма никаква поетическа претенция, ето какво допълвам: pros tina allen може да се отнася до някое момиче, но и до kome, коса, от предишния стих, също в женски род; първото значение на hasko, интензивен глагол към haino, е все пак зея, отварям си широко устата. Не виждам неточност в това дали sfaire е топка или топчица, а също и дали ще е пурпурна или червена; и все пак porfuree е именно пурпурна, а sfaire е топка.

Това, че действието, описано във фрагмента, се развива по време на пир, е действително мое предположение, което, мисля, е напълно възможно. То обаче е тълкуваемо. Но ако все пак съм прав, на пира едва ли присъстват жени (други освен флейтистките), по които момичето да се зазяпва.

Така или иначе, смисълът на лирическия текст се образува от играта между тези описани от мен и вас смисли, които само контекстът може да забави и втвърди. А той ни липсва.
Тема № - 61 Коментар № - 6685 ГГ - 2012-06-15 15:41:28
Фрагментът от Анакреон , който ГГ се е опитал да тълкува, не съдържа нито една от двете импликации, а преводът е неточен. В първия стих Ерос не мята топка, а малка червена топчица, както сполучливо го е предал Б.Георгиев. В гръцката митология образът на изначалния Ерос/Фанес/, който присъства в акта на Сътворението, е размножен поради асоциацията с безкрайното множество любов между богове и хора.Още Хезиод например казва, че при раждането на Афродита присъства Ерос, но и Химерос. По-късните автори добавят трети – Потос, чието прозвище може да бъде преведено като страст. В червенофигурните изображения Ерос и Антерос са предствавени на везни, тъй като Антерос отговаря за взаимната любов, но и за отмъщението при липса на такава. Пак там Ерос е изобразен да мята малка червена топчица /ябълка/, символ на започващата любов. Смисълът на метафората "Ерос с ябълка" е достатъчно добре потвърден в античната културна среда и изключва произволни тълкувания от вида на "игра на шише по време на пир". Във втория стих пък момичето от Лесбос пренебрегва желанието на мъжа с побеляла коса и "haskei pros tina alen". Изразът означава "заглеждам се, зазяпвам се по някой друг", който в случая е в женски род. По никакъв начин и повод този израз не означава "отварям си устата за felatio". Още по-голямо насилие над гръцкия оригинал и конкретния културен контекст е търсенето на "по-високото значение на любовно и брачно обвързване". В случая la ragazza di Lesbo отхвърля мъжа заради хомоеротичните си желания.
Тема № - 61 Коментар № - 6683 MJ - 2012-06-15 14:22:38
В заглавния текст на проф. Богданов има две твърдения по отношение на старогръцката лирика, на които следва да се обърне повече внимание.

Първото е, че в архаическата старогръцка литература и особено в лириката жанрът на произведението се задава и дооформя от конкретния празничен контекст, в който се изпълнява текстът. Второто е, че лирическият дискурс – и по-конкретно неговото проявление в ямба и елегията – е първият словесно-литературен дискурс, който като че ли съзнателно желае да въвлече в диалог своя адресат, тоест колектива, който го слуша, да се обърне пряко към него и да го покани да участва – посредством това, което ще направи и претърпи в момента на слушане – в образуването на смисловото послание на текста.

Ще се опитам накратко да разгърна тези две твърдения, цитирайки и коментирайки един монодичен мелос от Анакреон (VI-V в. пр. Хр.), йониец от остров Теос (или Анакреонт в зависимост от това дали ще вземем за основа на името именителния падеж или основата на съществителното – им. Anakreon, род. падеж Anakreontos). Запазената в цитат у Атеней (фрагмент 5d в изданието на Бруно Снел от 1976 г.), както изглежда, цяла песен гласи:

Σφαίρηι δηὖτέ με πορφυρέηι
βάλλων χρυσοκόμης Ἔρως
νήνι ποικιλοσαμβάλωι
συμπαίζειν προκαλεῖται.

ἣ δ᾽ – ἔστιν γὰρ ἀπ᾽ εὐκτίτου
Λέσβου – τὴν μὲν ἐμὴν κόμην –
λευκὴ γάρ – καταμέμφεται,
πρὸς δ᾽ ἄλλην τινὰ χάσκει.

[С пурпурна топка отново
ме замеря златокосият Ерос,
с момиче с шарени сандали
да играя ме приканва.

Тя пък – от славния
Лесбос – косата ми -
понеже е бяла – презира
и към друга някоя разтваря устни. - пр. мой]

Ако не си представим пира, на който навярно е изпълнявано това произведение, не можем да определим ясно неговия жанр, а и да разберем съвсем точно за какво става дума в текста. На пръв поглед в първата част се загатва за любовна игра, понеже е намесен бог Ерос, принуждаващ този, който говори, да бъде привлечен от някакво момиче. Та ако се тръгне по тази линия, може да се помисли, че става въпрос за любовно стихотворение, описващо вълненията на влюбен възрастен човек. Още повече, че глаголът hasko в последния ред може да означава и „зейвам от изумление“ пред нещо красиво.

Когато обаче към пряко казано от текста се добави и знанието за контекста (което в този случай можем донякъде да възстановим), смисълът се изменя и става по-динамичен, по-игрив. На пира присъстват и флейтистки – обикновено наети от нещо като импресарио-сводник, – които забавляват мъжката компания с музика, но също и със сексуални услуги. Освен това – според Бруно Джентили, един от коментаторите на текста ('La ragazza di Lesbo', Quaderni Urbinati di cultura classica, 1973, 16, 124-128) – по времето на Анакреон в гръцкия език името Лесбос и прилагателното лесбоски вече започват да се употребяват често в смисъла, първо, на хомоеротичния копнеж към жени, и, второ, на сексуалното задоволяване с уста. Към това трябва да се добави и двусмислието на думата „коса“, kome, която може да означава всяко окосмение на тялото, не само това на главата.

Та, изглежда, че мелосът на Анакреон, който някой пее пред гуляйджийската компания, описва всъщност ситуация на пир, в която гостите, сигурно вече добре почерпени, играят на нещо като шише, и когото удари топката, подхвърляна между гостите, той трябва да бъде задоволен от флейтистката. Тя обаче, понеже топката посочва някой по-възрастен човек, се мръщи, измъква се от играта и отива при по-млад. Но не бива да се изключва, че в смисъла на ситуацията участва и по-високото, някак по-сериозно значение (на любовното и брачното свързване), което думите на мелоса могат да приемат. Впрочем, една подобна игра с пурпурна топка има и в „Одисея“ - феаките, майстори в играта на топка, забавляват с играта си Одисей, но с този жест и един вид го посочват като потенциален жених за Навзикая.

Забележете обаче как това, което се случва в компанията, събрана на пир, се дублира семантично и структурно в стила и начина на организиране на Анакреоновия текст. Понеже пирът е време и място, много по-живописно от делника, тази особеност се подчертава и дискурсивно, като на три места в рамките на двата куплета нещо от ставащото се изказва непряко, посредством алюзия с цветове – пурпурната топка, шарените сандали, бялата коса. Пирът освен това е време и място, в което по особен начин съжителстват строг ред (в следването на определени действия) и голямо безредие. На реда, може да се каже, синтактично съответства първият куплет от песента, гладко свързан и ясен, докато на безредието, чийто агент става именно флейтистката, съответства вторият куплет, в който се описва нейната реакция.

Та ето накратко пример как контекстът влияе върху смисъла на текста и как лирическото произведение е в жив диалог със своя адресат и с това, което му се случва.
Тема № - 61 Коментар № - 6678 ГГ - 2012-06-14 14:28:15
Обещах три коментара по трите теми литература, литературен жанр и литературна история. Изпълних накратко първия коментар, като казах основното – че литературата освен другото, което е, е и вид общуване посредством литературен текст. Това е вторият коментар. В него разширявам казаното за литературата в първия коментар и излагам основното, което е редно да се каже за литературния жанр.

Като всички теории и литературната теория не е независима от нетеоретическия контекст, в който се теоретизира. Ние сме контекстово зависими от редовата идея, че литературата е резултат на вдъхновено творчество, проявено в литературен текст. Литературата за нас е 1. творчество на автор и 2. литературен текст - резултат на това творчество.

Първата част на тази идея е налице в класическата античност. Поетът е божествено вдъхновявано човешко същество. Колкото по-голям поет е, толкова по-малко твори. Твори божеството. Диктувайки на роб, умеещ да пише, поетът създава текст-партитура. Този текст-партитура се изпълнява на празник, по време на който преминалото през поета божие, запечатано в текста, обслужва осъществяването на две свързани едно с друго преобразувания – на всеки в целокупността на всички празнуващи и на всеки празнуващ в друг различен. Какво по-точно става в хода на разбирането на празнично изпълнявания текст? Разбиращият получава по-голям свързан съдържателен свят, който му заменя обичайния негов малък практически, съставен от отделни недобре свързани неща.

Литературата там е в това преобразуване. Но тя е нещо такова и тук. Защото, първо, и тук литературният текст се преобразува от текст-партитура в реално произведение по време на разбирането си, но и, второ, защото и тук разбиращият текста, като влиза в контакт с особено подреден свят, става от един друг, тъй като неговото “себе си” получава по-ефективно съдържание и подредба от онова, което той е имал преди разбирането на този текст. Тук или днес липсва само свързването с определени всички. Но и те всъщност са някак налице. Когато някой влиза в насочвано от текста подобно “себе си”, той получава и липсваща му общност.

Литературата обаче и там, и тук е прекалено обобщение на нещо по-сложно от едното, което означава и обозначава тази дума. Ние казваме, че става дума за понятие и търсим основното му значение. Но литературата е и нещо реално съществуващо. То е непосочимо, но сякаш става по-посочимо като множество от видове. Тези видове съществуват по-отделно отколкото изглежда, което се доказва косвено от това, че техните истории са по-реални отколкото е историята на цялата литература.

Тези видове са много и се делят по различни признаци. Старата система на родове и жанрове е формална класификация. Тя се преплита с по-нова с превес на прозаическите жанрове и особено на взимащия връх сред тях роман. Което е естествено, защото и сред видовете има “алчни” единици, които се идентифицират с цялата литература. Т.нар. признаци на видовете могат да бъдат речеви, формални, но и смислово-съдържателни. Особено объркващ е последният смислово-съдържателен белег. Именно на него обръщам внимание в заглавния текст.

Видовостта, значи и смисълът, и формата на античните лирически видове се задават от малките празнувания, на които текстовете от този вид са се представяли. Само че това е непроследимо. Не само защото липсват извори, но и защото и онези устни и подчинени на празника текстове са били вече и нещо самостоятелно. От тази тяхна самостоятелност е тръгвала и особената литературност на всъщност оформилия се много по-късно техен по-общ род, наречен лирика. В това отношение с тях се е случило онова видово уедряване, което се случва и с едрината на самата литература.

В заглавния текст настоявам – че класификацията на родовете и жанровете е едно, а друго нейното прилагане в реален текст. Единственото, с което нарушавам обичайната класификация, е настояването, че формите и в класификацията вървят заедно с минимален смисъл. Този смисъл се усилва при употребата на видовете в реален литературен текст. Първо, защото в реалния текст винаги се преплитат повече смисли, което означава, че повечето минимални техни смисли се наслагват и стават по-конкретни в този текст.

Но става и второ – така преплетените и конкретизирани смисли се конкретизират допълнително и със съдържание. Което извежда правения литературен текст от видовата мрежа на литературата към онова, което е вън от нея, в реалността. Затова и между дискурсите, с които си служи литературата, има такива, които я свързват с нелитературата. Именно такъв дискурс е разказът, с който се занимавам основно в книгата, която ми се струва, че завършвам.

Разбирате, че за да кажа какво е литературният жанр, трябваше да продължа темата за литературата, а и да навляза в темата за литературния текст. Сигурно подобно домисляне ще стане и в коментара по третото, което обещах, по темата за историята на литературата.
Тема № - 61 Коментар № - 6676 Bogdan Bogdanov - 2012-06-12 10:31:43
Според мен, професор Богданов, дори когато един въпрос е формулиран като всепитане, дори когато желаем отговорът му да е всеотговор – всички ние знаем, че – подобно на лириката – отговорът, от една страна, ще бъде свързан само с едно конкретно тук и сега, но, от друга страна, именно това ще дава сигурността, че той е свързан с реалността и може да се преобразува, пренася, припомня и по отношение на други времена и случвания.

Точно затова попитах дали хората, които един ден четат Вашата книга, да речем – след 2000 години, без да знаят, че името на тази книга е било "Любов и разказ", без да знаят, че тя е съдържала вътре в самите текстове преминаването по любовта, ако Вие го махнете, дали те ще имат механизъм да реставрират случилото се?

Любовта, която е малко свързване, е важна, защото тя, подобно на литературата, е една друга текстовост, посредством която хората могат да наблюдават по-големите свързаности, така както чрез литературата се наблюдава реалността. Защо Платон, говорейки за доброто говорене и за реториката, не е махнал любовта - и защо, въпреки че във "Федър" се говори и за много други неща - аналитично-рефлексивното се засенчва и ние наричаме често пъти този диалог, именно диалог за любовта, а не за словото – както повече би било редно?

Вашият пръв коментар, професор Богданов, беше много тъжен, но той по много хубав начин хвърля светлина върху двата текста - по-обширния с трудната част за любовта и по-структурирания с по-ясен смисъл върху лириката. Какви са днес нещата, които не казваме и те остават само фон за фактите и реалиите? Тези неказани неща представляват нещо, което синонимно бихме могли да приемем за съвременния наш празник, за жанра на нашите текстове? Защо, от една страна, разрушаваме говоренето – а от друга, чрез любовта, свързването – стремейки се към толкова крайна и неразгадаема имплицитност? Какво е това неказано, което в същото време е толкова важно за нас - и въпреки това - неказано? Много държа на този „многоглав“ въпрос и ще се радвам, ако някои направи опит да ми отговори.

Възможно ли е - ние да нямаме жанрове-дейности от социални практики, а да имаме само жанрове-понятия? Винаги съм се притеснявала повече от другата страна на литературата - от това, че в съвременността литературата не се приема като дейност, предоставяща модели за реалност - но сега, благодарение на жанра, се вижда, че е така и на нивото на входа, а не само на изхода – смисловата натовареност на литературата не идва от жанр-практика. Изглежда така, че все едно - днес имаме някаква чиста текстовост, която нито е породена от действителността, нито прави действителност.

Мога да погледна и от обратната страна, че всъщност, ако го нямаше словото – лъчистите образи на душата с нейните коне и сияйности във „Федър“ въобще нямаше да могат да съществуват, нито божественостите, нито любовта – така че е в реда на нещата и никак не е излишна онази втора част за словото там. Както казва Барт във Fading – “ако гласът се загуби - разпада се целият образ”. Точно в този смисъл, в текстовете за лириката онова, което заплашва реално, е, че контекстовата стихия на съвременната литература е мълчаливият прочит.

Мълчаливият прочит се явява контекстовата стихия на съвременната литература. Даваме ли си сметка какво означава това? Край за разбирането. Как един човек може да проникне в мълчаливия прочит на друг човек? Преди да означава край на разбирането, това означава и край на любовта. Любовта не ни трябва, защото не ни е необходимо да имаме екран, от който да се учим и на по-големи свързаности.

Това, което може да се провиди като жанрови практики днес – очертава един тежък и несигурен ареал – в който комуникацията е под въпрос, под въпрос е превръщането на текста в произведение, говоренето се колебае между неутралността и премълчаването, незасегнатостта се стреми да постигне едно аналитично-рефлексивното говорене, което да е господарски вярно за всички. Науките ли са виновни? Защо нашето неутрално говорене е толкова по-различно от неутралното говорене, което в сюжетните любовни разкази динамично нанизва събития, реалии и факти? Възможно ли е преминаването на говоренето в неговорения-правения (на любов)? Опитвам се да се сетя за жанрове като празника, днес – сещам се само за една книга-кръстословица и няколко книги написани, подобно на чат-истории в интернет, където пак не се говори, а се пише в самота (като във форума). Може би най-лошото е, че тези белези на нашето говорене – неутралност, незасегнатост, понятийност с претенция за вярност, неказване, невъзможност да се свържеш с друг и да проникнеш в мълчанието му – са характерни не само за литературата, но и за всекидневния език.

Катастрофа ли е, че жанрът днес не е жив – смисловата нагласа не идва от реалността - и текстът може да не произведе проектиране на модел за реалност?

Спомняте си, че когато всеки трябваше да разкаже за своята любов, всички разказваха минали истории - и никой не се сети, че любовта може да се проектира и по това проектиране да се прави, така както тълкувайки текста, ние можем да изтрием "тъмните петна на мълчанието"...

Затова, ако онези, които не знаят, че текстът за лириката е имал нещо общо с любовта – успеят да прозрат тази връзка, така както заглавният текст, криещ любовта, разпознава празника-жанр – то тогава нещата, си мисля, че ще бъдат съвсем различни.
Тема № - 61 Коментар № - 6674 vesselina vassileva - 2012-06-11 03:19:09
Благодаря Ви, професор Богданов!
Къснично, преди малко отворих форума, и получих точно онова, от което всеки от нас, толкова често се случва, има нужда – да бъде чут деликатно и загрижено, видян и подкрепен в момент на смут. Разбира се, посипването на косата с пепел при мен си го вършат годинките, а и унинието не е сред най-устойчивите мои настроения. Маркизът отдавна се осланя на „залудо работи - залудо не стой” и нищо от палитрата на ежедневните малки провали не го натъжава за дълго. И за какво униние можем да мислим изобщо, след като отново се докопах /през известно „драматизиране” от моя страна/ до трудната професор Богданова висока бележка.
Мисля си, точно тук да споделя пред всички, нещо много съкровено за мен. Преди да започна следването си по класическа филология бях вече учил в известна степен няколко чужди езика, редом с родния ни език и литература. По-добри или по-незадълбочени, учителите ми по тях бяха „струпали” нещо като знание, „слух” за думите, нагласа за вникване в текст. Но преломното, голямото съзнаване на езиковото – в широката му многомерност, в закованите му точности, но и в подкожните тъкани на възможните смисли, разгръщания и нюансирания – срещнах във взискателна яснота в часовете си по старогръцки език при Учителя Богдан Богданов. Получих го безплатно, тогава нямаше семестриални такси, но и да е имало, все щяхме да свъртим отнякъде, та да ги покрием. След толкова години аз се чувствам още по-разбрал и още по-длъжен да кажа отново: Благодаря Ви, Професоре!
Вчера съм подхвърлил, уважаеми форумци, че някак не подлежа вече на обучение. Опит да ви заблудя приятелски. Добре си се възползвам и „студирам” аз от всичко и от всички във форума. И пак ми излиза без пари. Това е то, да си от поколение, родено с късмет.
Днес пък, направихме първата морска баня с маркизата и нашето приятелско семейство, за което веднъж ви споменах. Аз май се връщам, откъдето уж твърдя, че си тръгвам, но само това. Поглежда ме нашият семеен приятел /всички сме от споменатото късметлийско поколение/, само аз съм по-кльощав, те – с по-представителни тела, и ми казва: „Личи си, драги, че не си състоятелен човек”. Добре се посмяхме. Денят, морето, бризът и бургаският плаж бяха божествено хубави. Казахме си за пореден път, с извисен местен патриотизъм, че такова чудо по света няма.
На всички форумци, повече или по-малко състоятелни, желая хубави плажове, сини бризове и морета - наяве и в душите!
Тема № - 61 Коментар № - 6672 Dekarabah - 2012-06-09 16:53:57
Наистина е сложно, Веселина. Това “дали-или” е безкрайно. Онова, което ще се случи, няма да бъде едно и също за всички. Ще има и среден случай, за който би трябвало да се питаме. Що се отнася до книгата, въпреки че краят й се вижда, не е сигурно в какво точно ще спре нейният инфинитен текст. (Инфинитен е метафорен термин на Димитър Вацов, заех го от него.) Сега за сега искам да спра книгата така, че в нея да продължи да се усеща инфинитността.

Работата е, че ролята, в която ме спря животът, ме кара да давам отговори и да пораждам сигурност. Затова и вас укорявам, но особено себе си, когато се уловя, че ме влече всепитането. Всички се нуждаем от отговори, от подредби и структури. В отговорите, подредбите и структурите, разбира се, има нещо прекалено вярно. По-реалното вярно меко преминава в друго, ненаречено. Но не можем без т.нар. прекалено вярно. Та сега пледирам за него.
Тема № - 61 Коментар № - 6671 Bogdan Bogdanov - 2012-06-09 12:00:48
Дали любовта от кошчето за боклук няма да продължи обаче да носи смисловата нагласа на този текст, професор Богданов? Мислех си – дали след време, извън форума, когато тези текстове бъдат завършени и придобият своя отделен живот – хората ще имат механизъм, по който да разбират, че те първо са били част от „Любов и разказ“ – заглавието, което впоследствие отпада именно заради любовта, после – са съдържали пространни части за любовта, в които се е казвало, че литературната история развива осезаеми среда-свят и реалност и че тя е в състояние да представи по максимално съответен начин комплексността на реалната любов. Дали онези, които ще разбират този текст – ще открият, че авторът е потискал максимално имплицитния разказ. Това, което в съвременността остава премълчано и неказано, извън пределите на текста – дали няма същата функция на жанр? Докато сравнявах двата текста – ми се привидя и друго – онова, което го няма в текста, го има в реалността – когато в едно бъдеще – то успее да достигне до текста – това ще означава само, че вече е изчезнало – и че се е появило в текста, за да може да бъде създадено отново в реалността. Наблюдавайки професор Богданов, мога да си представя какво е направил с любовната история на Ксеркс – Херодот, оставяйки няколко реда за нея в последната част – нищо чудно да е написал цялата „книга“ заради нея – нещо подобно на онова: "А той бе обиколил цял Париж не защото му се струваше възможно да я намери, а защото му бе невъзможно да се откаже да я търси."
Тема № - 61 Коментар № - 6670 vesselina vassileva - 2012-06-09 11:11:23
Драги Декарабах, не бива с такава лекота да си посипвате главата с пепел.
Това, което пишехте, беше безупречно талантливо. Но т.нар среден стил или академичното топло, както казвате, е трудно за постигане. Разделянето на по-всекидневно слово, непроникнато от понятия, и невсекидневно като че ли с понятия е дълбоко вкоренено. Донякъде само лутането между едното и другото и посредничеството на литературата пооправят тази разделеност. Така че не унивайте.
Тема № - 61 Коментар № - 6669 Bogdan Bogdanov - 2012-06-09 07:30:24
Спрял се най-сетне, направил трезва равносметка на варварско-напористото в едногодишното си форумно присъствие, моля уважаемия професор Богданов, да приеме „творческото” ми поведение като неопитност. Длъжен съм да помоля за разбиране и всички приятели от форума.
Човек се увлича понякога нанякъде, самоопределя се като „уместен” и дерзае без много да се вслушва и оглежда в другите. Пророчица се оказа маркизата, напомняйки ми многократно, че с вдъхновеното си твърдоглавие неминуемо ще накърня хора и по-същностни посоки на дискутиране. Но, казано е, умните се учат и от грешките си. Маркизът не е много сигурен, дали изобщо подлежи на обучение на тази си възраст. Остава му да отстои усещането си, че младенческото му време на форумник изтече. А след всяко изтекло идва друго.
Възхитен чета вече няколко пъти многото и отсято в текстовете на проф. Богданов. Пример за вдъхновено вплитане отново дава и перфектният класик г-н Гочев. Излиза, като съм развявал „байрака” за академичното топло, то да е било пред очите ни.
На добър час! И поклон пред форума.
Тема № - 61 Коментар № - 6668 Dekarabah - 2012-06-08 17:47:11
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115974

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32743

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134357

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94416

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17804

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180896

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA