БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.


Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Пак съм аз. Току-що чух по „Хоризонт“, че още един мъж, мой съименник, занаятчия, занимавал се с ковано желязо, се е самозапалил в центъра на столицата…За бога, братя и сестри, изкрещявам през нашата форумна фуния, спрете да се изгаряте!!! Чест и треперещо разбиране за вашата ненамерила друг изход и път за разумна промяна на българската човешка среда смелост, но това е пораженческа жертвеност.
Преди половин час си говорихме с моя /познат ви/ приятел, арменеца-занаятчия. Стана дума за едно негово изделие и аз му подхвърлих, че ако той би работил в Истанбул, щеше да стане заможен и важно покашлящ човек дори единствено от търговския оборот с тази майсторска хрумка. Той ми се усмихна с меко-нерешителна благодарност и известна доза оптимизъм. Каза ми, ами на, тук сме се родили, и се закашля от недолекувания си / и поради парична оскъдност/ бронхит…Но ние с него нямаме никакво намерение да се самоизгаряме, както и много наши колеги от същия хал не смятат да предприемат такава крайна стъпка. Чакаме, разговаряме, умуваме. Ето, моят приятел скоро ми рече: Крайно време е да вземат да се оформят две големи политически формации – една дясна и една лява, по-социално коригираща, пък да се преброят, да си „заплюят“ електората, да видим в Европа ли сме или…ще търсим чаршия край вечния Босфор и бахчисарайските фонтани. Голям фен е моят приятел на справедливото житейско-пресъздадено излъчване от турските сериали. До такава степен, че напоследък е преглътнал и потомствената жлъчка от отношенията между два, откъснати от исторически прегрешения, народа… Добър, понасящ и мъдър човек е той. За маркиза се явява един от „важните“ граждани, чийто начин на мислене и мотивация за деятелност трябва да бъдат „прочетени“ и разгадани с уважение от всеки кандидат за голямата политико-управленческа сцена.
Хайде, да мислим, да се оглеждаме за гражданските си мотивации. И да не се палим повече.
Тема № - 72 Коментар № - 7256 Dekarabah - 2013-03-13 15:58:27
Уважаеми Георги, ние с вас сме си смелчаци-оптимисти и да не се смущаваме твърде, че често си подаваме топката при настъпили форумни затишия. Тренираме си един вид, преди и други играчи да се пуснат на терена. Тъй маркизът възстановява забравеното си класическо и наквасва перце в пописване. Вие, което много ме радва и ми носи голямо очакване за голямата политическа потенция на младите български интелектуалци, хвърляте взор върху „чужди“ за професионалното и творческото Ви занятие дворове. Можем и да се скрием и заровим и двамата, където ни е по-сладко, познато и удобно, но упорстваме. Дано ни разберат без преднамереност колегите. И да има ползица.
Прав сте. Откъсвайки се бавно от многото си соц-историйки и иронии, вчера съм спрял до едно отдалечено начало от прехода, от сложното ново българско демократично житие-битие. Но какво може човек да опише и навърже в достатъчност с набързо начаткани редчета. Спрял съм се на Джиджовия образ, защото в родния ни граждански масив той не е рядка птица. Тъй като от самото начало на свободното предприемачество аз съм се движил сред въжделенията и неволите на дребно-средната бизнес популация, бях близо и до наблюдения връз такъв типаж - вече свободни, непотискани с тоталитарно-милиционерски контрол и обществено-съседски упрек люде. Тези, да ги наречем за краткост, бурги и гъзлии с нищо не участваха и не се почти докоснаха до работа през цялото дълго, вървящо по въже, алиениращо и по-учени, и неуки, роднини или просто съседи и колеги, време на подмяна на „държавата-майка с държавата-фирма“, както точно отбелязвате. Странното за мен често е било, че дори под „грижите“ на променената държава-мащеха, тази значителна, силна в електорално отношение маса, този приятно и жало-будещо лумпенизиран „граждански“ резерв, продължи да връзва двата края. На моменти дори по-успешно от чорбаджията-маркиз. Пред смаяните ми очи стотици бургаски /по-големи от мен, поне на възраст/ ефета се докопаха някак до средни, че и по-височки пенсии. Седейки без умора по кафенета, бинго- , еврофутбол и пр. зали. Как го свъртяха този стаж, тия осигуровки, не се разбра. Дочувал съм, че, ако си се подготвил с някой лев, в нашата татковина можеш и пенсионна рентица да си купиш, а ако си се прежалил пред булките – и инвалид да се изкараш. Едно време имаше един виц за Тато, дето казал при посещение в Индия, че си има осем милиона факири. Поживелите го помнят.
Та, аз и други неща може би ще си спомня и разкажа, ако не ме отсвиркате от форума. Не ми се иска, а и аз съм грешник, да бъда краен и нежалостив с електоралния наш народ. Подобен или същият „производителен“ ефелък си се среща и в най-развитите държави, на които се стремим да заприличаме. Има го сигурно и в будистска Индия. Считам темата за „глобално интересна“. От която и гледна точка покрита с научно и човеко-познавателно разбиране, тя не трябва да ни убяга. Иначе ще продължим да се чудим, защо някои по-напористи, невинаги много нещо прочели, деятелно-решителни представители на родното и световното гражданство постигат бърз финансов резултат в недобре обмислени /пренебрежителни към закона и морала/ и последващо катастрофични начинания.
Не съм много вникнал в кадровата енергия на новото правителство. Имаме там един достоен мъж и истински Хипократов служител от нашия край, нещо ме кара да му отдам спокойна вяра. Радвам се, че плувец-маратонец стана министър в морска и достатъчно богата на води /много важен Божи дар!/ България. Маркизът му е отдавнашен фен. Човек, който може тъй дълго да плува в самотност, не е схематична история. При дълго плуване ти се налага в някои моменти да се докоснеш до големи, друго-измерни дълбини и усещания.
Станалото у нас напоследък изненада, малко и стресна, дори и вашия настойчив дописник. Чувствам го и го премислям като начин да оцелеем повече от друг път. Имаме много за общо обговаряне и включване с визии. Без „майчинския“ надзор на големите партийни и „ойкономически“ образувания. При всички възможни посоки, погрешности и разминавания на ценности и интереси, няма да ни е във вреда.
А, и две думи за несъстоялата се стрелба, за прищракванията на набития зле Октай Енимехмедов. Театър или не, то в страната на факирите самодейната театралност си е на ниво, маркизът отдава на това странно момче една дължима благодарност! Времето ще покаже, ще си „признае баба“, както си го знам от моята бабичка. В мир да почиват отрудените ѝ кости. И сините ѝ очи, гледащи вероятно сега друг, по-дружески, непознаващ дребната и едра алчност свят.
Тема № - 72 Коментар № - 7255 Dekarabah - 2013-03-13 11:51:29
Благодаря на Дьо Караба за коментарите. Наскоро мой приятел ми изпрати по имейла текст с историята на неговия опит да прави частен бизнес в първите години на прехода. Искаше да я публикува като коментар във форума. Възпрях го по две причини. Първата беше, че текстът изглеждаше по-подходящ за настоящата тема, а не за темата „говорене“. Втората беше по-сериозна. Беше разказал историята на своя бизнес само до момента на фалита, някъде около 1997-8 г. Това му и казах: че ако иска историята му да бъде по-пълна и някак по-вярна, трябва да разкаже и какво е правел през следващите години, когато постепенно България тръгна нагоре. Вие, Дьо Караба, също сте разказал донякъде. А за да видим добре настоящото положение, трябва да свържем онзи първи етап на прехода – горе-долу до момента, в който приехме валутния борд, със следващия етап, който според някои приключи с първите години от управлението на ГЕРБ. Защо това свързване е важно? Защото самият преход от социализъм към демокрация протече и вътрешно като преход между два типа демокрация.

Първата беше демокрацията за всички – тази на многото партии, на големите митинги, на боновете за масова приватизация, на шеметното и в някои моменти войнствено преразпределение на благата. Втората ни демокрация, която започна след 1997-8 г., беше вече различна, тъй да се каже, по-елитарна – активните граждани влязоха в партии, броят на партиите на свой ред намаля, голяма част от дребните и средни предприемачи се отказаха от бизнеса, започнат в началото на 90-те, и се върнаха към старите си професии или преминаха в сферата на услугите, при вече разпределени вътрешни блага фирмите се обърнаха към външни източници – предимно от ЕС. Та при прехода между тези две демокрации стана и нещо, за което почти никой днес не говори, а трябва. Една група хора фалираха банковата ни система, забогатяха страшно много от това и се опитаха да си изперат парите чрез новите политически елити. Друга група обаче, много по-многобройна, не можа да се нагоди към първия тип демокрация, после не можа да се нагоди и към втория, ами просто изпадна от обществената игра и започна да се лута в очакване на следващото правителство, което ще увеличи средствата за социални грижи.

Днес имаме ново правителство. Да му дадем шанс и искрено да му пожелаем успех! Обаче и то няма да се справи с положението, ако бързо не намери средния път между Сцилата и Харибдата на българската демокрация – мисленето на държавата като майка и мисленето на държавата като фирма. В днешната ситуация правителството трябва да бъде и двете неща. Защото е необходимо, от една страна, да гарантира стабилността на икономиката, най-вече като се погрижи за продължаване на работата по основните европрограми, но, от друга страна, то трябва да задоволи справедливите искания на протестиращите, да свърже разпокъсаното в момента гражданско тяло и да подготви условията за провеждане на честни и мирни избори. Втората задача ще бъде много по-трудна от първата. Без съмнение изборът на дипломата Марин Райков беше продиктуван и от необходимостта да се даде сигнал навън, че нещата в България са стабилни. Въпросът е дали този сигнал ще бъде припознат и от българските граждани, дали те ще видят в Райков лицето, което ги свързва? Честно казано, въпреки симпатията, която изпитвам към някои от министрите, избрани от президента Плевнелиев, съм скептичен, че това правителство ще спечели доверието на гражданите.

Към bozman. Не защитавам ничия кауза по случая Енимехмедов. За мен този случай е важен поради обяснението на по-общото, което го е породило. Що се отнася до оръжието, може и да не е имало пълнител, както казвате, но – доколкото си спомням и виждам по публикациите в медиите – е имало два шумови патрона. С които не може да се причини смърт, но може да се предизвика глухота.
Тема № - 72 Коментар № - 7254 Георги Гочев - 2013-03-13 00:12:55
Смятах друго да ви напиша, примерно за някои редки, но паметни срещи /по дребна професионална необходимост/ на маркизата и маркиза със страховитите служители и ратници на ТИМ, но тъй като този октопод още никак не е „умряло куче“, да не му вадим отсега калъчка. Затова ще ви опиша един бургаски „герой“, да е жив и здрав, отдавна не съм го виждал, характерен носител на местния ефелък, за който снощи ви споменах.
Този кореняк „бург“ / при нас гражданството, къде на шега, къде наистина, си се дели на бурги и … гъзлии, отдавнашните местни са първите, вторите – пришълци, разбираемо, от села и паланки/ носи прякора Джиджо, галено Жижо. Няма в връзка с онзи софийския Джиджи, касоразбивача от кв. „Люлин“, само господ знае, къде се лута душата му. Нашият е по-скоро сърцеразбивач.
От него имам бегъл спомен от времето на соца, но истински го познах в първите години на избуялата наша демократичност. Завъртя се този, в онова време все още доста напет, смугъл мъж, около нашата колективна фирма от трима съдружници с равни права. Тогава така се наричаха събирателните дружества с неограничена отговорност. Бяхме си един много странен колектив и без него, но прилепнал към нас, вписал се в нашата пълна бизнес-неопитност, той направо ни седеше като на свинче звънче…Бивш барман по хотели и плажни маркизи /б.а. има се предвид тип заведение/, кебапчия и продавач на пържена цаца, този мъж държеше по ръка завиден в сравнение с нашия, на тримата – журналисти и постни „номенклатурчици“ от загърбения с народно ликуване тоталитаризъм - предприемачески опит и известни уж много полезни връзки. Така поне се усещаше и твърдеше самият той…Направо ще кажа: нищо не излезе от този изпълнен с бизнес-кроежи, осеняван от „уникални“ идеи и оросяван по радостни поводи, а и при несполуки, с водка период на „първоначално натрупване на капитала“. Добре, че не купихме тогава един огромен набор от счупени маси, столове и чадъри, които Джиджо ни беше открил „с връзки“, за да открием питейно заведение с мезелъци. И да наемем руски балерини, вече бяха почнали да идват на малки групи. Играта направо щеше да се успи…Със сигурност много бързо щяхме да фалираме с дългове. Знам ли, други успяха в подобни начинания. Но организирани в по-големи „колективни фирми“, едни корави момци с накъсани уши, с бригадни водачи, с „лейтенанти“, мобифонизирани, с мощни колици. С „невидим“ покров от недемократизиралата се напълно родна милиция-полиция. С хранени протежета по банки и ведомства. С по-горни, съвсем невидими за нас, макар уж бивши „разследващи“ вестникари, дърпачи на конци и навивачи на кълбета…Икономическата реалност /нереалност/ се променяше, без да ни пита за мнение и идейките ни, за месеци, а понякога просто за дни. Безпощаден сигнал за тези промени многократно ни зашлевяваше дяволският танц на курса на долара и марката. „Колективът“ започна да се разклаща. В опит да оцелеем с голям зор намерихме поръчители за неголям кредит от сериозна за онова време банка. Помня колко съвестно и с маса проучвания, тогава нямаше интернет, писах икономическата обосновка: какви машини, какви материали, какъв пазар, какви потребителски ниши, работни места и т.н. Един кредитен инспектор направо ни се изсмя – такава хубава обосновчица никой не ми е подавал, ама вие искате много малко парички, хората вземат милиони за дейност като вашата /бяхме в печатно-издателския сектор/…То и това, което банката ни го потвърди, си го харчехме съвсем „скъпернически“, на обмислени порцийки. Пък, след няма и година, понадигнахме финансов перчем, лихвите бяха тръгнали нагоре, и взехме, че го погасихме и се отървахме от този кредит…Грешка?! Ония с импозантните кредити спечелиха след време при Виденовата хиперинфлация. „Стопиха“ ги. Ние, висшисти, информирани момчета, тва-отва, останахме да духаме супата…А Жижо през това време изпи цяло море водка. Е, вярно, той казваше: Теглете бе, щом ви дават, дайте там каквото трябва и беж…После събирателната ни дружинка тръгна към окончателно разтурване. Единият съдружник си върна с дела и нотариални актове значителни реституционни дялове, другият поемаше по открил му се партийно-политически път. Вашият маркиз остана сам. И до известна степен с Джиджо.
През годините той често идваше да ме види. Когато имаше повечко работа, все приведен над нещо. Заставеше до вратата на поредния ми офис или работилничка, смугло и многозначително, по „бургски“ ухилен, с все по-оредяваща откъм зъби усмивка, и казваше: Стига бе, кво ще ги правиш тези пари?...Стопляше се, ако беше зима, разхлаждаше се на вентилатора, ако беше лято. Мълчеше възпитано, ако ме видеше, че трябва да довърша нещо. Понякога междувременно ме питаше, може ли да пусне нещо в радио-касетофончето, вадеше касети от джобовете си и слушахме Рей Чарлс, Франк Синатра, Сачмо, Ела, Сара Вон…Джиджи има страхотен вкус за музика, не може да му бъде отречено. После стигахме до по-същественото, реално невъзможно за подминаване. С извадени от маркизкия „чорбаджийски“ джоб пет-десет, или какъвто там е бил курсът, лева бургът се изнасяше към най-близкия магазин за нещо сгряващо или разхлаждаща лете биричка, мезенце, хлебец и цигари…Връщаше се и ми връщаше рестото до стотинка. Той хапваше и пийваше, аз доработвах, слушахме си хубава музика, говорехме си за общи познайници, за общо-политическата и икономическата атмосфера в страната…Преди 5-6 години и Джиджо изглежда успя най-сетне да получи и продаде някакво поземлено наследство по майчина линия. Оттогава само съм го мяркал из Бургас, вече не ме търси, дори и само да послушаме джаз…
С това, приятели, искам само да „задяна една нишка“, да се докосна до една необозримо голяма картина, каквато представлява нашата българска нагласа за истински излаз от соца, за който до втърсване ви припомнях в толкова предишни влизания. Прощавайте, че винаги ви говоря, колкото и да ми е неудобно, през себе си. Дано да сте ми свикнали, прекарайте го през ухо, нещо като лек джаз в одимена стая…Като се изключи вредата от цигарения дим, бедата не е голяма.
Тема № - 72 Коментар № - 7253 Dekarabah - 2013-03-12 16:56:38
" ГEOPГИ ГОЧЕВ: 19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата."
--- Защо Г. Гочев "пропуска" да съобщи, че газовият пистолет е без пълнител ? Или смята че с увеличаването състава на хора на клакьорите машинацията с казуса Енимехмедов с течение на времето ще стане невидима ?
Тема № - 72 Коментар № - 7252 bozman - 2013-03-12 16:36:21
Уважаеми Георги, храбри ни Кондотиере,
Бързам само с няколко реда да присъединя шпага под вашето заглавно знаме. За да не се съмнявате и колебаете в силната истинност на нареденото от Вас. Скалпелът Ви бляска и клъцка точно по болната тъкан!
Утре ще се опитам да вкарам в подкрепа на аналитично-посочващото начало, с което ни подканяте не за интелектуален пир, а за битка в името на гражданската ни чест, някоя друга кратка историйка. Днес сме малко гроги с маркизата, защото почнахме едно мазане и прочие. Разменихме по-високоетажно жилище за първи етаж. Местим се, снишаваме се, приземяваме се, както се казва. Готвим се за по-маломощните стари годинки. Маркизата хем е поизнервена, хем е щастлива, че няма да бъхтаме по витите стълбища. Ние ще се оправим. Да му мислят тези, които са се качили твърде „по стълбата”, без да знаят, коя е тая сатанаилова вихрушка, засмукала ги нагоре и има ли път обратно. До зелената тревица, дето, гледам, никне вече по нашия крайморски край.
Сега ще кажа единствено за изгорелия млад Пламен. Аз приемам неговото като чиста монета подвиг. Той ще се помни много, много дълго. Да не смаляваме това странно, душевно голямо момче. Има си в трагедията му нещо и от малко познатия във вътрешността на България крайморски мъжкарски ефелък. За него мога доста да ви говоря. Той има разни и чудновати форми и превъплъщения. Но Пламен Горанов се пожертва по ботевски. Да го приемем така и болката ни ще е по-поносима. Една такава жертва, а и толкова други непознати и неописани суицидни случвания, стигат за един неголям, неизпортен неизлечимо по дух народ. Да спасяваме и обгрижваме с истина останалото, искащото да се покаже и да устои по-висша съдба и съществуване в равновесие.
До скоро.
Тема № - 72 Коментар № - 7251 Dekarabah - 2013-03-11 18:43:24
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115977

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20162

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94434

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29128

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180902

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60809

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA