БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
“Не е ли възможно да не съществува душа?”

Какъв хубав предизвикателен въпрос, който ни вади от познатите места за мислене и ни подтиква да мислим без да сме се превърнали в роби на стереотипите ни. Обичам такива въпроси, на които дори отговор нямам, но ги мисля с толкова желание. Не за да намеря отговор, а защото, докато ги мисля, надскачам границите си или ако искате така да го кажа – надскачам себе си. Така мога да се наблюдавам от места, които иначе са чужди за мене, но със сигурност полезни за да разбирам това, което се измъква от парадигмата на разбиране, която следвам до момента на надскачане. Ако не станем други и не пробваме да разберем по-нов, не традиционен начин нещата, как да искаме да бъдем разумни същества? Това не значи, че няма, не съществува душа. Значи, че я мислия вън от традиционната идея какво би била според това, което познавам до този момент.

Докато вчера мислих за душата, която може би не съществува, в един разговор се наложи да се изправя пред много подобен въпрос на този, който е задал проф. Богданов. А именно: “Може ли да няма смърт?“. И след това последваха думи – “да изберем животът, за да се откажем от него след това“. И друго: “искаме всичко да имаме“.

Не мислете, че съм разговаряла с някакъв гуру или нещо подобно. Далеч съм от идеята за такива преживявания, които трудно биха ме задоволили. Думите дойдоха по повод филма “Часовете“. Спомняте си сигурно този забележиелен филм за Виржиния Улф, по скоро за това как романа ѝ “Мисис Далауей“ битува в съдбите на на три различни поколения.

Докато вървеше разговора за филма си мислих, че нямам отговор и на двата въпроса: както за душата, така и за животът. Дори не знам дали има ангели, а би ми се искало много да ги има. Навикът ми да ги виквам в молитвите ми е вече част от мен. Но никога не съм виждала ангел, ако не се броят нарисуваните. И все пак, има нещо, което със сигурност разбирам с времето все по-добре и то е че има една разумна природа, която не знам как точно да я нарека, затова нека да бъде назована като “разумна природа“. Следвайки примера на Сократ подхождам диалектически и търся същността ѝ в противопоставянето между нея и другата природа, която не притежава разумност. Но заедно двете природи строят кръг, един цикъл на взаимност защото заедно са едно и така творят света, в който живеем. И не само света. Благодарение на тях стигаме до реалността, защото знаем как насочим разумната природа в някаква посока и тя да направи от свят реалност.

Но като казвам “разумна природа“ нямам предвид само нас човешките същества, които се мислим за разумни, които имаме души, както казва традицията. Не сме само ние, които носим тази природа, казвам и не го казвам аз. Разумна природа е и нашия дом – Земята, и мястото, от което идваме – Космоса, и планината, която ни гледа, и кучето, което лае в този момент навънка и ягуарът, който пглед ме пресрещна в джунглата... Това е жива природа, но не само жива, ами както казах, разумна. Разбира се, разумната природа не е еднаква и не е едно и също да си Земята или да си човек от Земята. Но бидейки разумна природа, това и дава възможност да има някаква цел и да я осъществява, макар по различно му. Трудно е да се знаят неща, които стоят по друг начин в мисленето ни. Може би затова в този живот аз пиша във форума на проф. Богданов, а е възможно в предишния да съм била церемониал-майстор в Египет или в някой храм в Юкатан. Дали душата ми, моята безсмъртна природа идва от там, не ме питайте. Не мога да ви отговоря. Разумната ми природа е по-стара от идеята ми за мене самата, разбирана като идея за “себе си“. Колкото и да искам да си спомня, да извадя познания от преди, не мога да ги обхвана, а камо ли подредя. Моето човешко същество е ограничено. Но не само моето, може би и на котката, която мърка в краката ми в този момент, макар да казват за нея, че имала седем живота. Девет или седем живота, не знам кой как ги брои, но котката ми е сигурно е безсмъртна.
Тема № - 34 Коментар № - 3674 Анета де ла Мар - 2010-12-28 21:02:21
Специален поздрав за Веселина:
Да те осени вдъхновението от красотата на околния свят, от общуването с хората, от забравените детски мечти!
Нека на много хора да им се прииска да общуват „човешки" с теб - онова приятелско бъбрене, което има простичката цел да ти покаже колко приятен събеседник си и колко ценно е твоето присъствие в живота им.
Благословена да си!
Тема № - 34 Коментар № - 3669 Кастор - 2010-12-28 14:06:33
Честито Рождество!
Ако по някаква причина обстоятелствата се подредят така, че другаде не можем да получим мечтания комфорт, то ще го създадем във въображението си и дори този виртуален свят ще бъде едно наистина прекрасно място.
Като този форум. Благодаря на професор Богданов!
Нека никога не изпитваме душевни терзания от това, че някъде далеч светът не е така съвършен като тук - около нас.
Да живеем интересно!
Поздрави!
Тема № - 34 Коментар № - 3668 Кастор - 2010-12-28 13:53:55
Много хубаво правиш, Веси, като пишеш за живите семинари на професор Богданов. Въпреки че може би не става като за напълно истинско посвещаване, все пак нещо остава в написано слово. За присъствалите (и за понякога присъствалите) има огромно значение заради припомнянето.

Ще подема от теб и аз. От малкото неща, които съм успяла да запиша и които не си споменала, ми е останало това: „Има много неща, които знаем, но не знаем кога ще излязат, и които е трудно да се изкажат”. Това е като метафората за айсбергите. С този аргумент професор Богданов ни поощряваше да се осмелим да оспорваме „учителя Платон”, който внушава подобно твърдение: „Със слово и по рационален, дефинитивен начин, може да се изкаже това, което се знае”.
В този момент си припомних, че моето обръщане като към учител винаги е повече към Сократ и неговото живо преподаване на технология на мислене и разбиране, а не към Платоновата рационална дефинитивност (макар че и от същностни определения не бягам, особено когато това помага на разбирането). В този момент ми просветна как да различавам малко по-добре Сократ и Платон в текстовете на диалозите: Платон май че е този, когото мога да критикувам, а Сократ е този, когото не мога.

Въпреки, че професор Богданов е казвал, че в неговия речник отсъства понятието „душа”, доста ме стресна, като ме попита „Не е ли възможно да не съществува душа?” И понеже тогава стъписано изломотих нещо не особено свързано, сега го оформям: Със сигурност може да не съществува душа – има много неща, които не са одушевени, даже и сред хората може би има. Но някои хора изглежда имат души, защото имат богат вътрешен живот, имат памет и усет за време, употребяват разни парадигми, проектират реалности, свързват и отвързват, всекидневието им не е скучно, под водата им седи голяма част от айсберг, идентифицират и гонят безкрайности, обичат и радват други, допускат нетяхното да влиза в тях и да им помага, сънуват.

Разбирам какво казва Веси за словото, разбирам и професор Богданов за неизречимото, не само защото съм се занимавала доста с мистерии (в които неизречимото ta arrheta е основно понятие-същност), но и защото от няколко сънни спомена зная какво означава словото още да не е било налице в човешкия живот – нещо потресаващо, което уподобявам на образеца за християнския ад или на случващото се в разказа на Борхес, който разглеждахме миналата година на семинара. В преживяването на такава ситуация се разбира колко много наистина знаем, какво е да не можем да го назовем-изречем, и най-важното – какво е да можем да го изречем. Изреченото Слово, когато е logos orthos, макар че е много трудно да се извади, наистина е оживяващ Спасител. То повежда душите, както казва Сократ в „Пирът”. Кое е правилното слово – онова, което като ме засяга, непременно засяга и други хора - както професор Богданов гениално определи СМИСЪЛА. И което на мен ми заприлича на „ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен” от титулния текст.

Честито Рождество!
Тема № - 34 Коментар № - 3658 Росица Гичева - 2010-12-26 22:51:10
Благодаря, Боре! Ти също бъди жив и здрав и в светлината на любовта! Това пожелавам и на професор Богданов, който по всевъзможни начини ни държи да не изпадаме извън борда, пожелавам го на всички хора във форума, на всички хора в НБУ, както и на всички хора под небето на Безсмъртната душа:-)! Поздравявам ви с тази прекрасна песен, която е и специален поздрав...

http://vbox7.com/play:5819a432
Тема № - 34 Коментар № - 3652 vesselina vassileva - 2010-12-26 11:18:07
Страхотен коледен текст, Весе! Да си ни жива и здрава! Честито Рождество и щастлива 2011 година!
Тема № - 34 Коментар № - 3647 Борислав Георгиев - 2010-12-26 08:09:01
Коледен коментар

Честито Рождество Христово! Реших, че ще е добре да попиша днес малко във форума, защото така или иначе през последните две години, той беше мястото и човекът и светлината, която ме спасяваше. Две години подред не писах дори писмо на Дядо Коледа, при положение, че съм научила как се пише писмо до Дядо Коледа почти всичките ми близки хора, особено тези в НБУ. Преди тези две години не е имало година, в която да не пиша на Дядо Коледа, но нещата се стекоха така, че просто спрях, не защото не вярвам, а защото не исках да изричам желанията си наглас – и както будистките монаси могат да снижат пулса и диханието си – почти до умиране, аз така снижих желанията си – не исках нищо, защото светът ми беше нарушен, а при това положение аз не исках вече нищо.

Вчера докато четях Рождественски текстове в интернет – открих следния пасаж: “И Словото стана плът, и живя между нас..., и ние видяхме славата Му. (Йоан 1:14)”, интерпретирах го така: Словото, което е Бог, става говоренето между нас, което е Синът Божий – така че ние да го видим чрез това, че самите ние се виждаме... и да можем да се доближаваме чрез него един към друг - и това е хубавото и красивото, и славата. Няма много различни неща, според мен, нито в религиите, нито в древните богове, нито между Калипсо, Атина и Пенелопа, нито в това, което вижда и знае Платон, нито в това, в което вярва Сократ (тук все се сещам за 229d – 230a от “Федър”, където Сократ казва, че вярва в историята за Борей и Орития и вярва във всички истории за Горгони и Пегасовци, за невероятни фигури и абсурдни същества, а тези които не им вярват са водени от селско здравомислие, но той самият им вярва, вярва им дори сляпо – без да ги тълкува, защото не се знае каква е самата негова природа “дали не съм някакво животно по-заплетено и разпалено от Тифон или по-кротко и по-просто същество, чиято природа е причастна към скромното божествено начало”) – навсякъде Бог е такъв, нееднороден, многоименен, многообразен, многоопитен – Бог винаги е свързан с разбирането и с приближаването към по-доброто и по-истинското – към това, което в четвъртък на семинара, професор Богданов нарече: образци.

На семинара преди Бъдни вечер професор Богданов каза и друго много интересно нещо – може и да не го е казал така, но аз така го разбрах и направо изгубих ума и дума от това откритие – Платон, каза професор Богданов, работи с големите безсмъртни парадигми, в които се крие огромното знание, което има стойност... и единственото нещо, което може да се разпростре по тяхното преминаване през времената е безсмъртната душа. Безсмъртната душа е тази парадигма, която може да вижда всичко и чрез която ние можем да видим всичко. Представете си как безсмъртната душа вижда тялото... телата, които се променят и сменят, а как вижда любовта... Толкова много страници изписах на семинара, че дори не мога да ги прочета и да ги проумея. Като например – “за каквото и да си говорим – ние всъщност говори само за образци. А самото красиво като го видиш, изпадаш в такова щастливо състояние - каквото е и самата катастрофа”...

Никога не бях осъзнавала това допълване и точно тази възможност, която ни дава безсмъртната душа – да наблюдаваме над времето и над това, което ние самите знаем, но и да знаем повече, да бъдем повече от това, което си мислим. И не само – всъщност безсмъртната душа носи в себе си тези безкрайни безсмъртни неща, за които говорят и Платон, и Буда, и нашият християнски Бог в неговото триединство на Отца и Сина и Светия Дух.

В нашето семейство имаме Библия от прабаба ми, майка на моята баба, която е майка на моя баща. Тя била много вярваща и е погребана в Калофер от монахините в женския манастир, които в последните й дни дошли в София, за да й четата от Библията и когато свърши земният й път, да я върнат в родния й град, близо до манастира. Аз още въобще не съм била родена. Библията, която прабаба ми ни е оставила, е истинско произведение на изкуството, издадена е в началото на по-миналия век, с рисувани букви и обшити корици, чиято красота си личи, дори под пораженията на времето. Най-интересното обаче е, че не си спомням толкова да сме я чели, колкото тя се е разказвала – и когато може и когато не може, историите и са ставали част от живота, книгите и говоренето ни и по някакъв начин това е направило така, че моята вяра в Бог да е много естествена и много естествено християнските празници, притчи и небеса да са част от мен – например - много лично и приятелски приемам светците – благодарение на тази естественост. Спомням си, например, как веднъж накарах Искра да отидем в “Св. Георги”, за да се помоля на Св. Кирил и Св. Методий, да ми помогнат да си напиша вестника. Така възприемам и моите светци - Св. Петър и Св. Павел, на чийто ден съм родена и Св. Васил, на когото съм кръстена. Човек винаги има нещо общо със светците си. Заради Св. Васил, например, понякога си мисля, че трябва да пиша Каталога на НБУ, Годишния доклад, както и всичко друго, което ми се пада да пиша, защото нали и той доста се е занимавал с писане. В същото време имам много близки хора от други религии (много безизразна дума-понятие е “религия” – по принцип въобще не я използвам, може би по-скоро наистина да я заменям със “свещено призвание”), които по някакъв начин имат място и в моята религия (имам една хубава скорошна история – как веднъж на една пейка пред НБУ пушехме аз, Салих и Мира Майер, която като дойде да се присъедини да пуши с нас, каза “хайде трима неверници от три различни религии да попушат малко заедно”:-)) и абсолютно вярвам в притчата, че ако в един храм се съберат всички богове и се доближат един до друг, всеки ще види срещу себе си, че стои човек.

Семинарът ни в четвъртък пак беше много хубав. Вече втора година имаме семинар на 23 декември и дори мислихме, как другата година да направим така, че пак да имаме семинар на 23 декември, когато се пада петък. Защото семинарът на професор Богданов наистина е надхвърляне и ние сме като едни посветени в него. Затова започнах да пиша и за семинара понякога, за да се посвещават повече хора. По повод на “надхвърлянето” този път професор Богданов каза какво разбира под надхвърляне (знаете, че преди аз интерпретирах, че разбира “любовта”, основавайки се на “Един опит на идеята за себе си”, а Роси сега завъртя “надхвърлянето” около припомнянето... което е много хубаво):

“Като казвам “надхвърляне” – каза професор Богданов, обаче - аз разбирам всякакви безкрайности.”

А аз пък много обичам всякакви безкрайности – си помислих.

Та, Честито Рождество Христово – в тази история отново има пророци, пастири и мъдреци, отново с раждането се явява и това, което иска да убие всичко раждащо се, но и отново започва една (една ли:-) огромна парадигма, през която да пътува безсмъртната душа. Нова ера. И е много хубаво, защото в Тропар, 4 глас се казва, че рождеството на Христос, озарява света със светлината на познанието и тези, които са служили на звездите, от звездите са се научили да се покланят на Христос, т.е. на познанието...

Написах си писмото до Дядо Коледа на Бъдни вечер. Но преди това, доста дни, обмислях варианта – дали да пиша, или да не пиша – не защото и тази година ми се случиха много лоши неща, не защото загубих много неща, не защото, когато загубя най-важните си неща, аз не искам да имам желания, но не и защото бих написала писмо, в което да се моля повече да не ми се случват лоши неща - човек може да свикне на всичко, да приеме всичко, може да се държи така, че въобще нищо да не му личи, може дори да живее без отделни органи ... написах, защото това, което ни спасява е словото да стане плът и да живее между нас – също като Христовото рождение... исках да напиша и написах - защото след две години открих кое спасява и ни прави хубави и красиви и ни държи в светлината: допускането на хората, което е и виждането (зърването, припомнянето, разбирането, любовта) на хората с техните светове, така че те да станат част от нашите светове.

На семинара професор Богданов даде много добро и функционално определение за “смисъл”, в което съм склонна да вярвам много (като в свещено призвание): СМИСЪЛЪТ Е ТОВА, КОЕТО КАТО МЕ ЗАСЯГА, НЕПРЕМЕННО ЗАСЯГА И НЯКОЙ ДРУГ. Според мен виждането и допускането на нови хора, като нови хора са и тези, които сме познавали, но не сме допускали, опростявайки световете си и техните парадигми до една заключена среда, е и смисълът на историята за Исус, който е част от голямото божествено и който идва, за да ни даде от голямото божествено - свеждайки Бога до нас (хората като ценност за Бога), той ни издига към Бога (който е ценност за хората). Заради това безкрайно о-божествяване, което няма как да бъде убито и може само да се ражда и възкресява, може би, са го наричали Спасителят - странно име за Бог, което вероятно... както постоянните епитети на Одисей... може да се превърне и в друг човек...
Не зная... Но зная, че след две години, си написах писмото до Дядо Коледа.

Честито Рождество Христово!
Тема № - 34 Коментар № - 3646 vesselina vassileva - 2010-12-26 00:40:25
Светъл да ни е празникът! Желая на всички да са здрави, да имаме много сили и да продължим да сме топло заедно!
Тема № - 34 Коментар № - 3643 Росица Гичева - 2010-12-25 01:34:18
Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение (Лук. 2:14).
На всички четящи и пишещи пожелавам хубав празник и да следват ЩАСТИТЕО през новата 2011 година.
Тема № - 34 Коментар № - 3642 Вл. Димитров - 2010-12-25 00:18:54
Как сте скъпи форумци в тази благословенна нощ, в която на небето изгрява една звезда, а в душите ни се ражда Богът нашият спасител? Как сте сред близки и любими хора? Изпратихте ли посланията си в Лапландия? Какви желания си пожелахте? С пожелание за сбъднати мечти ви изпращам топли прегръдки от другия край на света!
Тема № - 34 Коментар № - 3641 Истинският Сократ - 2010-12-24 21:27:45
4  5  6  7  8  9  10  11  12  13 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116027

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128156

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32765

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134386

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94474

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29159

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17830

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180934

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60830

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA