БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Усетете разликата, Анета, между казаното от вас и казаното от мен. Вие държите на общо положение и на принцип какво е любов и не допускате да има отклонение от него. Казвате «любовта е заедност и взаимност в обичането между двама души», които, ако липсват, няма и любов.

А аз казвам – любовта не е само това, но и още и още. И колкото и определения да дадем, пак не покриваме реалната любов. Важна е обаче тя, вътрешно множествената, а не твърдата една равна на взаимност в обичането. И знам защо. Защото вашата любов е по-скоро желана идеалност, която в един момент започва да тормози обичащите и накрая ги разделя.

Докато в моята реална има такива идеални моменти, но те са редки и прекрасни. В нея обаче има и други моменти. Реалната любов е сложно протичане, при което се редува какви ли не и в което има не само любов, а и много друго, което се нарича с други думи. Затова и реалната любов се представя по-съответно с разкази, дори и с «рококо»-нартативи като този, който коментира моят заглавен текст.

Виждате, Анета, как аз се боря за реалната любов, а вие как я прогонвате в последното изречение във вашия коментар, казвайки, че, любовта е или взаимност в обичането, или изобщо я няма. Големият въпрос е дали по този начин не разсъждавате за друго, не за любовта, а за яснотата, постигана с опозиции, между които не се допуска прехождане.
Тема № - 40 Коментар № - 4458 Bogdan Bogdanov - 2011-04-07 15:24:33
Благодаря ви,професор Богданов,благодаря ви. За кой ли път освобождавате духа и мисълта ми. (В скоби ще кажа, че има двама души на този свят, които са освобождавали духа и мисълта ми. Единия сте вие.) Затова ви благодаря - за освобождението - първо и преди всичко.
Каквото съм учила и на каквото и съм "продукт", то е било именно догматично. Цял живот се мъча като грешен дявол, да се освободя от оковите на догмата. Затова съм човек, който по принцип е без опори в догмата. Но вие ми давате опори в свободата и освобождението. Това е истинската опора, но тя много често ми се изплъзва.
Не мога да разбера, как така вие сте се отърсили от догмите, освободили сте мисълта и духа си и освобождавате и други хора като мен. Какво е нужно за това и дали всекиму е възможно?
"...стоката и пазара ще се мисли по-пълно, ако и те се описват така реалистично като ситуации, а не като идеален принцип. Някак си съм сигурен, че в големия свят има такива описания."
Безспорно е (стига някой да ми го формулира). Наложи ми се да помагам (по роднински) на една студентка, която учи счетоводство в Есекс. Въпреки, че учи счетоводство, приемано като проста техника, тя учи и безкрайно множество от казуси вън и далеч от счетоводната технология. И това безкрайно множество са именно анализите на безкрайните множества от реалистични пазарни ситуации, в които теорията е безсилна, които теорията не е описала, а само реалният и то дълъг исторически-икономически анализ може да е използваем.
Другото - анализът на стоката. От "повредената стока Афродита", а не от моята "много търсена и уникална стока Афродита", е вероятното да произлиза идеята за лихвата, но лихва която е нулева лихва, т.е. само покриващата щетите от употребата на стоката. Дали Тома Аквински не е познавал Аристотел по-добре от съвременните хора, та е свързал лихвата с повредата на стоката и съответно - с времето, което нанася щетата (повредата) и изхабяването? (Лихвата е цената във времето, а времето е това, което изхабява/поврежда). Тук има основание сериозно да се премисли и теорията на разходите и теорията на лихвата.
Да, между йерархията и пазара в чист вид (като полюсни ситуации), има много "хибридни форми" и със сигурност, винаги са съществували. Съвместното съществуване на полюсните ситуации и хибридите. Или полюсите, които се появяват в резултат на разстилането на хибридите?
Наистина, нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат.
Маркс и приложението на теорията му дефинирате стряскащо идеално - моделиране на идеала за живот. Бога ми - това е кристално точно. И за природните същества - хората, с огромните си, неподозирани възможности, които движат икономиката и социума. За съжаление - развила се е тази парадигма в икономиката, която има механистично виждане за силите на пазара въобще, а не за природните сили на хората.
Та написах толкова много думи, за да ви кажа, че мисля, че нова наука трябва, че не всекиму е дадено да я вижда, че тази наука трябва да е хем свободна и освобождаваща, хем наука с точна, ясна методология и с това - с опори. Това е вашето разбиране за наука, това е вашия начин на правене на наука и вашия начин да ни съветвате да вървим по този път. Това е и науката на бъдещето.Без опора в науката на бъдещето, която освобождава мисълта, пак и както в множество други ситуации ще изпаднем в състояние на безвремие, а именно безвремието лишава нещата от стойност - и трудова и утилитарна.
Тема № - 40 Коментар № - 4457 nkioseva - 2011-04-07 11:40:30
Свободни разсъждения

Склонна съм да мисля, че ако двама души се обичат, тогава има любов. И ако единият не обича и трябва да го гонят за да заобича, но той така и така не обича, то, тука аз любов не виждам. Нали любовта е заедност и взаимност, значи ако не идва от двете страни няма как да стане. Това, което става, когато някой гони друг и използва изневярата като стредство за покачване на температурата, аз не го назовавам любов за да не взема да объркам какво е любов.
От икономическа гледна точка една любов е стока, когато отговаря на стандартите за такъв вид стока. Ако се окаже, че не е това за което се представя, ѝ се слага етикет за това, за което се продава на пазара. Например, чайник без похлупак.

Това са общи положения. В живота всичко винаги е много объркано. С това съм съгласна с проф. Богданов.
Тема № - 40 Коментар № - 4454 Анета де ла Мар - 2011-04-07 10:44:04
Това е най-страхотното изречение, което съм чувала: "Също като в любовта – не те обича, тичаш след нея, мръднеш за малко да й изневериш, за да ти обърне внимание, тя довтасва и ти прави скандал, ти се радваш, че всичко е като че ли наред, тя пак ти изневерява, тогава и ти й изневеряваш истински, заобичваш друга жена, но имаш чувство и към предишната и отвреме-навреме се събирате, за да се оплачите от другите и не само се събирате, ами правите и любов. Изобщо бъркотия."

Особено в ето тази хубава поредица: изневеряваш, за да ти обърне внимание, ама като ти обърне внимание - ти е някак отегчително от гордост, не можеш да се дадеш просто така и затова казваш:"довтасва".
Тема № - 40 Коментар № - 4451 vesselina vassileva - 2011-04-07 09:56:13
Два въпроса – на Анета за изневярата и на Нинел за стоката.

Анета, изневярата е само в заглавието. Тя е само етикет. Всички заглавия са етикети, извадили една тема от повечето в текста и употребили я с оглед на евентуално такова възприемане, което да послужи като реклама и за целия текст.

За да се мисли по темата за изневярата, тя не бива да се откъсва от темата за верността. А верността, въпреки че не е нито наречена, нито обсъждана в текста, е налице. Щом Афродита е съпруга на Хефест, значи трябва да му е вярна. Тази трайна и дори абсолютна ценност се поддържа и спазва и в семейството, и в любовните, че и в проятелските двойки, както и в етоса на много животни.Ценността си е ценност, можем да спрем до нея. Мисленето винаги спира донякъде.

И все пак защо? Което питане опира до осмисляне поне в два плана – поради и заради какво. Простите отговори. Първият, поради любовната привързаност на единия към другия в двойката. И вторият, заради образувалото се “заедно” в името на потомството, също свързано с него. Отговорите могат да са в етически, в емоционален, също и в биологически план. Ще спра до тук.

Та кажем ли изневяра, трябва да кажем и вярност, после трябва да разделим смислообразуването на “поради какво” и “заради какво”, после да влезем в други планове. После, след като сме влезли в различни аспекти, да свържем някои от тях и да спрем до нужното с оглед на това конкретно, което разбираме, като не забравяме, че до каквото и да спрем, то не е истинно само по себе си, а е такова в контекста на това мислене.

Разбира се, за изневярата може да се мисли просто с мъдри положения, изказани от велик човек. Можем и да назидаваме някого, за да ни бъде верен, или да се утешим по този начин, че не само един, ами и мнозина не са ни били верни. Можем да тръгнем по генералната линия, че мъжете са принципно неверни, а жените, напротив верни. Има примери и за обратното, но е и вярно, че мъжът е склонен към контакти с повече жени, докато жената не е толкова склонна към контакт с повече мъже.

Но това са общи положения. А според мен доброто мислене не използва принципите като реторически аргументи, а посредством повече принципи се опитва да разбере по по-съответен начин именно този случай на изневяра, невярност и вярност. Затова и понеже нямам конкретен случай, не мога да стигна до мислене по въпроса, а, така да се каже, само го подготвям.

За стоката е по-лесно. Щом има плащане, има и стока. Афродита е повредена стока и на собственика трябва да се заплати. Посейдон се отнася сериозно към това. Което не попречва на общата лекота и веселост в епизода. В това е и особената сила на този тип моделиране на идеала за живот в живота на боговете - той прилича на човешкия живот по това-онова някак отгоре-отгоре и хем е като човешкия живот, хем не е. Настроените реалистически древни елини игрово моделират малкото битово във високото идеално и по този начин му придават стойност, като го поставят под въпрос.

А икономическото учение на Маркс, то какво е в гледната точка, която наричам моделиране на идеала за живот? Друго, съвременно научно моделиране, открило голям принцип, заплеснало се по него и измоделирало света на неговата основа. Е, Маркс го е направил по гениален начин. На същото обаче е изложен всеки редови икономист. С инструментите на стоката, интереса, принадената стойност и прочие термини очертава свят на закони и ред, който обаче съществува в нарушения. И когато нарушенията са налице, икономистът започва да говори за криза.

Да, но тези нарушения не пречат на реда. Разбира се, в различна степен, която може да се управлява, редът е винаги безреден. Особено в България, където хората купуват повече отколкото им трябва и харчат над статистическите си възможности по икономически несъответен начин. Португалия била фалирала, Гърция била пред фалит. Това е гледната точка на цялото, която е виртуална, докато реалният живот на реалните хора е с безкрайни възможности, които не опират само до обществото, вещите, стоките и паричната обмяна. Отделните хора са и природни същества с огромен ресурс.

Също като в любовта – не те обича, тичаш след нея, мръднеш за малко да й изневериш, за да ти обърне внимание, тя довтасва и ти прави скандал, ти се радваш, че всичко е като че ли наред, тя пак ти изневерява, тогава и ти й изневеряваш истински, заобичваш друга жена, но имаш чувство и към предишната и отвреме-навреме се събирате, за да се оплачите от другите и не само се събирате, ами правите и любов. Изобщо бъркотия.

Нинел, за стоката и пазара ще се мисли по-пълно, ако и те се описват така реалистично като ситуации, а не като идеален принцип. Някак си съм сигурен, че в големия свят има такива описания.
Тема № - 40 Коментар № - 4449 Bogdan Bogdanov - 2011-04-07 09:19:21
Нямах време, но отдавна прочетох текста на проф. Богданов, Нямах време да се включа с моите лаически включвания, въпреки, че текстът е толкова изящен и възхитителен, че дори Екатерина Максимова (мир на душата й), не би могла да го изтанцува по-изящно и възхитително, и въпреки че, това, върху което разсъждава текста, са случки и тълкуванията им, които винаги са ми били интересни и занимаващи ме с размисъл от много десетки години.
В случките има всичко, което може да бъде фабула на касов филм. Има божественост, има любов и изневяра, предателство и корупция, вярност и любов. Сценарист, продуцент, режисьор могат да направят сигурно десетки малко- и високо-бюджетни филми. Както и касови печалби. Но не мисля, че древните гърци са мислили за печалбите на Метро Голдуин Майер и подобни.
Шекспир, ако вземем, той също звучи така актуално. Да, човекът не се е променил, каквото и да е станало от Сътворението, до днес.
И като констатирам, че човекът не се е променил, какво от това? От къде да започнем анализа - от стоката Афродита, от собствениците й - Зевс и Хефест, от този, на когото тя иска да се продаде (дари) Арес, от корупцията, която в случая възстановява семейното единство (ред) - Хермес, от "верността" на Пенелопа и манипулатора Одисей ли?
Какво е човекът и от къде да започнем анализа. Това е методологичен въпрос на всички науки. Това е изначално научен въпрос.
Ако питаме Карл Маркс - започваме от анализа на "стоката". Стоката е Афродита. Каква стока е Афродита? Явно много търсена и особено уникална стока.
Ако питаме маржиналистите - започваме от нуждата (на Хефест да притежава Афродита), както и от нуждата на Арес и Афродита от любов.
А дали боговете просто не ни показват, че за тях няма общоприет ред и съответно - няма безредност?
В крайна сметка, всичко опира до собствеността и начините, по която тя може да бъде придобивана, отчуждавана, използвана, унищожавана, прехвърляна. И защо човекът иска тази собственост? Това също е много важен въпрос. Поради нужда ли? Поради любов ли? Поради какво??
Тема № - 40 Коментар № - 4448 nkioseva - 2011-04-06 12:08:56
Професор Богданов, още преди да се зачета в текста Ви, се замислих защо именно проблемът за изневярата в семейно-любовен план е станал обект на вашия интерес. В текста намирам много по този въпрос, но не спирам да се питам каква е разликата между изневярата, разбирана тогава и изневярата разбирана днес. Въпросът ми не идва като любопитство, а като желание по-добре да разбирам античния текст и контекста на неговото създаване и в същото време, да мога с повече проницателност да разграничавам кои неща са проблеми в едно общество и кои не.
Тема № - 40 Коментар № - 4447 Анета де ла Мар - 2011-04-06 11:19:38
Честно казано, все още ми е трудно да реша дали проф. Искро Косев (чиято самоличност ни беше разкрита от проф. Богданов), наистина се изразява по начина, по който пише във форума, или просто осмива определен начин на изразяване, който – по мое скромно мнение – не е присъщ на нито един от останалите форумци, а още по-малко – на неговия стопанин.
Признавам: неспособен съм да напиша и да изговоря следното: „психо-панорамата и херменевтиката на репрезентативно-рефлексивната и интертекстова взаимосвързаност, между близките и далечните, вътрешно-външните, вкл. и либидно-любовни, винаги „триделни”, личностни и междуличностови светове (текстове). Както реалните, така и въобразените междутекстия. За да се достроява, почти необхватната, динамично-модерираща и мисловно-ментална същност, на самата херменевтика...”
Ще помоля проф. Косев за превод на човешки език, както преди време се изрази проф. Богданов.
Тема № - 40 Коментар № - 4446 Борислав - 2011-04-06 10:27:16
Репликата ми е дву- и многопосочна, и главно – авто-адресирана. В неделя ЙЕ се обърна към ГГ, че между описаният от него филм на Джармуш и 8-ма песен от „Одисея”, за изневярата на Афродита – „...има едно общо”. Това за тях е време-пространственото им свързване, от и чрез Георги. Именно това скачване става между новият прочит от ГГ и с току що гледаният и чуван - пак от него, филм (текст). Може да се допусне, че ЙЕ се резервира, за наличие, и на други преки сходства. Иначе косвените и херменевтични прочити и съотносимости, на двата далечни текста, могат да бъдат безбройни. Никъде ЙЕ не е писал, че споменатото общо, е само то, и е „единственото”

наклонен съм да приема, като основателно и значимо за някои от нас, колегиалното и приятелско подтекстово намекване на ЙЕ – да бъдем по-съсредоточени и себеразбиращи, при „селектиране” на текстовете-примери (близки или далечни, дори и лично-преживелищни). Защото те, не биха могли винаги и еднозначно да „отключват” нови, извличащо-креативни интерпретации, и тълкувания, и разбирания, и предиктори – както за автора/ интерпретатор на основния текст, така и за всички нас, самообясняващите „себе си” и света, форумци;

с любопитство, очаквам, как бъдещата книга „Разказ и реалност”, ще разгръща в редовете и междуредията ( в текста и подтекста) – психо-панорамата и херменевтиката на репрезентативно-рефлексивната и интертекстова взаимосвързаност, между близките и далечните, вътрешно-външните, вкл. и либидно-любовни, винаги „триделни”, личностни и междуличностови светове (текстове). Както реалните, така и въобразените междутекстия. За да се достроява, почти необхватната, динамично-модерираща и мисловно-ментална същност, на самата херменевтика...
от Искро, 4-5 април - София


Тема № - 40 Коментар № - 4444 Искро Косев - 2011-04-05 22:22:20
Разбира се, че свързаността между два текста се заражда преди всичко в този, който ги чете, мисли и пише за тях. От тук нататък идват и други връзки, които се отнасят също до контекста на прочитане на единия и на другия текст. Но не е само това: има и контексти на средата, в която тези текстове битуват, били са създадени и в която среда се свързват с други текстове. Контекстите се натрупват за да станат този контекст на това тука/сега, но което е така голямо понякога, че не може да се обхване.

Контекстите осмислени са нашата свързаност, която става все по-рефлективна, когато я имаме предвид и използваме в разбирането на текста. Понякога това е лесно, друг път не толкова. Трети път, например, може да се появи поздрав като “Йе!“ и да каже много, но в друг случай се оказва, че някой само е подминал някого, докато му е измънкал: “Йе!“.
Тема № - 40 Коментар № - 4442 Aneta de la Mar - 2011-04-05 11:00:23
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115988

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128148

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32750

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134367

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94450

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29135

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17815

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180915

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60818

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA