БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Телата на Шахразад
Образите на тялото в приказките от “Хиляда и една нощ”

НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
И аз благодаря на Неделя Китаева, че се съгласи да публикува този текст в нашия форум и че сега е добавила подробно сведение за преводите на приказките от сборника на български. Без колебание й предлагам да публикува дисертацията си в Издателството на НБУ.

Държа на отвореността и развиването на повече стилове и подходи. Преди време предложих на Велин Белев да ни предложи текст. Заявката беше прекалено конкретна и това не стана. Сега Неделя Китаева сама избра темата си и ето имаме нейния текст.

Кое е хубавото в него? Че е на определена тема, разгърната с ясна теза, неразмита в други тези. Че твърденията са кротко, окръглено и красиво свързани в реч, която не сепва и не извежда извън обичайното. Това съответства на стила на коментираните приказки, а и на самите нас, които колкото и да мислим, сме и емоционални същества.

Затова и красивото е толкова силен аргумент в нашия живот. То е основната храна на положителните ни емоции и особено на любовта. Големият въпрос е кое е то, дали това, което сочим, казваме и назоваваме, или нещо друго, към което има само косвени пътища. Обърнете внимание на казаното от Велин Белев.

Тема № - 43 Коментар № - 4659 Bogdan Bogdanov - 2011-05-23 10:16:54
Благодаря на професор Богданов за предоставената ми възможност да публикувам този текст в неговия форум.

Ще свържа най-напред коментара си с въпросите на Марта и Анета около историята на българските преводи. Лично аз не знам дали има друга книга в световната литература, подлагана на толкова много цензура и толкова преиначавания и в арабския свят, и извън него. Историята й от самото начало започва да тече като че ли наопаки. Тя е преведена за първи път във Франция от Антоан Галан, през 18 в., а оригиналите й са открити на различни места по света приблизително век по-късно. При това, част от най-популярните истории, възприети вече като образци на източната приказка, липсват в появилите се арабски варианти.

Темата за „автентичността” и „фалшификатите” на „Хиляда и една нощ” винаги е била широко дискутирана. Тя е актуална и днес, но не бих искала да навлизам в нея точно в този коментар. Споменавам я тук, доколкото въпросът какво пропускат и какво запазват преводите на български език е свързан с въпросите кой, кога, от какви източници и през какви езици превежда.

Разбира се, и в България историите от „Хиляда и една нощ” функционират, от една страна, като литература за възрастни, а от друга - като литература за деца. Повечето от нас в детството си са чели адаптираните варианти на приказките, появили се на доста по-късен етап от развитието на сборника. У нас това става през първата половина на 20 в., когато Николай Райнов, Светослав Минков, Ангел Каралийчев и др., утвърждават приказката като четиво за деца. През този период нараства и интересът към културата на Изтока – излизат от печат „Турски приказки”, „Персийски приказки”, „Приказки за 40 везиря” (повествователен инвариант на “Приказка за царския син и седемте везири” от „Хиляда и една нощ”) и др. Под различни заглавия се появявят и над двайсет издания на групи приказки от „Хиляда и една нощ” или опити за по-цялостни преводи, някои от които се преиздават по три-четири пъти в рамките на няколко години. Както и останалите четива, предназначени за деца, тези приказки се опитват да отговорят на няколко важни критерии – възпитателен, образователен и развлекателен, които са и определящи при подбора на приказките от „Хиляда и една нощ”. Ето защо българските преводачи от 20 в. извеждат от арабския сборник предимно вълшебни приказки, ситуирайки ги в поучителен контекст. Това дава отговор и на един от въпросите – защо от детството си нямаме спомен за еротични сцени от приказките. Сред най-популярните адаптирани варианти у нас са „Приказки за юноши из Хилядо и една нощ” на Стефан Белев, „Хиляда и една нощ. Избрани приказки за деца и юноши” на Николай Райнов, „Приказки на Шехерезада” на Светослав Минков и „Багдадският търговец” – единственото издание по това време, преведено от арабски език, от Павлина Кюльовска-Мурад, но използващо като източник „Приказки от хиляда нощи” – адаптиран вариант на един от създателите на арабската литература за деца – Камил Киляни.

За мен обаче по-интересна е българската история на функциониращия като литература за възрастни арабски сборник. Тя започва през епохата на Възраждането с избирателни преводи на отделни фрагменти от произведението. Първият такъв фрагмент е „Приказка за царския син и седемте везири”, известна също като „Приказка за царя, неговия син, везирите и робинята”, „Синдбадова книга за женското коварство” или само „Книга на Синдибад”. Появява се за първи път на български език през 1802 г., преведена от Софроний Врачански в неговия „Втори видински сборник: Разкази и разсъждения.”, под заглавие „Митология Синтипа философа”. По-късно нейни варианти са отпечатани от Христаки Павлович и Найден Йованович. По-големи подробности за това могат да се намерят в обстойната статия „Първоначални наблюдения върху проникването на „Хиляда и една нощ” в България през Възраждането” на Николай Аретов. Но въпросът дали „Приказка за царския син и седемте везири” е преведена като част от сборника, все пак е спорен, понеже като самостоятелно произведение „Синтипа” е изключително популярна творба в европейската литература. Тя е преведена или преработена на всички средновековни европейски езици под заглавие „История на седемте мъдреци”. Някъде към края на 11 в. Михаил Андреопул превежда от арабски „Книга за Синдбад” и й дава гръцкото название „Синтипа”, откъдето вероятно са правени и възрожденските преводи.
По-късно се появяват и опити за по-цялостни преводачески интерпретации на сборника – няколко последователни фрагмента от него са публикувани в „Цариградски вестник” през 1856 г. под заглавие „Тысящи нощи. Повести арабски.” Излизат също и „Халима или баснословни арабски повестности” в превод на Иван Мънзов, вероятно също през гръцки, тъй като приказките на Халима са били много популярни в съседна Гърция и дори възникват забрани за четенето им. Всъщност тук става въпрос за историите на Шахразад, но са променени имената на голяма част от героите. След Освобождението се появяват още няколко превода на „Хиляда и една нощ”, но никой от тях не е направен през арабски език. Най-обемното и най-сполучливото издание през този период е „Хиляда и една нощ. Арабски приказки” на М. Москов, който го превежда под псевдонима М Велинов. Това е и първият превод, в който творбата е представена като завършена цялост – с началната и финалната част на рамкиращата история. За първи път и героите от приказката-рамка са представени с имената, познати ни от арабския сборник, но пък той използва като източник френския превод на Галан и руския – на Доппелмайер.

Мога да спомена и други преводи – „Хиляда и една нощ. Арабска повест”, преведена от Г. В. П. (тук липсват данни за пълното име на преводача), „Хиляда и една нощ. Забавни арабски приказки на знаменитата хубавица Шехерезада” в превод на Дядо Иван и др., но нито един от тях не е преведен през арабски източници.

Повечето от преводачите ни през този период определят арабските приказки като „баснословия, повестности, разкази, приказки или истории” и превеждат с ясната цел да обогатят българската литература. Ето какво четем в предговора на „Хиляда и една нощ. Арабски приказки” на М. Москов: „Като даваме за пръв път на български пълния превод на арабските приказки, известни в литературата с името Хиляда и една нощ, мислим, че обогатяваме нашата литература с една доста знаменателна, увлекателна книга. Досега са излезли няколко откъслеци от това дивно произведение на източната фантазия, но те не могат да дадат възможност на читателя да си състави идея за цялото произведение, за Шехеразада – тази царица на източните приказки.” и в предисловието на Мънзов: „ ... с една реч: Халима е позната токо речи, въобще у образованият Европейски свят и ся е приела повежде в богатата книжевност на сичките народи. Ето я прочее преведена и на нашият новобългарски язик и който иска да ся увери наздраво, за дето казвам, нека захване полегка-лека да прочита от единият край и ще разумее истината и достойнството на тази книга.”

Част от преводачите ни цензурират или съкращават еротичните и сексуални моменти в приказките: „Прелюбодеянията и незаконните дела, които правеше царицата, братовата му жена, и другите жени с арапите, които са твърде срамотни да ги приказва някой...” (Тысящи и една нощ. Повести арабски, „Цариградски вестник, бр. 299) или „Приличието не ни дозволява да разкажем всичко, което видя Шахзенан по-нататък, но и нема нужда от такива подробности.” („Хиляда и една нощ. Арабски приказки“, прев. М. Велинов, кн.1, с. 13). Друга част от тях преместват фокуса към сексуалните и еротични сцени, без да ги изписват буквално: „Захванахме да си приказваме за любов, за което беше и трудат ни, после играхме двамата старата игра на дедо Адам и на баба Ева, с голема охота ...” (Мънзов, Първий свитък, с.138), или „Ах, ти знаеш твърде добре какво е моето сърдце (и цок цалува го); аз съм готова да направя сякак и да ти посоча чюдесни знакове за любовта ми... (цок, пак го цалува) ... ах, севдигъм! (цок пак го цалува по устата и примряла пада на гърдите му, с ръце, сплътени около шията му), (Мънзов, Първий свитък, с. 89).

Като цяло обаче преводачите на сборника у нас използват забавното и развлекателното, за да поучават. Назидателността присъства и като оценъчно отношение на преводача вътре в приказките, и в бележки под линия, където понякога се извеждат поуките, както е във варианта на Мънзов например: „Тази повест ни показва добри и полезни примери, първо, дава добър пример на ония жени или девици, що ся испаднали в бедност да гледат да работят с труда да преминуват щастливо дните си, а не да ся вдяват в развратни и гнусни работи ... аз съм виждал много такива б у л е – Г е р г и н о в ц и, на които им съм им думал по някогиш: х у р к а т а б у ле х у р к а т а, а не с либе цалувка и ...”, (Мънзов, Първий свитък, с. 188).

За нов етап в преводите на сборника може да се говори едва в края на 20 в., когато се появяват опитите на Цветана Узунова-Калудиева и Теменуга Спириева. Въпреки че са преведени през немски и съответно – през руски език, те все пак съумяват да поставят „Хиляда и една нощ” в арабския приказен контекст.

Единственото издание на сборника у нас, преведено през арабски език, излиза едва през 2004 г. в превод на Киряк Цонев и покойния Славян Русчуклиев. То е най-пълното до момента и събира приказките от четирите арабски варианта. Мисля, че Марта, споменавайки безкомпромисната цена, говореше в началото именно за този превод.

Тема № - 43 Коментар № - 4658 Неделя Китаева - 2011-05-22 20:29:09
Аз искам само да споделя, че коментарите на Анета де ла Мар и на Велин Белев много обогатиха и допълниха усещането ми към подобна нова тема и още повече засилиха надеждата ми от тази дискусия да се получи онова алтернативно говорене за исляма и арабското, което няма нищо общо с кича, за който спомена Велин и с изстъпленията на нещастни хора като Сидеров.

Много ми е интересно отношението между смърт и любов, което споменава Велин - дали може още да се поговори на тази тема. По-точно, ако приемем, че европейските приказки крият в себе си споделянето за един наистина тежък живот в една бедна, студена, воюваща Европа от Онова време, то четейки арабските истории не можем да не си помислим, че са създадени от хора, които все още вярват, че и земята може да бъде райска градина (или поне градините в дворците на принцовете и принцесите...) и животът им, дори и извън приказките, е прекрасен. И все пак, съмнявам, се че е точно така - достатъчно е да се пренесем в съществуването на бедуините. Та, може ли да се каже, че идеята на цялата тази безмерна красота на телата, всъщност е копнежът по съвършеността на Бог, в която смъртта се превръща в любов и съответно пустинята в пищна и изобилна градина?

Тема № - 43 Коментар № - 4657 Marta Metodieva - 2011-05-22 12:44:55
Колегата Борислав Георгиев се интересува да узнае нещо повече за връзката между „1001 нощ” и ислямската есхатология. Всъщност самият аз бих желал да узная още повече от него за едно такова отношение, тъй като признавам си, слабо познавам този тъй популярен текст на Ориента. Когато казвам, че ние разпознаваме някакви фрагменти от есхатологията на исляма, аз изхождам от един по-скоро интуитивен поглед върху духа на приказките, в които религията неизбежно има своето присъствие. В случая се впечатлих от интересното деление на телата, които Неделя ни представя в своя аналитичен опит. Много познато и интимно ми прозвучаха нейните детски реминисценции на Неделя, както и тези на Марта за първия контакт с „нощите”. Присъединявам се изцяло към едно такова усещане за тази реалност, с което е импрегнирано и моето въображение. Аз не обичах да чета като малък програмната литература, която ни спускаха от училище, но историите за Ориента ме приковаваха задълго в креслото. Сега си давам сметка, че „тялото” с което детското въображение е способно да нахлуе в материята на един текст е същото онова субтилно тяло, за което говорят големите философи на исляма. Това „тяло” има склонността да прашлясва, когато с годините въображението ни бъде инфектирано от образите на нечии концепции. Ето защо в сериозните мистични традиции се набляга толкова много върху „продухването” на съзнанието от определен тип ментални изображения. Нещо в човека трябва да се продъни изглежда, та да могат онези нетленни субстанции, за които говори Платон да се проектират върху екрана на нашето въображение. Тук препоръчвам прекрасните изследвания на френския ориенталист Анри Корбен върху естеството на т.нар. от него mundus imaginalis, света на нерешените имагинални форми, които висят между сетивния и интелигибелния космос.
„1001 нощ” твърдят някои познавачи, са инспирирани от анонимни среди на суфии и исмаилити в исляма, които под лежерната форма на разни пикантни истории ни разказват метафизични сюжети. Надявам се, че в близко бъдеще ще имам възможността да верифицирам една такава теория и едва тогава бих могъл да кажа нещо по-сериозно за връзката с есхатологията.
Засега оставам само с онази интуиция, внушена ми от детството, когато и аз подобно на Неделя и Марта по свои начин кръстосвах улиците на Багдад, слушайки с изумление историите на някой дервиш от обкръжението на Харун ар-Рашид.
Тема № - 43 Коментар № - 4656 Велин Белев - 2011-05-22 12:11:20
Настоящият заглавен текст от една страна е повод да се продължи разговора за любовта, задълбочил се в последните обсъждания, от друга страна, несъмнено идва с нещо ново, изненадващо, вълнуващо, което връща към любимите приказки и кара да ги видим не само рефлектиращо, но и в един много по-широк план. Присъединявам се към поздравленията отправени към авторката на текста.

Тези дни докато мислих за коментар по темата за Шахразад и за традицията на ориенталската култура, която знае как да представя любовта като действена, настояща, сетивна и в същото време, може да става дума и за любов, на която не и е чуждо отричането на сексуалността в името на нещо по-трайно, по-ценно, две неща ме впечатлиха и ме насочиха към следните размишления.

Първото е свързано с това, че когато в книжарница Хеликон събрах пред погледа си всички книги на Орхан Памук отпечатани в България, открих, че на половината от тях пише на корицата отзад: “Орхан Памук пише като Шехерезда“ Ню Йорк Таймс“. Разбира се, това не е единствената референция за кой е Памук в книгата. Но ето над какво се замислих: когато се каже, че някой разказва като Шехерезада, значи разказва много добре, а това, че го е казал Ню Йорк Таймс – значи, че повече читатели ще дадат пари за тази книга. Разбирате, драги форумци, че няма как да не ми е писнало и на мене и на вас от повърхностни етикети, не защото не значат нищо, а защото говорят, но казват по-малко от това, което говорят. Преди години за датската авторка на “Отвъд Африка“, Карен Бликсен, се казваше, че разказва като Андерсен. Продължава традицията на своя именит сънародник макар да разказва африкански истории (сигурно това е било написано на корицата, нямам книгата сега пред очите си). Но ето, че един ден ми попаднаха повече книги на Бликсен, включително и “Отвъд Африка“ в пълният ѝ вариант и разбрах, че около малките разкази на авторката, живяла толкова години в Африка и влюбена в този континент, има толкова много религиозни притчи и словоизлияния на развълнуваната религиозна душа на писателката така трудни за проследяване от читателя, че се питах, защо е трябвало да я оприличават на Андерсен и да я затварят в една такова сравнение? Отговорът вероятно е, защото ѝ е сънародник и няма други така известни писатели от датски произход или защото всеки, който обича разказването, сюжетно и повествователно, разказването, което ни напомня и за Херодот и не само за него, но за много бройните читатели със сигурност референцията са приказките, трябва да бъде облепен с етикет “разказва като Андерсен“. Ако произлиза от Европейския съюз или място, което се счита за западна Европа. “Разказва като Шехерезада“, се запазва като предпочитано, ако авторът идва от Ориента. Някой да си е помислил, че може да се напише на една корица на книга за пазаря: “Орхан Памук разказва като Шарл Перо“?

Има ли смисъл да поставяме рамка на авторите преди да сме ги прочели, да ги слагаме в нещо като чекмеджета и така да подреждаме нашето съвременно съзнание като шкаф, а не като възможност за вглеждане както в това, което се познава до това, така и в това, което не се познава?

Много пъти когато ме питат в чужбина откъде съм и се оказва, че говоря с хора, които не знаят къде е България, казвам, че сме от Европа, но че съм от едно специално място, което е вратата на Ориента, че моята култура е смес със особен привкус, където може да се намери много от европейското но също и от ориенталското. Но истина е, че в България много рядко мога да намеря хора, които споделят това мнение и още по-рядко са тези, които се занимават професионално с културата на Ориента и го правят за да бъде тази култура по-достъпна, по-позната и разбираема за нас, които сме невежи в нея, макар това да не е така абсолютно сигурно защото все пак сме на израснали на Портата на Ориента.

Въпросът за "хедонистичната философия" на т.н. умарити и "платоничната любов" на узаритите, както ги нарече Велин Белев, е наистина нещо много интересно и повод да се поведе разговор и за повече неща, които са тръгнали от античността, после от Ориента и са стигнали по един доста сложен път до нас днес. За да кажа нещо по тази тема ще използвам епиграфа, който е поставил Орхан Памук на своя ранен роман “Бялата крепост“, посветен на срещата на двама интелектуалци от Изтока и Запада през XVII век:

“Ако свързваме едно човешко създание с някакво непознато съществуване, в което ще ни въведе неговата любов, ние имаме налице най-важното условие за зараждането на голямата любов и тя лесно може да мине без всичко останало“

Авторът на тези мисъл е Марсел Пруст, “По следите на изгубеното време“. Мисля си, че мечтата за рая, а този рай проектиран в миналото и така превърнал се в сладостен копнеж по завръщане, както казва Неделя Китаева, е точна тази идея за трансцеденталност, която довежда една любов до това да пресече границите на живота, да се слее със смъртта, да намери опорна точка не в нещо временно нетрайно, постоянно изменящо се тук и сега, а да открие хоризонт на безграничност и да остане в него. Колко хубаво, че Памук ни води до европейските автори чрез своите прочити и собствени литературни текстове. Това прави голямата литература, а тя се разпознава без клишета-пропаганди по кориците.

Въпросът на Марта Методиева за преводите на “1001 нощ“ ми се вижда много актуален. И аз бих искала да знам какво се изпуска и запазва в преводите на български. Последният път като четох приказките на Шехерезада беше на испански и за малко да не разпозная текстовете.
Тема № - 43 Коментар № - 4655 Анета де ла Мар - 2011-05-22 11:27:33
Поздравявам колегата Неделя Китаева за чудесния текст, който е представила във форума на проф. Богданов. Когато книгата излезе - дано това да стане по-скоро, ще я прочета с удоволствие. Имам въпрос към Велин Белев: да доизясни въпроса за връзката между приказките от 1001 нощ и ислямската есхатология, за които загатва в началото на своя коментар.
Тема № - 43 Коментар № - 4654 Борислав Георгиев - 2011-05-22 07:13:54
За първи път си позволявам някакъв коментар в този форум. Не бих казал, че се чувствам компетентен по темата за телесността в културата на Ориента, но все пак текстът на Неделя Китаева ми е далеч по-близък от размишленията върху античността, която съвсем не познавам.
Напълно разбирам, че пластичните форми на ислямската есхатология, които разпознаваме в „1001 нощ” са привлекателни за европейското съзнание от една страна и дразнещи от друга. Онзи европеец, който по някакъв начин симпатизира повече на Платон, отколкото на християнството е по-склонен, струва ми се, да открие в картината на ислямския Ориент повече нещо свое от онзи, комуто са близки християнските ценности, въпреки общия авраамичен гръбнак, който се смята че свързва двете религии. Християнинът е склонен да съзира в исляма някакво непростимо предателство спрямо авраамичния монотеизм, което той схваща като метафизична карикатура. Ислямският рай, с цялата му сенсуална натрапчивост скандализира аскетичното въображение на християнина, за когото отвъдното блаженство е преди всичко блаженство, породено от лицезрението на Бога visio beatifica, ако се изразяваме с терминологията на католицизма. Ислямският рай почти винаги се мисли от като профанна реалност, в която възхвалата на плътта е достигнала своя пароксизъм.
Истина е, че сред повечето мюсюлмани битува едно такова сублимиране на плътта, което води понякога до катастрофални последствия. В този смисъл опасенията на Искро Косев са съвсем на място. Големите текстове на ислямската духовност обаче, включително и Корана, са единодушни, че в осмия етаж на райската градина лицезрението на Бога е тъкмо онова, което вярващия получава като безгранична отплата. Примерите, които бих могъл да посоча наброяват стотици страници. Ще посоча само един, достатъчно въздействащ, фрагмент от текстовете на средновековния мистик Ибн Араби. Езикът на този най-велик шейх на суфизма, мобилизира целия пластичен арсенал на предислямската арабска поезия )забележете на предислямската!), за да бъде изобразен един метафизичен пейзаж. „..На върха на Дюната от бял мускус, намираща се в Градината на блаженството, човеците ще се скупчат в деня на Върховната аудиенция, за да получат Лицезрението”. Земният символ, нека поясня, на този Ден е петъчният ден в исляма. На арабски „петък” джуму’a има смисъл на събор.
Езикът на арабите, преди и след появата на исляма, езикът на Корана и този на „1001 нощ” е език с особена орнаменталност, която ако не бъде схваната естетически правилно може да придобие контурите на кич. Този кич може да има литературни, художествени, сексуални, дори и религиозни измерения, което е най-неприятното като че ли.
И понеже Марта Методиева в края на своя ентусиазиран коментар загатна за вчерашната история в софийската джамия )джами’a т.е «събираща»), ще добавя следното: безспорно е, че примитивните действия на съмнителните родолюбци от калибъра на Сидеров не подлежат на коментар. Дали обаче, екстензията от рогозски и ненужни тонколони, които са неизменен орнамент на европейските джамии не са част от същия този религиозен кич? В днешните храмове на исляма естетиката на Корана, на «1001 нощ», на Ибн Араби и суфизма са осъдени на забвение.
Ампутирано е свързващото между културите, на мястото на което вилнее манталитетът на пазарната икономика, това глобализиращо се чудовище, което съсипва сега и образованието.
Искрено се надявам, че интересният поглед на Неделя Китаева върху една толкова податлива на банализиране територия като „1001 нощ”, ще получи своето заслужено признание. Нека не забравяме, че ориенталистиката в България все още се смята за привилигирован терен на неколцина „знатоци”, които се опитват да стеснят Ориента в два основни коридора, този на учебника по синтаксис и на евтиното политическо говорене за Близкия Изток.
Тема № - 43 Коментар № - 4653 Велин Белев - 2011-05-21 22:32:24
В едната тема, винаги нахлува многотемието. И то разкрива донякъде собствените ни тематики. Пак ще се опитам да бъда откровен. Току що изчетох Лит. вестник, посветен на ДАДА. Той внушава едно безбрежно свободомислие. Което отрича себе си. Защото реално то е невъзможно. А е неизбежно подчинено на собстената си тематичност. Но провокиращо невъзможното. С една безбрежна любов и омраза към всичко. Включително към красивото – но и телесно несъвършенство на човека. Към думите също. И към самия Дадаизъм.

Дадаизмът, може би е спонтанна реакция и срещу избиване, обезобразяване и обезсмисляне самата красота, на милиони човешки тела. И затова този бунт е и „безсмислен”. За да победи безсмислието. Той успява донякъде да ни освободи от собстената тематично-емпирична ограниченост. Не и мен. Една от причините е застаряващото ми тяло и мозък. И нежеланието ми да отхвърля, приятните окови на тематичните си стереотипии.

Благодаря на авторката за хубавия, за богатия и най-вече за автентичния текст. Без подобни конретно-истинни текстове,нашите форумни обсъждания ще бъдат „безтелесни “. Невъзможни,нито като споделени разкази,нито като преживени психични реалии. Тази автентетика отвежда до приятно многотемие и свобода.

Не мога да не съм и пристрастен. Питам се, защо и тук, както и при ДАДА-НЕНЕ, в древните, вкл. и религиозни култури, има подобен краен „екстремизъм” при разхваляване красотите на човешкото тяло. Толкова хвалебствия. Толкова, взаимно обезсмислящи се, сладникави прилагателни! Имам чувство, че съм преял, с някакви пренаситени шербети. Думата ми е за човешките екстремности изобщо. Не само във връзка с телесните наслади. Но с ненаситната алчност изобщо. С неосъзнатия импулс, някак си да се изконсумира всичко. Дори ако може човек да погълне и собственото тяло. Да погълне и собствената си самовлюбеност. Докато стигнахме и до цивилизационно-консумативния ни синдром.

Наистина всяка крайност отблъсква. Благодарен съм на авторката, че ни поднася в чудесен формат, автентична културология и теология, за да можем и ние форумци, чрез взаимхо споделяне, да проникваме в дебрите и на необяснимото. И всеки по своему. Същият поклон и към Лит.в-к, за дарената ни автентетика за дадаизма. Навремето, при прочит на Рушди, ме учуди също(и съм регистрирал честотно) едно тотално присъствие на телесно-еротичната феноменология и тематика. Която апология, към телесната красота и сладострастие и тук, макар в приказно-символна форма, ни се натрапва пак автентично. Тревожна е самата еротична екстремалност. Нейната словесна разголеност и разгул. Която е характерна и за днешната попкултура, вкл. и за медийното търгашество. (не отричам постиганата медийна и друга красота)

Ако подобен еротизиран фанатизъм, превърнат и в Религия, с главна буква, се подплати с мачкане на детските мозъци в т.нар. метресета, то, има една крачка и до уж далечния, вече и политическия екстремизъм. До т.нар. камикадзета. До атентати и избиване на невинни хора. Защото някой си иска да се къпе в реки от мляко и вино. И да прави денонощен секс. Това опасно трансформиране, е видяла и вашата колежка Марта Методиева, още в края на първия неин интересен коментар. Реалният живот, на нас обикновените хора, макар и хаотично е балансиран между телесното, духовното и социалното. Склонен съм да мисля и философски, както накратко ни е показано във втория синтезен коментар на Велин Белев. Иначе, не само за своите хуманитарни специалности, но и за общата ни познавателна ориентираност, прекалено емпиричните, подчинени на себе си текстове, ще загубват и присъщата им самоценност.

Вместо, себеразрушителна екстремалност (срещу която убийствено се бунтува и ДАДА), ни е нужно, взаимно култивиране, някаква възможна „екология”, чистота и баланс между телесно, духовно и сциално. Защото самото физиологично, и наистина по своему красиво телесно, е също био-психо-социо триизмерно. Едното присъства в другото. Те са взаимно неотделими. Ситуативно, в съответни жизнени и познавателни контексти,една от трите образуващи, групи детерминанти и мотивации, естетвено е водещата. При еротичната любов (реална или въобразена), в повече комбинации, може би водеща е телесната индивидна красота. Но тя е немислима без психично-духовното. Както и без общностите релации.

В отделните теми (включителното и за нашите тела) ние не може да не мислим и за човешката цялостност. Иначе ще стигаме до екстремно-еднострани заблуди. Винаги съм се тревожил от анкетни въпроси на социолози – Какви стимули предпочитате, материални, духовни или парични (а защо не и „сексуални”). Неточно зададен въпрос. Защото реално са ни нужни всички групи стимули. И едните и другите. Защото материалната задоволеност, не значи и духовна, и еротична и др. задоволеност. Глупаво ще бъде да определяме абстрактно като водещо било само телесното,или психичното, или социалното. На тази основа условно делим телесно, от умствено-морално, от естетическо и пр. възпитание. Както и телесно, от духовно и социално здраве. Парадоксалното е, че те са неделими. Но те, не са взаимозаменими. Целостта не се редуцира. Само до една група образуващи и пр.

Ще завърша с още едно обобщение. Думата е за самото нелеко научно дефиниране на психичното,(вкл. и на психофизиологичното), а така, в известен смисъл и на „духовното”. (Докато, от друга страна по-лесно се наименоват телесното и социалното; защото те са видими; те са субстанциално-предметни и пр.). След 2000г. проучвах няколко монографии на проф.Богданов (за което 4-5 г. не го информирах, защото това не бе нужно). Още тогава ми направи впечатление, от редица негови текстове, че той балансирано вижда, т.нар. от него „триделност” на човека, като единство от Id, Ego и Superego (написвайки и отделно научно есе за Фройд). В десетки аспекти, той акцентираше върху ролята на тялото и на телесното, в единното и неделимо човешко функциониране. Негова изходна теза бе виждане за многомерност на сложната човешка менталност. Която е несводима едностранно само до телесно-мозъчна висша нервна дейност (в.н.д.).Нито само до гносеологичното отражение. Нито само до социално-ролева струкрура на субекта и пр. Оказва се, че някои от нас, професионалните психолози, търсим някакви отделни психични реалии, сами за себе си, дори в „себе си” и т.н. И ако някой се отклони напр. към литературни и религиозни наративи, следват тревоги, за напускане на строгия академичен дискурс и канон. Това също вбесява ДАДА и дадаистите. И с основание.

Едва ли може да имаме само едно, крайно и последно, определение за психичния живот на човека (И то за психиката, отделена от неговото тяло, сетивни органи и функционирането на мозъчните хемисфери). Като работна дефиниция съм ползвал казаното от Пол Фрес, че "ПСИХИКАТА Е ПОЗНАВАЩИЯТ И ДЕЙСТВАЩИЯТ ЧОВЕК".

При много интересна дискусия на форумци, около чудесен текст на Георги за "Душите на Платон", всичките те настояваха, че в едносъставната или многосъставно структурирана човешка душа, познавателно-когнитивните процеси, са неотделими от емоционално-афективните (където са потребности, мотивации, интереси, вярвания и пр.). От тук, оправдано е да разширим кратката и комплексна дефиниция на Пол Фрес, с още една категория и тя да стане –"Психиката е познаващият, чувстващият и действащият човек".

Защо прикачих, предложеното комплексно определение за психичното, именно към темата за човешкото тяло („копнежното”, „цъфтящото” и „страдащото” тяло) – защото тази работна (и операционална дефиниция), софистицирано не акцентира само, върху дискретната обособеност, на трите отделности (Когнитивност, Афективност и Поведения), а ги разглежда слято, като – „ Познаващ човек”, „Чувстващ човек“ и „Действащ човек “. Сиреч, цялата тази ментално-поведенческа фенеменология, не се отделя, а се възприема неотделимо от човешката (култур-антропологична), вкл. и жива телесно-индивидна и личностна цялостност..

И все пак, в началото бе и си остава Словото. Стига да можем да разчетем семиотично и този скрижал, не буквалистки, а одухотворено. Защото там някъде, е и Българската свята азбука. Чиито 24 Май, ще възпеем с трепет и радост.

Приятни и вдъхновени празници.......от Искро, 21 май





Тема № - 43 Коментар № - 4652 Искро Косев - 2011-05-21 17:57:10
Отдавна чаках думи за „1001 Нощ”, защото в последната година различни пътища ме връщат все към онези приказки от детството... (Не бях толкова злояда, колкото някакви детски усещания ми убиваха апетита. Майка ми и баба ми правеха всичко по силите си, но ми беше трудно да ям. През цялото време на безплодните им опити да ме накарат да си изям яденето, ми четяха приказки, най-различни, каквито има в библиотеката. Апетитът не идваше, но за сметка на това повечето книжки бяха изцапани със засъхнала супа. „Братя Грим” го отнесоха най-много, защото приказките им ми бяха най-любими. И тогава се появи тя: червената, дебела книга с приказките „1001 нощ” , написано със златни букви. И в момента си спомням как красивата ми баба подхваща четенето на новата книга и започва вълшебното пътешествие при хората с красиви тела и невероятно звучащи имена. В същото време дойде и апетитът ми. Това, което го убиваше, изчезна и сякаш, за да споделя райските наслади на новите герои, храната започна да ми се услажда...)

Разбира се, когато се научих да чета, сама препрочитах червената книга, а отнякъде намерих и някаква друга, по-тънка, кафява, отново с подобни приказки. После пораснах, забравих за Онзи рай, спомних си го за малко от някаква нелепа телевизионна интерпретация, пак го забравих и така до момента, в който не ми се наложи най-накрая и аз да започна да чета или разказвам приказки на моите деца. Случи се доста по-късно от очакваното, поради силната конкуренция на Дисни Ченъл или на Бейби ТИ ВИ. Но това е официалната версия; неофициалната е, че щом почнех да чета любимите ми „Братя Грим”, не можех да спра да се ужасявам от тях. Отчасти за това виня различни изследвания тълкуващи скритото в европейските приказки, но от друга, то е толкова явно и болезнено, че не е трудно да се види от всеки, който не е дете - въпреки че моите деца се оказаха много по-критични от мен на тяхната възраст. При последния ми опит да се държа като добра майка и да им разкажа приказка, докато се разхождаме в гората (!), мислейки, че декорът е подходящ, заразказвах любимата ми история за Хензел и Гретел. Стигнах до решението им да си отбелязват пътя с камъчета, а не с трохи и малкото ми дете се разплака и каза, че не иска да слуша повече, а голямото, учтиво, но красноречиво не ме подкани да продължа и да стигна до къщичката, построена от най-любимите ми лакомства. Не искам да спекулирам, но наистина от цялата история мен ме интересуваше най-вече тази къщичка, защото в онези последни години на комунизма все още като ми подаряха нещо шоколадово и чуждоземно, го пазех с месеци, да не би да ми свърши. Сега тези къщички-мечтания могат да се намерят на живо във всякакви форми и интерпретации, и днешните деца не им обръщат внимание. Това обаче им позволява веднага да усетят злокобността в историята на Хензел и Гретел, доловима още в началото й, далеч преди срещата им със стопанката на захарната къщичка, и да откажат тази приказка да се превърне в любимата им. Същото важи и за „Червената шапчица”, която макар и не на Братя Грим, на моменти звучи повече от стряскащо. Тук можем да контрираме подобна позиция с голямата тема за художествената реалност и това, че тя не трябва да се приема буквално, а винаги с някакъв преносен, скрит смисъл. И все пак, едно е сигурно – европейските приказки не ме плашеха, но определено не помагаха на апетита ми. При децата ми пък, те незабавно предизвикват не усещане за приказна реалност, а чист и неподправен детски страх, че могат да се изгубят, да срещнат вълк, да станат част от онази маскирана тъга и насилие, които затварят принцеси в кули, приспиват ги, отравят ги или пък разпорват кореми на вълци, за да се измъкнат погълнати, но несдъвкани и останали живи баби и внучки.

При това положение, единственият изход и алтернатива, които открих, беше вълшебният ми спомен за „1001 нощ”. И тогава установих, че при многобройните ни местения от дом, в дом, съм загубила и червената и кафявата книжки. Отидох да търся някакви варианти, нови издания на книгите от Световна класика, но директно са натъкнах на два прекрасни и огромни тома приказки „1001 Нощ”, които обаче не успях да си купя заради безкомпромисната им цена. Но в същото време осъзнах, че вероятно споменът ми за „1001 Нощ” е точно толкова свързан с оригинала им, колкото „Милка” произведен в България и истинският в Австрия. Затова, единият от глождещите ме въпроси към сладкодумната госпожа Китаева е, каква е историята на преводите в България на „1001 Нощ”; защо аз не помня еротични сцени в червената книга, а само вълшебни истории, докато по-възрастни мои приятели са чели някакво много по-нецензурирано издание, в което телесната сензитивност в отношенията между героите е била съвсем лесно идентифицируема? И другият ми въпрос, много по-свързан с изследването на Неделя е, какво крие или разкрива художествената реалност в „1001 Нощ”? Може ли в красивите и млади образи на героите да се идентифицират „закодирани” суфически проникновения и идеи или по-явния копнеж по Бога и Рая, или това са просто едни безусловно красиви истории, в които можем да избягаме след ден, в който група хора реши да обагри в кръв молещи се в Божи храм...
Тема № - 43 Коментар № - 4651 Marta Metodieva - 2011-05-21 02:29:46
Чудесен текст, който елегантно визуализира парадоксите на еротичното в ислямския Ориент! Интересено е да се коментира "хедонистичната философия" на т.н умарити и "платоничната любов" на узаритите, като амплитуди на собствения ни любовен живот. Неделя ни припомня един от особените моменти в любовта, когато вследсвие на нарастващото в нас еротично въображение, върху физическото ни тяло триумфират белезите на смъртта. "L'Amour ou la Mort?", беше репликирал игриво веднъж Дерида в едно интервю, на молбата да разкаже нещо за любовта.
Неделя е автор на цяла дисертация върху "1001 нощ" и дано нейните "нощи" видят скоро бял ден в някое издателство.
Тема № - 43 Коментар № - 4650 Велин Белев - 2011-05-21 00:07:17
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116027

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128155

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32762

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134384

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94473

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29157

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17829

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180931

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA