БИЛЯНА КУРТАШЕВА

Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения.

Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.

Началото: „Пак...”

В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) 

Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:

Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3) 

Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...”

Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)

(Не)прекрачването

И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства:

Това е Номер Три.
(...)

Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука.

При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път.

Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос.

Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4)  

В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина:

Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно.

Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание.

В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото.

Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6) 

Третото чудо: (не)събитието

„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока.

По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) 

Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8)  Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се:

Дами и господа,

Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости,

аз съм същата тази жена.
 

Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта.

Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато,

което се стапя в писък.
Аз вря и горя.

За да остане само:

Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там –

Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта.

Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) .

При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента:

Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен.

Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем:

Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас –

„Чудо”...

Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е.

Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”.

Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект:

Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се.

От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв.

Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности.

Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10)  Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам.

***

(1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.