БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Разказът за любовта на Одисей и Пенелопа в Омировата „Одисея”

НЕВЕНА ПАНОВА

Големият епически разказ е многопластов, оплетен, многоразказен. Затова е изключително трудно неговото съдържание да се сведе до една ясна сюжетна линия. И ако все пак приемем, че основната тема на „Одисея” е изпълненото с премеждия завръщане у дома на дълго отсъствалия и прославил се цар и съпруг и възстановяването на семейния и колективен ред на Итака, то тук ще се опитаме да покажем как повечето малки разкази в рамките на големия сочат към тази тема, особено в брачния й аспект. Точно заради схемата на поддържане от разстояние и подновяване на брак със законна съпруга „Одисея” според този прочит разказва основно за съпружеската любов
 (и за отклоненията от нея) като за връзка, сама по себе си също многопланова, с не само чувствен, но и с икономически аспект, а и пряко свързана с отглеждането на наследници. За любовта като откъснато чувство в „Одисея” почти не се разказва пряко, откриваме единствено детайли, които загатват за нещо такова. В типичната геометричност и повторителност на епическия стил и брачните отношения се описват формулно и с общи прояви и елементи. Двойката на главните персонажи обаче, Одисей и Пенелопа, трябва да се представи и като уникална, като своеобразно положително изключение, за да заслужат те ролята си на герои на големия епически разказ.

Още в самото начало на „Одисея”, след като поетът е призовал музата да му помогне да разкаже за хитроумния герой, който е изстрадал много след гибелта на Троя, но и много нов опит е придобил, се уточнява неговото настоящо местонахождение:

Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга,
светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом
там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане. (І, 13-15)*

Одисей е изключителен най-напред с това, че единствен все още не се е завърнал от Троя, макар да копнее да види 1. родината си и 2. съпругата си. И макар че още не е разказано нищо за положението на Итака, нека вече маркираме следното сходство между съдбите на Одисей и Пенелопа по времето, когато започва разказът: те са разделени и тяхното събиране е несигурно, защото и пред двамата лежи перспективата за встъпване в нов брак – Пенелопа е тормозена от множество женихи, Одисей само от Калипсо, но пък тя е богиня. А на основния разказ приглася и цял хор от други истории/ историйки за предстоящи или вече сключени (успешни или провалени) бракове.

Най-яркият негативен пример е съдбата на Агамемнон, убит при завръщането си от Троя от любовника на жена си Клитемнестра, Егист. Тази история всъщност донякъде обрамчва целия голям разказ, защото се споменава и в І песен, и в ХХІV песен (а се въвежда и на други места), когато за втори път се разказва от подземното царство, където пристигат душите на избитите женихи и разговарят със сянката на Агамемнон, който сам признава изхода на историята на Одисей и Пенелопа като щастливо изключение (ХХІV, 192-198) и се чувства сякаш и сам отмъстен, затова и логично тази сцена е поместена в последната песен, в която и на Итака настъпва успокоение и помирение след избиването на женихите.

А защото Одисей е изключителен, той заслужава и по-специално отношение от страна на боговете. Така същинският разказ започва със съвет на боговете, на който Зевс си припомня втория край на историята с Агамемнон: съдбата на Егист, погубен пък от сина на Агамемнон Орест. Този пример не само подтиква Атина да направи паралел с Одисей, в чийто дом боговете не трябва да допуснат да се случат такива беди, но и поне загатва за това, че разказът за Одисей също няма да се прицелва само във връщането му навреме при Пенелопа (преди тя да се е омъжила повторно), а и в извършването на определени наказателни действия.

Когато се въвлича историята на Агамемнон, винаги се набляга на вината на съпругата. Затова е необходимо „Одисея”, пак още от началото, да разказва и за самата Пенелопа като за изключителна жена, която не би съучаствала в погубването на съпруга си, който искрено копнее да се завърне при нея като при най-подходящата за него съпруга. Но коя съпруга е подходяща? И какво представлява една „подходяща двойка”? Нека привлечем своеобразното определение за щастливия брак, което самият Одисей дава пред дъщерята на царя на феаките Алкиной, Навзикая в VІ песен. Срещата между двамата маркира края на същинските му премеждия, принадлежи към етапа на уговореното между боговете връщане и също може да се разглежда като отделен разказ, потенциално любовен, но такъв той не става. Както всичко на острова на феаките е почти идеално, така и отношенията между Одисей и Навзикая остават в границите на редното романтично. Озоваването сред феаките като начало на завръщането към нормалния живот (а нормализация има и благодарение на акта на собствено разказване за случилото му се до момента), е действително завръщане към цивилизованото и спокойно живеене, каквото Одисей трябва тепърва да осигурява на Итака, като използва и модела на феаките, който опознава бавно и с удивление. Може би и затова, когато той, крушенецът, среща царската дъщеря край брега да пере с приятелки и робини, се държи почти неочаквано свенливо. Поетът вече е разказал, че Атина в съня е внушила на Навзикая мисъл за брак, тя е впечатлена от чужденеца, но нито сама, нито роднините й си помислят да нарушат онази клауза на гостоприемството (за което епосът също постоянно разказва), изискваща гостът да бъде отпратен, когато пожелае. Преди още царят и царицата да си го харесат като жених-пример за Навзикая, тя и той заедно измислят как по-деликатно да се вмъкне Одисей след нея в града, за да не заподозре някой, че тя вече си води жених. Това забавено запознаване и представяне пред феаките пък намеква за също поетапното и бавно приемане и ново запознаване с близките, което очаква Одисей и на Итака. И така, преди да тръгнат разделено според плана към двореца на Алкиной, в знак на благодарност Одисей пожелава на Навзикая (а донякъде и на себе си) истинско семейно щастие:

Нека безсмъртни изпълнят каквото сърце ти желае –
дом и съпруг, да ви ощастливят със съгласие пълно.
Нищо по-хубаво, нищо по-драго от туй на земята –
свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат
своята къща – за завист и мъка на всеки противник
и за утеха на близки. Най-много за собствена радост.” (VІ, 180-185)

Пълното съгласие, homophrosyne (причастие от същия корен стои в оригинала и за „свързани с обич сърдечна”), е в центъра на това пожелание-определение: добрият брак се гарантира от общите мисловни нагласи, способности и предели. И именно като равняваща се с Одисей по разумност и хитроумност е постоянно представяна Пенелопа. Тези нейни качества, съответно, възпрепятстват разрушаването на техния брак, затова пък с гласа на други персонажи са констатирани като по-скоро негативни. Така може да бъде разчетено и пространното оплакване на един от женихите пред Телемах (ІІ, 82-128). Антиной изрежда хитростите, разтакаването, както и лъжливите надежди, които царицата дава на женихите, и уточнява, че тя дори е станала надменна покрай своите способности, с каквито не е известно Атина да е надарявала някога друга жена.

По-специалната разумност на Пенелопа (в ролята й най-вече на слушател на разкази) се споменава и в някои разговори на Одисей със сенки в подземния свят, където той отива по съвет на Кирка. Но тук нека първо видим дали разказът представя йерархично като различни връзките на Одисей с жени, или те са напълно сходни – помежду си и с останалите приключения – негови забавяния. Магьосницата богиня Кирка влияе върху забавянето на Одисей сякаш най-вече именно с отпращането му към Хадес, откъдето той отново се връща при нея за кратко, докато желанието й да го задържи като съпруг е по-слабо от това на Калипсо. Одисей го споменава пред феаките със същата позната формула, с която представя съпружеския блян на Калипсо (ІХ, 28-36), но в сбития разказ-конспект пред Пенелопа не казва нищо подобно за Кирка, а само за Калипсо (ХХІІІ, 321; 333-337). Отново за Калипсо тръгва да разказва Одисей и към края на комплекса от разкази пред феаките, но се отказва, за да не се повтаря, което би било противно (ХІІ, 447-453), макар че той никакви подробности за нея не е разказал. Малко смутен е сякаш Одисей да разказва именно за отклонението си при тази жена-богиня. Освен това, в онази част от разказа, докато Одисей е при Калипсо (а това е единственото от същинските премеждия-пребивавания, които се описват директно, а не като преразказ на самия Одисей, без да броим престоя при феаките), откриваме един от онези сякаш небрежно добавени в описанието на хода на събитията детайли, които загатват за любов сама по себе си, а не единствено за по-обхватни брачни кроежи, нито пък за просто пожелаване на жена или мъж за отдаване на моментна наслада:

Ах, тук животът му сладък течеше в копнеж да се върне
в родния край! Охладня му сърцето към нимфата вече.
Нощите в близост до нея прекарваше той по неволя
там в пещерата дълбока – невлюбен до влюбена в него. (V, 152-155)

Разказът е пак почти формулен тук, но звучи силно, дори тъжно (и богините страдат от любов, дори ревнуват, както показват други детайли: Калипсо определено ревнува от Пенелопа повече, отколкото смъртната жена от нея), но някак съдържа и края на историята между Одисей и Калипсо, защото не може да издържи безкрайно връзка, в която липсва точно единомислието и единното, сходно и за двамата чувство (ако би издържала, тя пък не би била интересна за разказа).

Но да се върнем към онзи специфичен аспект на разумността на Пенелопа, благодарение на който с нея може да се разговаря повече, отколкото с други жени. В Хадес Одисей се среща и със сянката на починалата си от мъка по него майка Антиклея, която накрая го отпраща с думите:

Но завърни се по-скоро ти на светлината и всичко
запамети, да разкажеш на своята мила съпруга. (ХІ, 223-224)

Антиклея не се съмнява, че събирането на Одисей и Пенелопа ще бъде успешно, затова не му дава други съвети, а му пожелава просто спокойно време заедно, в което той ще разказва, а тя ще слуша. В удължената от Атина заради тях нощ след разпознаването в ХХІІІ песен действително е така: споменава се, че Пенелопа също всичко му е разказала – около себе си и около Итака, но разказът й е представен много по-сбито, за разлика от приключенията на Одисей, въпреки че неговият разказ се разказва пък не за първи път, но по-важно е, че в тази двойка разказването е част от любовта, то следва или предхожда милувките и носи сходна радост:

След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа. (ХХІІІ, 299-300)

Когато обаче Одисей се среща със сянката на Агамемнон, чува подобна, но и различна препоръка. Заради собственото си нещастие Агамемнон е пределно невярващ вече на жените, дори на два пъти (и тук, в ХІ, и в ХХІV песен пред душите на женихите по сходен начин) формулно поучително заключава:

Нищо по-гнъсно и нагло не е от жената, която
в своята мисъл крои да извърши такова коварство,
...
тя си самата навлече позор и навеки посрами
бъдните нежни жени, ако бъдат дори непорочни.” (ХІ, 427-428; 433-434)

Непосредствено след това добавя, че Одисей е щастливец като съпруг на разумната Пенелопа и че от нея не би трябвало да очаква подобни коварства, но два пъти го съветва все пак да не бъде напълно доверчив дори към нея, а да пази тайни за себе си.

За несигурната природа на жената, особено отдадената на любов, се загатва и в други случаи. Самата Атина използва лъжливото сведение, че Пенелопа се подготвя за брак, при това с конкретен жених (онзи, който предлага най-голяма зестра, разбира се), за да подкани Телемах да напусне по-скоро Спарта, където гостува на Менелай и Елена (от ІV песен), за да разпитва за баща си, а той междувременно е достигнал Итака с феакийския кораб: разбира се, това не може директно да бъде казано на Телемах, защото ще отпадне моментът с разпознаването между него и Одисей. Затова богинята аргументира настояването си принцът да се прибере с опасното настроение на Пенелопа:

Само дано не отмъкне без тебе богатства от къщи,
знаеш какво изменчиво сърце притежава жената.
Повече мисли дома на съпруга си нов да подрежда,
а за предишните рожби, за своя предишен съпруг тя,
щом е починал, нехае и никак не иска да знае. (ХV, 19-23)

Тонът на Атина може би не е толкова негативен, зад него стои логичното търсене от страна на жената на дом с мъж и деца в него, за които тя да се грижи. В тази ситуация отново няма място за любов. Когато обаче по-късно самата Пенелопа, отново фиктивно, се представя като готова да избере някого (този път след състезание, а не според предлаганите дарове) и да смени дома си, все пак прокрадва в речта си една дреболия, свидетелстваща сякаш именно за любовта, която няма напълно да признае новия дом:

На Одисея божествен огромния лък ви предлагам.
Който с юмруци успее лъка с леснина да обгърне, 75
който преметне стрелата през всички дванайсет секири,
аз ще отида след него и този палат ще напусна –
светлото жилище брачно, което изпълват богатства.
В сънища – зная – нерядко ще спомня за него сърцето.” (ХХІ, 74-79)

Следи от „чиста” любов откриваме често точно в несигурното пространство и време на съня, въпреки че текстът тук реално говори само за богатствата на стария дом, които ще се присънват в новия. Но в един по-ранен момент Пенелопа (полу)сънува и самия Одисей, и то в момент, в който той вече пребивава в палата и точно в момента, в който Одисей се замисля тя дали не го е познала, дочул стенанията й след този сън:

Тази нощ някой подобен на него при мен пренощува.
Беше такъв Одисей пред далечния поход. Обзе ме
радост – аз мислех, че виждам не сянка, а истински образ.” (ХХ, 88-90)

И още за коварността на жените. Големият разказ съдържа един тип малки разкази за по-ниски любовни връзки, които не могат да завършат с тържествен и облагодетелстващ брак, но в хода на разказването им могат да бъдат се правят отново обобщения, включителлно за цялата женска природа в негативен план. Става дума за връзки най-често на робини със свободни мъже, които могат да объркат и сериозна брачна история, както е в случая с онези робини в палата на Одисей, които стават любовници с някои от женихите. На пръв поглед обичайна ситуация, но именно те издават хитростта на Пенелопа, както се повтаря на няколко пъти с различни гласове (напр. ХХІV, 144): да тъче през деня и да разтъкава през нощта (времето в по-голяма степен заделено за любов, а тя хитрува точно заради обичния си съпруг). Дванадесетте виновни робини са обесени непосредствено след избиването на своите любовници и така разправата с женихите е разказана като още по-страшна (ХХІІ, 457-472).

Но нека погледнем към една наистина странична на основната нишка история, част от автобиографичния разказ на свинаря Евмей, който се оказва роб в Одисеевия дом именно заради робиня, завъртяла нередна любов с чужденци и отвела го заедно със себе си далеч от дома за продан:

Моят баща бе довел у дома финикийска робиня
стройна, с прекрасно лице, в ръкоделия светли изкусна.
Нея подмамиха скоро мъже финикийци коварни.
Прала до техния кораб. Един от мъжете завързал
с нея потайна любов, любовта пък замайва главата
лесно на слаба жена, ако бъде дори непорочна. (ХV, 417-422)

Робинята е представена като симпатична и сръчна, но не се казва, че е умна. Тя среща своя бъдещ любовник, докато пере край корабите – както Навзикая открива Одисей, но принцесата не е слаба и не е замаяна извън допустимите граници от Одисей: явно любовта е за разумни, силни и благородни жени.

И Пенелопа е несъмнено не-слаба жена, но в хода на разказа установяваме, че Одисей следва повече мъжкия скептичен съвет на Агамемнон, отколкото този на майка си: дори и не помисля да се разкрие на Пенелопа със самото си пристигане (разбира се, епосът не би допуснал това, защото иначе радостта от разпознаването би била много по-малка и самият разказ – по-неподреден), а и съвсем не й разказва всичко (не само за миналото, дори повече за актуалните си планове). От друга страна, точно защото много му прилича, Пенелопа също е безкрайно предпазлива: Одисей заподозирва, че тя го е разпознала, слушателят на разказа също би трябвало да се досеща за нещо подобно, но открито тя (дори наистина коравосърдечно, както казват и Телемах, и Одисей) отказва да го разпознае веднага, макар той сам да й се представя в момент, когато вече, така да се каже, е отново единственият й жених, защото е избил другите.

А красива ли е Пенелопа? Това е въпрос, по който разказът е по-пестелив, но все пак темата е въведена няколко пъти, както по формулен, така и по-открояващ се начин. Пенелопа определно е по-незабележимо красива от Елена, но и тя би могла да бъде неотразима. При определени обстоятелства:

„Ах, Евримахе, отнеха от мен боговете предимства,
хубост и прелест, откакто отплаваха в поход за Троя
храбри аргейци, и моят съпруг Одисей с тях потегли.
Ако се върнеше той да ми бъде закрила в живота,
бих била повече славна, цъфтяла бих с повече хубост. (ХVІІІ, 251-255)

Любовта не само търси красота, но и доставя и поддържа такава, казва Пенелопа. След малко пък Одисей (тоест чужденецът критянин), сам се хвали пред Пенелопа, докато тя изпитва първо него дали наистина е виждал Одисей:

Вярвай ми, всички жени го заглеждаха с пълна почуда. (ХІХ, 235)

Това е пояснение, което незадължително съпровожда описанието на мъжа, а и странно ни изглежда, дето Одисей сам го отнася до себе си, но всъщност и Пенелопа сама индиректно е признала голямата си хубост, само временно отнета от страданието, и той й вдъхва надежда да го очаква и като впечатляващ мъж (не само като цар и съпруг), за да се разхубави още повече.

Одисей и Пенелопа се събират и вероятно разхубавяват, макар радостта им да е сравнително делова в началото, тъй като трябва да се обмисля как да се избегне мъстта за избитите женихи и точно в това преплитане на прагматизъм и желание за любовна радост, те, без да искат, успяват дори да отпразнуват нещо като повторна сватба, още преди края на разпознаването помежду им, защото Одисей се разпорежда да се свири и танцува сватбен танц, за да не се разчува още за сечта, а да си мислят минаващите наоколо, че все пак сватба се случва, и планът успява:

Сигурно сватба празнува ухажвана Пенелопея.
Ах, безочливата! Тъй ли тя не изтърпя да изчака
да се завърне съпругът, просторния дом да запази?"
Казваше някой така, но не знаеха що става вътре. (ХХІІІ, 149-152)

И събирането на Одисей и Пенелопа е действително единият щастлив край на епическия разказ. Щастлив край е, защото вече сигурната раздяла на съпрузи в никой момент от разказа не се представя като ценност, за нито една от страните. Затова ще приведем и две типични Омирови разгърнати сравнения в тази посока. Те не са и толкова типични, защото и двата елемента във всяко от тях са все прояви на човешки чувства, а няма паралелизъм с емоции от животинския свят или някаква природна динамика, например. Не съвсем типична, но съществена за предлагания тук прочит е и размяната на пола. Първо Одисей е сравнен със страданието на жена, изгубила съпруга си в битка като свидетелка на неговата смърт, така че по-близък паралел със семейната история на Одисей и Пенелопа е както възможен, така и доста нестабилен. Поводът за скърбенето на Одисей е песента за дървения кон на певеца на феаките Демодок: Одисей слуша собствената си история, преди да се е представил, сякаш преди сам да знае кой е, нито дали ще има кой него да оплаче любовно (въпреки че щастливото завръщане му е вече предизвестено):

Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред войнски редици е паднал,
за да отмахне от град и и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест –
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите. (VІІІ, 523-531)

Пенелопа пък – която прекарва целите тези двадесет години на Итака, без да пътува – е сравнена с крушенец, който най-сетне съзира сушата и изпитва неимоверна радост:

Както за суша жаднеят крушенци плувци, на които
здраво скования чълн, от вълни и от вихър понесен,
бог Посейдон земедържец разбил по морето пустинно,
малко от тях по вълните пенливи към твърдата почва
плуват с тела, напоени от морската пяна солена,
най-сетне стигат желания бряг от злината спасени,
тъй се любуваше тя на съпруга желан и дочакан,
без да отнемаше лакти от шията на Одисея. (ХХІІІ, 233-240)

С помощта на двете сравнения трябва да се разкаже за силни емоции: откъде идват сълзите на Одисей, колко силна е прегръдката на Пенелопа.

Оттук и като финал ето още няколко нишки от тъканта на „Одисея” като предимно семейно-любовен разказ, които заслужават собствени малки разкази и коментаторски позиции: Описанието на външните прояви на радостно или мрачно любовно чувство може да бъде отделна тема: какво значат сълзите, има ли истински и лъжливи сълзи, каквито разкази има, а и дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх? И още: каква е стойността на разказа от VІІІ песен за тайната любов на Арес и Афродита и наказанието, което те получават от Хефест, измамения съпруг – това съвсем откъсната история ли е, която Демодок изпява, за да не пее повече за Троя и да не реве повече Одисей, или има много общо с разказа за доброто и хармонично семейство и неприятностите, които идват, когато хармонията я няма? Или пък може да се разглежда като част от поредицата разкази за божествени и полубожествени любови, по които понякога се рефлектира и пряко: Калипсо е недоволна, че богините не успяват пълноценно да правят любовни двойки със смъртни, докато мъжките божества успяват (за такива успешни, но и драматични за смъртните жени отделни истории пък разказват сенките на известни жени в ХІ песен)? Доколко, ако следим линията на разказа за инициацията на Телемах като наследник на престола (развита най-вече в първите четири песни, но и доразвиваща се през цялото останало епическо време, докато се описват събития на Итака), е важна ролята на намеците за неговата предстояща някога сватба, за която самата Елена му дава предварителен дар, който засега да бъде пазен от Пенелопа? А доколко можем да открием сюжетна нишка за съперничеството между Елена и Пенелопа като две важни знатни женски фигури, но носителки на различни красоти, таланти и разумности? А какво допринася за развитието на любовните разкази особеното протичане на епическото време: кое време е дълго, кое – кратко, кое изминава бързо? Колко още би издържала Пенелопа да очаква Одисей: може би много, защото двадесетте години се оказват пренебрежим период и биват разказани между съпрузите (а чрез разказа поне частично наваксани за тях като разделена доскоро двойка) за една, макар и по-специфично дълга нощ? Или е по-силен другият вариант: Одисей се завръща в точния и някак последен възможен момент? И доколко може да се сметнат за изразители на представата за (щастлив) брак символи като брачното легло, което се явява във всяка почти брачна история, и то не само за да препрати към отдаването на любовни наслади върху него като елемент от съпружеския живот, но и като образ на този живот като цяло (тук могат да се направят интересни вглеждания по-отблизо в оригинала как и какво значат и в какви (плеонастични понякога) словосъчетания влизат думите с такъв смисъл)? И Пенелопа все пак – буквално и метафорично – изпитва Одисей чрез тайните на тяхното брачно ложе (ХХІІІ, 174 и сл.). От друга страна то явно е и най-стабилната и непоклатима вещ в дома, изградено около маслиновия ствол (детайл, който се споменава действително само при разпознаването, но не и преди това, макар да би успокоил слушателите на големия разказ, че щом то е непоклатимо, и връзката между Пенелопа и Одисей няма да се разпадне).

За една пределна стабилност говори и горното сравнение между Пенелопа (влязла в кожата на пътувалия Одисей сякаш) и крушенците: тя се успокоява и радва, защото вижда Одисей като сигурната суша (на която има и непоклатими брачни ложета), макар към тази суша да трябва да се стреми всъщност сам Одисей според предсказанието на Тирезий, че животът му, най-общо ще бъде щастлив оттук-насетне, ако забрави за морето (ХІ, 120-137; ХХІІІ, 268-283). И въпреки огледалността, характерна за епическия стил, в случая с „Одисея” можем да кажем, че началото и краят не са симетрични на всички нива на разказа, а имаме движение от динамиката и неизвестността (на движението, случването, приключението, но и на срещите, любовите, кратките връзки) към статичността (на помирението и на предсказания и избран от един момент нататък Одисеев отказ от пътувания и шавания, но при често сладко отпочиване на маслиновото ложе и стабилност на радостта от единомисления брак). Въпреки че така вече разказите за нови премеждия (поне истинските и личните, за фикционалните и за чуждите не се знае) ще са по-малко, но любовта като всекидневие – повече.

----

* Всички цитати са по второто издание на „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1981 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Чудна реплика, Леля!
Само че, от една страна децата вярват на приказки. Знам по себе си.
От друга страна, самото отвъдно има огромна тежест в отсамното, не стои само по себе си, показва и намеква на нещо тукашно, земно. Това великолепно показа К.Леви-Строс в анализ на индианската митология.
Но в темата пътуване в отвъдното се отваря една нова перспектива - Орфей и неговата любов.
Изобщо това отиване и връщане като че ли изведнъж се изпълват с някакво тържествено съдържание. И многозначително.Божествено.
До тук съм. Иначе се отваря една огромна пролука в сакралното - а там няма спасение.
Тема № - 19 Коментар № - 1649 Дмитрий Варзоновцев - 2010-01-13 22:42:54
Когато доцент Варзоновцев попита дали може да се направят паралели с египетски и библейски представи, у мен веднага се породи асоциацията с египетската „Приказка за корабокрушенеца” и с разказите за откровенията на библейските пророци (нищо че не са морски), и в контекста на вълшебната приказка.

Отдавна съм си набелязала да разглеждам „Одисея” и разказите по темата „Аргонавтика” като разкази за пътувания в отвъдното. Скоро прочетох някъде или чух, че доц. Игнатов точно така е реинтерпретирал своята любима „Приказка за корабокрушенеца” – като разказ за пътуване в отвъдното, а не за реално морско пътешествие.

„Вълшебна приказка”, освен на деца преди лягане, в древността се е разказвала и в религиозен контекст – в Елада такава приказка се е наричала свещен разказ (hieros logos). В тези разкази се е вярвало, за разлика от приказките "за лека нощ".
«Одиссея» и «Аргонавтика» на мен ми изглеждат като съдържащи разкази за пътешествие в Кабирическо отвъдно, кабирически свещени логоси, но то човек каквото си харесва/знае това може и да вижда ...

В този контекст съм се питала: Пенелопа, семейството на Одисей и Итака, дали са поставени като част от отвъдния свят или като част от този (онзи някогашния). Или онзи някогашен „този”, като е станал част от епос, дали също вече не е някак отвъден за слушащите епоса? И не е ли това един пример за трансценденция на тукашен свят към отвъден, която се случва именно чрез разказ (устен или и записан)? Нещо като форма на практическо обезсмъртяване.
Тема № - 19 Коментар № - 1648 Лелята на Сократ - 2010-01-13 19:11:13
Времето едва ли е единствена тема, която може да бъде развита върху многоплановия текст на Невена Панова в така да се каже по-външен, по-отворен ракурс. В достъпното за мен проблемно поле се очертава една доста обширна област, пряко кореспондираща и с любовта, и с благополучието, и с празника и с ...Одисей. А това е семейството, фамилията.
Както и да бъде очертана връзката между темата с другите се откроява и като един семиотически, дори и семиологически план. Със сигурност прекалявам с асоциациите си, но много от историите, включени в цикъла(...сериала) за Одисей се доближават и по структура и по функция до вълшебната приказка.
Тази близост откроява и особения статус на "семейството на Одисей и Пенелопа". Пак в сугубо антропологически, та дори и в социологически план е ли това семейство или патерн на обособилата се институция-общество-общност? Как и къде се разказват вълшебните приказки? Освен че на деца и преди лягане и на възрастните в особени точки-да речем не само празнични. Точки на напрегнатата а може би и променящата се идентичност...?
Ето един не до там релевантен пример. Едно време най-висок ретинг в съветската телевизия имаха предаванията, структурно съвпадащи с вълшебните приказки "В мире животных" и "Клуб кинопутешествий" - за чужди земи, племена и народи. Даже не сериали за Щирлиц.
Тема № - 19 Коментар № - 1646 Дмитрий Варзоновцев - 2010-01-13 14:33:08
След толкова положителния, но и поучителен коментар на проф. Богданов е естествено сякаш разговорът поне да се забави. Искам все пак да добавя още някои неща, надявам се в добра, и за разговора, посока. Малко съм учудена, че в моя текст прозира собствена представа за любовта и наистина нея все повече поставям под въпрос. Говоря за „любов” в „Одисея” и защото едрата тема на форума е „Любов и разказ”, но също не съм убедена доколко това действително е любов и кои неща са любовта; загатнала съм коя от „любовните” истории на Одисей ми се струва най-любовна, но не съм убедена, че и тя е такава: наистина обаче не е разказано той защо толкова много се е забавил при Калипсо, така че, ако любовта е и някаква откъснатост от другото в реалността и от времето, то за нея не може да има и разказ, не се разказва и как са живели Одисей и Калипсо.

А всъщност може би проблемът е, че дори да знаем за няколкото времена на епоса, ние все пак сме в четвъртото време, ползваме цялата „Одисея” и е крайно изкушаващо да свързваме в различни цялости отделните й елементи, а тези свързвания, дори и опиращи се на сигурни парчета текст, са действително спекулативни, защото авторът (авторите) не е очаквал те да са толкова прозирни. Но аз съм склонна да продължа с подобни свързвания, например: защо в последната ХХІV песен на „Одисея”, наричана традиционно „Примирието”, така приятелски (пак условно казано) разговарят сенките на Ахил и Агамемнон – не е ли това своеобразно примирително завършване и на сюжета на „Илиада”? Идеята за „Одисея” като затваряне на целия Троянски цикъл присъстваше и в един от коментарите на Доротея.

За античното празнично разбиране на текст по-едро смятам, че случаят с Пиндар е много различен – там имаме още времена, защото реалният повод присъства и в текста, и вероятно наистина само покрай него е бил разбиран и митологичният паралел (разказан иначе „епически”), който е водел до универсални поуки и представи, но затова и епиникиите не са били представяни многократно, за разлика от епоса.

Хезиодовите (епически) музи обаче са представени като знаещи и бъдното („Теогония”, 32, 38) – доколко това време присъства в епоса? Може би именно през възможността разказаното да се разбира моделно? Но това сякаш все пак позволява да се ползват различни по обем части от текста, дори целият текст, като модел/и за едно, друго, трето...
Тема № - 19 Коментар № - 1644 НП - 2010-01-12 08:25:42
"Всеки текст, и научният лесно се превръща в идеологически, лесно запира в безотносителна истина. Уж, защото това, което казва, е именно такова, а всъщност много повече, защото смята, че то по-скоро трябва да е такова."

Добър текст - добър разговор!
Тема № - 19 Коментар № - 1642 Kradla - 2010-01-11 13:43:19
Прекрасен разговор – с ясни теми и отговори и много събеседващи. По-добре щеше да е да не се обаждам. Но е задена от Дмитрий трепетна за мен тема, за времето. Боя се да не отпадне. И се закачам за казаното от Георги.

Да, отделимите в епоса времена, доколкото могат да се посочват са три – на празника, на който се пее, на текста, който се пее, и на външното време, за което се пее, при условие, че се вярва, че то се е случило. Да, но това отделяне е по-скоро наше. За слушателите на епоса е имало по-скоро две времена – на празника и на текста, който се пее и в който има ред-протичане на първо, второ и прочие. Невена е извадила от «Одисея» местата, на които става дума за това време празнуване.

Тогавашното празнуване, за разлика от нашето, е винаги чудесно време на все едно и също идеално протичане със стандартна добра подредба, време-ред за поправяне на многото времена-полуред на непразника-делник, сиво равни или прекъсвани от грижата на събития. Затова по време на празника-добър ред (на събиране, общуване, танцуване, приказки, празнично трапезно обилие) има и такъв момент на представяне-пеене на епически текст (в друго време на представяне на трагедия), в който идеалното протичане на празника и многото времена на това, което ние днес наричаме реалност, се свързват във времето на наблюдаема, добре очертана реалност.

Затова и аз казвам, че за онова време примерното време на реалността или на реалностите е само в текста. Друго време-реалност няма. Защото то е неназовимо и защото, за разлика от нас, които имаме равни права да ги назоваваме и непрестанно го назоваваме, онези хора нямат това право, а и не претендират да го имат. Просто не смятат всекидневното си говорене за казване. Време се структурира или се говори ефективно за времето по време на празник, и то в определени моменти.

Освен изброените три времена в епоса има и четвърто - на цялата «Одисея». Да, но тя не е представима на никой празник. Осъщественото в поемата на Омир дълго време, което изучаваме, е било за малцина четящи. За другите, които само са слушали, поемата е било по-скоро литература-рамка за по-действителните времена на слушаните текстове.

Така че моята теза за двете благополучия е налице в цялата «Одисея» и организира нейното време, само че не е императив за този, който чете текста по друг начин. И аз бих нападнал Невена за любовта така, както тя я разбира в титулния си текст и бих я посъветвал да говори по-скоро за обич. Не го правя, защото знам, че я занимава истината на текста. Докато аз смятам, че истините в текста са повече и в зависимост от текстовите цялостите, които се разглеждат, като при това неизбежно се добавят и истини, които не са в текста. Невена е избрала да издирва в «Одисея» любовта така, както я разбира, и има пълното право да го прави и по-наедро, и по-детайлно. Стига само да използва текста за да разбере по-точно и да постави под въпрос своето собствено разбиране за любовта.

Което се отнася и за всичко друго – и за темите мъже и жени, време, реалност и прочие. Защото такава е голямата опасност на казването на нещо. Казвайки нещо за нещо, твърдим, че то е такова, но и че трябва да бъде такова, каквото смятаме, че е редно да бъде. Всеки текст, и научният лесно се превръща в идеологически, лесно запира в безотносителна истина. Уж, защото това, което казва, е именно такова, а всъщност много повече, защото смята, че то по-скоро трябва да е такова.

Пак ви поучавам. Природа, лоша работа. А аз просто се радвам, че добрият разговор не предстои, както казах скептично, а е налице.
Тема № - 19 Коментар № - 1641 Bogdan Bogdanov - 2010-01-11 12:48:14
Много хубав разговор е започнал, но ако не свържем темата на Невена с темата на дискусията, нещата могат да се разпилеят.

И тъй, каква е възможната аналогия между свързаността (любовна, приятелска, социална) и пеенето на аеда и рапсода?

Аедът и рапсодът (букв. "съшивач на песни") пеят епос, както изглежда, по три причини: първо, епическата песен създава радост, удоволствие, забрава за делника; второ, един вид обемен резерв от традиционно познание за устройството на света и човешкия живот, тя поучава; трето (което в този случай е най-важно), чрез разказ за примерните събития в някакво общо "абсолютно" минало слушателите на епоса се преживяват като свързана общност и получават по-устойчива идентичност. Затова и изпълнението на героически епос от много ранно време присъства на празниците в Олимпия и Делфи: местата, на които елините се идентифицират като по-голяма общност, надхвърляща тази на полиса.

Това, към което едро насочвам, е: външната контекстова ситуация на изпълнението на епоса е дублирана от вътрешната наративна ситуация в текста на "Одисея"; и двете, изглежда, протичат в една посока: от несвързаност и разделеност към свързаност.

Тема № - 19 Коментар № - 1635 ГГ - 2010-01-10 23:57:41
Дмитрий, не питай само, а кажи:-), иначе може и само пред моряци да са пели и без друго Демодок си го возят и на кораба.

Иначе, Цветан Тодоров е много оригинален, както винаги, твърденито му е точно като “любовта е любов” – с двете привидно еднакви означаеми, които означават различни референти и подлъгват, че са тавтология (при него дали е така... или мисли за един и същ референт:). Но като стана въпрос за семинара, аз не мога да разбера защо професор Богданов винаги ни хули по време на семинара, че не сме възприемали любовта правилно или че сме я възприемали еднозначно... Та ние и неща, които не са любов можем да възприемем като любов и обратно – неща, които са любов – да ги приемем за не-любов. Типичен пример са моята тема и темата на Невенка. Според всички Ксеркс не изпитва никаква любов. Според мен пък няма никаква любов между Пенелопа и Одисей. С Пенелопа се бележи край на Троянската война – оцелелите са се завърнали, Пенелопа не е поискала да изневери и не е нужно да се унищожава друго “Приамово” царство. (вижте Херодот – І, 4)

От там насетне ще трябва да се пътува за друго.
Тема № - 19 Коментар № - 1634 Kradla - 2010-01-10 23:09:41
за кого пее певецът (на мен, съвсем субективно "рапсод" пък ми звучи по-просветено, но е почти все едно - рапсодът е по-късният аед, представял главно вече фиксирания Омиров текст, с по-малко лична творческа намеса, използвах по-горе "аед", защото просто това е думата от "Одисея")? - темата е несъмнено много интересна и дълга, но май никъде дотук не ставаше дума за моряци - дори и те да са слушали, съобщава ни се общо-взето само как са реагирали царете или цариците (женихите са все благородници, тоест също потенциални местни царе), да, и свинарят, но пък той говори за един, дето е по-окаян от него (макар че е самият Одисей), но просто ужасно прилича на певец - та тези високи слушатели най-напред е трябвало или просто да се прехласнат в рамките на аристократичното си пируване, или да открият себе си в песента...
За "добре свършената работа" ще помисля още, може да не съм права и да е анахронично, но нека не забравяме другото - за него отговорих съвсем сериозно: боговдъхновеността им.
Тема № - 19 Коментар № - 1633 НП - 2010-01-10 23:02:00
О, да, разбира се - питаме се и за аеда, изпял самия епос, който ние познаваме, но "Одисея" е особено ценна с това, че съдържа и такива примери/свидетелства за собствената си рецепция. И тук някак влизат не само изявите на "професионалните" певци като Фемий и Демодок, но и всички "лични истории", истински или измислени, които се разказват в разни моменти (и за каквито ще се говори следващия път на семинара). Във връзка с това (поне аз съзирам връзка), ето една теза на Цветан Тодоров, която много харесвам и смятам за доста ключова:

"Темата на „Одисея” не е завръщането на Одисей в Итака; дори, напротив, това завръщане представлява смъртта на „Одисея”, нейният край. Темата на „Одисея” са разказите, от които тя е изградена, темата е самата „Одисея”. (Тодоров, Ц. Поетика на прозата, прев. А. Стамболова. С.: ЛИК, 2004, 33)
Тема № - 19 Коментар № - 1631 НП - 2010-01-10 22:46:18
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115946

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128131

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20147

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32731

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134337

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94340

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29094

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17783

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180871

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60786

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA