БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Весели празници!
Тема № - 34 Коментар № - 3640 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-24 11:35:57
На всички участници във форума - и пишещи, и четящи, честито Коледа!
Нека пред искрящия Коледен пън в огнището се замислим за изминалите дни и да си пожелаем да дойдат по-добри през Новата 2011 година.
Тема № - 34 Коментар № - 3639 Петър А. Димитров - 2010-12-24 11:10:42
Много хубави и светли празници за всички във Форума!
Нека хармонията на коледния празник и чистотата на идеята за рождество, Рождество Христовo, да бъдат с нас тези дни за да се почустваме много сила, мъдрост и радост.
Тема № - 34 Коментар № - 3637 Aneta de la Mar - 2010-12-24 03:46:34
Леля пак е сгрешила - записала си е за "23 декември, Федон 73-88".
Освен лошото на ненавременното забързване, за което моля за прошка (добре че идват Коледа и Рождество!), има и хубаво - доста време ще мине и ще мога да помисля още около този неясен в момента за мен пасаж. Ето, Веси, вярна лелинска приятелка, веднага е направила опит да ме поспаси, за кето благодаря от сърце (сърце!). Ще я чета бавно и внимателно довечера, защото както винаги е много сложна, а и наближава началото на предколедния семинар.

Надхвърлящ семинар желая на професор Богданов и на всички семинаристи!

ПП: Коледа-Заколеда - утре (да забавя поне празничното темпо)!
Тема № - 34 Коментар № - 3631 Лелята на Сократ - 2010-12-23 17:38:00
Искам да ви поздравя с един много прекрасен и светъл текст от „Федон”, в частта, която днес ще се коментира на семинара (73е) и която там е моя любима, при това е свързана и с припомнянето, и с надхвърлянето. Нека тя да е поздрав и за предстоящите празници и всеки да има нещо, което да може да си припомня така.

„Сигурно човекът и лирата са предмет на различни знания? – Разбира се. – Нали знаеш, че като видят лира, дреха или някоя друга вещ, с която си служат техните любимци, влюбените изпитват следното – възприемат лирата, но в съзнанието им се явява и образът на момчето, на което е лирата? А това е припомняне. Както примерно често се случва някой да види Симий, а да си спомни за Кебет. Безчет други подобни примери могат да се дадат. – Безчет, разбира се, кълна се в Зевс, рече Симий. – Значи, продължи Сократ, това е един случай на припомняне. /е/ Човек го изпитва най-вече за неща, които вече е забравил с течение на времето, понеже не са му били в мисълта. – Разбира се, рече Симий.”

Върнете си тази мисъл, в която да са нещата, които сме забравили от времето на божественото си зърване до земния си живот, защото това, което се вижда е само една част. Душата и тялото, според мен, са свързани и когато са отделно – също като андрогините - които са свързани и когато са разделени. След откъса на Роси има една много хубава фраза - душата излиза от тялото изпълнена с телесност.... след това намира друго тяло, забравя божественото, но душата е душа, защото с много сили и много време може да достигне до виждането на това, което е по-важно от видимото и в същото време не е толкова ясно колкото си мислим, защото - „най-ясното нещо не е такова.” – казва Сократ.

Душата е окована от тялото, от чувствата, които, според Платон, са част от тялото, но чрез това оковаване единствено - душата може да си припомня. Двете неща оковаване-припомняне са безусловно свързани и едното не може да съществува без другото. Платон е винаги междинен. Така е и в чистия случай душа-тяло. Няма душа, която да си припомня без тяло и ако допуснем, че може да има една такава чиста душа, живееща в божественото, свободна без тяло, то пътят и към това божествено би бил равен – тя би била цяла – като един неразсечен андрогин, съчетание от пълност, душевност и божественост, докато това, което е истинската светлина – трябва да може да се достига, да е криволичещо и неравно (като разбирането) и трябва да извежда светлината сред хилядите други неща, които ясно се настаняват на нейното място (това извеждане и преминаване сред ясните неща, които могат да се представят като истински – според мен, е лудостта (спомнете си любимата ми четвърта лудост от "Федър"). Нито едно от тези понятия обаче не е отрицателно - нито дори лудостта, нито дори тялото – защото всички те са в процес на обмяна и невъзможни сами по себе си. Напротив – те са положителни – за да може да се случат.

Защо андрогините, например, е трябвало да разберат своята лудост. Защо Зевс, разсичайки ги, казва на Аполон да обърне лицата им едно към друго, защо казва: „Разберете вашата лудост!”. Тези дни мислех върху това – каква е лудостта им – и не е ли тя това, че пределно слети, едно цяло, което почти се мисли като постигнало божественото (както ние си мислим, че душата е великото, а тялото е нещо нищо), ясно и пълно цяло – те всъщност са невъзможни, въпреки че си мислят, че са пределното добро - та те дори не гледат един в друг, те не са били заедно. Божественото не може да се постига така. С разделянето двете половини на андрогините стават като душата и тялото. Защото божественото само по себе си, което душата може да зърне за миг – също е видимо, щом може да се види, но това не е същинското, не е същинското и като си цял и достатъчен да го видиш. Въпросът е да се види сред неясни неща, защото ясното нещо не е такова (например - "душата" сега, а някога (и сега) "андрогините" са такива ясни неща).

Затова, според мен, когато човек изпитва някакви любови – поредица от любови, много често те са просто подобие, оприличено на любов по някаква дефиниция, и точно това е „тялото”, за което говори Сократ – нещата, за които си мислим, че са някакви, а те не са това. Това е „тялото”, което оковава душата (а не истинското тяло, по подобие на което, понеже е видимо, Сократ нарича другите ясни неща) – според Платон – това са подобията, сред които много често не може да бъде видяно божественото. Истинската божествена любов, която, ако бъде достигната в припомнянето сред куп подобия – просто няма нищо общо с това, което ясно се е наричало любов преди това. В откъса, с който ви поздравих, пожелавайки ви припомняне – Сократ завършва с думите: „Подобието води до припомняне, но също и до липса на подобие”, което означава, че и подобията, пък, дори и небожествени, не са напълно отрицателно нещо, щом ни подсещат за божественото, при което сме били в небесния си живот и което трябва да намерим отново и в земния си живот.

И аз ви пожелавам истинските безподобни и светли неща с цялото достигане до тях. :-)
Тема № - 34 Коментар № - 3629 vesselina vassileva - 2010-12-23 16:28:03
Трябва да направим един по-висок полет над душата и над тялото при Платон, защото имам някакво усещане, че въпреки това, което знаем и четем от собствен контекст - Платон май казва доста неща за душите, които ние днес не можем да приемем:-).
Тема № - 34 Коментар № - 3627 vesselina vassileva - 2010-12-23 08:35:03
Разбирам вълненията ви и за празника, и по другото, за което пита Росица.
Но ви казвам - да не бързаме, да не струпваме един върху друг моменти, които е по-добре да са един след друг.

Нека най-напред да си пожелаем Весела Коледа, трябва да е весела, после да си честитим Рождеството. Същият празник е, но са и два - единият щастливо се свързал с другия.

И по тревогите на Росица за "Федон" 83 - да почакаме. Като се справим днес с 72-78, на 13 януари след празниците идва ред и на 78-85.

Весела Коледа ви желая от сърце!
Тема № - 34 Коментар № - 3626 Bogdan Bogdanov - 2010-12-23 08:07:53
“Oсобено любовно време“. Имаш право, Весе. Време, “в което нищо не съвпада или по-скоро всичко съвпада, все едно движението е в покоя на някаква светлина: “влюбваща се”. Мисля, че като сложим идеята за “протичане“, това е това друго протичане на време, когато между хора и богове се заличава разликата. Има движение и има покой. Но любовта идва, когато се влезе в покой. Покой озарен със светлина: божествена.

Ако не спрем да се движим, ако не намерим покой за малко вътре в нас, няма как да се осъществи една любовна среща. Защото не може да се осъществи среща на двама, ако те са постоянно в движение, тръгнали за някъде дори и да не знаят за къде. Любовта не е разминаване. Трябва да не се върви на никъде, за да се намери. Любовта не се намира, когато се търси, тя не е загубен предмет. Тя се случва. Тя просто се случва. Идва само отвътре в човека. А срещата с другия е външна, но става среща само на вътрешно ниво.
Тема № - 34 Коментар № - 3625 Aneta de la Mar - 2010-12-23 06:03:10
Желая на всички ви весели и спокойни коледно-новогодишни празници!
http://www.youtube.com/watch?v=Ee5v5LnqkLU&playnext=1&list=PLAD3CEC6D26BC1129&index=25
Тема № - 34 Коментар № - 3624 Борислав Георгиев - 2010-12-23 05:33:55
Започват да чукат на вратата на Форума поздравленията за наближаващата Коледа. Много скоро ще мине някоя шейна с подаръци: словесни, музикални или филмови. Анкетата, която открих и аз не знам как, май набира сила. А празниците са празници – искат да им се отдадем, за да ги почустваме. Мария е първата, която поздравява и винаги е много хубаво да се прочете това първо поздравление. Кастор, който поде темата за оригиналния печат, който оставя всеки един от нас, какво ли оригинално поздравление ще измисли? При мене Коледа ще дойде със 7 часа закъснение. Числото седем ми харесва – събира в едно квадрат и триъгълник, за да стане едно ново нещо събрано в това 7. Питагор е обичал да вижда числата като идеи, която се проявяват и разбират в образи. Думите също строят образи. Но ние, нали сме хора, не винаги обръщаме внимание на тези образи и излиза, че скачаме върху думите и числата без да се замислим за тях. Някои дори мислят: “Колкото повече, толкова по-добре“. Но нещата не се разбират, когато са повече, а когато се виждат какво са всъщност. Жалко, че Нинел не каза нищо повече за кабалата.
Тема № - 34 Коментар № - 3623 Анета де ла Мар - 2010-12-23 04:29:21
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116036

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128158

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20181

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32768

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134388

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180937

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60832

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA