БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Според мен, Жоро, между филма на Джармуш и осма песен на "Одисея" има едно общо: че си препрочел едното и гледал за пръв път другото в рамките на два дни.
Тема № - 40 Коментар № - 4441 ЙЕ - 2011-04-04 19:03:16
Снощи, кисел от спънатия уикенд, започнах да гледам “Прекършени цветя” на Джим Джармуш (Broken Flowers, 2005 г.). Леката, забавна история, разказана много топло във филма, веднага ме увлече по начина, по който читателят на “Одисея” се увлича от разказа за Арес и Афродита в Осма песен. Изгледах целия филм, ще го гледам отновно. И сега коментирам някои сходства и различия между фарсовата история, представена от Джармуш, и сцената от “Одисея”, която разглеждаме.

В “Прекършени цветя” става горе-долу следното: героят на Бил Мърей, Дон, е 45-50 годишен заможен и безделен ерген, който, точно в момента, когато бива напуснат от поредната си приятелка, получава анонимно писмо, че има син на 19 години, който е тръгнал да го търси и може скоро да се озове пред вратата му. Съседът на Дон, негър, увлечен по детективските романи, кара своя приятел да направи списък на жените, с които е бил преди 20 години. В списъка попадат 5 жени, едната е починала, остават 4, които Дон трябва по направен план да посети и да научи от коя е писмото. Заминава, вижда се с тях. Срещите са различни като емоция: с първата (Шарън Стоун), която се занимава професионално с подреждане на гардероби и има дъщеря на име Лолита (със съответното на името поведение), си ляга; с втората, която продава дизайнерски къщи и има добродушен банално влюбен в нея съпруг, се чувства неловко; с третата (Джесика Ланг), която от преуспяващ адвокат е станала “комуникатор” с животни, влиза във взаимно подразване; с четвъртата, която живее в рокерска комуна, си изяжда боя. Така или иначе, не научава от коя има син. Всяка от тях подсказва по едно или друго, че може да е майка на детето му и в крайна сметка Джармуш оставя гледащия с двойното впечатление, че героят може както да има дете от всяка от тях, така и всичко да е просто шега, организирана от запаления по интригите негър. Накрая на филма Дон се сблъсква с момче, което изглежда така, сякаш търси баща си. Черпи го със сандвич, говорят си, момчето се подплашва от странния мъж, който го пита за баща му, побягва. Няма финално решение на първоначалния проблем.

Та това е първата разлика. Двете иначе много сходни като настроение истории завършват по различен начин. При Омир – с пълно преодоляване на проблема, при Джармуш – с неговото нерешаване и отлагане. С това е свързана втората разлика. В текста на Омир всичко се показва, всичко е видно, историята няма заден план и скрит смисъл, няма и нещо, което да се премълчава или загатва, за да усили интригата; така удоволствието произтича не от озадачаването на този, който слуша за Арес и Афродита, а от пълното му въвличане в случката. Оттук и функцията на коментиращите зрители Аполон и Хермес: да осигурят място вътре в историята за онзи, който я следи отвън. Обратно, във филма на Джармуш нищо не се показва напълно и сцените са изпълнени с намеци – във всички къщи, посетени от Дон, има баскетболни кошове, които загатват за наличие на момче, всички жени имат по нещо розово – връзка с цвета на хартията, на която е написано анонимното писмо и т.н.

Третата разлика, която правя, ми се струва най-важна. В модерната история, въпреки че е оставена с отворен финал, има вложена поука. Противопоставяйки богатия, безделен и муден, бял, привлекателен за жените, но някак апатичен и нещастен Дон на бедния, семеен с много деца, работещ на три места, но щастлив и енергичен негър-детектив, филмът на Джармуш внушава съвсем ясно кое е правилното за един зрял мъж: да бъде глава на семейство с много деца, да се грижи за това семейство и единствената му проявя на егоизъм да се стопява в хоби, което да бъде ориентирано – отново! – към грижа за някой друг. Докато в сцената от Осма песен различаването между правилно и неправилно поведение напълно липсва: изневярата на Арес и Афродита е толкова правилна и толкова красива, колкото правилно и красиво е тяхното залавяне и излагане. Та в този смисъл епизодът с любовта на боговете е по-скоро празно прозорче в иначе наситената на идеологии история за отношенията между Одисей и Пенелопа.

Изброявайки разликите, съзнавам, че те се проявяват по-ясно затова, защото като зрител на двете истории някак предварително и несъзнавано съм приел, че те са всъщност дълбоко сходни. Между тях и мен се е разположило общо, интегрално (да използвам термина, който проф. Богданов използва преди няколко дни) разбиране за човек и свят; разбиране, в което се придава изключителна важност на напрежението между факта, че като същества, които са смъртни, се опитваме да продължим съществуването си чрез създаване на деца в рамките на някакво институционализирано от културата поведение (бракът е такова), и факта, че самата тази преходност налага на начина, по който живеем, такива убързени моменти на оплътняване, сгъстяване и един вид разкрасяване на настоящето, в които действаме без мисъл за бъдещето и края на живота, който ни предстои, радвайки се чисто и просто на това, че съществуваме и можем да се свързваме с телата си.
Тема № - 40 Коментар № - 4440 ГГ - 2011-04-04 11:53:22
Преди години, когато все още не знаех на къде ще ме отнесат ветровете и какво да правя с любовта, още преди да срещна любовта, прочетох следната поема. Тя един от многото интертексти на “Одисеята“, а книгата, в която я намерих, ми беше подарък от един младеж, който усилено искаше нашата връзка да стане любовна, но не съм сигурна, че той беше прочел това, което ми подари.

НЕ СЪМ аз древноелинската Пенелопа –
смирено да тъка и разтъкавам
и чакам двадесет години Одисея -
зареян по море и суша, запленяван
от нимфите на острови незнайни, -
за да се върне някога при мене, но тогава,
когато дори кучето едва го би познало.

Не искам да мъждея и трептя като кандилце
в монашеска килия,
да се топя като забравена свещица
в безплодния си пламък,
да плача над разпънатата карта
като над плащеница,
да гоня с мислите си ширините
и странни заливи,
да се боя от всички Еви по земята -
от бялата студена северянка
до тъмната и пламенна южнянка...

Не ми са доста всичките открития,
безкрайнита антени, кабели,
уплели въздуха, земята и водата,
за да ми тракат лаконическите телеграми
на твоята разнесена любов!

Аз искам да я сещам тук, животрептяща,
с най-първобитните изобретения -
петте с живота дадени нам сетива -
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!

“ПЕНЕЛОПА НА ХХ ВЕК“
Елисавета Баряна


Не знам каква е ПЕНЕЛОПА НА ХХI век, но знам, че има мобилен телефон за да се обади на Одисей, където и да се намира и в който и да е част на денонощието. А, ако той е в чужбина – има СКАЙП за тези случаи. Освен, ако Одисей не е отишъл по реката Амазонка в някоя индианска общност отказала се от модерната техника за да продължи традицията на древните треви за комуникация. Но какво пречи на Пенелопа да бъде на онова място там, а Одисей в къщи с децата пред телевизора днес в нашия век?

Не знам каква е Пенелопа и няма да говоря от нейно име, но знам, че аз мога да чакам и аз мога и да не чакам Одисей. Че Одисей е всеки от нас, че понякога не е нужно да съм Пенелопа, но много се радвам, че съм жена и че искам да съм с Одисей дори, когато не му казвам, че искам това. Нещата в любовта не са за насилени словесни речи, но ако няма чувство и комуникации на чувствата и с това, вярност към това чувство което е заедност, когато се случва, за какво ми е да изживявам любовта?

Ако любовта, особено между красиви, е нещо хюбристично и кара участниците в нея да се възгордеят, аз предпочитам дискретността няма значение с кой съм. В същото време, това, че любовта е нарушаване на някаква норма или комплекс от норми и затова е нещо събитийно, ме радва дълбоко. Най-сетне бунтарството намира посока за да се изрази свободно, а не да става тероризъм, затова много ми се иска всички хора на тази планета поне да имат желание да са такива бунтари - в любовта. Тогава няма да се изненадват, че се случва любовта и да я гледат като извънземна или неприлична или пък да си пъхат носа в чуждите работи. Защото тя, любовта се случва, а не е последица на количествени изменения, които водят до качествени натрупвания (Афродита и Арес). Много любов не е гаранция, че ще се стигне до любов. Но има диалектика в любовта - вътрешната противоречивост, която е така типична за нея.


Тема № - 40 Коментар № - 4439 Анета де ла Мар - 2011-04-04 10:46:57
И аз като Дмитрий не съм класик. Сега се опитвам да примиря херменевтиката с моето увлечение по научно-понятийното конципиране, (на което съм подчинил и експерименти, и внедрявания, и „себе си дори”). Затова започвам да се вглеждам по-внимателно в чуждите текстове. Да искам и онова, което разширява собствения ми стеснен хоризонт. А не да търся „анти-тези”, както се опитах, на непроумян все още от мен, друг тип колегиално говорене. Без което се самообеднявам и пр. Не, че ще се променя коренно. Това не го желая. А може би не е и нужно. Защото и различията могат да ни свързват, дори афилиативно и либидно, понякога;

предишните акценти на Георги, върху нахлуването на съревнотелно-ревностният привкус и в интимно емотивния свят на семейната любов, отвеждащ всички нас и към инцидентни брачни изневери – за сетен път иде да покаже как т.нар. „компетитивни универсалии” и ревности-обиди на Хефест и пр. (предиктори-интеграли-кодове), преиначени до неузнаваемост, са доминирали съподчинено (напр. на и към водещите еротично-либидни нагони), както е при Арес и Афродита, от преди 3000 и повече години, като нещо, не само външно, но и личностно присъщо, но и по-нисше в йерархията на вечните човешки мотивации и ценности;

по-повод на общото-логичното в историчното, точно и с присъщата му широта на аргументи, професор Богданов, обяснява в този и в други свои текстове, защо величавата Омирова Одисея, заедно с 8-та песен, достига до нас и е в нас, и в днешния ни ден. Защото тя, наистина ни помага, ние, да до-про-умяваме и собствените си, катадневни жизнени жестове, текстове-съдбини. Това, Одисеята постига, чрез общочовешки аналитики и чрез естетико-образно просветляване от далечина, посредством живите съдби, възторзи и скърби, наслади и горчивини, чрез лъжовни вярности и още по-лъжовни изневери и предателски игри, на Хефест, Арес, Афродита и пр., и най-вече чрез величавия, с вътрешните си невероятни преживелищни драми, станал и вечен символ на „човешкостта”, наистина безсмъртен и противоречен символ – с нарицателно име „Одисей”;

не така ли бе създадена и знаковата за миналия век, вече не Омирова а Джойсова епопея на почти съвременния ни Одисей, също раздиран от ревност към изневеряващата му с оперния певец съпруга; разгърната не чрез 20-годишно странстване, а в неизмеримото психично многовремие, с редове от действия и случвания, в рамките само на един нескончаем ден – от напускането на дома от Леон Блум и връщането му пак в дома (който дом, за него и за нас, е все родната „Итака”);

нима, не всички ние не сме предимно неповторими,(а не предимно общностно-колективирани, драги Владимире), индивидни типове, които с много любови (либидно-еротични и извън сексуални), вярности и изневери, към другите и към себе си, все търсим и ненамираме своята незнайна, духовно-Божествена, Итака;

нима и сега мен, не ме боли сърцето, когато чувам и болките на децата ми, привлечени от сирените на странстването (защото всички сме и странници през тестове и в живи текстове), та те, заминалите за Канада и Калифорния, мои деца – където се смесват радости от трудни успехи, но и със неутешима скръб по разделите; които са, все писани или неписани предиктори-интеграли-кодове и на днешния мобилен човек;

та това същото, в средата на по-миналия век, е станало и с дядо ми Стойчо (също копривщенец – от бащиното ми и моето, и на дъщеря ми Надежда, малко и скъпо общо ни, и на всички българи духовно гнездо Копривщица); – когато и когото, едва дванайсет-петнайсет годишен Тото, прабаба ми Ганка, изпровожда за над 40-годишен гурбет в Истанбул: като чираче на майстор Чолака; за да стане и майстор и да създаде по-сетне малък дюкян в Куршумли хан; понякога да се люби и с ханъмки; и оттам да се връща само един път в годината по Коледа, за да споходи и погали жена, дъщеря и син- бъдещият православен свещеник и мой баща; и като гурбетчия и пилигрим, да изпровожда и писъмца до баба ми Ана, с обръщението – „Моя домовнице, когато тръгнеш до вашите, да не минаваш през пазарът...”. Това „ът” е типично копривщенско. А поръката е била, да няма изневяри. Които, той си е позволявал икономично. При тези нескоенчаеми и десетилетни разлъки с дом и жена; и самотии из чуждата чужбина;

наистина, уважаеми проф. Богданов, жените- майки, като Пенелопа и баба ми Анна, са били пазители на домашното огнище и са били домовници-любящи, също красиви и отрудени съпруги. Съгласен съм и с други ваши заключения, напр., че омировите герои, оцелостяват , наистина разнообразни, раздробени, но общочовешки качества, чиито интеграли , вкл. и чрез основната за всеки индивид –„ либидна жизнена ориентация” – ни отвеждат, все до Фройдовата универсална „био-психо-социетална” триделност на човека (античен и днешен) - вж. „Отделно и заедно”, 2005. Доближават ни и до Бердяевата мисъл, какво че личността е единствената цялост и че всичко друго, било...партикуларно”;

добре, че е имало и Афродити, като жрици на красотата, (която вечно възвисява човешкия дух, а оттук чрез естетиката е била и люлка на етиката) – също жрица и на любовта, и понякога, не знам защо и жрица на отделно-неизбежни изневери. На които и с които, макар и рядко и инцидентно и ние, „родените в греховност” – текст от Библията, да правим и своите неизбежни грехове. Тук праведните, ако има такива, моля да не ме укоряват, приемам се за по-греховният от тях; като моя дядо Тото;

време е, да прекъсна „словопороя”. Тръгвам на разходка към Бистрица. Дано скоро спретна и своя си блог. Където ще се усамотя и доизказвам. Пак прекрачих непоклатимия си навик, да не пиша в неделите. Това само по себе си говори, каква е живително-привличащата сила на основния текст, на сегашните и на бъдещите коментари (тук не включвам моя коментар, който все още, не е нито днешен, нито утрешен – той е между тях, „протичащ”).

Много здраве на всички форумци от красивата Витоша... ваш Искро, 3 април, София.
Тема № - 40 Коментар № - 4437 Искро Косев - 2011-04-03 20:20:08
Съгласен съм с Вас, професор Богданов. В крайна сметка съм привърженик на идеята, че всяко едно казване е уникално и че дори повторено след пет секунди, то вече е друго. В този смисъл смятам, че Сегашното, Настоящето се ограничава в рамките на изричането или на написването на нещо, което има референтна стойност (а не фатична или метаезикова, например). В действителност, Себе си непрекъснато се движи и се променя – може би скокообразно - в пътуването от едно казване към друго. Понякога – дори и в рамките на едно и също казване...
Жанрът и стилът като рамки на казването – да, човешкото общуване така е устроено (Institutio Communicationis, както имам навика да се изразявам) , че не може да мине без тях. Institutio Communicationis кара казващия да казва неща, които може би не желае да казва и му налагат начин на изразяване, който може би той не желае да прилага. Опираме всъщност до конвенциите, които например казват, че по време на лекция не бива да се изразявам на жаргон или на откровен териториален диалект. Същият е случаят с това добрият преподавател, когото студентите харесват като преподавател и като човек, да се появи чисто гол пред тях: тъй като е нарушена основна конвенция за публично поведение, тя ще привлече много повече вниманието, отколкото сме имали предвид, нарушавайки я.
Обективистичното говорене и „криенето” на Себе си зад авторитети: всеки спор, всеки дебат, дори всяка препирня рано или късно стига до етапа, в който участниците започват да се позовават на авторитети. Редовните участници във форума (включително и аз) редовно се позоваваме върху авторитета „Професор Богдан Богданов” – някои повече, други – по-малко. Следователно, не виждам основателна причина, когато е нужно, да не се позоваваме и върху други авторитети.
От друга страна, наистина отчитам като своя слабост в писането прекаленото позоваване на авторитети. Този недостатък го имам още от аспирантските си години, когато една от критиките към моята дисертация беше, че цитирам прекалено много (авторитетни) мнения, така че се губела информацията какво АЗ мисля по един или друг проблем. Тогава отговорих, а и сега ще отговоря така: за мене това е средството да се очертаят рамките на парадигмата, в която аз действам, и евентуално да се получи информация за парадигмата, в която действат другите.
Обективистичното говорене за мене е синоним на „позитивизъм”. Досега не съм откривал у себе си чак такива големи позитивистични наклонности в работата, която върша. Най-малкото - не приемам позитивистичната идея, че съществуват само атомарни факти и че всеки факт следва да бъде разглеждан сам по себе си (както например постъпваха навремето българските етимолози). Стремя се наличните факти, с които разполагам, да ги свържа в система, защото така аргументативната им сила става много по-голяма. Същевременно, не съм привърженик и на тоталния релативизъм. За мене оптимумът е някъде по средата и се боя, че лично аз все още не съм постигнал напълно баланса между обективистичното и релативистичното говорене.
Тема № - 40 Коментар № - 4436 Борислав - 2011-04-03 17:00:06
Преди една година професор Богданов ни предложи теоретичен текст за “Какво е литертура?“. Не беше лесен за коментиране, както си спомняте, драги форумци. Но е прекрасен текст, който аз не спирам да мисля досега, но това го правя по-скоро мълчаливо и сякаш тайно.

Сега дойде текст и коментар, които не само са пълни с размисъл за литературните и други текстове, но говорят сякаш отвътре навънка и чувствам как дирекно са насочени към нас, читателите. Ние, които сме обединени с форумната идея за доброто говорене, но сме така разнообразни по интереси, търсения, мнения, желания, пол, възраст, прическа...

Обичам чувстването на промяната, когато идва като процес на ставане и протичане тук/сега. Тази промяна е текстова многоредова и многовременно устроена; би трябвало да я нарека история, но още не е станала история. Тя се случва пред моя поглед. Не пиша тези редове за да убеждавам, който и да е в това, което виждам. Пиша го за да убедя себе си, че не фантазирам, когато виждам нещо друго, ново и искам да спра за момент да го кажа за да не го отнесе времето и пролетта.
Тема № - 40 Коментар № - 4433 Анета де ла Мар - 2011-04-03 15:47:02
Много интересно е станало пак - като метафора за литература - професор Богданов отговаря на шестимата коментирали, а аз като един седми се промъквам между коментарите и отговорите и почти съвпадам - с коментарите и отговорите - но не точно. :-))
Тема № - 40 Коментар № - 4428 vesselina vassileva - 2011-04-03 14:34:47
Благодаря на шестимата коментирали дотук и отговарям, спазвайки добрия ред, наложен от Борислав, Георги и Владимир – авторът на заглавния текст да отговаря на коментарите.

Започвам с казаното от Борислав, то засяга уводните думи. Моето разбиране за херменевтично говорене не върви в научната стъпка, проправена от изброените автори. То използва термина, за да изрази метафорично идеала на това говорене, при което говорещият наблюдава движението на собственото себе си. Не случайно казвам “движението”. Това “себе си” според мен се движи.

Е, може би моето “себе си” се движи повече, аз осъзнавам това, не му преча и дори теоретизирам по този въпрос. Докато при другите това става било неосъзнато, било когато се осъзнава, грижата е по-скоро противоположна – да се спре подвижността му. Е, според мен, не малък принос за подобно спиране има и занимаването с наука и изобщо обективистичното говорене.

Наедро казано, както и Борислав е казал, е ясно, че това “себе си” е вътре във всичко казано и направено от притежателя му. Това е истина. Борислав обаче упорито смята, че истината по този въпрос е една. А аз казвам, че под нея се настанява и друга - че същото, което Борислав твърди, че моето “себе си” е в текста, който пиша, не е вярно, тъй като това, което пиша, казва не само непосредствено казаното, но и другото, налагано от стила на речта, с която го казвам.

Обективистичното научно говорене (така е оцветено и моето говорене в заглавния текст, и почти винаги Бориславовото, позоваващо се авторитети) прави именно това – крие малкото “себе си” в голямото на авторитетите, стабилизира го и спира движението му.

Нека да кажа същото с аналогия – не сме същите, като сме облечени официално и като сме голи. В главата ми отдавна се върти следният парадоксален идеал. Ако наистина съм добър преподавател, би трябвало да мога да се появя гол пред една аудитория и след първото смушение от външния ми вид тя да притихне и да изслуша това, което казвам, неповлияана от голотата ми. Аз си мисля, че говори и пише, моето “себе си”. Да, но то си навлича контексти, за да се задържи такова, каквото си мисля, че е, и в този смисъл постоянно се движи, постоянно се прави и става наново.

ГГ е добавил важни детайла към казаното в текста в духа на текста и е направил отличен списък на възможните определения на любовта. Благодаря му.

Сега по темата за времето, от която “ври” коментарът на Дмитрий. Всъщност основното, с което имаме работа, е то. В някакво тук и сега сме, не можем да потънем в него, защото ни нападат минали и бъдещи моменти, които разгръщаме в словата си като настоящи, и с това затрупваме протичащото сега и тук. Така е при всяко естествено говорене – действителното се обърква с вече станалото и възможното да стане, “е”-то с “трябва да е”, референциите към действително съществуващото с моделиранията на по-доброто и идеалното.

Което се лекува с други говорения. Наедро гледано, те са две основни - научно-философското, чиято голяма грижа е същността-истина, т.е. страната на онова, което винаги е такова, и литературното, което, ползвайки повече дискурси и почти винаги някакъв наратив, конструира онова, което се осъзнава трудно – че това, което наричаме реалност, е нещо многоредово и многовремево.

Живеем и общо, и всеки от нас в многопространствено- многовремева структура. Говорим за едно време, но времената са повече, различни в зависимост от съдържанията си. Разбирате, че повтарям великата теория на Айнщайн. Литературните текстове, е, не всички, а добрите, са многовремеви динамични структури, рефериращи нещо съществуващо, но и моделиращи нещо по-добро, което би могло да съществува, а и да се направи.

Да се изразя с аналогия - литературният текст прилича на неравно планинско място с поляни, падини, долове и пещери, попадащият в които влиза в досег с различно устроени пространства и различно протичащо време. Пораждайки у него внушение за свят и реалност, литературният текст не се поддава на линейно представяне.

Оттук и възхищението, и удоволствието, което изпитваме, а и усещането, че подобен текст е значително по-истинен от всичко друго. Разбирате, че литературен означава и музикален, театрален, филмов и прочие. Означава, разбира се, и всяко друго нетекстово многоредово и многовремево устроено протичане като реалната любовна истрия, стига тя да протича именно така, а не скоро-скоро да става едноредова и едновремева като естественото казване на нещо.

С това, мисля, че отговарям и на другите коментари. Пропускам може би само двете предикатни имена на ЙЕ – антропологично и феноменологично. Анализът ми наистина е насочен антропологично. Да, но идеята за винаги присъстващи контексти пречи разбиращият да се отпусне в един феномен и да говори именно за него. Затова и онази култура се интересува от нагледа на сексуалния акт в посоката, която съм извел. Да, но зависи от феноменното наблюдение, то може да бъде смесено и междинно – едновременно антропологично и феноменологично. Като това, което аз виждам във феномена на любовния акт - че увлеченият от голямото удоволствие участващ в него за момент става особен по-голям, особен некрасив с четири крака и ръце и две глави. Странна феноменологична тема. В текста, който разглеждам, има поредица от засягащи ни подобни теми.

Теми са, защото онова реално, което сочат, е и проблематично, дърпа към определяне и избиране на позиция. Голяма тема и темата за любовта. Виждате в точките на ГГ многото разгърнати определения, които тя поражда. Липсва само едно – това, че бидейки многопредикатна, за любовта се говори по-добре с разказ, т.е. не с едно или няколко твърдения в списък, а с многопредикатно динамично твърдение, монтирано в наратив.
Тема № - 40 Коментар № - 4425 Bogdan Bogdanov - 2011-04-03 11:40:00
Не зная дали съм се скрила в обективизма на едно или друго говорене, или в последно време съм се скрила в обективизма на едно или друго мълчание, но съм много щастлива, че отново имаме текст от "Любов и разказ" и дори не искам толкова да го прочитам бързо, колкото да имам за какво да мисля дълго, така както беше с първите текстове от книгата.

Спомням си колко грешно ги интерпретирах в началото, после как пак трябваше да прочета Херодот и как съвсем скоро преди няколко месеца, когато бях в Йония и преминавах през един път, по който е минавал и опитоменият от мен в интерпретацията Ксеркс, мислейки за последната част от "Любов, семейство и власт" - стигнах до извода, че в тази част от разказа - текстът се отваря не от бог, не от някакъв извънчовешки ресурс, а от автора. И Херодот е знаел какво прави, защото така както на места е премълчавал, на други – давал и своята версия на разказа, така в историята на Ксеркс – всички вертикали са спрени – за да бъде пусната любовната история, която не се случва – два пъти не се случва – в две различни времена – в любовното време на Ксеркс и в любовното време на Херодот - за да се случи като се мисли и разбира във времето извън текста.

Той е бил влюбен... възможно ли е това?

Представям си колко хубави неща ще ми даде новият текст. Все още не го интерпретирам, защото първо искам да стана много сигурна, че го имам, а след това да го опознавам и разбирам. Всички коментари обаче засягат една или друга страна, за която и аз си мисля. Особено коментарът на Дмитрий и онова “друго настояще”.

По отношение на уводния текст - стана ми интересна тази смяна на заглавията на книгата от по-конкретното "Любов и разказ в старогръцката литература" към по-обхватното "Разказ и реалност", все едно любовта е равна на реалността, а реалността е любовта - което въобще не е изключено да е така, а освен това и преминаването от корпуса на старогръцката литература чрез тези две операции, които се разпростират и променят и правят, чрез моделирането на динамичния смисъл и моделирането на свят и реалност – истински свят и реалност.

Сложих на новата тема едно вазово изображение - момента, в който на сватбата си с Кадъм Хармония получава от Хефест за подарък огърлицата, обречена да носи нещастие на тези, които я притежават. Атина Палада пък и подарила скъпоценна дреха (мисля, че знам всички места в старогръцката литература, където става въпрос за дрехи:-). Реших, че Хармония е важна и защото миналия път на семинара професор Богданов интерпретираше частта от "Федон", в която Сократ опровергава Симий, че душата е хармония, с аргумента, че хармонията е съставна. Хармония е съставна, така както са съставни и близнаците Фойбос и Дейнос (обожавам всички старогръцки близнаци, двойни, тройни и всякакви, изцяло или частично съставни, същества - събрани или разделени, като андрогините, титаните, граите – които трябва да се редуват, за да виждат... и по един или друг начин, бележат липсата на нещо в теб, което е в някой извън теб. Докато... “забраняването на чувството, което някой предизвиква в мен - е душата”.). Самата съставност на Хармония, Фойбос и Дейнос по някакъв начин провокира да очакваме много и различни линии в текста - още повече, че в случая с изневярата на Афродита – се тръгва от епоса на епоса, точно както прави и Сократ в шегата с Хармония и Кадъм.

Много се радвам, че се връщаме към любовта като реалност и към реалността като любов - вероятно ще има време да разнищим онази странна любов, в чийто разказ липсва влюбването, уговарянето и постигането на желаното, а бъдещето се дава само в митологическия контекст - и между тези две посоки на времето... любовта се изчерпва именно с това, с което се получава - постигнатата любовна заедност.

Много ми хареса този “митологически контекст на бъдещето”. Самият разказ за изневярата на Афродита е сам по себе си експлицитно представен като митологически прецедент, защото е част от още по-малката и предполагаемо по-стара по време история, разказана в песента от Демодок. Все едно имаме песен в песен – и не само – имаме малка песен, до която, също като близнаците, които винаги ходели до Арес - има и други малки песни – и всичките тези песни са част от голямата песен, която пък е част от други песни – а митологичното, което идва от миналото – се оказва, че прави бъдещето. Дали, маркирана като много по-митологична от другите разкази, песента на Демодок – не казва точно това открито, че този разказ (трябва да продължи) продължава (и ще продължи) в бъдещето - така както на Арес и Афродита се раждат деца и историята продължава. А бъдещето е много бъдещета, не само хоризонтално - бъдещето на митологията, бъдещето на епоса, бъдещето, което излиза от епоса, нашето бъдеще, но и бъдещето – вертикално.

Мисля си за намесването на себе си в текста и за моментите, в които си мислим, че не намесваме себе си, а пък се оказва, че който чете вижда тези неща и по тях сам рисува нещата, които иска да му се случат и за които мечтае, все едно авторът дава онова митологическо платно, което уж е измислено, трудно за визуализиране, трудно да бъде превърнато в тяло – а точно то става платното, благодарение на което нещата могат да се случат (и да изчезнат, като се променят в преобразуването).

Ще припомня любимата ми формула от “Отделно и заедно”: “...първото постигане на конкретна действителност става на равнището на разказа... митът допълва логоса като друг тип реч, ИЗРАЗЯВАЙКИ ИСТИНИ, КОИТО НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗКАЖАТ ПО ДРУГ НАЧИН... митологично е самото опериране с два свята, независимо какви са те...”
Тема № - 40 Коментар № - 4424 vesselina vassileva - 2011-04-03 11:36:43
Борислав, прав си, че във всеки текст се намесва своето на автора, дори когато той дискретно или нарочно не го е направил така.

За херменевтиката това, което знам е, че въпреки, че някои се опитват да я превърнат в методология и гледат на нея като такава, тя не е. От Античността до днес тя е практика за работа с текста, с която се цели да се постигне по-дълбоко разбиране на текста чрез текста, а не защото се следват строго определени теоретични правила. Това не означава, че херменевтиката няма принципи, на които да се изгражда. Например, за отношението на частите към цялото и т.н.
Тема № - 40 Коментар № - 4423 Aneta de la Mar - 2011-04-03 09:57:11
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115991

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128148

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32751

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134368

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94452

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29136

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17816

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180917

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60819

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA