За задачата в това есе В книгата, която публикувах наскоро, свързах “редово” с “говорене” и означих с този израз подобреното с научно-философски идеи всекидневнo казване на нещо, както се изразих тогава. “Редово говорене” обаче не се оказа готов термин за прилагане, а трудна за осъществяване препоръка. Защото броят на намесващите се във всекидневната реч научно-философски идеи не може да се предписва, а и защото поначало няма ясна граница между тях и всекидневните думи.
Всъщност реалната реч е една. Всяка конкретна реч е изпълнена с променлив брой идеи и понятия на един или друг желан вид, който обаче никога не се реализира напълно. Философите смятат, че говорят философски, но стиловете им се различават и, ако някой посочи всички белези на философската реч, нещо, което незнам да е правено, опрени на това посочване, бихме установили, че реалните философски речи следват само някои от тези белези и че всички са изпълнени всъщност на естествения език, за който говори аналитическата философия.
Така че, въпреки казаното по-горе, че т.нар. редова реч е трудна за реализиране препоръка, всяка устна и писмена реч са именно редова реч. Редовата реч е и основният прицел в това есе, в което искам да покажа по-детайлно нейното протичане, като предложа и формула по въпроса. Но понеже това не е изследване, а есе, избрах тема-понятие, по което да разясня тази формула. Тя е понятието “ценност”. Но и за ценността има външна причина да се насоча към нея.
Тя е, първо, че често ползвам това понятие, а и второ, че нерядко разговаряме по тази тема с изтъкнатия социолог професор Георги Фотев, автор и на силна книга курс лекции “Смисъл и ценност”. Добави се междувременно и това, че професор Фотев ме убеди наш екип от Нов български университет да се включи в авторитетното изследване на европейските ценности, наречено “European Values Study”.
Какво е “ценност”? То е научно-философско понятие, и всекидневна дума. Ред думи-идеи, при това и чуждици като “проблем” и “ситуация”, които обичайно се свързват с “ценност”, не са понятия. Разбира се, те стават и понятия, ако за тях се заговори научно-философски. Що се отнася до ценност обаче, както вече казах, думата е и понятие, и всекидневна дума, което я прави и особено представителна за средната реч на т.нар. редово говорене. Но мога и да уточня казаното по-горе, че редовото говорене е всекидневно говорене, подобрено с научно-философски идеи.
Всъщност аз твърдя, че то е самата обща реч и че първата му основна черта е, че прави съзнателни различавания и уточнения, които всекидневното говорене не прави. Това нарекох по-рано “научно-философски идеи”. Но редовото говорене има и втора основна черта – то поставя под въпрос най-съществения недостатък на всекидневното говорене, реифицирането на значенията на по-общите думи, означаващи непосочими предмети. Но какво е, казано с повече думи, реифицирането?
Свързване на това казване с тази ситуация тук и сега, а и нейното правене, проявено и като правене на истини, нужни в този момент. Затова и казваното в подобна ситуация се свързва с означаван предмет. Ако не е налице и не може да се посочи или ако е налице, но не е такъв, какъвто е нужно да бъде, този предмет се прави словесно или също словесно се преправя. В това е и реифицирането – в неразличаването на външната от словесната предметност и вярването, че във всички случаи думите означават съществуващи неща.
Моето отношение към реифицирането е противоречиво. От една страна, го смятам за недостатък, който е редно да се отстранява. От друга страна, мисля за него като за неизбежност, която е намясто във всекидневното говорене. Защото това да се реифицира е основен начин едно говорене да се свързва със ситуацията тук и сега и не само да се свързва, а тя и да се прави. Което не ми пречи да бъда убеден, че когато е необходимо да се отърве от едно реифициране, човек трябва да го прави.
Човешката среда разполага с две сигурни средства за това - добрата научно-философска реч и по-дългата редова реч, в които и прекалено затворената като понятие дума, и реифицираното значение преминават през смислови редове, които ги отварят. Така се постига обратното на реифицирането - отделянето на думите от нещата, които те означават. Постига се това, което не се прави нито от строгата насочена към някаква практика наука, нито от практически настроената всекидневна реч.
Опит за по-обща характеристика на редовото говорене-разбиране По-общото, което може да се каже, е, че редовото говорене разбира нееднозначно това, което обсъжда. В случая с понятието “ценност” това означава, че като прави разлика между думата и нейното значение-понятие и външното, което те означават, редовото говорене, първо, разглежда това външно по видовете, на които то се дели, и с дефинираните значения, които им се дават. Горе-долу такова е и собствено научното разбиране по въпроса. След което т.нар. редово говорене прави и второ - поставя така разбраното понятие в отношение с отвореното значение, което то получава в продължаващия нататък текст-обяснение.
Това отворено значение се произвежда от двата смислови реда, които се пораждат в този текст – на думи от същия корен като понятието и на думи от други корени, с които то се свързва. В първия ред в нашия случай с ценност ще се визира връзката между ценността и “ценното” и “цененето”, а във втория – отношението между “ценност” и думите-идеи “норма”, “мотив”, “идентичност” и “култура”.
Но редовото говорене се занимава и с трето – с получаващото се от двата форманта на понятието и отвореното значение комплексно значение на цялостния текст, а и с прехода на това значение в смисъла на това разбиране. Така че разбирането на т.нар. редово говорене е по-разчленено и уточняващо не само от всекидневната реч, но и от ред научни и практически речи, които спират до един или друг полезен извод-истина.
А ето и формулата, която обещах да предложа. Редовото говорене е с първи ход, разглеждащ понятието, с втори, добавящ към него и отвореното значение, и с трети, непропускащ и това, че съставеното от двете комплексно значение прехожда и в смисъл. Т.е. то се спира и на истината на понятийността, полагайки усилие нещата и думите да съвпадат, но и опонира на това, като зачита и тяхното несъвпадане. Това е и основанието то да нараства като текст, да поражда и други текстове, които го допълват, но и да замлъква, като преминава в неречеви действия и правения.
За появата на понятието ценност и неговото значение В зората на съвременността във втората половина на 19-и век плеяда немски философи и учени, последвани от английски и американски, антропологизират старите природни идеи за добро и зло, разработени още от Платон и Аристотел и, опирайки се на ставащата все по-силна всекидневна употреба на цененето и ценното, дават живот на понятието-идея “ценност”. Тя прониква и в българската реч.
Кое е външното, което се означава от понятието-идея “ценност”? Нещо специфично човешко, което се опира на установени норми и стандарти и е свързано с нагласа, интерес и преценка и на всеки поотделно, но и на някакви всички. Естествено, че като влиза в сложни отношения със старите природни идеи за добро и зло, “ценност”-та отваря много работа на съвременната етика, естетика и социология. Понятието има вече 150-годишна научна история, породила огромна литература и довела и до натрупване на богат културологичен опит.
В този опит се открояват два авторитетни научни проекта. Първият е американският “World Values Survey” с център университета в Чикаго, а вторият е вече споменатият европейски проект “European Values Study”. В първия се изучават световните ценности и е очертана и карта на големите ценностни региони на земята, а във втория се трупат знания по въпроса за общите европейски ценности. И двата проекта се движат от идеята за културата като по-затворено пространство, в което се постигат и осъществяват системи от ценности.
Идеята е силна и тя е в основата си онова, което движи съвременните хуманитарни науки – интересът към колективната идентичност, нейната даденост и определимост. Без значение е дали става дума за една страна, за континентална идентичност или за полове, класи и прослойки. Така или иначе, зад всичко подобно се търси наличието на ценности, които обединяват отделните индивиди и водят до прилики в тяхното поведение и светоглед. Което поражда и проблемите при разбирането на понятието за ценност.
Защото отделните индивиди, осъществителите на цененето, насочени към едно или друго ценно, участват винаги в повече колективности. Имат пол, който води до определени ценности, възраст, правеща да е ценно друго, говорят език и живеят в дадена страна, носители също на ценности, а са и човешки същества, които по начало битуват в ценностна среда. Списъкът на тези проблеми е дълъг не толкова защото те са много, а защото всеки проблем е и друг проблем, който се представя различно.
Проблемите при разбирането на понятието за ценност Първият проблем е трудното за представяне преплитане на т.нар. системи от ценности. Вторият е в свързаността на осъзнатото и неосъзнатото. Някой може да изповядва определена ценност и да се стреми към нея, но може да се привлича от друга ценност, за която дори да незнае, че съществува. Това поставя под въпрос достоверността на социологическите анкети, чрез които с допитване социолозите смятат, че се добират до действителните ценности в определена културна среда.
Третият проблем е, че има комплекси от осъзнати ценности, които мотивират дълготрайно нечие поведение и светоусещане, но има и краткотрайни ценностни ситуации, случващи се тук и сега и устроени знаково усложнено - в смисъл, че покрай съществуващите ценности се пораждат и нови и че освен че са насочени към нещо реално, те означават и други ценности. Четвъртият проблем е в имената. Не е сигурно, че всички ценности имат име, като особено неназовани остават свързаните ценности. Цялости-инструменти-норми и мотиви за действие, ценностите могат и да се нарекат, но те са и косвено изразявани нагласи-настроения.
Именно по тях разбираме, първо, сложната работа на реалната знаковост, това струпване на няколко ценности, които, означавайки и същевременно пораждайки нещо външно, се означават и помежду си, но и второ, действителния причинител на тази сложност - динамично устроения човешки индивид. От което произтича петият проблем. Той е, че хуманитарни науки, а и и науки за ценността, се правят и без да е уточнено това устрояване и без мислещият научно да е наясно, че колективната нагласа, значи и нагласата към колективното ценно са и вътре в самия индивид, проявени като норми-мотиви, които го движат.
Така че в този вариативен списък с проблеми при разбирането на понятието “ценност” влиза на шесто място и този най-голям проблем – че сме отделни човешки същества, но поради езиковото съзнание и речта си осъзнаваме и общото помежду си, а и това, че и всяка ценност, и всяка знаково комплексна реална ценност е както моя, така и обща и в този смисъл има и колективно битие. Е, индивидуалното може да се търси в различно комбинираните колективни ценности при всеки от нас. Проблемът обаче е в постоянното прехождане на колективното в индивидуално и обратно, което води до алтернативни и трудни за съгласуване заключения.
Ето един показателен пример. Човешкият живот е пълен и с видими колективни ситуации, в които участват много хора. Те действат като един човек, привлечени като че ли от една и съща ценност. И все пак ако се вгледаме по-зорко в онова, което се случва, ще забележим, че тези мнозина имат и водачи, такива, в които колективното ценно е по-радикално изявено. Те са и външният образ, но и реалният подбудител на това колективно ценно, което иначе в различна степен и комбинации е налице и във всеки един от нас.
Седмият проблем е свързан с въпроса ценността обективно качество на нещото ли е, което е ценно, субективна нагласа и оценяване ли е, зависещо от този, в когото се поражда, или бидейки и едното, и другото, е и норма, породена от един или друг колективен начин на живот. Лесно е да се каже, че е така и поради трите основания, както и да се дадат примери за по-често обективно, по-често субективно, а и за системи на ценност, наложени от културни среди.
Но това, че на този въпрос е трудно да се отговори убедително по принцип е по-малката беда. По-голямата е, че пределно обективна ценност не е нито самият живот, нито красивият залез на слънцето и че ценността е значение и предикатно име, което може да се свързва с какъвто и да е субект. Оттук следва и провокативният въпрос да не би науката за ценността да е за нещо друго, което би трябвало да има и друго име. Поради многото възможни вариации този списък с проблеми може да се окаже дълъг.
Но, така или иначе, не искам да пропусна и затова бързам да изкажа проблема, който свързва разбирането на понятието “ценност” с протичащото човешко съзнание и неговото изражение - речта. Нашата реч, както вече казах, нарича и точно ценността, но тя и проверява това наричане, за да му придаде допълнителни значения, които ценността няма като понятие. Именно с оглед на тази възможност особено голям проблем–пречка за разбирането на ценността е реифицирането на значението на тази дума-идея и вярването, че тя означава нещо точно.
Проблема с реифицирането на “ценност” и двата изхода от него Oчевидно “ценността” не е посочимо нещо. Тя само изглежда посочима в някои примери за оценностяване, но всъщност просто се вярва, че словесният предмет, развиван от тази дума-идея, съществува. За това помага и изразът “система от ценности” – защото многото на ценностите изглежда събрано в като че ли по-сигурното едно на “система”. Та в какво е проблемът?
В неуточнената представа, че щом като съществува в речта, укрепената от своята навична употреба дума сочи нещо съществуващо. Проблемът е в непитането за начина на това съществуване. А то какво би установило? Същото, което може да се установи, ако питайки са за смисъла на чуждицата “проблем”, установим, че тя означава етимологично нещо изпречило се, с което трябва да се справим. “Проблем” е образ-метафора за ситуация, характерна за човешкото живеене. Ситуацията не е нещо, тя е съставена от няколко неща, чието отношение се нарича с това име.
Така че е достатъчно да знаем или да имаме представа, че това отношение съществува вторично и не може да се посочва, за да започнем да се справяме и с недостатъка на реифицирането. Да, но и при “ситуация”, и при “проблем” е лесно - те не са понятия, преминали и в ценности. Докато това се е случило с “ценност”-та, която се е и оценностила. Което е укрепило вярването, че думата-значение-понятие означава нещо истинно съществуващо. Аз вече казах, че човешката среда разполага с два начина да постави под въпрос сигурността на това опредметяване и да проверява неговата валидност.
Единият е да се заговори добре научно-философски и да се осъзнае, че освен дума и практическо значение, които бързат към нужна истина, “ценност” е и понятие, т.е. е и особено значение, което означава и непосочимото на повече видове, които могат да се разбират и поотделно, но и общо, което означава и събиращо тези видове в словесен предмет. Това различаване е толкова по-добро, колкото по-гъвкаво отделя по-реално съществуващите видове ценност от това събиращо ги словесно общо, т.е. от понятието, което не просто сочи, но и прави ценността.
Посочих по-горе трите вида на обективната, субективната и колективната ценност. При друга класификация те могат да бъдат и повече. Естествено, те се преплитат, защото също като “проблем” и “ценност” е ситуация – индивидуална, колективна, ставаща сега и тук, но също повтаряща се и трайна. Ситуацията е човешко нещо, но като много трайна и обективно зависеща само от самото ценно, тя може да стане и универсална. Така класифицирането по няколко начина и с различни видове прави от външното, което ценността означава, различни проявления, които допускат и различни подопределения.
Но така се оказва и друго - че в научно-философското говорене има степени и че в своите по-ниски степени то се различава слабо от лошото всекидневно реифициращо говорене, което вярва, че думата “ценност” означава определено нещо. Същевременно може, а и трябва да се каже и това, че едрите видове говорене, наречени научно-философско и всекидневно, не отменят рода на говоренето налице в тях. Затова и научно-философско говорене е и вътре и във всекидневното говорене. Преди да станат институциите, които са, науката и философията са и всекидневни нагласи.
Именно на тази основа редуцирам работно разликите между научно-философското и всекидневното говорене и ги свеждам до функциите на общата реч. Като и осъзнавам, че самият подтик към различаване и различни степени на говорене върви заедно и с по-общото на самото обществено съществуване. Ние сме в среда, правена с йерархия и налагаща тази йерархия в разбирането на всичко в света. Което по вертикала, в който се осъществява, произвежда и значението на ценността.
Затова и науките, и философията имат и високи прагове, които не са лесно достъпни. Тъкмо те са речевите пространства, поставящи под въпрос всекидневните лоши реифицирания, които прави вярата в истинността на значенията, носени от думи като “ценност”. За съжаление обаче науките и философията като цяло не вървят непременно по този път. Увлечени от модата на думата-понятие “ценност”, те често работят и за реифицирането и не се различават особено от настроената практически всекидневна реч.
Не другаде обаче, а именно в самата реч е заложен и вторият начин за преодоляване на прекаленото реифициране – по-дългата реч, в която реифицираната дума влиза, първо, в реда на другите думи от същия корен, като се разширява и към други значения на този корен. Второ, тя влиза и в реда на думите от друг корен, с които се свързва и които налагат и разбирането, че същото това понятие преминава и в други думи. Трето, думата влиза и в реда на поне няколко твърдения, че обсъжданото е и това, но и друго. А и четвърто, в хода на разбирането обсъжданото преминава и през контекста на това казване, който няма как да не е спрян и в определени установени истини, които се разминават с някои от повечето значения на обсъжданото нещо и така го поставят под въпрос.
Т.е. макар и това да не се осъзнава, по-дългата реч прави същите внушения, в които биха влизали и добрата наука, и добрата философия – че реифицираното понятие е практическа истина, която влиза в по-многозначен ред, който поставя под въпрос неговото реифициране.
Какво става с думата-понятие “ценност”, ако тя влезе в посочените редове Добрата наука, но и добрият езиков усет ни казват, че разполагаме на български с думата-понятие “ценност”, защото имаме и глагол “ценя”, и глаголно съществително “ценене”, а и субстантивирано прилагателно “ценно”. Казва ни, че всички те са стъпили на корена, налице в съществителното “цена” и глагола “ценя”, и че той има веднъж числово изразимо значение, но втори път и означаващо качество, разгърнато в йерархията на степени. Като числовото може да се нарече и с друга дума - “стойност”, която също като цена няма само числово изражение.
Във всички случаи обаче онова, което има цена и стойност, е ценно и неговата ценност е установима и по външния му вид, и по употребата му, а и по нуждата то да влезе в разположение на онзи, който го цени. Така разбираме и това, че оценяването-оценностяване е ситуация с три страни – самото ценно, нуждаещият се от него, а и средата, в която то е ценно, задала нормата на тази ценност.
Но и ситуацията е и поредица от ситуации – на изпитване на нужда от ценното от някого, която нужда е и лично усещане за липсата на това ценно, но и за нарушаването на нормата, която поддържа наличието и в която някой влиза, ако отстрани липсата. Ето, че и аз не мога да разбера ценното, ако не натрупам знаково едно върху друго няколко ценни положения, ако остана при корена на думата ценност и не влиза и в реда на думи-значения от други корени.
Ценността очевидно е и нещо дадено и в този смисъл и с външни белези на ценност. Но зададена като норма-стандарт, изработена в тази среда на оценностяване, тя е и ситуация, в която за да бъде това, което е, трябва да се изпита нужда и от ценното, но и от нормата на ценност, която прави някой да е заедно с други, от които да не се различава, но и подчертава, че именно поради това той и се различава от други, които нямат тази норма.
Значи ценността е и ситуация на ценене, и работа-действие по оприличаване-различаване, работа по правене на форманта на колективната идентичност в дългата формула на личната идентичност, в която непременно има и такъв формант – някой да цени нещо странно, с което да подчертава, че колкото и да прилича на всякакви други, държи и да се различава от тях, за да бъде именно този, който е.
Заключение Какво твърдя с това успоредяване на доброто-научно философско говорене за ценността с нейното отворено разбиране в двата реда на думите от същия корен и на думите-синоними от други корени, с които се свързва нейното разбиране? Същото, което твърдя и с тяхното свързване в т.нар. редово говорене.
Подчертавам, че философията и науката са стари институции и системи на реч, които са развили и свои вътрешни истории и са се покрили и с ценности. Но че те са и състояния на общата реч и че обособяването им в категории е повлякло в тези категории не само високото, което аз хваля и не различавам от онова, което наричам втора фаза в редовото говорене. Във философията и науката са влезли и техните ниски степени, които слабо се различават от лошото всекидневно реифициращо казване на нещо.
Оценностяването на понятието в науката и философията е по същество същото вярване в предметността на значението, което поддържа и всекидневното реифициране на значенията на думите. Така че философията и науката нямаше да съществуват, ако не беше външният обществен подтик за тяхното образуване като висини-гаранции за истина. Оттук произтича и проблемът, че когато нещо се нарича философия и наука, то не е само високото, което умее да разчленява и оприличава и най-вече да различава думите от значенията от нещата, които те означават. Проблемът е, че назоваването е и правене с думи на нещо, което не е такова, да стане такова.
Именно оттук следва, първо, нуждата в говоренето да се различат назоваването от правенето. Но следва и второто, за което настоявам и другаде, и в това есе – да се осъзнае, че най-напред в самата дълга реч, наречена от мен редово говорене, после и в по-доброто научно-философско говорене и най-после и в самия по-цял живот е добре зададена модулната колективна подбуда за истина, която колкото се намира и открива, толкова и се прави и осъществява. Да, така е, истините съществуват, но те и се правят.
