РАЗБИРАНЕ
И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ |
|
|
|
|
ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част |
Превод от старогръцки език: Богдан Богданов |
|
Сравнение с акропола Та как се разрушава един акропол? Не с оръжие и обстрел, а с възгледи. Можем да разрушим акропола в един град, но дали можем да разрушим и акропола на треската, и акропола на красивите жени? И с една дума можем ли да съзрем и акропола на тираните, които са в нас ежедневно при всички случаи, понякога същите, понякога различни? Та оттам трябва да започнем - с разрушаването на акропола в нас и с прогонването на нашите тирани. Трябва да загърбим тялото и неговите части и сили - имуществото, името, службите и правата, децата, братята и приятелите, и да сметнем всичко това за чуждо. И ако тираните се прогонят от там, аз защо да обсаждам външния акропол заради себе си? Той и да си стои какво ми прави? Защо да прогонвам и копиеносците? Ами аз тях не ги усещам. Техните тояги, копия и мечове са насочени към други. Аз никога нито изпитвам пречки, когато желая, нито мога да бъда заставен, когато не желая. Би ли било възможно? Подчинил съм на бога своите пориви. Той желае да се разболея от треска и аз желая. Желае да ме обземе порив към нещо и аз желая. Желае да изпитам влечение и аз желая. Желае да постигна нещо и аз искам. Не желае, не искам. Значи желая и да умра и да ме подложат на мъчение. Кой може да ми попречи или да ме застави в разрез с онова, което смятам? Не би могъл повече отколкото на Зевс. Сравнение с пътника Така постъпват и пътниците, които търсят сигурност. Чули са, че пътя го нападат разбойници. Сами не дръзват да тръгнат, чакат кортежа на вестител на императора, на ковчежник или на проконсул и като се прикрепят към него, преминават сигурно. Така постъпва и разумният човек в света. Казва си: “Много грабежи, много тирани, много бури и трудности, много отхвърляния на приятели. Къде има убежище? Как да пристигна неограбен? Чий кортеж да изчакам, за да премина сигурно? Към кого да се прикрепя? Към този ли, към богатия или към консула. И каква ще ми е ползата? Той се измъква охкащ и съжалява. Ами ако самият спътник се нахвърли и постъпи като разбойник с мен? Какво ще направя? Ще стана приятел на императора. Ако стана негов приятел, никой няма да смее да постъпи несправедливо с мен. Но, първо, за да му се стане другар, колко страдания и мъки ще се изтърпят, колко пъти и от колцина ще бъде ограбен. А после, ако му стана приятел, и той е смъртен. А ако при някакви обстоятелства ми стане враг, аз кога и къде мога да съм по-силен от него, в пустинята ли? Ами там треската не ходи ли? А тогава какво? Ще мога ли да намеря сигурен спътник, верен, силен и некроящ козни?” Така като обмисля нещата, разумният човек разбира, че ако прикрепи себе си към бога, ще пътува сигурно. Какво означава човек да се прикрепи към бога Какво имаш предвид, като говориш за прикрепване? - Имам предвид това, което богът желае, и ти сам да го желаеш, и онова, което той не желае, и ти сам да не го желаеш. - Добре, а това как става? - Как по друг начин, ако не като се съобразяваш с неговите стремежи и с управлението му и разбираш кое ми е дал да бъде мое и да зависи от моята власт и кое е оставил за себе си? Дал ми е това, което зависи от моя избор и го е оставил на мен, като го е направил и независимо от препятствия и пречки. А това тяло меко като глина не е ли могъл да направи неподвластно на пречки? Подчинил го е на кръговрата във вселената, като домашните вещи, къщата, децата и жената. Тогава защо се бунтувам срещу бога? Защо желая което не е редно и което не ми е дадено да го имам за винаги? А как трябва? Да го имам така, както ми е дадено и додето мога да разполагам с него. Да, ама далият ми го ми го отнема. Тогава защо се противя? И не казвам, че ще изляза глупак, като се опитвам да надвия по-силен, а че преди това ще се окажа и несправедлив. Защото от къде съм получил всичко това, като съм дошъл на тоя свят? Баща ми ми го е дал. А на него кой му го е дал? Кой е създал слънцето, кой плодовете, кой годишните времена и кой това свързване и съобщество на хората един с друг? Подчиняването на божия ред И после получил от друг всичко това, а и самия себе си, ти недоволстваш ли и укоряваш ли далия ти го, ако ти отнеме нещо? А ти кой си и защо си дошъл тук? Нали той те е въвел? Нали ти е дал светлината? Нали ти е дал помощниците? Нали ти е дал и чувствата, и разума? И като какъв те е въвел тук? Нали като смъртен? И нали, за да живееш на земята с това телце и да гледаш божията уредба, като участваш в божията процесия и празнуваш за кратко с бога? А не желаеш ли, додето ти е дадено, да гледаш тази процесия и този празник и после, където той те отведе, да отидеш, да паднеш ничком и да му благодариш за това, което си чул и видял? “Не. Ами аз искам празникът да продължи.” И посвещаващите се в мистериите искат да продължи посвещаването и може би зрителите в Олимпия искат да гледат и други атлети. Но празникът има край. Напусни и се отдалечи благодарен и скромен. Отстъпи мястото за други. Трябва да се появят и други хора, както и ти си се появил и като си се появил, си придобил и място, и живелище, и всичко нужно. А ако появилите се най-напред не си бяха отишли, какво щеше да стане? Защо си ненаситен и защо ти е недостатъчно това, което имаш? Защо правиш света тесен? - Да, но искам да имам жена и деца със себе си? - А те твои ли са? Не са ли на този, който и теб те е направил? И после няма ли да се откажеш от чуждото и да го оставиш на онзи по-силен над теб? Богът да се следва с радост - А той мен защо ме е въвел в този свят при тези условия? - Ама ако това не те устройва, напусни. Той няма нужда от зрител недоволен от участта си. Нуждае се от съпразнуващи и участващи в хоровете и танците, които да ръкопляскат, да призовават боговете и да възпяват празника. А равнодушните и страхливите богът не без удоволствие ще поиска да ги види напуснали. Защото те и присъстващи, и заемайки нужното място, страдат и укоряват божеството, съдбата си и своите другари. Безчувствени и за това, което са получили, и за силите, които са получили, за да могат да се противопоставят – за великодушието, благородството, смелостта, а и за свободата, с която се занимаваме в този разговор. - За какво съм получил тия сили? - За да си служиш с тях. - До кога да си служа? - Додето този, който си служи, желае. - А те необходими ли са ми? - Не бъди прекалено привързан към тях и тях няма да ги има. Не си казвай, че са ти необходими и тях няма да ги има. Упражняването на мъдрия човек В това трябва да се упражняваш от сутрин до вечер. Започни с най-малките и лесни неща – с гърнетата и чашите, после, като се справиш с тях, премини към долната дреха, към кучето, коня и нивата. След това се обърни към себе си, към тялото и частите на тялото, към децата, жената и приятелите. Огледай се навсякъде и каквото видиш, отхвърли го от себе си. Прочисти си и възгледите да не би и в тях да се е свързало с теб нещо нетвое, да ти е влязло в природата и да изпиташ болка, когато се откъсва от теб. И си казвай, упражнявайки се всекидневно, както се упражняваш на палестрата, че ти не философстваш (в тази дума има нещо прекалено), ами полагаш наемен труд като роб, който бере плодове. Защото това е истинската свобода. Примери за истинска свобода С такава свобода Диоген бил освободен от Антистен, след което вече никой не можел да го пороби. Оттук и поведението му, когато попаднал в плен и когато се разправял с пиратите. Да не би да е нарекъл някого от тях господар? И нямам предвид името и не се страхувам и от гласа, който го произнася. Имам предвид чувството, което насочва гласа. Как Диоген укорявал пиратите за това, че хранели зле пленниците. И как се държал, когато бил продаден. Дали търсел господар? Търсел роб. И как продаден се обърнал към господаря си. Веднага повел разговор, че не трябвало да се облича така, че не трябвало да се подстригва така и че еди-как си трябвало да се държи със синовете си. И какво чудно има? Ако го бяха купили за учител по гимнастика, в състава на палестрата нямаше ли да разчитат на него, а не на господаря му? Същото и ако беше лекар и строител. И така по всяка материя е необходимо имащият опит да надвишава неопитния. Тогава и общо който е получил знание за живота, не би ли трябвало той да е господарят? Ами на един кораб кой е господарят? - Кормчията. - Защо? Защото, който не му се подчинява, претърпява вреда. - Да, ама моят господар може да ме набие. - Но дали без никаква вреда за себе си? - Не, не може. Това и аз си мислех. - Но след като не може без вреда за себе си, поради това и не може да те набие. - А коя е вредата според теб за онзи, който си е оковал роба? - Това, че го е оковал. С което и ти ще се съгласиш, ако искаш да продължи да бъде валидно положението, че човекът не е див звяр, а питомно същество. Ами лозата тя кога е зле? Когато с нея става нещо несъобразно с природата й. Ами с петела? Също. Значи и с човека е така. Неговата природа коя е? Да хапе и рита ли, да хвърля в затвора и обезглавява ли? Не. В природата на човека е да върши добро, да си сътрудничи с другите хора и да се моли на боговете. Тогава човекът е нещастен, и да го желаеш и да не го желаеш, когато постъпва необмислено. - Така че Сократ не е бил нещастен, така ли? - Не. Нещастни са били неговите съдии и обвинители. - Нито в Рим е бил нещастен Хелвидий, така ли? - Не. Нещастен е този, който го е убил. - Какво имаш предвид? - Това, че и ти не твърдиш, че петелът е нещастен, когато победи в двубой дори смазан от ударите, а когато е оцелял, но е победен. Ти няма да облажиш и едно куче, което не преследва и не изпитва мъка. Ще го облажиш, когато го видиш плувнало в пот, измъчено и скапано от бяг. И дали ще кажем нещо нередно, ако кажем, че за всяко нещо злото е това, което е несъобразно с природата му? Какво необичайно за казване има в това? Ти не го ли казваш за всички останали неща? И какво необичайно има в нашето твърдение, че природата на човека е да бъде кротко, привързано към другия и вярно същество? - Няма нищо необичайно. - Ами тогава човек защо да претърпява вреда, когато го бият, оковават или обезглавяват, след като благородно претърпява тия работи и си отива дори печелещ и имащ полза? А как да не получава вреда онзи, комуто се случва най-жалкото и най-срамното - да бъде не човек, а вълк, усойница и стършел? Резюме на предишните теми Хайде да прегледаме това, по което достигнахме до съгласие. Свободен е човекът, на когото не може да се попречи и който постига всичко така, както го пожелава. А на който може да се пречи и препятства, който може да се заставя и против волята му се вкарва в нещо, той е роб. А на кого не може да се пречи? На този, който не се насочва към чуждо нещо. А кои неща са чужди? Тези, за които не зависи от нас дали ги имаме или нямаме, нито какви да са, нито как да ги имаме. Значи тялото и неговите части са нещо чуждо, както и имуществото е нещо чуждо. И ако за някое от тия неща ти се вдаваш като за твое, ще бъдеш наказан, както е редно, когато човек посяга на чуждо. Това е пътят, който води към свободата, и това е единственият начин човек да се отърве от робство – да може в един момент да каже от цялата си душа: “поведи ме, Зевсе, и ти, съдба, натам, където сте ми определили да бъда.” Доброто и злото са достъпни да се усетят и разберат Но какво ще кажеш, философе? Тиранът те приканва да му кажеш неща, които са недостойни за теб. Ще ги кажеш ли, или няма? Кажи ми. - Остави ме да помисля. - Сега ли ще помислиш? А когато се бил в школата, какво си мислил? Не си ли упражнявал кое е добро и кое зло и кое не е нито едното, нито другото? - За това мислех там. - Тогава кои ви бяха заключенията? - Че справедливото и красивото са добро, а несправедливото и грозното - зло. - Живеенето не е ли добро? - Не е. - Умирането не е ли зло? - Не е. - Не е ли зло затворът? - Не е. - А за неблагородното слово на неверен човек, с което той предава приятел, и за ласкаенето на тиран какво ще кажем? - Че са зло. - Ами тогава ти нито сега мислиш по въпроса, нито по-рано си мислил и си решил. За какво мислене може да става дума, ако е надлежно и мога да придобия най-големите блага и да не продобия най-големите злини? Мисленето е нещо прекрасно и необходимо, но то се нуждае от време. Защо ни се подиграваш, човече? Мислене по тия въпроси няма и не може да има. Дори ако си представяш, че истинското зло е грозно, а останалото не е нито красиво, нито грозно, ти не би се задържал и не би се колебал по този въпрос ни най-малко. Ами веднага щом го видиш в мисълта си, ще разполагаш и с разликата. Ами кога мислиш дали черното е бяло и дали тежкото е леко? Заключението ти не следва ли oт онова, което се вижда ясно? Тогава сега защо предлагаш да се помисли кое от двете е по за избягване – лошото или онова, което не е нито лошо, нито добро? Ами ти не достигаш до тия възгледи. На теб ти се явява, и то ти се явява не това, което не е нито добро, нито - зло, явяват ти се най-големите злини, и то злините, които са без всякакво отношение към нас. Да не се преценява по различен начин в школата и вън от школата Ето така си навикнал от самото начало. Казваш си: “Къде съм? В школата съм. И кои ме слушат. Говоря сред философи. Но ето излязъл съм извън школата и да не употребявам ония думи и изрази – те са за педанти и глупаци.” Така един философ стига и до там да свидетелства в съда срещу свой приятел, така може и да се остави да го подкупят, така и в сената човек говори не действителното. А вътре в него възгледът му вика, и то не студен възглед-нещастно предположение, съставено от случайни думи и висящо като на косъм, а силен и годен да се ползва, вече подготвен и за това да се упражнява и в дела. Забележи себе си как слушаш – аз не казвам, че ти е умряло детето. Може ли да ми дойде на ума? Казвам ти, че са ти изразходвали зехтина и че са ти изпили виното, за да си представиш, че това те засяга и че някой се изправя и ти казва само това: “Ти, философе, говориш друго в школата. Защо ни мамиш? Защо като си земен червей, твърдиш, че си човек?” Желаех да се изпреча на някой от тия философи в момент, когато се кани да прави любов, за да видя как ще реагира и какво ще каже, ако си припомни името и думите, които слуша, казва или чете. Робството на хората, които настояват, че са свободни - А това каква връзка има със свободата? - Връзката е не в друго, а само в това дали вие богатите желаете или не желаете да бъдете свободни. - А ти какво свидетелство имаш, че е така? - Какво друго, ако не вас самите, които имате голям господар и живеете съобразно неговото помръдване и кимване и ако само погледне някой от вас смръщено, изстивате. И вие, които обслужвате баби и дядовци, казвате: “Не мога да направя това, не ми е позволено.” А защо не ти е позволено? Нали преди малко влезе в спор с мен и ми каза, че си свободен? “Да, ама Априла ми попречи.” Тогава кажи истината, робе, и недей да бягаш от господарите си и не отказвай и не дръзвай да се правиш на свободен, след като има толкова доказателства, че си роб. Ами когато някой е заставен от любовната си страст да направи нещо противно на очевидната истина и вижда, че то е по-добро, но няма сила да го направи, човек още повече затова ще сметне, че той заслужава извинение, защото е обзет от нещо заставящо го и по някакъв начин божие. А теб коя баба или дядо, в които си влюбен, те задържа, тебе, който ги изсекваш и къпеш, който ги подкупваш с подаръци и им слугуваш като роб, когато са болни, като се молиш да умрат и разпитваш лекарите дали вече не умират? А какво да кажа за случаите, когато пак в името на тия големи и славни служби и почести целуваш ръцете на чужди роби и по този начин ставаш роб на несвободни? А после станал претор и консул ми ходиш наперен. А не знаеш ли как си станал претор, откъде ти е дошло консулството и кой то го е дал? Аз и да живея нямаше да искам, ако трябваше да живея благодарение на Филикион и да понасям важното помръдване на веждата му и робското пръхтене на ноздрата му. Защото знам какво е един роб да бъде щастлив и глупаво горд. Примерът на Диоген - Ами ти, попита той, свободен ли си? - Кълна се в боговете, че искам и се моля за това, но още не мога да гледам господарите в лицето и още си зачитам тялото и много държа да е цяло, въпреки че то не цяло. Но мога да ти дам пример за свободен човек, за да не търсиш повече. Диоген е бил свободен човек. А това как е станало? Не защото е роден от свободни (те не са били свободни), а защото е бил той и е бил отхвърлил всички слаби места на робството и е нямало как някой да го доближи, да го улови за такова място и да го пороби. От всичко свое той се отвързвал лесно и всичко, което имал, било само добавено. Ако ти си му посегнел на имуществото, по-скоро е щял да ти го остави отколкото да те последва заради него. И ако това е бил кракът му, щял е да ти остави крака си. И ако е било цялото му тяло, щял е да ти остави цялото си тяло. И същото за неговите домашни хора, приятели и родина. Знаел е откъде ги има, от кого ги е взел и при какви условия. Но истинските си предци - боговете, и действителната си родина за нищо на света не би изоставил или отстъпил другиму. На тези богове би се подчинявал и би ги слушал, а за тази родина би умрял по-лесно от всеки друг. Защото никога не се интересувал какво ще си помислят хората за това, което той прави за вселената, и помнел, че всичко станало е оттам, че всичко се върши за тази родина и се насърчава от онзи, който я управлява. Затова виж какво казва и какво пише сам. “Поради това, казва, на теб, Диогене, ти е позволено да разговаряш и с царя на персите, и с Архидам, царя на спартанците тъй, както искаш.” Дали защото се е родил от свободни хора? И всички атиняни, спартанци и коринтци, те дали защото са били родени от роби не са могли да разговарят с тия царе така, както са искали, а са изпитвали страх и са им угаждали? Не. “А защото не смятам, че тялото ми е мое, защото не се нуждая от нищо и защото редът във вселената е всичко за мен, а останалото е без значение.” Това позволило на Диоген да е свободен човек. Примерът на Сократ И за да не помислиш, че ти давам пример за безметежен човек, който е нямал жена, деца, родина, приятели и роднини, от които е можел да бъде принуждаван и разсейван, вземи за пример Сократ и виж човек, който е имал жена и деца, но като чужди, и който е имал роден град, доколкото, но и колкото е трябвало, и е имал приятели и роднини. Всичко това при него е било подчинено на закона и на подчинението на закона. Затова и когато е трябвало да отиде войник, пръв е тръгвал и там най-безстрашно се e излагал на опасности. А когато тираните го изпратили за Леон, понеже смятал това за позорно, не влязъл в заговора срещу тях, знаейки, че ще трябва да умре, ако мисията успее. А кое за него било важно? Друго искал да опази. Не живота си, а това да бъде верен и честен човек. Това е което не може да бъде засегнато и подчинено на друго. А после, когато е трябвало да си защити за живота, той постъпва не като човек, който има деца и жена, а като сам човек. И какво прави, когато е трябвало да изпие отровата? Можел е да се спаси и Критон му казва: “Избягай от затвора заради децата си.” А той какво отговаря и дали приема това за уместно? Откъде-накъде? Мисли за достойното, нищо друго не му е пред погледа и на нищо друго не разчита. Казва, че не желае да си спаси тялото, а онова, което се запазва и става по-силно от правдата, а от неправдата става по-слабо и погива. И не си спасява живота по позорен начин, той, който не си променил гласа, въпреки че атиняните го карали, който презрял тираните и който казал такива неща в своите разговори за добродетелта и нравственото съвършенство. Сократ може да си спаси живота не по позорния начин, като избяга, а като умре. Защото и добрият актьор се спасява, като престава да играе, когато трябва, а не когато продължава да играе след отреденото време. - А децата му как ще се оправят? - “Но дали те (приятелите) ще се грижат за тях, ако замина за Тесалия, а ако замина за подземното царство, няма да се грижат?” Забележи как по детски пренебрежително Сократ се отнася към смъртта. А ако бяхме ти и аз, веднага щяхме да се разфилософстваме и да кажем: “Срещу извършилите несправедливост човек трябва да се защищава с равно по несправедливост противодействие.” И бихме добавили: “Ако остана жив, ще бъда полезен за много хора, а ако умра, няма да съм полезен за никого.” Защото ние бихме минали и през миша дупка, за да се измъкнем. А как бихме били полезни за някого? И дали онези, за които ще бъдем полезни, ще ни чакат някъде? И дали, за да бъдем полезни, не бихме били по-полезни, като умрем, когато трябва и както трябва? И сега след смъртта на Сократ не по-малко, а много повече е полезна за хората паметта за ония дела и думи, които той е извършил и изрекъл като жив. Заключение Това упражнявай - тия възгледи и тези положения, и в тези примери гледай, ако искаш да си свободен и желаеш то да се осъществи съобразно ценността му. И чудно ли е, че нещо толкова важно и значително го купуваш на такава цена? За тази свобода, която смятаме, че е такава, някои се обесват, други се хвърлят в пропасти, а понякога загиват и цели градове. Когато умоляваш бога за тази истинска, сигурна и устояваща на всякакви козни свобода, ти ще отстъпиш ли от даденото ти? Нали няма, както казва Платон, ако се упражниш не само да умираш, но и да бъдеш мъчен, заточван и бит и с една дума ако смяташ всичко за чуждо? Можеш впрочем да си роб сред роби, можеш да бъдеш безброй пъти консул, можеш не по-малко да живееш и в дворец. И ще разбереш може би парадоксалното, което казват философите както и че не са безмислени думите на Клеант. Защото ще разбереш, че те са верни и че няма никаква полза от тия работи, на които се възхищават и в които се вдават онези, на които те са им се случили. А и на ония, на които не са се случили, и те си представят, че ако ги имат, ще разполагат с всички блага. После, когато ги имат, ги обхваща същата страст, безпокойство, огорчение и желание по това, което нямат. Защото свободата се придобива не с изпълняване на желаното, а с разрушаване на самото желаене. И за да разбереш, че това е вярно, всичките си усилия, които си положил за изпълняването на желанията си, трябва да насочиш към това – будувай в името на възгледа да станеш творец на свободата си, служи вместо на богат старец на философ и нека хората да те виждат на неговата порта. И това да те виждат там няма да ти навреди и няма да си тръгваш от дома на философа празен и неспечелил, ако го посещаваш, както е редно. Ако не, поне опитай. Опитването не е позорно нещо. БЕЛЕЖКИ
Олимпия – в Пелопонес, с голямо светилище на Зевс Олимпийски, едно от четирите места в Древна Елада, на които се уреждат през определен брой години празненства със спортни състезания. палестрата – палестра е спортният комплекс в древните гимназии, където мъжете ходели да спортуват. Антистен – 455-360 г. пр. Хр, атински философ, учител на Диоген от Синопа и противник на Платон. Също като Диоген се смята за основоположник на кинизма. От разностранното му творчество, оказало влияние върху стоицизма до нас са достигнали само две тържествени речи. кротко, привързано към другия и вярно същество – този пасаж е повлиян от място в Платоновия диалог “Софистът” 222b. поведи ме, Зевсе – двата стиха, части от които Епиктет цитира и другаде, принадлежат на стоическия философ Клеант от Асос в Мала Азия (331-232 г. пр. Хр.). Априла – име на робиня. Защото знам какво е един роб да бъде щастлив и глупаво горд – Епиктет говори за годините, когато е живял в Рим като роб на Епафродит, освободения роб секретар на император Нерон. тираните - по време на олигархическото управление, започнало в 404 г. пр. Хр. в Атина и довело до съдебния процес срещу Сократ и неговото осъждане на смърт в 399 г. “Но дали те (приятелите) ще се грижат за тях, ако замина за Тесалия...” – цитат от диалога на Платон Критон” 54а. В текста на тази беседа за свободата и преди това и след това са намекнати ред места и от “Критон”, и от “Апология на Сократ”, и от “Федон”. Платоновите диалози са образец за стила на беседите на Епиктет.
|
|
Коментари по темата |
|
Веселина, великолепно е това есе за гласа във втората част на вашия коментар и за неговото отношение към правеното "себе си". Обърнете внимание и на това, че гласът е като че ли най-същественото от намаленото "себе си" - самият смисъл. Но този смисъл, първо, е и "глас", т.е. нещо телесно, което може да се нагласява различно, и, второ, което може и да се променя в хода на своето траене. Незнам дали си даваме сметка защо толкова ни харесва пеенето, това казване на баналности в мелодии, надстроявани над думи, които едва ли бихме произнесли, ако не беше добавката на музиката. |
Тема № - 116 |
Коментар № - 7815 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-10-17 08:48:29 |
|
|
Прочетох коментара на професор Богданов за това, че Платон и Епиктет вярват на основните значения на думите и търсят да ги подчертаят с примери и заключения и го свързах с това, че още като погледнах към първия от текстовете на Епиктет, ми се стори, че все едно сега и на момента го е написал за това, което се случва на мен и че аз съм като пример за неговия възглед. Когато след време професор Богданов публикува втория и третия текст – вече ми се случваха други неща, но текстът все така упорито беше все едно е за мен. Това може да означава следното – че този жанр на беседата се отличава със свещена примерност, че за да може вътре в себе си да осъществи тази връзка между пишещия и четящия, между говорещия и слушащия, той наистина ползва линията на една трайна човешка природа, която не идва само от миналото, не разполага само с примерите от едно или друго настояще, но и работи с бъдещето, а оттам и с правенето, т.е. – с говоренето-правене, и именно на това се дължи неговата продължаваща и до днес функционалност.
В самото начало още се опитах да извадя сентенциите, които могат да ми дадат представа какво означава да си свободен човек – и как да се направи така, че когато нещо нетвое е проникнало в теб – да можеш да не изпитваш болка, когато го откъсваш от себе си – при това без да действаш от позицията на това „аз“, което не само иска да търси сентенции, но и съвсем не осъзнава, че е напълно несвое и несвободно. Епиктет представя нещата със сравнения и примери, сред тях не малко място е отделено и на онова, което е философията и философът, но също и на онези предикати каквито са титлите, професиите, постоянните неща като тираните, кормчията, глашатаите, дори робите, дори имената – Сократ, Диоген – които уж се отличават със статута си на нещо изяснено, но спрямо конкретния външен пример от действителността, те се разглобяват и се явяват като възгледи. По този начин се получава една двойна примерност от онова, което се е случило на онзи, и онова, което ще се случи на теб, за когото съм показал този пример – една събираща се и разширяваща се примерност, която отново се събира и разширява и по този начин живее.
Хубаво съм запомнила от Херодот обаче, че сред всичките тези фигури-примери, които използват и Платон, и Епиктет, глашатаите имат по-особен статут (също като беседите), защото синът на глашатая не може да бъде друго освен глашатай и той не може да бъде изместен от никой друг, дори онзи друг да има по-силен глас от него. И си мисля, че Епикетет също има специално отношение към гласа – но вече по друг начин – гласът не като наследственост, а като възглед.
Има в беседите едни такива „места на гласовете“ – гласът е нещо по-различно от тялото и неговите части (също както по-различни са сърцето и мозъкът, което ме подсеща за няколко неща – първо, как едно светско списание попитали известна манекенка с перфектно тяло, коя част от тялото си харесва най-много и тя отговорила „сърцето“, второ за биологичните стихотворения на Костас Монтис като например „Зъбите ІІ“: Не разбирам защо си разпоредил/ да бъдат толкова на показ, Господи,/ и то в най-решителните мигове,/ и то в най-решителните мигове на словото и на усмивката,/ наистина не разбирам какво си имал наум.) Та местата на гласовете в беседите, според мен, са много важни - човекът чака кортежа на вестител, човекът си казва различни неща, които така както са се отнасяли за пътя се пренасят върху живота въобще, сравненията са като вътрешен глас, въобще целият текст е като тихо и наблюдаващо разговаряне-питане хем със себе си, хем с някой друг, който – както казва Епиктет – „слуша, казва или чете“.
На няколко пъти в текста – остри места на гласовете – говори се за чувството, което насочва гласа. Но професор Богданов е прав, защото гласът е гласът, който говори, но и гласът, който се чува („Забележи себе си как слушаш“ се казва.). Затова на всeки може да се попречи, защото всички се насочваме към нещо чуждо. Възгледът, който е възпитан в школата, когато се излезе извън нея – вътре в човека, той вика – и то не със случайни думи, а подготвен да се упражнява в дела. Гласът е отличаващото нещо – наградата да разговаряш с царя на персите, с царя на спартанците, тъй както искаш – срещу това – да не можеш да разговаряш, а да изпитваш страх и да угаждаш. В първия текст, който публикува професор Богданов от Епиктет – такава функция имаше примерът с Хелвидий Приск, който няма да седи в сената ням като делва, т.е. – като нещо външно, като нещо чуждо, като нещо, което е подобно на тялото, а също и текстът за пурпурната нишка, която прави и всички останали нишки да изглеждат бляскави и красиви и е красив пример, но и сигурен пример за свързване. Така е и със Сократ, който постъпил като „сам човек“ – не си променил гласа, въпреки, че го карали, не си спасил тялото, но оставил такива разговори, които служат на всички хора.
В този контекст, на отърваването на моето от всичко онова, което ни прави несвободни, с изключение на отърваването от гласовете, с които казваме или които слушаме, и които остават, даже когато тялото го няма, си спомних и онова прекрасно слово на Кърт Вонегът, в което той се обръща към завършващите студенти:
„Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.“ |
Тема № - 116 |
Коментар № - 7814 |
|
vesselina vassileva - 2014-10-14 12:10:54 |
|
|
В особена позиция съм. Превеждайки текст, отдалечен от нашето време с толкова години, би трябвало да му вярвам и да спирам до неговата истина, която в сравнение с разкъсаната наша истина-полуистина тежи повече. В моя случай не е така. Не беше така и при прочита, който предложих в тазгодишния семинар за Платоновата “Държава”. И в двата случая настоявам за друго. Че е редно да уважим дългата последователна мисъл и на Платон, и на Епиктет, но и да разберем, че те имат и друго качество, което не ги различава от нашето съвременно разкъсано мислене-полумислене. Те и двете вярват на основните значения на думите и търсят да ги подчертаят с примери и заключения. Надявах се, че добрият случай да разберем това е значението на думата “свобода”.
В разсъжденията на Епиктет ни се отдава по-добър случай – значението на думата “мое”. Така или иначе, моето е винаги ценно. В предишния коментар говорих за моето дете, дом и тяло. Епиктет твърди, че те не са собствено мои и трябва да се отхвърлят. Собствено моето е моето мнение по нещо, по което имам избор. Външното и когато то е закачено за мен като моето тяло не е мое, затова и трябва да го отхвърля. Склонни сме да уважим това стесняване и дори да го следваме в определени случаи. Склонни сме и да го загърбим. Склонни сме и да му се противопоставим. Защото противоречи и на практиката на сегашния живот, пък и на практиката на всеки живот. Но не сме склонни да го изобличим в принципа му. Първо, защото принадлежи на велик философ, но и, второ, защото на онова време за определени хора то е било изключително функционално. Нищо не пречи да знаем за него кротко исторически и светски. Знанието е знаене на повече текстове, факти и реалии.
Но защо му е неверен принципът, че човекът е само това, което мисли и разбира? Защото човекът никога не е само едното, до което се свежда. Той не е и външното обществено положение, което има в този момент, не е и имотите, които притежава, не е и собственото си тяло, не е и теорията, която го е обзела, не е и онова от тези повече неща, което си мисли в момента. Човекът е всичко това, а и друго, и то не едновременно като сума, а променливо и пулсиращо ту в по-голям, ту в по-малък обхват. При това пулсиране той поема в себе си и други в отношение с него, поема и места, и неща. Външното става негово вътрешно. Така той се опитва да стане по-мощен от това, което е в друг отчет. И наистина става по-мощен, макар и не за винаги, както си мисли и желае, а за кратко. Което се отнася и за по-слабото, което постоянно става. Повтарям – това се случва, защото той постоянно поема външното в себе си и постоянно овъншнява своето вътрешно. Благодарение на мисълта-разбиране, но благодарение и на дейността си, която го прави опрян на други като него и своеобразен свръхсубект, той се опитва да надхвърли смъртността си. И в тези безброй опити той постига какво ли не, което не е негово и което свидетелства за пулсиранията на неговата личност.
Та това е принципът, укрит в човешката религиозност, в научното знание, в изкуството и човешките обществени, технологически и вещни подвизи. Тежък и нелесно употребим принцип. Нищо чудно, че се подменя практически от простотата на ясни значения, запечатани в ясни думи. Нека всеки свободно да нарече своето, ако иска и да изброява. Но каквото и да прави, той няма как да не зачита видимото, да не го сочи и няма как да не избягва непосочимото. Особено ако става дума за моето. Моето е нещо посочимо. В това е и трудността. Нещата и думите подмамват. Смятаме, че всяко нещо е само то, както и всяка дума означава само това, което означава. Но никое нещо не е само то и никоя дума не означава само това, което означава. Дано да съм успял да убедя поне в това, че моето освен мое е и част от мен, което е все пак от същия корен, но то е и “аз”, което вече е друга дума.
|
Тема № - 116 |
Коментар № - 7813 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-10-13 04:32:13 |
|
|
Замисляли ли сте се, че в България няма частни музеи, че няма обществени-частни пространства, които да не са насочени към произвеждане на материална полза за трети лица. Няма, на някак си усещам, че са много близо до хоризонта и ще се покажат. Разбира се, начинът по който това ще се случи, ще бъде скандален, за оная част от българите (упорито ще внимавам да не използвам общество, защото такова още няма), които припознават себе си като интелигентни и десни, защото ще бъде направено от хора с имот, а тези в България са ограничен и компрометиран кръг. Осцилирането, за което в края на коментара си говори Професорът е тъкмо това излизане според мен от своето и минаване в друго свое, което и общо. То трябва да се случи на два пъти - веднъж с обществените-частни пространства за нематериална полза и втори път в обществените държавни пространства. В София това все повече се вижда (макар находчиво наречения някъде в Интернет Дикoff).
Лъгането и самозалъгването на българите, за което говори Георги и липсата на координирано осцилиране, за което професор Богданов са състояния, които имат определен капацитет и след него се изчерпват. Естествената нужда на човека да бъде добре, при по-продължително свободно съществуване неминуемо ще доведе до по-ведра картина. Стига само по някакво чудо разпъването ни между Европа и Русия престане. |
Тема № - 116 |
Коментар № - 7812 |
|
cbazil - 2014-10-10 17:08:49 |
|
|
Добре би било, Георги, ако за всичко бихме могли да говорим с едни и същи думи. Но не можем. Съдържанието се мени, а с него и това, за което говорим. Зависи какво разбираме, като говорим за свобода. И същото се отнася за ”аз” и “ние”. Практически е някак ясно, че съм този, който съм – това тяло в тези дрехи и с това обществено положение. Мъчнотията е, че съм ту по-обхватен, ту по-малко обхватен и само привидно съм същият. Това става особено заплетено, когато гледната точка е свободата. Въпросът не е само в намаляването на вътрешната свобода, което прави Епиктет, и свеждането й само до нещата, които зависят от избора ни. Сложността е и в промяната на обхвата на “себе си”. Едно е да съм свободен в много малък обхват, друго в по-голям, трето в съвсем големия обхват, в който съм универсално същество. Лесно е да си кажа, че настинката и температурата ми се случват и не е редно да ме занимават, защото не зависят от мен. Друго е обаче да разбера, че колкото и да ми се случват, те зависят и от мен и значи аз съм и виновен за настинката си и значи я правя. Епиктет с една ръка отмахва всичко външно случващо се, това е мощна идеология, която се следва едва ли не от всеки.
Задачата при нас е, като осъзнаем, че сме ту с един, ту с друг обем, отново по стоически да се опитаме да овладеем ритъма на промяната и да не се объркваме от лесната очевидност на вътрешното и външното. Защото онова, което е група, екип, роднини, хора от това място, българи, граждани и прочие външности, то не е само външност, но е и нещо вътрешно, което влиза в съдържанието на моето “себе си” или на моето “аз”, казано по-неточно. Задачата е, ако е ясно, че мое е детето и къщата ми, а ставащото в политическия живот е чуждо, което не ме засяга, пьрво, да разбера, че това не е вярно, но и, второ, да намеря нужните думи, с които да преназова второто. Оттук и най-сложното за разбиране – че общностното, и то на много нива, не е общностно спрямо моето индивидуално, т.е. че то не ми се противопоставя, а че е коефициент на моето индивидуално. Тоест че кметът-герой Бойко Борисов е и нещо вътрешно в самия мен и че ние двамата сме както съвсем различни, така и съвсем подобни.
Така, че сте прав и точен, че този коментар е съвсем на място под текста на Епиктет, както сте прав и за повика да се опише по-точно ставащото у нас в последните години. Да, но спирате дотам и оставате при критиката, че казваното от политиците и вярваното от хората е невярно. Нужно е да се отиде и нататък и то да се опише. За да стане обаче, трябва да се сменят термините. Първо, трябва да се схване подвижното съдържание на собственото “себе си”, а после да се влезе и в сложнотията, че свободата е състояние, но също и действие, а не само просто “свобода”, което привидно знаем какво е, като го покриваме само с една негова проява, а в същност отказваме да понесем сложността му – било по-простата на “свобода от” и “свобода за”, било по-сложната на свободата-състояние и свободата-действие. Искаме думите с всекидневното им тясно значение да бъдат самият свят. Което впрочем прави и Епикетет с тази не малка разлика в негова полза, че като стеснява и опростява значението, философства дълго за него с всички възможни абсурдни последствия – между които е и това, че свободният по този начин се отказва от цялата си свобода с оглед на благополучието да бъде подчинен на идеалния господар-бог.
Отлично знам, че независимо от съвременната всесвобода всеки търси по-умен от него, за когото да се закачи, като му подари свободата си за всичко по-важно, само и само за да има свобода да решава сам дреболиите, които в същност го интересуват. Затова и чета и превеждам Епиктет – защото вярвам, че има трайна човешка природа, в която влиза и този парадокс, че човешкото същество се нуждае и от свобода, и от несвобода и че на практика комбинира двете. Защото то не е, а постоянно се прави и става наново. Свободата му трябва толкова много, колкото и несвободата. Което е така, защото не само чрез свободата, но и чрез несвободата човешкото същество се прави да бъде друго, различно, по-силно и голямо. Живо го правят не свободата или несвободата му, а това осцилиране между едното и другото на неговото “себе си”. Единствено то му удостоверява, че е живо.
|
Тема № - 116 |
Коментар № - 7811 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-10-10 16:27:05 |
|
|
В деня преди изборите, тъкмо когато Б. Борисов тръбеше, че България съвсем скоро ще се срине, ако не избере ГЕРБ, бях за няколко часа в един от софийските молове. В първия магазин – безкрайна и доста превъзбудена опашка от майки, коя с едно дете, коя с две, накамарени с дрехи, пазаруват все едно ще обличат цял полк; във втория магазин, по-просторен и много по-скъп от първия, звучи отпускаща музика, хората пазаруват бавно и уверено, не дърпат и не грабят дрехите, но се навеждат над тях, все едно им се покланят, вземат ги внимателно в ръце, галят материите; в третия магазин – усещане за овладяна истерия; пред касата на магазина ограничения от въжета показват откъде трябва да мине клиентът, за да не става задръстване.
Та като виждам тази картина на материално благополучие, не мога да не се питам тя какво общо има с мизерната и съсипана България, за която ми говорят политиците. Ясно е, че в България има ужасно бедни и съсипани места, но реално колко са бедни, колко са съсипани, на какво се дължи съсипията, как може тя да се поправи – отговорите на тези въпроси са все в сферата на реториката. Ето и онзи ден, след нелицеприятната новина, че във взривения цех в Горни Лом хората са работели за 240 лв. излезе още по-нелицеприятната новина, че са работили всъщност за 600 лв., а са получавали 240 лв. по документи, т.е., когато се казва, че държавата си е затваряла очите за безобразните условия на труд в онзи цех, би трябвало да се каже и другото, по-неприятно, че работещите в цеха по един особен начин също са мамили.
Пиша горните два параграфа не за да противопоставям различните форми на битов живот в България, още по-малко пък искам да изобличавам някого. Искам да кажа, че картината на нашия живот днес е доста по-сложна от думите, с които се изразява. По-сложно е и състоянието на нашата свобода. Защото, от една страна, всеки гражданин на България днес има достъп до всички материални и духовни блага на цивилизацията, той може да пътува където си поиска когато си поиска, може да избира начина си на живот, може да мисли, да говори и да напише срещу властта всичко – без особен страх, че ще бъде бит, уволнен или семейството му ще пострада. Каквото и да се говори, днес вече няма ДС, няма трудови повинности, няма, ако щете, само една върхушка. Изобщо, разполагаме с редовите човешки свободи (и, разбира се, със съмненията в тях), с които разполага всеки среден западноевропеец или американец.
От друга страна, това богатство, плод на свободния избор, остава заключено в бита. То някак не засяга държавата. В България има немалко богати хора, има немалко добре облечени хора, има немалко образовани и възпитани хора, които са пътували по света, общуват на различни езици, работят в международни компании; макар и малко, има и чужденци, които избират да живеят тук. Добре, обаче сумата от личните благосъстояния и образованости не правят една богата и образована България; не правят дори една заможна и средно образована България; те правят, според обществения ни дискурс, една много бедна, зле облечена, мръзнеща, оглупяла и несвободна страна. Т.е. между българина като отделен човек и българина като гражданин на държавата България се случва нещо изключително странно и необяснимо, което превръща усещането за лична свобода в... усещане за обществена несвобода.
Първото, което си мисля, е, че противопоставянето на личността и държавата е твърде едро и компрометирано с оглед на реалността. Всъщност почти никой не живее между своя дом и държавата. Реалното живеене се случва в един среден обществен слой – слой на повече на брой, по-малки общества, - който се докосва както до личното, така и до държавното, но не зависи изцяло от никое от тях. Т.е. свободата, с която ние най-често си имаме работа, не е малката ни битова свобода, не е и голямата, напомпана с клишета, исторически образи и идеологии свобода на националната държава, а една средна свобода, според мен идентична на възможността да се свързваме с други хора, различни от нас, и заедно с тях да извършваме обща работа по постигане на общо благосъстояние.
Второто, което си мисля, е, че тази свобода, която наричам „свобода за общо действие“, така и не намери своя политически говорител. Българската политика, за съжаление, от дълго време говори или на езика на битовата свобода – оттам всички тези приказки за цената на тока, цената на храните и пр., - или на езика на национализма и реваншизма. Ако в последната предизборна кампания изобщо се чуха послания за конкретни подобрения на свободите и възможностите в средното обществено пространство, в тази средна земя между бита и държавата, те дойдоха от ГЕРБ и РБ, но, пак за съжаление, потънаха във вълните от популизъм, политическо интригантство и най-обикновен типигьозлук, който излъчваха лидерите на тези партии.
Оттук и третото. Колкото повече политическият ни дискурс се занимава с бита и държавата, толкова повече откъм парламента ще идва усещането за безизходица и неразбирателство. Защото в момента той, както и цялото ни политическо пространство, са лошо копие на битовата среда, в която живеят политиците, отразено през болестния им фантазъм по мощната социалистическа държава. За да дойде откъм властта усещане за разбирателство, общо действие и споделена посока, нейните институции трябва да наподобяват не нещо друго, а средния обществен пласт, в който се случва същинското обществено битие на гражданина. Колкото и да звучи наивно, нещата ще потръгнат видимо тогава, когато парламентът се избира и работи като екип в една голяма европейска или американска фирма.
Това, което сега пиша, както става ясно, няма много общо с текста на Епиктет. Все пак ми се струва редно написаното да е тук. Ще обясня защо. Епиктет навярно би възразил, че няма една и друга свобода, че двете или трите свободи, които обсъждам, са формите на една и съща несвобода от желаенето, и че свободен е единствено човекът, който се отървава от думите и образите на своето желаене. Да, и сигурно би бил прав. Аз приемам донякъде и първата, и втората част от твърдението. Докъде? Дотам, докъдето се казва, че външното човешко действие се опира на вътрешни представи за ценност и благо, които е добре постоянно да се подлагат на проверка, опровергаване и промяна. Според Епиктет това е предимно вътрешна работа на човека; според това, което аз казвам, тази работа се върши и извън човека, в изградената като екип човешка общност. |
Тема № - 116 |
Коментар № - 7810 |
|
Георги Гочев - 2014-10-09 20:11:49 |
|
|
|
|
|