БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА

Чистотата е нещо първично човешко     Някои се съмняват, че общностното е заложено в човешката природа. Но аз мисля, че и те самите не биха се усъмнили, че в нея непременно е заложено чистоплътното, по което хората, ако и по друго, се различават от животните. Защото, ако видим някое животно да се чисти, обикновено се чудим и добавяме: “Чисти се като човек.” И на свой ред, ако някой каже нещо лошо за животно, веднага изричаме по навик в негова защита: “Ами то не е човек.” Така смятаме и за човека, че чистоплътността е нещо изключително, което той първо е взел от боговете. И тъй като боговете са чисти и ненакърними по природа, смятаме, че доколкото хората се доближават до тях по разум, дотолкова те държат и на чистото и чистоплътното. Но човешката същност впрочем е невъзможно да бъде съвсем чиста поради многото материя, примесена в нея. Затова и заетият от боговете разум се опитва да я поддържа чиста, доколкото това е възможно.

Чистотата на душата    Затова и първата чистота, тази в най-висока степен, е в душата. Така е и с нечистотата.  Ти не би открил в душата такава нечистота каквато в тялото. Какво друго би намерил в душата освен онова, което я прави нечиста в отнасянето й към нейните дела? А делата й са да се насочва и да не се насочва, да желае и да избягва, да замисля, да се подготвя и да се съгласява. Тогава какво я прави зацапана и нечиста в тия дела? Нали не друго, а нейните негодни преценки? Така че нечистотата на душата това са лошите мисли, а очистването е да се стига до мисли, каквито трябва. Чиста е душата, която има такива мисли. Защото единствено тази душа може да е необъркана и незамърсена в делата си.

Чистотата на тялото   Нещо подобно, доколкото може, трябва да се измайстори и за тялото. Невъзможно е, след като човек представлява такова съединение, да не му текат сополи от носа. Затова природата му е дала ръце и му е направила ноздрите с отвори, от които да изтича течното. И затова, ако човек си смръкне шумно сопола и го погълне, мога да кажа, че това е нещо нечовешко. Невъзможно е човек да не си изкалва краката и да не се омърсява и от друго, като ходи навън. Затова са му ръцете и затова има под ръка вода. Невъзможно е, като се храни, от храната да не му остане мръсно по зъбите. Затова и някой му казва: “Измий си зъбите!” Защо му го казва? Ами за да стане човек, а не да е див звяр или прасе. Невъзможно е от потта и дългото носене на дрехата тялото да не се замърси и да няма нужда от почистване. За това са водата, зехтинът, ръцете, кърпата, четката, тривката и всичко друго, които са под ръка за почистване. Ама, не. Ами ковачът ще си махне ръждата от ръцете, разполага за това и със специален инструмент и ти, ако не си толкава немарлив и мръсен, ще си измиеш чинията, когато решиш пак да ядеш. А тялото си няма ли да изкъпеш и няма ли да се погрижиш да бъде чисто?
- Защо?, пита събеседникът.
- Пак ще ти кажа. Първо, за да постъпиш като човек, и, второ, за да не пораждаш неудоволствие у срещащите те. А ти, без да усещаш, допускаш мръсното. Смяташ, че имаш право да миришеш лошо. Така да е, имай право. Да не би това право да нямат и тези, които сядат до теб, които спят с теб и те целуват? Ами тогава иди някъде на пусто без хора, за което имаш право, живей си сам и си мириши на себе си. Защото е справедливо сам да се наслаждаваш на собствената си нечистота. Но след като живееш в град, смяташ ли, че можеш да се отнасяш и към кого така неблагородно и безочливо? Ако природата ти беше поверила кон, него щеше ли да го оставиш без внимание и грижа? Сега като ти е поверено нещо такова като тяло, отнеси се към него като към кон. Изкъпи го, изстържи му мръсното, подготви го така, че никой да не се отвърне и да заобиколи. А кой няма да се отвърне от мръсен човек, който мирише зле и е с по-лош цвят на кожата от друг омазан с нечистотии? Е, в този случай миризмата е нещо външно и добавено. Когато е следствие от липса на грижа, тя става нещо вътрешно и на човек започва да му се струва, че идва от нещо гниещо.

Чистотата привлича към философията   - Да, ама Сократ се къпел рядко.
- Така е, но тялото му лъщяло от чистота и било
толкова свежо и приятно, че най-благородните и красивите се влюбвали в Сократ и били готови да легнат по-скоро с него отколкото с най-големите красавци. Той можел, ако пожелае, да не се мие и да не се къпе. И въпреки че рядко го правел, то имало сила за дълго.
- Но Аристофан казва:

“За бледите и необутите говоря.”
      
- Е, Аристофан казва и, че Сократ вървял по въздуха и крадял плащове от палестрата. Но всички други, писали за него, свидетелстват за съвсем обратното - че бил приятен и сладък не само за слушане, а и за гледане. На свой ред същото пишат и за Диоген. Защото хората не би трябвало да се отвръщат от философията по впечатлението, което оставя външният вид на философа, а да разберат, че с този вид той им показва и друго, но и доброто разположение на духа, спокойствието и несмутимостта си и им казва: “Хора, вижте как без дом, без град и прогонен и как, ако се случи, без родно огнище, живея по-спокойно и щастливо от всички патриции и богаши. Виждате, че и тялото ми не се чувства зле в тази оскъдица.” Но ако някой с този вид ми каже тия думи с лице на осъден, кой бог ще ме убеди да се отдам на философията, ако тя води до това да съм с такъв вид? Бог да не дава! Дори и мъдрец да стана, няма да го пожелая.

Чистотата е знак, че в душата  има представа за красиво   Кълна се в боговете, че предпочитам един млад човек, комуто за пръв път е дошло наум да дойде при мене да дойде с грижливо нагласена прическа, а не  немарлив и мръсен. Защото в това човек ще съзре представата му за красиво и наклонността му към приличие. А за което някой има представа, полага и усилие да го направи. След това трябва само да му се посочи и да му се каже: “Ти, младежо, търсиш красивото и добре правиш. Тогава знай, че то расте там, където е в теб разумът. Търси го където са ти подтиците и отвръщанията, където са ти желанията и нежеланията. Защото те са изключителното в теб, докато тялото ти е по природа кал. Защо полагаш напразни усилия за него? Ако не друго, след време ще разбереш, че то е нищо.”
        Когато дойде при мен някой омазан с нечистотии, мръсен и с мустаци до коленете, какво да му кажа, с какво сравнение да го привлека? Защото какво го е занимавало, та се е направил такъв красавец, за да мога да го отвърна и да му кажа: “Нали красивото не е в това, а в онова?” Искаш ли да му кажа следното? Че красивото не е да се зацапа красивото, а е в разума. А той дали се стреми към красивото и дали има представа за него? Ами иди и кажи на някое прасе да престане да се валя в помията. Затова беседите на Ксенократ повлияли на Полемон, понеже той бил младеж, обичащ красивото. Той влязъл в школата на Ксенократ вече запален да се заеме с красивото, което до тоя момент търсел другаде.
        Природата впрочем не е направила мръсни дори животните, с които човек е по-свързан. Да не би конят и благородното куче да се въргалят в помията? Въргалят се прасетата, мръсните гъски, червеите и паяците, които са прогонени най-далеч от човека. А ти, като си човек и дори не искаш да си от животните, които са близо до човека, дали не си по-скоро червей или паяк? Няма ли да пожелаеш някой път да се измиеш и да се изкъпеш, като не искаш с топла вода, със студена? Няма ли да дойдеш чист, че другите да ти се зарадват? Ами заедно с нас ходиш такъв и по светите места, на които не е прието да се плюе и да се изсеква човек, ти, който целият си плюнка и сопол?

Крайностите трябва да се избягват     Какво тогава? Някой иска ли от теб да се нагиздиш? Да ни опази бог! Освен ако не става дума за това, което сме – за разума, възгледите и делата ни. Що се отнася до тялото ни, грижата за него трябва да е до чистоплътното и до това да не отвращаваме хората. Но ако чуеш да ти кажат, че не трябва да се обличаш в червено, иди и си намажи долната дреха с нечистотии и я прокъсай.
- Но откъде да взема хубава долна дреха?
- Имаш вода, човече, изпери я. Ето така ставаш
младеж, който заслужава любов, и старец, който изпитва любов и комуто отговорят с любов и на когото си поверяват сина да го учи и си дават дъщерите и при когото младите хора ходят дори ако така се случи, че той обучава на сметище. Дано да не става! Всяка крайност се случва по човешки подтик, но тя самата е почти нещо нечовешко.


БЕЛЕЖКИ

За бледите и необутите говоря.” – Аристофан, Облаци, ст.103.

плащове от палестрата – става дума за връхната дреха, химатиона в Гърция и тогата в Рим; упражняващите се на спортните площадки (палестри) мъже ги струпвали на определено място.

беседите на Ксенократ – Ксенократ (396-314 пр.Хр.) е философ, приемник на Спевсип в Академията, ръководил школата след него. Полемон е ученик на Ксенократ. Случилото се е разказано у Диоген Лаерций, Животът на философите IV, 16.

долната дреха – т.нар. tribon при гърците и туниката при римляните.


Коментари по темата
Е, добре, Веселина. Благодарение на Епиктет и нашия разговор достигаме до чудесна тема - за крайсловесното в текста. Хайде да се опитаме да говорим нататък и по нея!
Тема № - 118 Коментар № - 7835 Bogdan Bogdanov - 2014-12-02 07:52:30
Така е, професор Богданов, и благодаря за коментара. Направих го, защото колкото и различни гласове да има в един текст, текстът винаги се стреми да замаже някой от тях - както се случва в Дванадесета Питийска ода на Пиндар, посветена на Мидас от Аркопант, победител в състезанието за атлети, откъдето е примерът с Медуза. По стандартния строеж и този текст уж говори за едно, но за да усили това едно, всъщност повече говори за друго, а в самия край - като трето - включва тази малка история за Медуза по между другото. Финалните думи във всеки текст са повече реторика, повече религия, но те имат и нещо друго - способността да излизат навън - и не само да не са митологичен пример, не само да не са текст, а да са нещо, което е почти извън текста, на ръба между него и действителността. В която действителност сме и ние. Това, което е резултат от нашето разбиране - си мисля, че е гласът, който може да се намеси дори в един трактат. Въпреки че, да се намесим в трактат за чистотата е доста трудно - особено когато нечистотата е нещо външно, но може да става и нещо вътрешно. При нас и едното и другото вече са формули само външно, които нямат нищо общо с ръба на текста - те не влизат в онова голямо многозвучие. Мръсният е мръсен. Мръсният по душа е мръсен по душа. И камъни да падат от небето - ние не можем да раздробим и да разгледаме нечистотата така, както я разглежда Епиктет. Ние не сме толкова живописни, затова и аз отклоних темата към други места. Затова и Епиктет е трактатен, кротък и едногласен – за да може казаното от него да трае по-дълго - чак до нас. Затова и моята религия е в друго – в това, че словото има крайсловесни състояния, който проникват в него, че словото върви със съпровождащи го другости и че в словото може да се конструира "ракета носител", която да извежда извън словото - нещо, което става възможно благодарение на многозначността. И никое слово не казва само това, което претендира, че казва. Всяко слово носи всеобщото в себе си. Вътре в самото слово реалността напомня за себе си с приканване да си починем в един или друг прост принцип (Отделно и заедно, 28). Казвам това, не за да втвърдя още повече възгледа, а за да покажа, че гласовете - независимо дали идват отвън и променят текста, или идват от самия текст и излизат навън - приличат на онова външно, което, според Епиктет, може да проникне и във вътрешното. Това е особеното магическо за мен – местата, на които словото се среща с нещо друго, от което може да се прави реалност. Кои текстове днес могат да говорят за чистото и нечистото – научните – медицината, психологията, които са взели от тази трактатност, но те ще пропуснат една част от казаното в диатрибата – няма да могат да направят връзката между себе си – между душата и тялото, между чистотата и красивото, между чистотата и философията – които в текста на Епикет са именно крайсловесните места.

Тема № - 118 Коментар № - 7833 vesselina vassileva - 2014-12-01 15:23:36
Идва ми наум да не отговоря, ама вие сте единственият събеседник, и то образован. А не казвате за кой епиникий става дума. Ами това е текст – нека да е многоглав и многогласен, но е текст, не е митология. Няма всеистория за Атина и Евриала, има тази история, която, увлечена от умозрението, превръщате в самата история на въпроса, а с помощта на Уго Воли и в самата истина за гласа. Това казвам и тук, и в семинара – истините не са всеистини, а са ad hoc в тази ситуация, защото са необходими и поради ситуацията, и поради втвърдените ни възгледи, за които сега ни се отдава случай да разберем, че са някак ad hoc. Нека да не пропускаме случая! В тази ситуация става дума за диатрибата, щом като текстът горе е диатриба на Епиктет.

Което означава, че сериозната работа не е възхищението от “многогласието”, но кроткото му представяне с повече думи, а не само с аналогии и образи. И все пак вие сте изпълнила това представяне в коментара си. Но щом като историята за Атина и Евриала ви е запленила, направете и това - дайте си сметка защо сте въздигнала тази история във всеистина и сте направила от нея малка религия. Това е нужно, ако текстът не е само от някого, ами е резултат и от нашето разбиране. Или за вас разбирането завършва с възхитата и увличането и на други и те да изпитат същото? За мен то само започва с това.
Тема № - 118 Коментар № - 7831 Bogdan Bogdanov - 2014-12-01 08:55:16
Примерът за Евриала е много специален за мен, професор Богданов - и наистина го казах набързо и за финал - но представете си. Тя плаче тъжна - нещо между стон и писък. Атина изчаква да свърши историята си - спасяването на Персей, и след като това приключва, този сюжет, тя изплита от флейтата мелодия и сложна и красива - т.е. нова история. Прави го, когато едното от задълженията й, от комуникацията й с един герой свършва - тогава тя се връща към другата история, чула е плача на Евриала, не го е забравила, връща се към него, взима го, интерпретира го по свой начин, вплита го в нещо свое - прави друга история - която не оставя при себе си - ами го дава, заедно с флейтата, на хората. Дискурс. Оттук насетне мелодията наистина ще е многоглава, и то не заради косите-змии. По продължението на тази история, успоредно тече и друга линия - това, че от тъжна се превръща в щастие - така както става с повечето неща в живота – казва епиникият. Така създаването на тази мелодия - започва от граите, които гледали с едно око и яли с един зъб, извлича се от горгоните – една смъртна и две безсмъртни, които напротив - отличавали се с прекален поглед, и достига до грациите, в чиито градини расте тръстиката, от която се прави флейтата, през която преминава тази многоглава мелодия. И граите, и горгоните, и грациите са многосъставни. Такава преходност сякаш освен в сюжетите, има и в жанровете – дължаща се именно на разбирането, на гласовете, на онова, че всеки трактат бива потенциално заплашен от глас, който тутакси веднага може да го превърне в любовен роман. Гласът може да върне назад – при диалозите на Платон, или – да отправи напред, още преди любовния роман, там, където говоренето от един осъзнава йерархията на този свят и съставя едногласието от монолози, но и от диалози – а ако не може да се справи с това – тутакси веднага разделя героя на две – и го прави. Зная, че звуча малко шизофренично с тези гласове, но сигурно заради трактатността - при Епиктет гласовете се виждат много хубаво: ако по принцип си мълчиш, ще те пуснат в заседателната зала, но ако ще кажеш нещо друго - то тогава, ще трябва да се реши как този глас да бъде спрян. Трактатите са осъзнавали силата на гласа. Докато четях новия том на "Градината с розите" попаднах на един текст на Уго Воли, който казва следното: "Някой от вас отваря уста и с известно усилие на дъха, с участието на езика, устните и гласните струни придава вълнообразни вибрации на въздуха с различно налягане и честота. До тук нищо специално, тъй като същият ефект предизвиква и вятърът с листата, планинският поток, всяка движеща се машина… Ако някой извика „огън” ще ме накара да избягам, ако някой ми каже „браво!” ще се усмихна. Ако звуците, които произнасям в момента или по-скоро мастилените петна върху бяла хартия, която държите (писменият текст) – са добре подредени, ще ви накарам да мислите... С активността на моите дробове и на моето гърло бих променил вашето душевно състояние. Не е ли чудо това!" Гласът е нещо абсолютно телесно - обаче не е, защото тялото, подобно на тялото на текста, както се казва в „Старогръцката литература“ - е набор от комуникативни ситуации, които посредством разбирането водят до случване, и до правене на свят – нещо също толкова реално, колкото и тялото, но и надхвърляне на това тяло.

Сложих митологичния пример и заради друго – защото митологията винаги е общуване между два свята, нещо, което колкото и да се старае да прикрие – прави и Аристотел – иска да създаде наука, но дава примери от литературата, иска да покаже отделните хора, които са извън обществото като животни, но като животни ги показва и вътре в общността. В този ред на мисли – дали гласът, гласовете, идват, за да направят разногласие и многогласие, или напротив – единогласие. Дали гласът, нагласата и съгласуването имат нещо общо?
Тема № - 118 Коментар № - 7830 vesselina vassileva - 2014-11-30 14:48:48
Реторично силно и дори с митологичен пример сте представила, Веселина, дългия ред на по-чистите жанрове в старогръцката словесност, додето не се е достигнало до наистина polykefalos-овия nomos на диатрибата. Като сте преминала към разбирането и примера с Евриала обаче, е трябвало да подчините и него на това многоглавие-многогласие. На нас ни се струва, че когато разбираме нещо, разбираме него, като го съкращаваме до същността му. Но същността е само един от повечето знаци, които го означават. Това разбирано нещо е поне двусмислово или, ако кажем същото с образите на главата и гласа, поне двуглаво и двугласно.

Колкото до неоцеляването на текстовете на Старата Стоа, освен на случайността то се дължи вероятно и на това, че тези текстове са били истински трактати, тоест единогласия. Докато достигналите до нас съчинения на Аристотел са обикновено неизпълнени докрай единогласия. Аристотеловият стремеж към всеобхватност е направил от тях и скици-обаждания и на други гласове и в този смисъл и партитури за евентуални симфонии-диатриби.
Тема № - 118 Коментар № - 7828 Bogdan Bogdanov - 2014-11-27 09:37:53
Благодаря за отговора, професор Богданов, няма нищо случайно в наричането на беседите - ако ги бяхте нарекъл диатриби веднага, нямаше да мога да чуя гласовете на самата диатрибата, която се познава по това, че винаги е така разножанрова и разноречива.

До този коментар за мен диатрибата беше вододелният жанр в старогръцката литература, защото тя бележи мястото, в което гласът сякаш се преобръща. Преди диатрибата гласовете са били по-склонни да излизат навън без страх, че ще се загубят, след диатрибата гласовете започват да се прибират навътре. Но не за да замълчат, а за да продължат да променят и правят.

И преди съм си мислела, че диатрибата не е точно жанр, че е нещо по-голямо, но благодарение на този коментар си представих защо. Ако епосът носи течението на първата устност – устната словестност, ако вторичната писмена устност е тази на реторичния стил, то диатрибата е третата устност – онази, която може да промени и устното, и писменото. Затова си мисля, че и изчезването на текстовете на Старата стоа не е нещо случайно – нещо са направили, в нещо са се превърнали.

Днес, докато четях коментара, си мислих как дори докато четем един фиксиран текст, ние го изменяме, това е разбирането, но то се дължи на гласовете. Самото разбиране е глас. Точно като в онази история за Евриала и песента, която от плача й прави Атина, след като спасява Персей, изобретявайки и флейтата, и наричайки я многоглава. Именно тази песен-мелодия-направена само от гласове – без думи – променя цялата предна победна история, променя разказа, променя реферирането. В системата за устността още не съм подредила епиникия – който също не е само жанр и който може би е обратното на диатрибата, със своя polykefalos nomos, който и диатрибата ползва.

Ще спра нарочно и аз, и ще издам голямата хубава новина, която още никой не знае, но която безспорно е свързана с гласовете. Готова е новата книга на професор Богданов, направена от издателство Жанет 45 - „ТЕКСТ, ГОВОРЕНЕ И РАЗБИРАНЕ“, така че – ще има какво да се чете! И да е честита!
Тема № - 118 Коментар № - 7827 vesselina vassileva - 2014-11-26 01:05:29
Два са силните въпроса в коментара ви, Веселина – за беседата и за гласа. Първият въпрос е по-лесен. Аз първоначално избрах да нарека тези глави в четирите книги на Ариан за преподаваното от Епиктет, достигнали до нас, “беседи”. Това обаче е неточно. В тези беседи наистина има дълги пасажи, в които се излагат принципи. Изложението е рационално подредено, особено когато става дума за логика и логически принципи. Стоиците са и създателите на термина “логика”. Те са Зенон, основателят на школата, и толкова често цитираният от Епиктет Хризип. Аристотел преди тях, създателят на логиката, я нарича с друго име - “аналитика”.

Епиктетовото изложение обаче е винаги и събеседване с някого, то е и диалог. И външен, защото почти винаги някой се назидава, но също и вътрешен диалог със себе си. Оттук и последствието, че външното разговаряне е и вътрешно разговаряне. Та затова то се нарича на старогръцки “диатриба” (diatribe). Което ме накара да се откажа от “беседа”. Вече наричам тези беседи с по-доброто им оригинално име - диатриби. Обяснил съм го в предишната си книга и ще го обясня наново при издаването на преведените на български Епиктетовите диатриби, което предстои. Днес диатриба означава на гръцки “дисертация”, но думата пази и този смисъл, който обсъждате в коментара си – вътрешно-външен диалог-монолог.

Там е и въпросът – между кого и кого става този диалог в плана на стоическото “себе си”? Става между един “аз”, овладял разума на природата, и едно “себе си”, което се обърква от своите представи и трябва да се насочи правилно. Затова и в една от главите на първата книга Епиктет твърди, че логиката е инструмент на етиката и е по същество етика. Диатрибата се поражда не от диалога с друг или със себе си, а от нуждата принципът да се прилага. Което означава да се разбере как този принцип се отнася към някакво конкретно. Това поражда голямото колебание в стоицизма между следните две възможности.

Първата е дали разумното е в света и трябва само да се разбере. Оттук следва платоническият завой в стоицизма – разумното е в света, доколкото е в бога, създател и устроител и на света, и на човека. Втората възможност е разумното да не е в света, а в човешкия разум, който трябва да се справи с хаоса на материалното. Нямаме текстовете на старата стоа и само предполагаме, че в нея се е прекалявало с този номинализъм. При Епиктет той е вече повлиян от реализма и есенциализма и на Платон, а и на компромисния вариант у Аристотел. Ние също сме изправени пред този въпрос – какво в нашия разум е същото като във външния природен ред и какво в него е различно и само му прилича, но не го повтаря.

А сега по-кратко за по-мъчното за изказване – за гласа. Гласът, тази двойност! Защото е нещо телесно, но все пак е само екстрат от него, което звучи и се чува. А когато е и учленено слово, то и се отнася и учленено към някакво външно, към което и реферира, означавайки го като то, но и построявайки го, защото никога не става дума за цялото външно, а за именно това, което е, но и което трябва да бъде такова, тъй като навън то не е точно то.

Самият глас идва от инструмента на гласните струни – често хрипкав, неясен, писклив и какво ли не още и грозно, и красиво. Но ако се добави и гласът на инструмент, а и на повече инструменти, чиито гласове се приплитат с човешкия глас,а и на повече човешки гласове, какво усложнение с хармония-дисхармония се получава, а и с преобразуване на тази хармония-дисхармония в мелодия, в която освен хармонията-мелодия е насложен и редът на някакви твърдения-отнасяния към нещо, които го озачават и същевременно правят. Пеейки и свирейки ние сочим по особен начин и правим някакъв свят.

Нарочно не продължавам, Веселина, за да можем да продължим в други казвания и на нас, а и на други. Да закачим за тях и казаното от Ив-Андре за музикално красивото, а и похвалата на Дидро за него, поднесено ни за публикуване в чест на Райна Кабаиванска от Лидия Денкова! Благодаря ви за коментара!

Тема № - 118 Коментар № - 7826 Bogdan Bogdanov - 2014-11-25 09:42:40
Все още ми се иска да се върна първо към текста на Епиктет за самотата, защото в него, още в самото начало, се отваря темата за една по-обща картина, каквито са и моделите за реалност, а чрез тяхното по-общо и по-високо, и по-високото на отделния човек, който е по-близо до Бога и философското слово и е един вид израстване над множеството, но не като откъсване, а така както настоящето е по-друго от миналото, защото го носи в себе си, и философското слово е по-важно от самия философ, който пък е по-друг от редовия човек така, че текстът на Епиктет оставя усещането, че редовият човек и философът са двете страни, които се съдържат във всяко човешко същество или в човешкото въобще. Наличието или липсата на такава по-обща картина Епиктет показва по най-различни начини, но най-добре чрез това, че човек, когато е сам, може да не е самотен – разширявайки неговото отделно до едно по-високо и по-множествено състояние-модел-възможност, или че човек и сред много хора може да е самотен, и именно тогава може да му се навреди, защото му липсва именно онзи по-висок свят-модел.

Всичко това ме кара да си мисля, дали беседите на Епиктет не са били първо беседи към себе си – заради всичките преминавания от конкретното към общото, от човека като тяло („зърването на човек“ е когато другият стои пред теб) към човека като комуникация и като възможност да съществува в твоя свят, дори когато не стои пред теб („полезният човек“ – който продължава да присъства и когато не го виждаш).

Четейки коментарите, които си размениха cbazil и професор Богданов – в текста на Епиктет ми се привидя и друго - по отношение на страха от смъртта: Епиктет е повече на страната на живота, отколкото на смъртта. Епиктет се намира в едно време, в което, от една страна, се чувства отстъпът от онова Платоново божествено, при което зърването на човека може да припомни зърването на божественото и връзката, комуникацията, онзи по-висок план, да се събудят само от това, а от друга – все още не е настъпило Свети Августиновото говорене в себе си с другия, който е Бог. Така Епиктет си има едно място във времето, в което всичко онова, което казва, е повече свързано с живота и не животът е просто фрагмент в едно по-дълго друго съществуване, а сякаш смъртта е фрагмент в едно по-дълго живеене.

В текста за самотата теорията за смъртта е такава – тя подкопава онова, което знаем от „Държавата“, защото „колкото огън е имало в теб, отива в огъня, колкото земя, в земята, колкото вода във водата“, но още не се е превърнало в по-страшното, останало и до днес „прах при прахта, пепел при пепелта“ – и самостоятелно рисува един обменящ се живот, с особено дълго отделно и общо, които се обменят, които са еволюция, които са като обмяната между значението и смисъла.

И така – от една страна, въпросите ми, свързани с текста, са по отношение на живота и живото в текстовете на Епиктет и това, че за него смъртта не е нещо плашещо, защото животът е онова, което продължава и не спира, а от друга – беседата, създадена за пред много хора или за пред себе си? И как Епиктет прави прехода между тези две публики в словото си? Предполагам, че всичките ми въпроси произлизат от непознаването на контекста, но с всеки публикуван текст все повече си мисля за примерността в беседите и за това, че тези текстове ползват такъв механизъм, че излизайки извънконтекста си (бил той времето, по което е живял Епиктет, или неговото собствено вътрешно време) да могат да бъдат като писани и за нас.

Но може да има и една друга причина – да звучат така не заради това, че самите те са снабдени с примери вътре в текста, а заради това, че са създадени като беседи за себе си, тяхната примерност идва не толкова от примерите вътре в тях, ами от съвпадането на автор-читател. Именно това може да е причината текстовете на Епиктет моментално и почти буквално да звучат като пример за нас. Което означава, че има различни примерности – и тази, за която си мисля, приличаща буквално на открадване на готов модел за реалност, както е при ползването на едно говорене към себе си – може много да прилича на кратките квалификации, които носят тежки истини – но не е, защото човекът, който е сам може да не е самотен. Така примерността на текстовете към себе си е по-различна от онази литературна примерност, която чрез чуждия опит в текста, показан като пример, може да носи истина за повече отделни хора в общото си. В другата - отвъдлитературна примерност примерите сякаш излизат от текста, защото освен в текста, те вече са и в съзнанието на един разбиращ, който съвпада с автора, а оттам - и в съзнанието на следващите разбиращи. По този начин се получава една съвпадаща примерност. Има и трета примерност обаче, за която в последно време чувам професор Богданов да говори. Тя по-скоро е обратното и бележи несъвпадането на примерностите. Когато казваме, че разбираме едно нещо – казва проф. Богданов – ние най-много да го снабдим и с пример, обаче това не е правилно – защото трябва да го кажем по-дълго, а в този случай – външният пример, този, който използваме във всекидневното говорене, има до някаква степен функцията на кратка квалификация.

Дали може да съществува тази няколкостепенна примерност: от една страна - литературната примерност, от друга страна - съвпадащата примерност на моделите за реалност, от трета страна - несъвпадащата примерност на всекидневното говорене?

Объркаността обаче идва от това, че дори и да са били беседи към себе си – беседите все пак са достигнали до нас като същински беседи. Защо с тях се е случило така? Според мен – за Епиктет – смъртта означава още едно нещо - ако гласът не излезе към телесното и остане във вътрешното. Епиктет буквално рисува още преди Леонардо да Винчи – златното сечение на човека: човекът е общностно същество и контактува и общува, но е редно да се подготви и да бъде достатъчно сам и да съжителства със самия себе си. Сравнявайки човека, не с какво да е, а със Зевс и неговата уредба, Епиктет изгражда един вертикал, за който общото не идва от онова, което стои по-долу и е множествено спрямо отделния човек, а от общото, което стои и над отделните неща, събрани в общо, и над самото отделно, което може да се свързва или да остава само – като прави и един темпорален хоризонтал – минало-настояще – говорейки за това как сме възприемали случващото се по-рано, а как го възприемаме сега.

Но дали тези неща ги е направил целенасочено – или са случайност в текста, дали можем да отнесем човешкото-божествено към миналото-сегашно? Едно е сигурно – можем да получим представа за по-цял свят. Още повече, когато в сравняванията на Епиктет вертикалът се вижда и по друг начин - отделният човек, първо прераства в Бог, после се преобразува във философ, и то не точно във философ – а в словото на философа, за което Епиктет казва, че може да ни помогне в случаите, в които, хоризонталът се придвижва по друг начин - войната може да се преобразува в корабокрушение, но и в любов.

Словото на философите обещава да предостави мир и да ни спаси от любовта. Във вертикала, онова, което е най-невертикално е словото на философите, а в хоризонтала, онова, което е най-вертикално е любовта – и именно в тези чужди на парадигмите си места се случва пресичането.

В по-миналия текст за свободата професор Богданов ме попита дали виждам, че гласът е като че ли най-същественото от намаленото „себе си“ – самият смисъл, но че като нещо телесно – може да излезе навън, може да се променя, може да спре. Мелодията в музиката е като мисленето-говорене спрямо онова говорене, което можем да кажем с мелодия, или на себе си, но никога не бихме произнесли на глас сред други гласове. А не е ли именно излизането на този вътрешен глас към неговата телесност, на тези продължаващи в спирането на мелодията думи – беседата, професор Богданов?

Съвършенството, което дава вътрешният глас, а също и онова, което си казваме на ум, Епиктет го свързва и със смъртта – Вселенското е равно на смъртта, ако гласът не излезе към телесното и остане във вътрешното и ако говоренето към себе си не се превърне в беседа.


***
Съвсем по-хубав е новият текст – още докато четях началото, се сетих за едно любимо стихотворение-лозунг, което много му приляга – и ще го споделя тук, защото би се харесало и на Епиктет:

Мечката се мие плиска,
Във рекичката сребриста,
Има ли за тебе пречка,
Да постъпваш като мечка.

Текстът на Епиктет обаче не е такъв – каква е душата, какво е тялото и отделно от тях, каква е човешката същност, невъзможна да бъде съвсем чиста поради многото материя, примесена по нея. Когато говори за примесена материя, Платон говори за призраци, а Епиктет за нечистота в буквалния смисъл. Пак имаме делението на душа и тяло, пак имаме констатацията както в текста за самотата – че неблагополучието се дължи на собствения ни възглед, тук нечистотата на душата се дължи на нейните негодни преценки. Но онова, което първо ми хареса е, че нечистотата е нещо външно и добавено, но когато е следствие от липсата на грижа, тя става нещо вътрешно.(спомних си за любимото място на проф. Богданов от „Федон“ – „когато нещо не се назовава добре, грешката е не само спрямо езика, тя влече някаква вреда и на душите.“) И Сократ, който рядко се къпел, чистотата му имала сила за дълго. Подобно на говоренето „към себе си“ и говоренето „навън“ скрива и извежда чистото или нечистото, които спрямо това дали са вън или вътре – се и променят, и придобиват или изгубват стойност – едно за сметка на друго. Красивото не може да се търси вън, може да се търси в разума, но може и да се търси в една школа като тази на Ксенократ, а също и във външния глас на беседите.

В коментара си професор Богданов е казал, че замърсяването е тръгване на едно нещо по пътя, по който то престава да бъде то, но и че може да бъде обратното. Аз, често пъти, когато слушам глупости, после казвам, че трябва да си изчистя мозъка – от една страна, защото мозъкът е скрит, но когато трябва да си го изчистиш – си представяш директно органа-мозък и по някакъв начин чистенето на мозъка (на оголения мозък) боли, а от друга – съвременна – мозъкът е като един десктоп, от който трябва да махнеш ненужните файлове, за да освободиш място за по-важни неща и да го подредиш. Мозъкът може да се чисти и от хора, може да се чисти и от себе си. Не зная как е постъпвал Епиктет, но той казва „живей си сам и си мириши на себе си“ – укорително, а в нашата хипермодерна епоха – това би било много хубаво – има толкова хубави балсами за тяло - любимият розов балсам за тяло на Шанел, или на Живанши, балсами, миришещи на праскова, на шоколад, на амарето – или просто на чисто – и нито един балсам за душата. Обаче има такава фраза – „ето това нещо е балсам за душата“. Кое нещо обаче е балсам за душата?

Излизането на гласа от „себе си“, когато някой друг го чува?

p.s. Прието е да се извиня за дългия си коментар. Съзнавам, че говоренето към себе си идва една идея след Епиктет, но си мисля, че все пак той се е борил с него и така, както не е избрал отвъдното божествено – не е избрал и оставането в говоренето към себе си. Четейки текстовете на Епиктет си представих спиралата, която той прави – преминавайки от отделното към общото, от другото към своето, от тялото към разума, от мръсното към чистото - и най-вече от говоренето в себе си към говоренето като глас навън, сигурно създавайки жанра на беседата. Затова коментарът ми е дълъг.
Тема № - 118 Коментар № - 7825 vesselina vassileva - 2014-11-24 14:05:54
Виждам, че не се коментира, опитвам се да разбера защо. Основанията, естествено, са повече. Има едно, за което повдигам дума. То е, че чистотата, която е практическо човешко изискване, всаждано с възпитание и постигано чрез навици, е нещо очевидно в човешката среда и не се нуждае от коментиране. На тази очевидност служи и тавтологията “чистотата е чистота”. Нашият практически разум постоянно се опира на такива тавтологии-ясни аргументи, подкрепени от нашите навици и доверието ни и в самите неща, а и в думите, с които те се наричат. Човешкото всекидневие е низ от полезни неща-дела, които трябва да се вършат, а не да се поставят под въпрос.

Да, но не само поотделно, а и вкупом те са нещо положително, защото са дела, а не обсъждания, които стават с думи. Има и предписание – дела, а не думи. Щеше да е добре, ако думите бяха само думи, а делата само дела. Но, първо, едните проникват в другите и, второ, самите думи, а и техните значения проникват едно в друго. Затова и правилата на инструменталния разум са полезни в практическата среда. Понеже тази среда е с неясни граници и се смесва със средата, в която е валиден самият разум, тези полезни практически правила нямат абсолютна стойност. Чистототата е нещо полезно, след като предпазва от болести, но добре знаем, че има и чистота, която води до болести.

С това започва и Епиктет, макар и само в посоката на положителното и ценното – чистотата има различни проявления, някои са ред и разум, те трябва да се нарекат и с други думи, защото са и други неща. И още по-сложното – чистотата е знак и за други неща, с които тя е свързана. Има обаче и неща, с които тя не е свързана, а някой я свързва. И по-нататък – едно е самата чистота, а друго конретното чисто. При опита да се каже какво е то може да се тръгне по различни пътища.

В ситуацията на този разговор Епиктет е тръгнал по пътя на типичното за човека без никакво съмнение, че има човешка природа, която е смес от материя и значи от принципно мръсно и от принципно чистото на разума, който сродява човека с боговете. Затова и човекът трябва да се стреми към чистотото на разума. Чистоплътността (to katharion) e, така да се каже, “мръсната” чистота на тялото. Въз основа на това Епиктет назидава своя нечистоплътен събеседник, отишъл при него, за да стане философ. Да, но ние не сме задоволени от средствата за чистота, с които разполага онова време.

Особено смущава мълчаливата препоръка, когато на човек му тече носът, да си послужва дискретно с ръцете. Това е достатъчно, за да се усмихнем, да престанаем да четем и да се пъхнем в самочувствието, че като съвременни хора сме много по-напред. По-съществено е, че правйки това, няма да си дадем сметка, че “аз” не е “ние” и че спираме дотук и за да се заемем с нещо друго полезно. А бихме могли да не се скриваме зад “ние” и да постъпим умно и по друг начин – като отидем и по-нататък в това разсъждение.

Тази беседа е продължила по пътя на назидаването и добрата амбиция, че философът, който само изглежда външно немарлив, всъщност държи на чистототата и се грижи за тялото си, защото има работа с хора, които не бива да отблъсква, а и защото идващата от боговете чистота е израз не на друго, а на собствено божественото на разума. Та тази беседа се е случила по този начин. Аз мога да я отхвърля изцяло, мога да не приема аргумента за божието разумно, изразено и като чисто, но мога и да продължа, като добавя ето какво, което частично би било в нейния дух.

Че чистото и чистотата имат и следната ментално-рационална стойност – представляват отделяне на едно от друго, освобождаване на нещо от налитащото го, което прави от него да се променя и да не бъде същото. Замърсяването е тръгване на едно нещо по пътя, по който то престава да бъде то. Чистенето е един вид връщане към нещото. Е, може да се цени и обратното, не само да се допуска, ами да се поддържа смесването и преобразуването в друго.

Та това добавям, което според мен е в духа на беседата - свързвам чистото с рационалното. Правя го, разбира се, по рефлексивен начин, а не като случваща се беседа, въпреки че в нашия случай тя е все пак налице в евентуалния по-дълъг текст на разговарянето. Някой може да прочете и да реагира на казаното с друга рефлексия, която, закачена за текста на Епиктет и моята рефлексия, ще породи и този по-дълъг текст.
Тема № - 118 Коментар № - 7822 Bogdan Bogdanov - 2014-11-13 11:51:19
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 5213

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 51285

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 5431

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 8290

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 15387

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 10228

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 7743

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 10438

 «УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ТЕКСТА» НА РОЛАН БАРТ КАТО ФИЛОСОФИЯ. Богдан Богданов
Коментари: 7 Прочитания: 26230

 ЗА РАЦИОНАЛНОТО И ИРАЦИОНАЛНОТО. Богдан Богданов
Коментари: 1 Прочитания: 10396

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA