БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

Възгледите на един освободен роб за свободата
Георги Гочев

През 1897 г. в Пловдив излиза извънредна книжка на списание „Цвят“, съдържаща избрани мисли от античния философ Епиктет. Преводът, както се посочва на корицата, е от руски език, вероятно от втория руски превод на Епиктетовия „Наръчник“, публикуван през 1891 г. в Санкт Петербург. Българският преводач се е подписал под превода с едно име – Богдан, считано от историците за литературен псевдоним на тогавашния Пловдивски митрополит Натанаил. Но защо този вече 76 годишен мъж, участвал в Църковните борби и освободителното движение, избира думите на един езически философ като нравствен образец за българските младежи, към които е адресирано списанието?

Може би играе роля личният му избор: Натанаил, който през 1852 г. пише един любопитен памфлет със заглавие „Приятелско писмо от българина към гърка“, не крие симпатиите си към елинската култура, пък и мястото, на което е призван да служи, е такова – Пловдив, в който елинофилството е не просто идеология, но и всекидневие. Може би обаче е въпрос и на интелектуална мода, идваща от Изток: руският царизъм оглежда себе си в римското имперско величие, присвоявайки и неговата своеобразна съвест в лицето на стоицизма; така, само за няколко години в началото на 90-те, излизат на руски език и превод на Епиктет, и два пълни превода на Марк Аврелий, и преводи на избрани писма от Сенека. Може би, най-сетне, е въпрос и на обществената атмосфера, в която Натанаил трябва да се грижи за духа на своите сънародници. Минали са двадесет години от Освобождението – достатъчно време, в което едно ново поколение расте с разбирането, че свободата не е само политически и социален въпрос, но и вътрешна нагласа. Надали има по-подходящ глас, способен да изрази това разбиране, от гласа на Епиктет: човек, в чиято лична история е налице и този факт, че от роб става свободен.

За живота му знаем малко и то предимно от собствените му съчинения. Роден е някъде между 50-60 г. в Хиераполис, в древната област Фригия, днес в територията на югозападна Турция. Името му означава букв. „купен“ или „придобит“, но не знаем дали е роден като роб, или е станал такъв. Придобит е от освободения роб, секретар и приближен на Нерон – Епафродит. Той го води в Рим и запознава с дворцовия живот. Християнските автори твърдят, че Епафродит е строг и гневлив господар, който в пристъп на ярост осакатява крака на Епиктет. Вярно или не, именно Епафродит го изпраща да учи при стоическия философ Музоний Руф и скоро след това го освобождава. Може би този преход в живота на Епиктет се случва, когато той е на 25-30 години. През 95 г. трябва да напусне Рим: било защото император Домициан изгонва всички философи от Италия, било защото предишният му господар Епафродит, с когото навярно остава свързан, изпада в немилост и е убит по заповед на императора, който го обвинява, че е помогнал на Нерон да се самоубие. Тъй или иначе, Епиктет напуска Рим и се заселва в Никополис в Северозападна Гърция. Градът, основан от Август след победата срещу Марк Антоний при близкия Акциум, процъфтява, за което способства и доброто му местоположение: намира се на пътя между Гърция и Италия. Там Епиктет основава философска школа, в която преподава принципите на стоицизма. Не знаем как е организирана школата, но по всяка вероятност при Епиктет се отива по-скоро като при учител-мъдрец, от когото се търси препоръка и съвет, отколкото за цялостно обучение. Все пак около него има и по-близък кръг от слушатели и ученици. Един от участниците в този кръг – Ариан, си води записки по беседите на Епиктет, а някой друг, на когото той ги е предоставил, ги издава. Епиктет умира някъде около 135 г., като според едно сведение преди смъртта си осиновява дете и взема жена, която да се грижи за него. От учението му оцеляват две книги, записани от Ариан: „Наръчник“ и „Диатриби“ (или „Беседи“) в четири части.

Светът на Епиктет прилича по немалко неща на нашия. За пръв път върху едно голямо пространство от Индия до Испания се преживява нещо като глобализация – благодарение на римските пътища, римското право и унифицирания облик на римските градове. От друга страна, това общо културно пространство е и достатъчно динамично и различно в различните си части; пред отделния човек се появява възможност да пътува, опознава и приема различни влияния. Именно това правят огромен брой свободни в тази епоха: пътуват. Едни виждат свят като войници в римската армия, други обаче пътуват за удоволствие. Появяват се феномени, свързани с бягството от всекидневието – вилата, излетът, екскурзията до природна или културна забележителност. Не само добрите пътища обаче способстват за това; способства го и самата обществена конвенция. Човек вече не се преживява като тясно свързан с родното си място и като гражданин все по-рядко участва пряко в неговото управление, поверено на обучени администратори и писари, голяма част от които роби или освободени роби (т.нар. либертини). Макар че понятието „космополит“ се изковава много преди II в. – още по времето на Александър Велики, именно в епохата на Епиктет то започва да обозначава един начин на живот, практикуван от всички – от императора до простолюдието. Домициан е един от първите императори, който управлява Рим, почти без да стъпва в столичния град. Същото правят Адриан и Марк Аврелий, които са постоянно на път. Гражданинът на римската държава пътува, дори когато е принуден да стои на едно място. Една тоалетна с форма на колесница, открита в термите на Каракала, обобщава красноречиво подвижния дух на онази епоха.

Тази подвижност обаче не е насочена само навън. Някои, като Епиктет и Марк Аврелий, говорят вече и за едно друго пътуване – към себе си. Но докато Марк Аврелий се оттегля в мислите си, пътувайки из римските провинции, то Епиктет, на когото императорът се възхищава, не пътува никъде. Той приема. Именно това представляват голяма част от философските беседи в съчинението „Диатриби“: отговорите, които Епиктет дава на посетители, дошли при него с въпрос. Част от тези хора и техните въпроси навярно са реални, част от тях обаче са фиктивните лица на самия философ, който разговаря със себе си. Но все едно, общата тема на тези разговори е почти винаги една и съща: някой се колебае за извършването на нещо. Тази тема е напълно обяснима за нас: разширеният свят означава множество възможности и затруднения пред избора. Означава обаче и много голям брой хора, с които отделният човек трябва да общува, да се сравнява и съревновава. Появява се проблемът за личната идентичност, въпросът кой съм, на кого искам да приличам, щастлив ли съм с това, което правя. Тези въпроси, които Епиктет разисква, звучат съвременно, както съвременна изглежда и неговата роля. Философ-мъдрец, той е и нещо като психоаналитик, изпреварил с много столетия психоанализата. Защото какво прави по същество Епиктет? Разговаря с хора, страдащи от своите представи, помагайки им да разберат мотивите, които ги пораждат. По подобие на Фройд, и той борави с обяснителни схеми, с някакъв модел за човек и човешка психика. Външната разлика в метода е тази, че говори предимно Епиктет; той не стои невидим и мълчалив зад креслото на своя посетител; своеобразната анализа е повече урок-лекция, насочена към незнаещ, отколкото същинска беседа. Философията в нея надделява над терапевтичната грижа.

Тази форма на философстване се наричала diatribe, букв. „разговор“, „беседа“. Исторически тя се свързва със Сократовото събеседване, което познаваме от диалозите на Платон, както и със свободната улична беседа на философите киници, които и по времето на Епиктет обикаляли от град на град. Именно тези двама философи Епиктет счита за свои образци: Сократ и киника Диоген. Но освен традиционна форма, диатрибата, която Епиктет практикува по образеца на Сократ и Диоген, представлява и смислова рамка на неговите философски разговори. Нейният смисъл, независимо от темата, изглежда е този: научаването представлява разговаряне между знаещ и незнаещ. Това разбиране е съвсем в духа на Сократ, но все пак Епиктет има собствен глас. Сравнен с благия и търпелив тон на атинянина, този на стоическия философ е далеч по-остър, язвителен, непримирим. Може би въпрос на личен характер и съдба, но в тази непримиримост, която на моменти е твърде сурова и отблъскваща, сякаш се съдържа и друго по-общо. За разлика от Сократ, който все пак вярва, че истина има и тя е постижима дори и в разговора с по-обикновен човек, Епиктет, изглежда в съзвучие с цялата си епоха, е доста по-скептичен. Като че ли неговият стремеж не е достигането до истина; стремежът му е да се отхвърлят погрешните мнения и заблуди. Оттам и това усещане, че разговорите му приличат на разголване. Въпросът, който го вълнува, не е толкова какво е човекът, каква е неговата същност, неговата идея-образец, а какво у него си струва и какво не. Диатрибата е един вид систематично понижаване и отхвърляне на нещата, които не си заслужават, както и подготовка за приближаване до онези, които си заслужават. Като антропология тя е анализа и нещо като терапевтичен метод, а като анализа и терапевтичен метод представлява разбор, проверка и отхвърляне на човешките представи.

Та какво у човека си струва, пита Епиктет. Със сигурност не тялото, наричано навсякъде по един презрителен начин „телце“. Човекът, който се отъждествява с тялото си, е наречен достатъчно ярко на едно място в „Диатрибите“: „труп и половин литър кръв“. Със сигурност не и имуществото, което е по-скоро източник на проблеми, отколкото на удоволствия и сила. Симптоматичен е примерът с крадеца, който задига хубава дреха, оставена да се проветрява на прозореца. „Ами да не си искал да имаш хубава дреха“, коментира простичко Епиктет. „Крадецът иска същото като теб, няма какво да му се сърдиш“. Тогава какво – човешкото общество ли? Може би заради самата епоха, в която човекът е все повече сам по себе си, но представата за общество е някак замъглена у Епиктет. Като че ли тя се свежда до императорския двор – и той обаче долавян като фон в разговорите с ласкатели и амбициозни люде. Липсва градът, който присъства толкова отчетливо в разговорите на Сократ, и доколкото изобщо е видян като гражданин, човекът е по-скоро поданик, който изпитва тези две типични чувства: зависимост и страх. Освобождаването от тях обаче не е чрез социално действие срещу потисник, свободата не е нещо, което се извоюва спрямо другите, от които си зависим. Освобождаването от страх и зависимост, постоянно повтаря Епиктет, е вътрешно действие, свързано с правилното използване на най-ценното у човека: неговия свободен избор. Свободата е вътрешна работа, нагласа, а не обективен социален факт. Същото и е със щастието: то не зависи от нещо, което може да се изгуби; единственото, от което зависи, е свободният ни избор.

Зад това понятие стои старият философски термин proairesis. Буквалното му значение е „предварително направен избор“, „съзнателно решение“. Аристотел го употребява в своята етическа философия, за да подчертае, че добродетелта не е нещо, което човек придобива случайно и несъзнателно; доброто и успешно действие, което води до щастие, трябва да е плод на съзнателния ни избор. При Епиктет голяма част от тези значения за изгубени. Свободният избор, който е синоним на свободата, е за философа по-скоро способността да се казва „не“ на мощните стремежи, желания и представи, които ни заливат. Един вид аскеза, свободният избор се реализира не на полето на действията, а по-скоро върху полето на въздържанието. Умният и свободният прави именно това: изобличава като несъществено онова, към което усеща, че се е устремил, и се въздържа от него. Това изобличаване е по същество словесна битка едно нещо, което е важно, да се преименува на друго, което не е. Умалителни, сравнения, метафори – цялата синонимна мощ на езика е впрегната от Епиктет в тази етическа и словесна борба с човешките представи. По-късно може би най-преданият ученик на Епиктет – Марк Аврелий, ще стане истински майстор в този род преименувания. Какво е печеното месо, пита в едно знаменито място от своите записки императорът-стоик? Труп на риба. Ами прочутото фалернско вино? Сок от грозде. Ами официалната пурпурна дреха? Овча вълна, боядисана с кръв от мида. Ами любовният акт? Търкане на черво и след известен спазъм отделяне от слуз…

Макар че Марк Аврелий е император, тази етика по правило не е адресирана към хора като него, а към по-обикновения човек от голямата маса на тогавашния свят. От благородниците, с които събеседват Платон, Сократ и Аристотел, наистина се очаква да реализират с действия своите качества и добродетели. По-обикновеният човек около Епиктет е друг: от него не се очаква да действа; неговата добродетел е да се въздържа. В този смисъл в идеята за свобода, която внушава Епиктет, има и известна доза несвобода. Да си свободен, настоява философът, означава не само да се откажеш от занимаването с преходни и дребни неща; означава и това да знаеш, че има ред, който не може да се промени: първо в природата, създадена по определен начин от боговете, а после и в обществото, управлявано от императора. Да си свободен, означава да не се бунтуваш срещу неща, които не можеш да промениш, ами да ги приемеш – такива, каквито са. Да си свободен, означава, най-сетне, не просто да разбираш причините за лошото, което ти се случва, ами и един вид да си благодарен на това лошо. Тази позиция сближава Епиктет с християнството и може би тя е основната причина езическият философ да се радва на голям интерес и почит сред християнските автори. В нея обаче се долавя и нещо от битието на самия Епиктет: типичната предпазливост и скептицизъм на бившия роб. Колкото и свободен да се чувства, философът няма как да не е зависим поне малко от ролята, която съдбата му е отредила. В острите му преценки съвсем по човешки се чува и брожението срещу тази роля. Същите разсъждения, изказани от благородника Сенека или императора Марк Аврелий, звучат по съвсем различен начин.

Но все едно, възгледът, че свободата е съзнателно въздържане и определен вид съзнателна несвобода, е голямото откритие на Епиктетовите „Диатриби“. Това именно означава за Епиктет човек да бъде щастлив: да познава ограниченията, в които живее. Първо ограниченията на материалната си среда, която във всеки един момент може да бъде изгубена; второ, ограниченията на собственото си тяло, красиво наречено „най-долна дреха“; и трето, ограниченията на вътрешния си, интелектуален живот, произвеждащ непрестанно огромен брой неистинни представи. Щастлив е онзи, който умее да контролира напора на своите представи, да ги разложи и да стигне до т.нар. предпонятия (prolepseis), т.е. до принципите на нещата, дадени от природата, но изкривени от самото живеене. Оттук и задачите на философията, на диатрибния метод, практикуван от Епиктет: да разложи завладелите ни представи, да достигне до предпонятията и да върне отклонилия се от тях човек в пътя на природата. Но какъв е този природен път като поведение? Една детска ведрина на духа. Когато дойде при теб дете, казва Епиктет, и запляска с ръце, защото е празник, не му казваш да спре, ами пляскаш с него; така и ако не можеш да убедиш някого в нещо, разбери, че е дете и пляскай с ръце като него, а ако не можеш – не казвай нищо. И на друго място: трябва да постъпваш като децата, които играят с цялото си същество, а когато играта ги отегчи, просто излизат от нея и си тръгват.

Поглеждам към превода на онзи първи преводач, който се е подписал скромно като Богдан, чета превода и на съвременния преводач, един друг Богдан – проф. Богдан Богданов, и си мисля, че странните изречение на Епиктет не могат да не ни засегнат. Прекрасно преведени на български, те са и верни. Верни тук и сега. Епиктет се вълнува от същото, от което и ние: как да се чувствам свободен и щастлив в един свят, който от всички страни ме ангажира и сякаш оковава? Това дават „Диатрибите“: метод за редуциране на огромния свят от места, хора и неща до няколко по-важни, с които си заслужава да бъда свързан и в крайна сметка – щастливо несвободен. Дават обаче и друго: интелектуално средство да приемаме несполуката, лошото, слабостта като нещо вродено и естествено за човека, което не зависи винаги от нашия избор. Настроението на този текст не е особено ведро, той няма да успокои, да тушира тревогата ни. Но в една съвременна среда, която е сякаш тиранизирана от идеята, че трябва да сме постоянно щастливи и успешни, Епиктетовият скептицизъм действа по особен начин ободряващо и освобождаващо, кара те да запляскаш с ръце от прочетеното.


Първият превод на Епиктет излиза през 1897 г. в Търговската печатница, Пловдив. През 2000 г. издателство „Кибеа“ издава т.нар. „Наръчник“ (под заглавие „Наръчник на живота“) в превод на Калина Гарелова. Преводът на „Диатрибите“ от Богдан Богданов има две издания: първо през 2015 г. в издателството на НБУ и второ през 2016 г. в издателство „Жанет 45“, Пловдив. Настоящият текст е публикуван http://kultura.bg на 2.11.2018 г.

 


Коментари по темата
Привет, уважаеми доктор Гочев!
Вярно е, съвременната жизнена среда и тъй или иначе напиращият "нео-капиталистически" глобализъм "ни подвеждат" да се стремим към по-развити /по-състоятелни и ПРОИЗВОДИТЕЛНИ в крайна сметка/ модели на щастливо и успешно битие... Слагате фина основа за един дълъг разговор, нека да е диатриба. През киниците и Сократ, Епиктет и Марк Аврелий, та чак до комунистическия "стоицизъм" - Човечеството винаги си е задавало един и същ индивиден и общностен въпрос: "Защо богатият е богат, а аз съм останал беден?" И вторият грандиозен въпрос: "Само богат ли искам да съм, или просто в средата /а и по-долу/, но щастлив и пълен.... Мисля, че Вие, колега Георги, поставяте екзактно модерно-офилософено "судоко" за решаване пред нас. Благодарен съм за възможността да ви чета отново. Известни занаятчийски обстоятелства ме отдалечиха от известно време от досега с в-к "Култура" и портала им. Заетост, за която ще намеря повод да напиша във Форум 2, където светнаха две наситени публикации за архитектурни и арт-художествени постижения на НБУ. Чувствам се "разделен на две", ала много спокоен и радостен.
ПП: Силен колегиален поздрав към уважаемата Веселина Василева! Заради бденията нейни в полза на БогданБогдановия храм и чудесните коментари.

Тема № - 176 Коментар № - 8420 Dekarabah - 2018-11-06 20:25:16
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 424

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 4896

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 13523

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 53767

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 6759

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 9356

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 16273

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 11180

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 9410

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 11819

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA