БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов

Нашите сетива са, разбира се, повече, но тези, които имат утвърдени имена са пет – зрение, слух, обоняние, осезание и вкус. Животът започва с вкуса и осезанието, които са и сродни помежду си, защото вкусът е вътрешното, а осезанието е външното осезание. Към тях двете като друг тип осезание се добавя обонянието. Тези три сетива – вкусът, осезанието и обонянието, са по-нисшето в нашата сетивност, за която по-висшето са зрението и слухът. Ако трябва да характеризираме човешки свят посредством сетивата, той е в основата си зрително-слухов. Но не случайно казвам “ако трябва”. Гледан по-конкретно, нашият свят не е определен само от тези две сетива.

Самото сетивно е първата едра фаза в градежа на нашия свят, ако мислим за него като за парадигмено положение, Но, така или иначе, в неговия градеж има и втора фаза на намеса на рационално словесното. Ако на това се гледа в по-реален план, трябва да се признае, че в човешката среда никъде няма чисто сетивно. Сетивното и рационалното са непременно заедно. Което свързване на едното с другото веднага става, когато подрастващите започнат да си служат с реч. Затова и не е странно, че имената за телесните сетивни органи в нашата реч се объркват и смесват синонимно с познавателните действия, осъществявани от тях.

Понеже тези действия като имена са отглаголни съществителни, тъкмо затова речта смесва едното и другото и някои от сетивата са наречени с отглаголни съществителни от корените на стари думи - зрението, обонянието и осезанието. Вследствие на което основните действия на зрението се назовават с по-редови отглаголни съществителни като виждането и гледането. Докато обонянието и осезанието не са се свързали строго с такива думи, защото техните действия не са толкова важни в човешката среда, а и тези действия се изразяват и с други думи, които не са непременно отглаголни съществителни.

Знаем добре, че човешкото сетиво с предимство е зрението. Оттук и многото отглаголни съществителни, които изразяват неговото ползване. Така е и поради други причини, но и защото човешкото живеене става в среда-посредник към останалия по-голям свят. Тази среда-посредник е изпълнена с неща, инструменти, уреди и изградени места за виждане, които постоянно се изправят пред нашия колебаещ се между близкото и по-далечното поглед и към които ние реферираме. Зрението и неговите действия са conditio sina qua non в това рефериране. Т.е. зрението и неговите действия са безусловно необходими, за да се живее по човешки. Същото може да се каже и по друг начин. Да се живее по човешки означава да се съществува в свят налице, който се ползва и който е нещо външно, светло и видимо в обхват, възприемано от всички, които виждат и гледат.

Този свят се дели на тукашен и на намиращ се другаде там, което също може и да се вижда, но за чието виждане е нужно и да се отиде там, но и в такова там, което е и в друго време и на друго място. Но това води и до друго, че този свят сега, може да се представя словесно, но и може и да се прави и доправя словесно по подобен начин, както се прави и доправя тукашният свят на човешката среда. Което повдига и въпроса дали онова, което виждаме и гледаме, е едно и също. Да, то е едно и също като външно, което се вижда, но при всеки от нас то е и пулсиращо с различен обхват и различна детайлност в зависимост от състоянието на зрението и използваните помощни средства от този, който вижда.

Въпросът продължава в още едно питанe. То е дали сетивата като употреба са сами по себе си и всяко върши своята работа отделно. Аз вече отговорих с “не” на този въпрос. Работите, които вършат сетивата ни, са свързани. Което свързване не е едно и също. Действията на някои наши сетива са свързани повече. В човешката среда по-силно свързани са виждането и чуването. Ние сме виждащи и чуващи същества, които разчитат на тази връзка. Останалите три сетива – обонянието, осезанието и вкусът, те и техните работи, са като помощни и добавени. Те са по-силни при определени животни и при недъгавите хора, които, понеже не виждат или не чуват, са ги развили повече и се опират основно на тях. В това е и следващият въпрос.

При тези хора какво изявено при другите хора се замества? Личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който освен свят е и реалност. Без такъв свят-реалност човешкото същество не може. Но, като казвам “човешко същество”, имам предвид и отделният човек, който вижда и чува, и многото заедности, в които всеки участва и които налагат на всеки виждащ и чуващ определени норми на виждане и чуване. Т.е. вижда и чува отделният човек, но поради речта и работата на мозъка, той вижда и чува през не малкия брой коефициенти, които му налагат заедностите, в които той участва. А тези заедности му налагат голям брой възрастови и културни особености.

Лесно е да го кажем, но е трудно да отделим едното от другото, защото и двете стъпват на макар и подвижните, но иначе генерални особености на самия човешки вид homo sapiens sapiens. Каквото и да правим, докато съществува видът, към който принадлежим, нашият свят-реалност ще бъде и константността, която се вижда и чува, но която е същевременно и протичаща, и променяща се. Но както вече казах, и за всеки от нас, и за всички заедно, този наш свят не е чисто сетивен, а е проникнат и от нашата реч-памет, в която именно са заложени социалните и културните заедности, с които сме свързани.

Оттук следва и тази негова особеност, че човешкият свят-реалност не е само тук и сега и не е само непосредствено даден. Той е и нещо опосредено, съществувало и в миналото, а можещо да се случи и в бъдещето. А това свързване между сетивното и рационалното е повлияло за осъществяването на разчленяванията и свързванията вътре в сетивното, за това зрението и слухът да станат по-висши сетива, а и да се свържат помежду си зрението и слухът и да легнат в основата на човешкия виждан и чуван свят.

Обаче е едно да се изкаже парадигмата-клас, че нашите сетива са пет, а друго да се разбере, че светът, който възприемаме, се прави основно от действията на две от тези сетива, че светът ни е и виждан и чуван, и променящ се и протичащ, и насочван от лично и социално рационално, а и правен от нас променлив и зависим от многото заедности, в които участваме. Което означава и това, че светът ни е и общ и обективно даден, но и никога не е такъв, какъвто е за другите.  Оттук и толкова многото спорове кой е нашият общ свят.


Без да е неизвестно на хуманитарната наука за човешкото, това е на практика неизвестно и не се прилага, особено когато се анализират текстове и се говори за едни или други реални протичания в човешката среда. Кое именно? Че едно са понятията, т.е. трайното, което занимава науката, а друго са реалните свързвания помежду им, което става при разбирането на техните проявления. Тези проявления са протичащи, понадлежащи на промяна и са и преобразувания в друго.

Именно поради тази двойност на отделното и заедното, която не се разбира, се е достигнало и до голямото разделение между науката и изкуството и по-точно до това, че науките се занимават с когнитивните положения, които са еднозначни и са винаги това, което казват за тях думите или понятията, към които сме привикнали, а изкуствата представят техните по-реални жизнени проявления.

За съжаление се спира до тук, а би трябвало да се продължава и да се осъзнава, че в тези техни реални проявления когнитивните положения и понятията са свързани по повече заедно. В тези свързвания, които не са буквално отражение на реалния живот, животът един вид се моделира. Което означава, че в тях той е и такъв, какъвто е, но е и какъвто би трябвало да бъде. Това положение в реално висока степен е осъзнато и представено във възгледа, че приложените в жизнената среда когнитивни положения и понятия са подвижни знакови образувания.

Това, което казвам, е увод към втората част на бъдеща книга, посветена на т.нар. протичане. Този увод преминава в няколко глави, озаглавени с правеното предимно от една сетиво. Защото не без основание се казва, че когато гледаме един филм, гледаме, когато слушаме музика, слушаме, и когато четем, четем, а и когато мислим, мислим. Същевременно никое от тези протичания не е само по себе си, без да е свързано и с друго и никога и свързано с друго, не е само това, което казва за него думата, с която го наричаме, без да е и произвеждане на особен свят-реалност, необходим в този случай и на отделния човек, но и на една или друга заедност, закодирана в словесния акт на правеното от този човек.

Защо съм се заел с тази гледна точка на протичането? И за да превърна това редово отглаголно име и в понятие, както съм обещал в уводните думи към книгата, но и за да коригирам упоритата грешка и в анализите, правени и от учените хуманитаристи, а и от всеки, който анализира каквото и да е със средствата на всекидневното казване. Е, нека това да не е грешка, а да е дълготраен лош навик. Но тази грешка е объркването между когнитивните инструменти, с които си служим, и реалните неща, които разглеждаме чрез тези инструменти. Когнитивните инструменти, в тях влизат и т.нар. понятия, са нещо еднозначно, но тази тяхна еднозначност не е истината за самите неща, за узнаването на която те са употребени.

В реалните неща тези когнитивни инструменти се преплитат в подвижни знакови ситуации, които Пърс отдавна е означил с думата семиозис. Така че и науката, и редовото говорене смятат за истина еднозначността на когнитивните инструменти и обикновено спират до тяхното назоваване, а динамичната истина за съществуването на реалните неща е семиозисна, подвижна и многозначна. Но е редно да се каже и защо става това объркване и от какво то е оправдано.

Оправдава го положението, че и когато се описва семиозисната природа на съществуването на отделното нещо, и тогава неговото по-пълно описване е само приближение към неговото действително положение. Това по-пълно описване не го отразява, а го моделира, т.е. променя действителното му реално състояние. Каквото и да се прави, колкото и строг да е един метод, той е приложен в говорене и значи в моделиране. Дори да се добави формула с числа и букви, а и чертеж, моделирането, а това означава и човешкото мислене, са речеви намеси, които правят и това неистинно, че осъществяват речево поне това наше желание обсъжданото нещо да бъде по-обособено отколкото е в по-реален план.

Затова и казвам не “в реален”, а “ в по-реален план”. “В по-реален план” означава, че когато говорим за нещо, най-много можем да построим неговия по-реален модел, който обаче само се приближава до самото реално. Ние не правим  друго, а заместваме реалното със словесно моделно. Което не бива да се разбира в лошия смисъл, че на нас самото реално не ни е дадено и то е непознаваемо. Благодарение на речта, като удвояваме в нея реалното и реалността, ние и проектираме тяхната промяна, от която се нуждаем.

Затова и като кажем нещо накратко в по-еднозначния смисъл, който ни е нужен, продължаваме и казваме същото и по-надълго, за да направим този смисъл и по-многозначен, т.е. относително по-обхватно истинен. Затова и на свой ред някой, като каже нещо и по-надълго, се обажда и друг, който го коригира и продължава и нататък към още по-обхватна истина. Така правим, защото постъпваме социално. Истината постоянно ни напомня за нашата базова  социалност и ни влече към нея. И тъкмо поради това сме длъжни да приемем, че не само сме в света, но и че постоянно доправяме и преправяме този свят, с който разполагаме.   


Коментари по темата
Благодаря ви за отговора! Много се радвам и за книгата, ще дойда още утре или в понеделник.

Но за сетивата. Много сте прав, че говорейки за тях, говорим в крайна сметка за нещо непосочимо (или „неостензивно“). И ето че веднъж – което и вие казвате – говорим за сетивата с отглаголни съществителни, назоваващи самите действия (обоняние, зрение, слух, досег), а понякога говорим за тях метафорично със съществителните, назоваващи в единствено число органа, в който се върши конкретната им работа (око, нос, небце, ухо и пр.). Пример за последното са фрази от типа на „набито око“, „добър нос“ и др.

Обаче и самото общо понятие „сетива“ – и то се колебае. Сетивата могат да бъдат и „чувства“, а и „усещания“, а и „възприятия“ – зависи от ситуацията на говоренето и от това кой аспект на връзката с външното се визира, колко силна е тази свързаност и т.н. „Усещания“ например означава едно по-слабо долавяне на външното, за разлика от „чувства“, при което то е като че ли по-силно и обземащо; „възприятия“ пък е сякаш една идея по-пасивно, но и по-рационално от „чувства“, което непременно означава вътрешно преживяване на свързаността.

Синонимията наистина е налице. Но аз исках да обърна внимание на другото, с което завърших предишния си коментар – за вътрешното напрежение при сетивата. Че такова напрежение има по линията близък/далечен свят – има: ние наистина можем да виждаме значително по-надалеч, отколкото можем да подушим или чуем, или пипнем. Което, изглежда, е и някаква еволюционна черта на вида ни, защото при други животни, които живеят и край нас, не е така: ловното куче например може да подуши диво животно много по-надалеч, отколкото би могло да го види.

Има обаче и друго напрежение, което, струва ми се, е и един от базовите стимули на мисленето, речта и човешката адаптивност към света. Нещо, да речем, ни изглежда твърдо, но го докосваме и установяваме, че е меко; виждаме храна, зрението ни я определя като годна за ядене, но я подушваме и по миризмата разбираме, че тя всъщност е развалена, и т.н. В някакъв смисъл зрението, което е едно от най-силните ни сетива, е на практика и едно от най-несигурните, ако трябваше да разчитаме само на него за оцеляването си в света.

Та въпросът, който възниква, е как нещо, което ни изглежда някакво, е всъщност друго и как нещо, което сетивата ни преценяват като едно, след някакво време става друго, без да престава да е в определени отношения същото? Струва ми се, че именно тези колебания между зрението и останалите сетива и в същото време в самите отделни сетива, карат мисленето и речта да произвеждат нови обяснения за външното, а понякога и нови думи, с които да го назовават.

Това и което аз – без претенцията да съм разбрал напълно казаното от проф. Богданов и по-скоро с мои думи – бих нарекъл протичане: мисловното и речево овладяване-представяне на разликата в едно и също нещо, възприето от сетивата в най-малко два момента.

Спирам тук. Благодаря още веднъж за отговора!
Тема № - 169 Коментар № - 8324 Георги Гочев - 2016-07-07 17:50:38
Благодаря на Георги. Той се завърна. Свършил е друго, сега се обръща и към това. Нормално. На висота е в разсъдите, които се разгарят тук и е съвсем равностоен на казаното и от Росица. Той беше и добрият редактор на текстовете в появилата се вече моя книга “Думи, значения, понятия и неща”. Каня и него, и Росица, и другите виновни за ставането на текста като Митко Вацов да минат да им подаря екземпляр от книгата. Именно в нея развих, доколкото можах, темата за значенията.

Във втората част на коментара на Георги, по друг начин, основавайки се на сетивността, той доказва, че светът на отделния човек е двоен – по-близък и непосредствен и по-далечен и цял. Така е. Но тази теза е развита на много места в моята книга, а и в този заглавен текст. Аз силно държа на нея, а и на твърдението, че при всяко свое помисляне и казване човешкото същество образува свят-контекст за онова, което казва. Така че благодаря за сдвояването на света по този начин и непременно ще го ползвам.

Колкото до първата част на коментара, в него има отлични примери за това какво върши човешкото говорене. То, така или иначе, е привързано към етимологичното значение. То обаче почти винаги е по-тясно от основното значение, което всъщност и прераства в понятие, ако тази дума образува понятие. Във вашите примери, Георги, има опирания о по-тясното етимологично значение, аргументи за по-различно разбиране, особено защото вие го смятате за по-истинно. Аз няма да кажа, че те са погрешни. Но те са други говорни комбинации. Като говорим и разговаряме, влизаме в диалогични допълвания и реторични решения.

Същевременно значението, особено когато то е основно значение-понятие, набъбва и с други значения, които са по-широки от етимологичното. Защото в случая става дума за неостензивно нещо – осезанието, а то е моделирано от нас, т.е. прави се такова, каквото трябва да бъде, и в този смисъл е хем основно значение-понятие, хем е самото нещо. Така че хем говорим за него като за това, което е, хем го моделираме в онова, което трябва да бъде.

Така че вашата решителност, яснота и обръщане към друго, Георги, е външно държане. То отговаря и на научния, и на практическия повик нещата, за които говорим, да са ясно идентични на себе си. Те обаче са и думи, и синоними, които сменят думите, а и неостензивности, които могат да се разбират и по друг начин. Значенията, които им даваме, са и спирания на подвижността им. Е, темата, разбира се, е изключително съществена и ви благодаря, че се обадихте. Продължете.
Тема № - 169 Коментар № - 8323 Bogdan Bogdanov - 2016-07-07 11:48:45
Извинявам се за бавната ми реакция към текста, довършвах нещо, което бях започнал, и едва днес можах да прочета по-внимателно. Хрумнаха ми няколко неща по първата тема в текста (връзката между сетивност и рационалност) и ще се опитам да ги скицирам накратко.

На български казваме, че светът е изобщо „осезаем“ и „неосезаем“ и под това имаме предвид не само дали той може да се пипне, ами и дали може да се чуе и види. В този смисъл сетивото на допира и неговата работа – т.нар. осезание – е освен едно от петте изброени сетива, също и нещо като общ знак на сетивността. В което има известна логика, защото ако със сетивността възприемаме близкия свят, то категориите за близко и далечно са на първо място категории на осезанието. Най-буквално близко е онова, което е до нашата телесна обвивка – до нашата кожа.

Което ме кара да мисля за второто. Проф. Богданов пише с право за света и като за нещо светло, което се вижда. В корена на българската дума за свят, имаме идеята за светлина и в този смисъл и за виждане. Питам се обаче дали когато говорим за „свят“, обикновено не говорим за едно по-обхватно от онова, до което имат достъп слухът и досегът, и чиято сетивна граница е източникът на светлината – слънцето? Та нали на практика нашето най-далечно и обхватно сетиво е именно зрението, докато слухът, вкусът, обонянието и допирът действат на по-близко разстояние.

Та всъщност не излиза ли, че световете са най-малко два с оглед на сетивата? Единият е този, който виждаме, и той е по-обхватен и далечен, а другият е този, който чуваме, подушваме и докосваме, и той е по-близък до нас. За този втори свят, вместен като по-конкретен в голямото на първия, казваме, че е осезаем, но за него си нямаме специална дума, докато за онзи, който виждаме, езикът ни е измислил по аналогия със светлина самата дума „свят“.

Този голям светъл свят, който наричаме „свят“ като синоним на „космос“, и чиято далечна граница е слънцето, се явява за нас едновременно тукашен и отвъден. Но, забележете, тукашен и отвъден не с оглед на дихотомията сетива/мислене, а с оглед на четирите сетива, противопоставени на зрението. Същата тази дихотомия е проектирана и вътре в самата сетивност и дори си мисля, че на практика възниква именно от нея. Неслучайно и казваме, че мисленето представлява един вид далечно виждане, а късогледството свързваме метафорично с идеята за тъпота.

Коментирам засега само едната тема в текста – дихотомията сетивност/рационалност като дихотомия близък/далечен свят. По втората тема – за света като статичен и динамичен и свързаната с това идея за протичане, ще напиша в друг коментар. Дано тези бележки са полезни!
Тема № - 169 Коментар № - 8322 Георги Гочев - 2016-07-06 16:18:40
Благодаря на професор Богданов за отговора в предходния вариант на текста. Отглаголните съществителни ми се сториха важни именно заради света-реалност. Все едно в тях се събира светът, който е съществителното и реалността – която е глагол. В това може да се види и друго - освен протичащо действие, ползването на сетивата е и някакво ставане. Затова исторически свързах нещата с разбирането за теория, защото тя е свързана с виждането, като първоначално е означавала протичащо действие – продължаващо съзерцание, дори когато е зърване – защото чрез припомнянето-памет минава в друго време, а сега теорията като научна система означава нещо като миг, нещо кратко и точно, което се изразява с понятие. В днешния свят отглаголните съществителни се приемат повече като глаголи, които се спират от съществителни, като действие, което постоянно се отрича и препъва, затова ги представих – защото ми хареса новата идея в текста - понятията да се разширят до общото протичащо на отглаголните съществителни, да се вижда връзката между действието като протичане за ставането-продължаване. Или казано по друг начин, първо - да се вижда, че нещо протича, второ – да се вижда, че нещо става – и трето – тази връзка да създава възможност за достигане до фон за цял свят над отделните несвързани и свързани съществителни и глаголи – защото едно „виждане за нещата“ не е като „да видиш едно нещо“.

Роси много добре беше представила двойността на езика – като орган и като език-реч. Положението е същото и с вкуса, защото вкусът като сетиво е развило и вкуса като отношение към по-доброто и по-хубавото, а следователно се свързва с протичане, което не е въпрос само на тяло. Сетивото е направило метафора. Например – казваме за някого „той има вкус за тези неща“ като нямаме предвид, че имащият вкус непременно ще ги изяде. Вкусът е сетивото за разбирането-правене. (Към тези две прояви на вкуса, може да се добави и това, че вкусът като сетиво има общо именно с езика-тяло, но дали не и с езика-реч.) Така е и с осезанието – казваме „ориентирам се в ситуацията“, например. И тук идва въпросът за метафората, която не е просто троп. И по-големият въпрос – че най-вероятно случаят е такъв и с всички други понятия във всички научни области. И дали отговорът на третия въпрос, който професор Богданов задава във връзка с хората, при които дадено сетиво не работи – с какво изявено при другите хора се замества, не се крие имено в това превръщане на едното в друго – не само в засилено друго сетиво за сметка на липсващото, а и с дублирането на едно липсващо реално сетиво – с неговото моделно?

И двата варианта на текста провокират с много неща, които трябва да се обсъждат дълго, за да достигнем до това, което професор Богданов е успял да изкаже – но горещата точка е моделирането. Човешките същества моделират като приближавайки се до действителни положения чрез по-пълни описания променят реалните състояния. Нещата, които знаем като константи от „Поетика“ и като приложими в литературата, всъщност са приложими във всичко – и в когнитивните, и в по-реалните положения нещата са и каквито са, но и каквито трябва да бъдат. И когато имаме връзката свят-реалност, и когато имаме връзката видимо-моделно – към тях се прибавя и по-другото на фона за цял свят. Какво е фонът за цял свят? Начините на свързване, на замяна, на правене на време, на пренасяне на константи, на това, че отделният човек вижда, той разполага със сетива, но вижда и чува през матриците на заедности, които се явяват един друг вид сетива, правещи общ свят?

От една страна, имаме науките, понятията и един видим и чуван свят – фазата на сетивото, от друга страна, имаме рационалното словесно, което се свързва с него и получаваме общото на свят-реалност; имаме среда-посредник и останал по-голям свят – но имаме и фон за цял свят. Как се осъзнава, постига и задържа – този фон за цял свят? Защото явно животът не е колко понятия знаеш, не е дори и колко неща можеш да моделираш и направиш, а какъв ще бъде обхватът и дали той ще достигне до фона за цял свят. Нашето време спира в думи, понятия и неща, губи представите за тяхното движение и живот. Затова е особено удоволствие да си представя какво действително означава една спряла граматическа категория като „отглаголното съществително“, как може да се достигне до сигурните страни на свят в нея (то може да е съществително, но в него има и глагол, който съществува), как може да се събуди време и реалност като се произведе модел (поставя нещата в ситуация и говоренето в ситуация), и как тя може да се отнесе и за отделния човек и за него в общ свят, свързвайки го с други. Това беше формулата на моя коментар при първия вариант на текста, за която професор Богданов попита, т.е. зная, че текстът представя свят-реалност. И благодарение на него зная, че ако има шесто сетиво – то е именно в силата да се достигне до живителните матрици на фона за цял свят, от които човешкото същество чрез едни други сетива да може да продуцира по-свой свят-реалност.

Надявам се, че един от текстовете в книгата ще е именно за него – шестото сетиво, което никак не е мистично и несъществуващо, а е фонът за цял свят. Не е ли той, професор Богданов, който прави едни хора, различни от други – когато всички сме равни в по-реалните неща.

Текстът е хубав - точно като фон за цял свят.
Тема № - 169 Коментар № - 8318 vesselina vassileva - 2016-06-29 02:38:22
Сърдечно ви благодаря, Росица. Вие преди това ме насочихте добре с кратката си критика за броя на сетивата, а сега много по-подробно сте представила като мозъчен процес онова, което аз съм изказал почти по принцип - че човешкото сетивно винаги е и ментално. Не съм го изказал по-рано по-разгърнато, както вие сега го правите, защото не съм бил наясно с подробностите, в които вие сте представила. И при мен е така, както е при всички. Ние знаем нещо със сигурност, но друго не знаем. Бихме разширявали знанията си постоянно, но сме опасно изложени на учители, които все още трупат парадигми, смятайки ги за самите неща. И в ученето на това може да отиде целият ни живот. Затова и заместваме фактическото знание с тези. Това заместване обаче също подлъгва. Тезите може да са погрешни прелитания и погрешни предполагания. Да, но има полезни коментари, които показват, че фактите не са чисти положения, а смесвания и че знанието никога не е само факти, а и тези, които допълват фактическите картини. Благодаря ви.
Тема № - 169 Коментар № - 8316 Bogdan Bogdanov - 2016-06-28 08:38:43
Уводният текст на новата книга на професор Богданов ме връща към любима тема от огромната палитра на неговите форумни теми. Много ме зарадва. Бих могла да нарекла тази любима за мен тема „биология на културата” или „невропсихология на културата”.

Мисля, че тази биологична или невропсихологична нишка около отдавна развиваните от професор Богданов тези и понятия, би била много плодотворна и много силна като аргументация – заковава и едновременно със заковаването, дава простор. От друга страна - неимоверно подпомага разбирането.

От прощъпулническото ми ниво на познание за постигнатото от невропсихологията веднага бих казала: да, точно така изглежда протича в нашите мозъци общуването с външния свят, както е представял професор Богданов другото протичане – това на културните (човешки) реалности.

Сетивните органи регистрират всички сигнали от външния свят (и от вътрешния собственотелесен свят), които имат капацитет да улавят, и ги провеждат към главния мозък. Да, обаче не всичко достига до мозъчната кора, още по-малко пък - до съзнанието. Има разни цедки, най-главната от които е таламусът, който на подсъзнателно ниво „преценява” на кой сигнал може да даде обратна връзка без да занимава съзнанието на личността, и кои сигнали да пропусне към мозъчната кора за обработка, възприемане, осъзнаване, размишление и вземане на решение за волево действие. Таламусът е една голяма пречка да възприемаме пълната обективна реалност на външния свят - поне онази реалност, която капацитетът на сетивните ни органи позволява. Това никак не е лошо, защото ако наистина всички сигнали стигаха до съзнанието ни, мозъкът ни би изгърмял от претоварване, а ако все пак можеше да издържи на претоварването, нямаше да имаме никаква възможност да се ориентираме в този преизобилен хаос от сетивни възприятия. Някои изследователи допускат, че един такъв доста повече пропускащ таламус е причина за аутистични прояви.

Таламусът, освен „строга секретарка, която не пуска всекиго при шефа”, върши и друга работа (нещо като „гара разпределителна”) – препраща видовете сетивни сигнали към точно определени мозъчни полета, които са специализирани в тяхното възприемане, обработка, идентификация, анализ и класифициране. Има такива зони в мозъчната кора за петте сетива, като наистина тези за слуха и зрението са най-големи (зрението на първо място).

В зоната за едно сетиво има поне два вида полета. Единият вид анализира в най-дребни детайли различните елементи на сетивния сигнал. Групи неврони в зрителното поле са специализирани да анализират определени физически характеристика на сигнала - осветяване, цветове, разстояния, обеми, посоки, пропорции и т.н. В това първично поле образът от външния свят изглежда се раздробява на пиксели и всеки пиксел се анализира. Тази раздробена информация отива във втори вид поле, където образът се съединява отново до някаква цялост, обаче това вече е реконструкция. Това е ментален образ на възприетото от външния свят – друга реалност, собствено човешка. Може би това бива да се нарече знак?

Във вторичните полета се намесва паметта. За да идентифицираме образа на предмета, който сме възприели, ние се консултираме с базата данни в паметта си. Сравняваме образа на предмета с вече налични образи в някакви класове и определяме какво е нещото чрез класифициране. Това не е някакъв обективен автоматичен процес - ние определяме, избираме, решаваме какво сме видели, според каквото имаме в паметта си и според нашата воля. Тук се намесва социалното, или както го нарича професор Богданов – „социално-рационалното”. Бих казала, както е казвано и от други – обикновено виждаме-разбираме това, което знаем.

После идват свързаните сетива, за които говори професор Богданов. Менталният образ се прехвърля в трети вид полета, които в невропсихологията се наричат асоциативни. В тях пристигат менталните образи от различните сетивни полета, които са възприемани едновременно. Там се идентифицират по-сложни неща, като например една конкретна личност – идентифицираме я по глас, интонация, телесни форми, походка, лице, стил на обличане, аромати, допир, вкус и пр. Чрез работата на тези полета можем да следим и разбираме протичащите промени в настроенията или намеренията на нашия събеседник и други сложно протичащи външни явления. В тези асоциативни полета започва да протича мисленето-разбиране и, според мен, менталните образи-знаци започват да стават символи. Завършването на символизацията става в челните мозъчни дялове, в които основно мислим, вземаме решения, произвеждаме устна реч.

С това описание, едновременно дълго и кратко-неточно, исках да илюстрирам как си представям, че на практика става това, което твърди професор Богданов: „Личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който освен свят е и реалност.”

Коментирането на следващата част от този грандиозен увод към книга ще оставя за друга нощ. Моля професор Богданов да прости на уморената от реформи моя мозъчна кора. Благодаря му от сърце за започването на тази нова книга, подарък за любители на биологията на духа (като мен)!
Тема № - 169 Коментар № - 8315 Росица Гичева - 2016-06-28 03:19:47
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 70496

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 6237

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 6877

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 19841

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 8704

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 13064

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 17589

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 12641

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 13436

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 16264

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA