БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Превод от старогръцки език: Богдан Богданов

Само добрият човек е свободен   Свободен човек е този, който живее така, както иска, който нито може да бъде заставен и принуден със сила, нито може да му се попречи, чиито подтици са без препятствия и чиито отвръщания не попадат в онова, от което той се отвръща. Но кой впрочем би желал да живее, бъркайки?
- Никой.
- Кой несправедлив, необуздан, недоволен от участта си низък човек би желал да живее в измама и неуспяване.
- Никой.
- Значи никой негоден човек не живее, както иска, и не е и свободен. А кой желае да живее в мъки, страхове, завист и състрадание и кой желае да се стреми и да не постига и като се отвръща от нещо, да попада в него?
- Никой.
- Тогава дали има негоден човек, който не познава мъката и страха и успява в своите стремежи и отвръщания?
- Няма.
- Значи той не е и свободен човек.

Свободата не зависи от рождението и общественото положение   Ако някой, бил два пъти консул, чуе това и ти добавиш: “Да, но ти си умен човек и това не се отнася за теб”, ще се съгласи. Но ако му кажеш истината с думите: “Ти по нищо не си различаваш и от три пъти продадения роб и сам си роб”, трябва ли да очакваш нещо друго, а не да те набие?
- Защото той ще каже: “Ама как да съм роб? Баща ми е свободен, майка ми е свободна и мен никой не ме е купувал. А съм и сенатор, и приятел на императора, и консул съм бил, и имам много роби.
- Първо, чудесни ми сенаторе, те вероятно са били роби в същото робство - и баща ти, и майка ти, и дядо ти, и всичките ти прадеди. А и независимо че сигурно са били свободни, ти от това дали зависиш? Защото, ако те са били благородни, ти защо си неблагороден? И ако са били безстрашни, ти защо си страхлив, и ако са били сдържани хора, ти защо си невъздържан?
- А това какво общо има с роба?, казва той.
- На теб ти се вижда без връзка с роба това човек да прави нещо против волята си, принуждаван и охкащ, така ли?
- Нека това да е така, казва той. Но кой друг може да ме застави мен, ако не императорът, господарят на всички?
- Значи и ти сам се съгласи, че имаш господар. Но, нека това, че той е общ господар на всички, да не те утешава! Разбери, че си роб в един голям дом. Така и гражданите на Никополис* са свикнали с възгласа: “Кълнем се в сполуката на императора, че ние сме свободни хора!” И все пак, ако нямаш против, да оставим за сега императора. Ти ми кажи дали никога не си се влюбвал в някое момиче, момче, в някой роб и свободен?
- А това каква връзка има с роба или свободния?
- И любимата ти никога ли не ти е нареждала да направиш нещо, което не си желал? Никога ли не си ласкал някой роб? Никога ли не си му целувал краката? Да, ама ако те накарат да целунеш краката на императора, ще сметнеш това за обида и крайна проява на тиранско поведение. А робството нещо друго ли е? Нощем никога ли не си ходил където не си искал? И не си ли харчил много, колкото не си искал? И не си ли умолявал някого, охкайки и стенейки, не си ли понасял да те обиждат и да те изключват от кръга си? Ако теб те е срам да си признаеш своето, виж какво прави и казва Тразонид, чиито военни кампании са повече дори от твоите. Първо, той излязъл през нощта, когато Гетас не смеел да излезе; е, ако господарят му го е бил накарал, сигурно е щял да излезе, но не без да изохка и оплаче горчивата си робия. И какво казва Тразонид? Казва:
  
“Девойче  ме ...
                         ... пороби евтино,
  мен, когото никой враг не е успявал никога.”

Нещастник, роб на момиче, и то на евтино. Тогава ти защо говориш за себе си като за свободен? И защо си изтъкваш военните кампании? После той моли да му дадат меч и се сърди на онзи, който от благоразположение към него не му дава. И праща дарове на онази, която го мрази и която умолява със сълзи на очи, и после след малък успех става по-смел. Но и тогава някак не е можел да мине без желания и страхове? И дали е бил свободен?

Свободата на животните   Виж как постъпваме с животните при нашето разбиране за свобода. Някои затварят в клетка кротки лъвове и ги хранят, а други и ги развеждат със себе си. И кой ще каже, че този лъв е свободен? Нали колкото по-удобно живее, толкова по-робски му е животът? Та кой лъв, ако имаше човешки чувства и разсъдък, би пожелал да е от тия лъвове? Eто и при птиците онези, които бъдат уловени, затворени в клетка и хранени, те не търсят ли да се измъкнат от тази участ? Някои са готови и да умрат от глад, но не и да търпят такъв живот. Тези пък, които не погиват, живеят едвам-едвам с мъка и слабеейки и само да се случи да е отворена клетката, веднага изскачат навън. Така се стремят към свободата и независимото съществуване без препятствия, които им е дала природата.
      А за теб кое е лошото да си в клетка? “Защо питаш? Роден съм да летя накъдето поискам, да живея под открито небе, да пея, когато поискам. Ти ме лишаваш от всичко това и ме питаш: “Кое е за теб лошото?” Затова и само затова казваме, че е свободно, което не понася да е в плен, ами веднага щом попадне, е готово да се измъкне и с цената на смъртта. 
      Така и Диоген казва на едно място, че има лесен начин за постигане на свобода - като се умре. И на персийския цар пише: “Ти можа да поробиш града на атиняните не повече отколкото пороби рибите.” “Как? Аз атиняните не ги ли залових?” “Ако ги заловиш, казал Диоген, те веднага ще те оставят и ще се заминат като рибите. А и когото от тях успееш да заловиш, той пък може да умре. И ако заловените умрат, за теб каква ще е ползата от тази военна операция?” Това е гласът на свободен човек, разгледал сериозно въпроса за свободата и произнесъл се по него, както подобава. Но ако търсиш свободата другаде, а не там, където е, чудно ли е, че няма да я намериш никъде?


Свободата на роба
   Робът веднага пожелава да бъде освободен. Защо? Смятате, че защото е готов да заплати на когото трябва таксата за освобождаването си? Не. Представя си, че защото не е бил свободен до този момент, това му е пречело и не е бил щастлив. “Ако бъда освободен, казва, веднага ще имам достъп до всичко, с нищо няма да се съобразявам, с всички ще мога да говоря като с подобни и равни на мен, ще се отправям накъдето пожелая, ще идвам откъдето поискам и ще ходя където реша.” А после като бъде освободен, тутакси няма какво да яде и търси кого да ласкае и при кого да обядва. После или започва да работи физическа работа и му се случва най-тежкото и ако намери някоя ясла, изпада в по-лошо робство от предишното, или се замогва и какъвто е невежа, се влюбва в девойче и нещастен започва да се оплаква, да копнее за своето робство и да си казва: “Какво му беше лошото? Друг ме обличаше и обуваше, друг ме изхранваше и друг ме лекуваше, когато боледувах, а срещу това му слугувах не много. А сега аз, клетият, какво търпя и не робувам ли наместо на едного на мнозина? И все пак ако успея да закупя пръстени, тогава ще мога да живея най-безгрижно и най-щастливо.” Първо, за да ги придобие, изтърпява трудности, каквито заслужава. После като придобие пръстените, пак същото. После казва: “Ако извърша успешна военна операция, ще се отърва от всички злини.” Извършва, претърпява каквото се случва на някого, когото наказват с камшик, и не по-малко иска втора, че и трета подобна операция. А после, като постигне върха и стане сенатор, се превръща в роб, който ходи в сената, и започва да робува в това най-прекрасно и най-благато робство.


Условието за свободата е човек да умее  да прилага предпонятията
   За да не е глупав и за да научи онова, което е казвал Сократ с изречението “какво представлява всяко съществуващо”, човек не трябва да прилага напосоки предпонятията към конкретните неща. Защото това е причината за всички злини на хората - че не могат да прилагат предпонятията към конкретните неща. Ние останалите хора мислим по друг начин. Един мисли, че е болен. Не е болен, а не прилага предпонятията. Друг мисли, че е беден, друг, че има лош баща или майка, друг, че императорът се отнасял немилостиво към него. А всичко това е едно и е само то – незнаене да се прилагат предпонятията. Защото кой не разполага с предпонятие за злото, че е вредно, че може да се избегне и че по всякакъв начин трябва да бъде отстранено? Никое предпонятие не противоречи на друго предпонятие. Объркването започва, когато се дойде до неговото прилагане. Та кое е това зло, което е вредно и може да се избегне? Той казва, че злото е да не е приятел на императора. Е, свърши се, пропадна му прилагането. Угнетен, той се насочва към нещо, което е без отношение към това, което би трябвало да му е целта. Защото и като приятел на императора, пак няма да постигне онова, което би трябвало. А кое е това, което търси всеки човек? Да постигне спокойствие и благополучие, да може да прави всичко, както желае, да не му се пречи и да не бъде принуждаван. А ако стане приятел на императора, това дали ще го отърве от препятствия и принуди и дали ще му направи живота спокоен и благополучен? Кого да попитаме? Имаме ли човек, който би ни дал по-верен отговор от оня, който е наистина приятел на императора? Хайде изправи се пред нас и ни кажи кога спеше по-кротко - дали сега като си му приятел, или преди да се сприятелите? Веднага ще го чуеш да казва: “Престани, в името на боговете, да ми се подиграваш с участта. Не знаеш какво преживявам аз нещастника. Нито сън може да ме хване, постоянно идва някой да ми съобщи, че императорът е вече станал, че вече приближава. И след това глъчка и после грижи.
      Хайде кажи кога обядваше по-приятно, дали след като се сприятелихте с императора, или по-рано? Чуй как ще отговори и на този въпрос. Ще каже, че ако не го поканят, страда, а ако го поканят, обядва като роб с господаря си, като внимава да не каже или да не направи нещо глупаво. И от какво мислиш, че се страхува? Дали да не го накажат с бичуване като роб? Ама откъде-накъде такова добро? Както е редно за толкова важен човек, приятел на императора, той се страхува да не му прережат гърлото.
      И кога си се къпал по-спокойно и кога си си правел гимнастиката по на воля и кой живот би предпочел да ти бъде целият – сегашният на приятелството с императора, или предишният? Мога да се закълна, че никой не е толкова безчувствен и неискрен, че да не оплаче сегашните си беди, които са толкова повече, колкото по-близък приятел е на императора.

Нещастният човек никога не е свободен     Тогава, след като и тези, за които казваме, че са царе, и приятелите им не живеят така, както желаят, остават ли други хора, които са свободни?
- Търси и ще намериш. Защото природата ти е дала нужните средства за откриване на истината. Но ако не ти стигат и не си в състояние сам да тръгнеш по този път и да откриеш следващото, чуй го от онези, които вече са извършили това търсене. Те какво казват? Мислиш ли, че свободата е благо?
- Най-голямото.
- Тогава може ли човек да постигне това най-голямо благо и да бъде зле и да се чувства нещастен?
- Не.
- Тогава, като видиш хора, които се смятат нещастни и твърдят, че са зле и са потънали в скръб, заяви спокойно, че не са свободни.
- Заявявам го.
- Значи вече нямаме работа със случаите, свързани с купуване и изобщо с целия този ред от действия, отнасящи се до имуществото. Защото, ако това, с което се съгласи, е вярно, щом като великият цар се чувства нещастен, значи той не е свободен, но не е свободен и ако е малък цар или бивш консул, или два пъти бивш консул.
- Така да е.

Свободата предполага духът на човека да е независим   Тогава ми отговори и на този въпрос. Смяташ ли, че свободата е нещо голямо, благородно и ценно.
- Как да не е?
- Тогава може ли който постига нещо толкова ценно голямо и благородно, да бъде низък човек?
- Не може.
- Тогава, когато видиш някой да се поставя по-ниско и да ласкае друг в разрез с действителното положение, което му е ясно, кажи спокойно и за него, че не е свободен. И то не само ако го прави за да го поканят на обяд, ами и за да получи назначение за префект или консул. И кажи, че първите, които правят това за малки облаги, са малки роби, а за вторите кажи, както заслужават, че са големи роби.
- Нека и това да бъде така.
- А не смяташ ли, че свободата е нещо самовластно и независимо.
- Как да не смятам?
- Тогава на когото може да се попречи и който може да бъде заставян, кажи спокойно за него, че не е свободен човек. И недей да му гледаш дедите и прадедите и да обръщаш внимание какво е купил и продал, ами ако го чуеш да казва някому вътрешно и от сърце: “Господарю”, дори пред него да носят сноп с дванайсет пръчки, ти го наречи роб. И ако го чуеш да казва: “Аз нещастният какво търпя”, наречи го роб. И ако го видиш просто да се оплаква, да недоволства и да е нещастен, наречи го роб с пурпурна кайма. А и да не прави нещо от тия работи, недей да го наричаш свободен, ами му прегледай възгледите и виж дали няма да откриеш между тях някой, резултат на принуда, препятствие и нещастие. И ако намериш такъв възглед, наречи човека роб освободен за кратко, докато траят Сатурналиите. Кажи, че господарят му е заминал, но след това ще се върне и ще разбере какво му се случва.
- Кой ще се върне?
- Всеки, който има власт над желаното от някого, за да може било да му го предостави, било да му го отнеме.
- Тогава така не излиза ли, че имаме много господари?
- Излиза. Защото преди да са ни господари други хора, са ни господари нещата, а те са много. Затова и по необходимост имаме за господари хора, които имат власт над тия неща. Така че никой не се страхува от самия император, а се страхува да не умре, да не го заточат, да не му отнемат имуществото, да не го затворят и да не го обезправят. Никой не обича императора, освен ако не е много ценен човек. Обичаме богатството, трибунството, претурата и консулството. Щом като обичаме, мразим и се страхуваме за тях, необходимо е и имащите власт над тях, да са ни господари. Затова и падаме ничком пред тия господари като пред богове. Защото и мислим така – че онзи, който има власт над най-голямата полза, е божество. Така, като му се подчиняваме погрешно,  той получава власт над най-голямата полза, а и последващото от това и то е по необходимост лошо.

За нуждата да различаваме това, което зависи от нас, от онова, което не зависи   Тогава кое прави човека неподвластен на пречки и автономен? То не е нито богатството, нито префектурата, нито царската власт. Трябва да се открие нещо друго. Тогава кое прави при писането пишещия неподвластен на пречки и препятствия?
- Знанието да пише.
- А при свиренето на китара?
- Знанието да се свири на китара.
- Значи и при живеенето трябва да е знанието да се живее.  Така просто е, както го чу. Но виж, че то следва и от конкретните неща. Може ли някой, който се стреми към нещо, което принадлежи на други, да бъде неподвластен на пречки?
- Не може.
- А може ли да не изпита препятствия?
- Не може.
- Значи не може и да е свободен. Тогава виж и това. Дали нямаме нищо, което да е наше, или всичко е наше, или една част от нещата са наши, а други са на други хора?
- Какво питаш с това?
- Когато поискаш тялото ти да бъде цяло, това дали зависи от теб, или не зависи?
- Не зависи.
- А когато искаш да си здрав?
- И това не зависи от мен.
- А когато искаш да си хубав?
- И това не зависи.
- А да си жив, а не мъртъв?
- И това също.
- Значи тялото е нещо чуждо и е отговорно пред друг много по-силен от теб.
- Така да бъде.
- А земята ти от теб ли зависи да я имаш, когато пожелаеш и за колкото време пожелаеш и каквато пожелаеш?
- Не.
- А твоите роби?
- Не.
- А твоите тоги?
- Не
- А къщата ти?
- Не.
- А конете ти?
- И те никак.
- А ако пожелаеш за децата си да са живи завинаги или за жена си, или за брат си, или за приятелите си, това зависи ли от теб?
- И това не зависи от мен.
- Тогава дали няма нищо, което да е във властта ти и което да зависи единствено от теб, или има нещо такова?
- Не знам.
- Тогава погледни и прецени и това по този начин. Да не би някой да може да те накара да се съгласиш с нещо, което не е вярно?
- Никой не може.
- Значи по въпроса за съгласяването ти не зависиш от пречки и препятствия.
- Така да бъде.
- Е, хайде, а някой може ли да те застави да се насочиш към нещо, към което не желаеш?
- Може. Когато ме заплаши със смърт или оковаване, може да ме застави.
- А ако ти презреш смъртта и оковаването, ще продължиш ли да обръщаш внимание на този човек?
- Не.
- Тогава от теб ли зависи да презреш смъртта, или не зависи?
- Зависи от мен.
- Тогава не зависи ли от теб и насочването, или не не зависи?
- Така да е, зависи.
- А да не се насочиш към нещо? И то зависи от теб.
- Ама, ако съм тръгнал да се разходя, някой не може ли да ми попречи?
- На какво ще ти попречи? Дали на решението ти да се разходиш?
- Не, ще попречи на тялото ми.
- Да, както може да се попречи на камък.
- Така да е, но аз вече няма да мога да се разходя.
- А кой ти е казал, че това да се разходиш зависи от теб и не е подвластно на пречки? Аз ти казах, че единствено да се насочиш към нещо не е подвластно на пречки. Но където има нужда от тялото и неговото съдействие, там отново трябва да чуеш, че нищо не е твое и не зависи от теб.
- Нека и това да бъде така.
- Но кой може да те накара да пожелаеш нещо, което не искаш да пожелаеш.
- Никой.
- А някой може ли да те накара да си поставиш за цел или да замислиш нещо, или просто да си послужиш с обзелите те представи по някакъв начин?
- И това не е възможно. Но може да ми попречи да постигна нещо желано, когато го пожелая.
- Но ако ти пожелаеш нещо от нещата, които са твои и на което не може да се попречи, той как ще ти попречи?
- Няма да може.
- Ами кой ти казва, че когато човек пожелава чужди работи, не възникват пречки?
- Тогава аз да не пожелавам ли да бъда здрав?
-  По никакъв начин, нито трябва да желаеш друго, което е чуждо. Защото това, което не зависи от теб да го приготвиш и съхраниш, когато желаеш, то е чуждо. Трябва да си държиш далече от него не само ръцете, но много преди това желанието си. Иначе си се предал да бъдеш роб. И си си подложил и гърлото да ти го резнат, ако се оставиш да те възхити нещо нетвое и се опитваш да имаш нещо смъртно, което зависи от друг.
- А ръката ми тя не е ли моя?
- Тя е твоя част, но по природа е нещо глинено, може да му се пречи и да се заставя като роб на всичко по-силно от него. Ама аз защо ти говоря за ръката? Така трябва да мислиш и за цялото си тяло - като за натоварено магаре, дадено ти за известно време, додето издържи. Но ако, както е при пощенската служба на персите, трябва да го поеме друг войник, остави му го, не се противи и не роптай. Иначе ще те набият и ще загубиш и товара, и магарето. След като така трябва да се отнасяш към тялото, виж какво следва да се каже за всичко друго, направено заради тялото. Ако то е магаре, останалото става юзди, наметки, сандали, овес и фураж. Остави ги и се отърви от тях още по-бързо и по-спокойно отколкото от магарето.

Така ще бъде отстранено неразумното пожелаване   Така, като преминеш през тази подготовка и като се упражниш в това упражнение да различаваш чуждото от твоето и свързаното с пречки от несвързаното и разбереш, че второто зависи от теб, а първото не зависи и че към второто можеш да се стремиш, а от първото трябва да се отклоняваш, дали ще останат неща, от които ще се страхуваш?
- Няма да останат.
- Защото ти за какво се страхуваш? За твоите неща, в които е положено доброто и злото ти, нали? А кой има власт над тях? Кой може да ти ги отнеме и да ти създаде пречка? Никой, все едно е да се попречи на бог. А за тялото или имуществото какво? Няма ли да е за чужди работи и за неща не по волята ти? И нали от началото до сега не за друго, а в това си се упражнявал да различаваш твоето и нетвоето, това, което те засяга, и онова, което не те засяга, и това без пречки и онова с пречки? Ами за какво ходи при философите?  Нали, за да не бъдеш повече несполучил и нещастен за нищо? Иначе не можеш да си без страхове и безпокойства. Мъката тя какво те засяга? Страхът се поражда от това, което очакваме, а мъката е за вече случилото се. А ти какво още ще пожелаеш? От нещата, които зависят от избора ти и са твои, ти си получил съответно, притежаваш ги и изпитваш за тях редното желаене, а от нещата,  които не зависят от теб, ти не пожелаваш никое, за да не допуснеш в себе си това неразумно напиращо и надхвърлящо мярката стремително желание.

Така се преодолява и всяка боязън   Та ако така се отнасяш към нещата, кой човек още може да бъде страшен за теб? С какво на вид, с думи или изобщо с обръщането си към друг може да е страшен някой? Не повече отколкото един кон за друг кон или едно куче за друго куче или една пчела за друга пчела. Това, което е страшно за всеки, е, когато друг човек може да направи за него нещо или да му го отнеме. Тогава самият този човек става страшен.

---
*Kъм курсивираните в текста имена и изрази има бележки.

БЕЛЕЖКИ

Никополис – древен град в Епир, днешна Албания, където Епиктет е бил изселен от император Домициан и където имал философска школа и живял до края на живота си.

Тразонид – персонаж от достигналата до нас във фрагменти комедия на Менандър “Мразеният”, от която Епиктет цитира по-долу в текста на беседата два стиха. Тразонид има роб Гетас, който му помага и го съпровожда в неговите нощни любовни похождения.

Диоген казва на едно място – Епиктет е ползвал по-голяма сбирка от събрани писма на Диоген от сбирката, достигнала до нас. Диоген от Синопа (413-327 г. пр. Хр.) е философ, основател на киническата школа. Той е постоянен пример наред със Сократ в “Беседи”-те за идеално човешко поведение и свобода.

предпонятията – “предпонятие” (prolepsis) e важна категория в стоическата и епикурейската логика, която допълва Аристотеловата категория “понятие” (ennoia). Стоиците настояват, че идеите за “добро” и “зло” имат дадено им по природа истинно значение, което се отнася погрешно към несъответни конкретни неща.

великият цар – така древните елини наричали персийския цар.

сноп с дванайсет пръчки – т.нар. fasces, снопа с пръчки със затъкната секира, който в Рим ликторите-бодигардове носели пред консулите като знак за тяхната власт.

с пурпурна кайма – т.нар. toga praetexta, тога обшита с пурпурна ивица-знак, че този, който я носи, е висш сановник.

Сатурналиите – Saturnalia, тридневен празник на бог Сатурн, честван в Рим във втората половина на декември, по време на който робите ползвали временна свобода. 



Коментари по темата
Здравейте, уважаеми професор Богданов, и Вие, уважаеми форумци,
Леко съм приповдигнат от прогнозния резултат от днешните избори, затова ще си позволя да вмъкна една осенила ме „крилатка”, свързана, в някакъв смисъл, с казаното от Учителя. Приблизително и накратко.
Свободата е като водата в керванджийския мях. По-малко или повече – тя е Животът ти. Колкото по-разсъдливо я пиеш, толкова по-дълъг път ще изминеш. Понякога с последните глътки стигаш до следващия оазис. Друг път, с пълен мях, хващаш уж краткия път, охолно квасиш гърло, а после, отпуснат и сигурен, изгубваш посоката и … загиваш. Сред безводните пясъци и камъни, които нямат никаква нужда от твоята гибел.
Леле, вашият интро-форумник, „маркиз”, съвсем се отнесе притчово. Простете му, приятели, вечерта е такава.
Тема № - 115 Коментар № - 7809 Dekarabah - 2014-10-05 20:23:45
Не е чудно, че темата виси и не привлича никого. Практически живеем в ясни противопоставяния. Едно от най-ясните е това - животът е едно, а разсъждаването за него друго. Затова и когато разполагаме с една свобода, останалите свободи не ни интересуват. Ето сега в този ден гласуваме и сме някак задоволени, че ползваме това право и си казваме думата кои да бъдат онези между нас, които ще имат право да решат и всичко друго, за да може ние да си гледаме своите работи, онова, което понизително наричам "битова свобода. Останалите свободи кои са те не ни интересуват особено, защото не сме имали други свободи толкова дълго, значи не е ли по-добре да си живеем в малките обеми на бита и да не желаем повече. Та особена ситуация на част от свободата и немара за останалата - това е според мен онова, което ни се случва. Споделям го и ми се струва на място в този ден.
Тема № - 115 Коментар № - 7808 Bogdan Bogdanov - 2014-10-05 15:32:45
Георги, сега за сега сме двама, дано се появат и други. В НБУ има умни хора, засегнати от темата за свободата и нелесната тема за идеологиите. Пречката е, че като повечето университетски деятели тези наши умни хора държат да разговарят със специалисти, и то не доморасли, а от по-далечни места. Което обаче означава, че грижата им не е е толкова да разбират свободата и идеологията, колкото да влезнат в по-добра общност. Затова и твърдя, че има прилика между тях и ония родители, които правят всичко, за да може децата им да завършат британски университет, а ако може, и гимназия.

По образеца на Платоновия Сократ и Епиктет, ви увлякох (не е трудно, класически филолог сте), да разберем, че доброто говорене за свободата и идеологията предполага и опериране с вътрешните идеи за тях, които са в нас. Именно те са предпонятияа, за които говори Епиктет. Та във връзка с това и уточнявам, че задачата сега не е да сравним двете идеологии на стоицизма и либерализма – вие сте го направил отлично, а да разберем, че когато мислим по определена тема, първо, я съставяме такава, каквато ни се струва, че трябва да бъде. Ето сега при стоицизма разполагаме с по-цял стоицизъм – този на Епиктет, но не разполагаме с толкова цял либерализъм.

Вие сте съставил възможна, а може би и желана картина на либерализма, като сте се опрял и на Хризиповата идея за космополита. Обаче внимателно сте изключил моето твърдение, че при “свободата за” човек не само придобива повече, той става и друг, като сте заместил това мое твърдение-хипотеза с възгледа за човека с много лица. Да, но е различно някой по начало да има много лица, които да вади, когато е нужно, и този някой да става друг свързан с хора, места, преоблечен и променящ ролите си. Което е и смисълът, който влагам във формулата, че бидейки принципно неидентичен на себе си, поради своето тяло и съзнание, човекът винаги си придава една или друга по-дълготрайна идентичност.

Не ви карам да се заемем с разчепкването на този въпрос. Само показвам какво е работещата в нас идеология – тя е неусетно за нас избиране на едно и загърбване друго. Твърдя, че е полезно това да се усеща някак. Либерализмът не е такъв, вие сте очертал един желан от вас либерализъм. Либерализмите в същност са много, като всички са спрели до някакво положение и са станали по този начин идеологии. Прилагането е спиране донякъде и идеологизиране. Ахмед Доган не само се мисли за либерал и е подтикнал ДПС да влезе в европейския либерален алианс, той е тълкувател на Попър и спомоществовател за издаването на негова знаменита книга на български.

Да, но Доган живее в сарай, което няма много общо с либерализма. Е, не го изобличавам, защото смятам, че човешкото същество по начало не е идентично на себе си. Та либерализмите са много и всички са спрели донякъде. Не ви карам да седнем и да ги изучим, дълга и опасна работа е, защото изучаването не е малко удоволствие и тръгне ли се по тоя път, няма връщане. Карам ви само това – като съставяте идеологията на либерализма, да предположите кое в нея е вашето.

Но в същност и това не ви карам. Личната идеология трябва да се следи и да се държи изкъсо, но задачата сега е друга – да се занимаем със свободата. Различаването между “свобода от” и “свобода за” е добро, но е недостатъчно. Има и друго различаване, за което е редно да се повдигне въпрос – свободата състояние ли е, или е действие-вършене за “освобождаване от” и “постигане на”. Не пропускам и случая да обърна внимание и на следното – че те са сами по себе си като изрази и принципни положения, но не и като реални положения.

Реалното “освобождаване от” е и “постигане на”. Този, който е реално свободен, за да постигне това, което иска да постигне, трябва временно в някакво отношение да бъде и несвободен. Тоест като принцип свободата е само свобода, но като реално положение, и то и като състояние, и като действие-вършене, тя е и несвобода и значи е и робство по идеята на Епиктет. Работата е в това различаване на едното от другото – на чистото принципно положение от “нечистото” реално положение, което Епиктет не прави и което за съжаление не правим и ние.

Помислете за това, Георги, без да си зарязвате другата работа. Дори ако тя налага, не отговаряйте. Въпреки че и нашето тук, и то не е маловажна работа.
Тема № - 115 Коментар № - 7806 Bogdan Bogdanov - 2014-09-27 11:29:58
Радвам се, че това, което написах, стана повод за вашия много ценен коментар. Той навярно би могъл да се развие и като отделен текст по темата за човешката идентичност и свободата. Първо, в линията на различаването, сякаш в духа на Аристотеловата семантика, между „свобода от“ и „свобода за“. Второ, в линията на различаването между стоическата и либералната философия на личността. И трето, в линията на общото между стоицизма и либерализма. Тъкмо за това общо искам да кажа още няколко думи в този по-кратък коментар.

От всички философски школи на античността единствено стоицизмът не се развива и като колективна форма на живот; стоическата школа, където тя съществува, е еднолично дело и повече прилича на клуб, който обединява приятелите и феновете на философа, отколкото на лицей-пансион, училище или научна академия. Срещат се отделни стоици, срещат се знатни люде, повлияни от стоицизма, но не и стоическо общество. Стоикът смята себе си за свързан с целия свят, за космополит и, впрочем, думата kosmopolites се среща за пръв път у един от родоначалниците на стоицизма Хризип.

Та, от една страна, стоиците като Епиктет внушават, че човек трябва да бъде свободен от притежанието на много вещи и властта над много хора, а от друга страна, че целият свят му е като дом и може да се идентифицира с всичко в света. Подобно нещо казва и либералната философия, станала една от основите за теориите на свободния пазар, глобализацията и толерантността. Когато се говори за „либерално общество“, сякаш не се има предвид конкретно общество, живеещо на конкретно място, а особено виртуално цяло, което обединява навсякъде по света хората с либерална нагласа към свободата.

Разлика обаче има и тя е, че при стоицизма наистина става въпрос за „свобода от“, а при либерализма за „свобода за“. Космополитизмът на стоиците е другият план на вътрешната свобода. Като се освободи от възгледите си за нещата, човек открива свободата на предпонятията по същия начин, по който, като се освободи от притежанията си и човешките си грижи, открива цялото на света. Двата процеса протичат успоредно, а не един чрез друг. Затова, защото за стоика цялото на света и човешката същност, освободена в езика на предпонятията, са дело на един и същ божествен разум.

За либерала, обратно, светът е активна цел на свободата, строителна площадка, на която той трябва да се прояви. Светът, с безкрайно многото неща и хора, е доказателство, че и отделният човек е устроен от безкрайно много лица, но още по-важно: той е колективно дело, което отделният човек трябва да обогати със себе си. По тази причина вдъхновеният от либералната теория човек не чака по подобие на стоика светът да му се случи; той го търси и в крайна сметка вярва, че добавя нещо към него, което до този момент го е нямало.
Тема № - 115 Коментар № - 7804 Георги Гочев - 2014-09-26 14:31:41
Силен, прекрасен, а и верен е коментарът на Георги Гочев, който завършва с оригиналното сравнение-символ за тинята и дъното на т.нар. предпонятия, също вярно за идеологията на Епиктет и стоицизма, а и точно като образна структура. Да, казано накратко и ясно, това е “светая светих” на моралистическия стоицизъм и в това е разликата между него и либералната идеология, която като че ли изповядваме днес - свободата не е само “зависимост от”, от която, ако човек тръгне да се освобождава може да стигне и до тази тотална вътрешна свобода; свободата е и “свобода за” – свобода за постигане. Аз превеждам Епиктет, но съм и либерал и общувайки с една пълна идеология, каквато е тази на Епиктет, мисля и за възможната по-пълна либерална идеология.

Затова и добре разбирам, че “свободата за”, значи и свързването и сдружаването с други хора, което е външният израз на това свързване, не е само за да се постигне повече материално и за да се разшири в името на по-удобното предметният човешки свят. Приемам патоса на Епиктет срещу робията на нещата и робуването на ония хора, които владеят тези неща, но дали е редно да не забележа, че край мен е пълно с хора, които мислят само за неща, но които разкаяни от това и неразбиращи смисъла му, в определени моменти заговорват за духа с думи, които, естествено, са по-точни в “Беседите” на Епиктет.

Човешко е да се разсъждава в опозиции, но и да не се забелязва, че когато някой мисли само за неща и само за човешка власт, мисли и за “свободата за”, която го променя и прави друг, като надхвърля предишното и малкото, за което той е бил закрепен. Чрез властта и имуществата си, но и чрез организациите, в които влиза, човекът променя своето “себе си”, като един вид го надува и раздува, за да стане по този начин по-голям, по-силен и по-друг. Ако може завинаги, а ако не може, поне за известно време. Въпросът е дали това е принципна заблуда, или е подтик, който следва от истинно основание и в този смисъл е съвсем в реда. Така че и аз в стила на Епиктет питам.

Ами какво е да се маскираш на празник, или да се разкрасиш със скъпи бижута, или да си смениш пола, или да измислиш самолета и да ходиш на другия край на света, което не е само по себе си, а е и упражнение за бъдещо политане в космоса? И какво е да си замениш успешно изхабените органи и да живееш по-дълго? И какво е да станеш водач на партия, да изпиташ силата на властта и на прииждащите средства, с които да улесниш живота на много хора, а те да ти се отблагодаряват и с почити, които да напомнят триумфите на римските императори. Либералната идеология не казва какво е всичко това, може би защото то ще попречи на другото, на което тя държи отдавна - на зачитането и пазенето на индивида.

Да, но този индивид е нещо подвижно и мърдащо. То нараства и се усилва и телесно. Нали в това е манията на спорта и състезанията? А чрез властта, парите, вещите и чрез цялата човешка среда този индивид нараства и чрез друго и влизайки и в друго. Има ли по-голямо удоволствие от това някой да усили своето тяло “натоварено магаренце” и да го превърне в камила, танк, самолет и в още безброй подвижни предмети-земи-страни и прочие работи, за които този някой, като си залепи тялото, прави и него, и духа си по-силн, и по-дълговечни. Е, сега за сега, освен дето толкова се разраснала човешката среда, само леко се е удължил средностатистическият човешки живот.

Тази стихия на човека, неидентичен с тялото си, но и с духа си и правещ постоянно и все по-бързо и нови тела, и нетела, които се опитват да се втелесят, тя какво е, ако не е “свобода за”. Ето аз изказвам значението на тази стихия – благодарение на своя език, памет и социалност човешкото същество е по принцип неидентично на самото себе си. Живее в свят на неспирна и наистина опасна неидентичност. Опасна, защото този земен либерален опит спокойно може да завърши неуспешно.

Няма нищо странно в това, че и днес човешките същества изповядват на практика истината на неидентичността, но на думи се борят за обратното – за своята идентичност. Второто е нещо само ситуационно и досегашните опити то да стане по-трайна истина са неуспешни. Такъв опит е и моралистическият стоицизъм на Епиктет. Тази борба за пълна идентичност се постига парадоксално с пълна зависимост от най-основното – от самото дъно на личността, както отлично е казал Георги. Такова дъно обаче няма. Дъната са много – между тях е и Епиктетовата истина, но и истината за своята оригинална идентичност, с която живеят днес всички – и тези, които са достигнали до такава личност, и онези, които очакват да достигнат и твърдят, че външните обстоятелства са им попречили.

Така че и тази светска истина, и вярата в бога, която макар и рационализирана, е Епиктетовата истина са полезни истини, които обаче са зле основани. Доста по-истинно и от общата нелична идентичност, към която ни влече Епиктет, и от личната оригинална идентичност, в която вярваме днес, е твърдението, че живото човешко същество е бездънен кладенец и за самото него, и за другите, които го заобикалят, ако то, разбира се, пожелае да бъде разбирано по този начин. Аз твърдя това в позитивен смисъл.

В позитивен смисъл е и другото мое твърдение. Че не само когато е несретно и отхвърлено от обществото, но и когато му ползва благата, живото човешко същество е винаги необществено и винаги е с единия крак е извън обществото. Защото винаги е природа и жизненост, от които вмъкващото се в него общество черпи енергия. Това се отнася и за пчелите, и за мравките, но в по-висока степен за човешките същества. Човешкият живот е синергиен. Което звучи като критика на моралистическия стоицизъм на Епиктет. Но не е, а напротив – дори се дължи на него.

Защото като всичко друго човешко, което е непоследователно, този стоицизъм е развил един вид безпощадно питане за себе си и своите ценности, което не е без последствия за разбирането на либералната идеология, за която в същност настоявам с публикуването на този превод.
Тема № - 115 Коментар № - 7802 Bogdan Bogdanov - 2014-09-25 10:44:42
Текстът за свободата, публикуван тук, е част от една от най-дългите глави в „Беседите“ на Епиктет. Интересът на Епиктет по темата никак не е случаен. Първо, връзката на свободата с истината и начина на живота е стара философска тема – тя занимава още Сократ. Второ, през I-III в. сл. Хр. реалността, съдържаща се в понятията за роб и свободен, претърпява голяма промяна. От една страна, Рим се е напълнил с императорски роби и либертини, мнозина от тях са забогатели и са станали много по-влиятелни от родените като свободни граждани (вж. прочутото пиршество на освободения роб Трималхион в „Сатирикон“ на Петроний); от друга, свързаният с всякакви деспотизми Изток на империята излъчва вече мощно идеята, станала база на християнството, че всички хора, независимо от техния социален статут, са равни в очите на Бог. И трето, самият Епиктет е преживял разни преходи между робството и свободата – бил роден като роб, попаднал при освободения роб на Нерон Епафродит, по-късно, след смъртта на Нерон, бил освободен, но може би истинската си свобода придобил едва след като бил изгонен от Рим през 93-та г. сл. Хр. и основал философската си школа в Никополис, Епир.

Случки от живота на робите и свободните в Рим – случки реалистични и като че ли верни – постоянно просветват в разсъжденията на Епиктет. Но въпреки това за него свободата е най-вече вътрешна работа. Това е и първото, което би събудило симпатия у един днешен читател на „Беседите“ и заедно с това би го поставило в недоумение. Да, като че ли Епиктет внушава възгледа, че човек е свободен изначално сам по себе си, вътре в себе си, независимо от това колко е прочут и богат, независимо от това в колко уредено, богато и независимо общество живее. Този възглед ни изглежда привлекателен и е в духа на либералните теории за личната свобода. Той обаче, при по-внимателно разглеждане на текста, е много по-сложен. Епиктет никъде не казва, че промяната е нещо добро и че изборът на живот зависи от човека – което са двете основни максими на либералната теория. Тъкмо напротив, от човека зависи малко, животът му е по-скоро роля, която му се пада и която той трябва да изиграе достойно; съответно промяната, която може да породи, не следва неограничен избор от възможности за друго, а е строго ограничена между доброто и лошото на същото.

И в още едно отношение Епиктетовия възглед е хем близък до либералната теория, хем в противоречие с нея. По подобие на либералните мислители от XIX и XX в., Епиктет сякаш вярва, че свободата е и право на лична истина. Свободният човек е онзи, който живее – не другаде, а вътре в себе си – в истина. Ако не греша, това казва Епиктет. Само че каквото е отношението между личността и prosopon-а, който ти се е паднал от съдбата и времето, в което живееш, такова, изглежда, е и отношението между личната истина и онова, което Епиктет нарича prolepsis (в превода на проф. Богданов - „предпонятие“). Prolepsis е такава обща истина за нещата, която ти се е паднала предварително по начина, по който ти се е паднала обща житейска роля. И именно тази обща истина, това общо разбиране, което прилича на ред от общоважими максими – напр., че в живота има добро и зло – е твоята лична истина, както общата ти роля на мъж, сенатор и римлянин е твоята лична роля. И в епистемологичния, и в идентичностния му план такова разбиране би изправило косите на всеки либерален мислител.

Та ако личната ти истина се определя от твоите предпонятия и личната ти идентичност се определя от типовата ти роля, то къде е свободата в тази констелация, как се постига тя? Свободен, изглежда, става най-вече онзи човек, който умее да достигне от реалността на живота, където предпонятията са проявени, но и много сложно преплетени едни с други в думи, действия и вещи, до самите предпонятия. Този преход към свобода е преди всичко речеви. Ето нещо, което ме тревожи и ме кара да се чувствам зависим – напр. тялото. В такъв случай какво би трябвало да направя? Да говоря на себе си за тялото си така, сякаш, първо, то не е моето тяло; второ, то е тяло е само общо погледнато, но формално е нещо друго – натоварено магаре, какъвто пример дава в горния текст Епиктет; и трето, то вече не е мой господар, а нещо, чийто смисъл мога да подчиня. На практика свободата, внушава Епиктет, се постига най-напред като промяна, засягаща смисъла и ценността на нещата: ако нещо ме тревожи и аз поставям това нещо нависоко като ценност, мога да се освободя от него като го преименувам и по този начин понижа неговата ценност. В „Записките“ на Марк Аврелий има великолепен пример за това усилие по отношение на секса: ако съм обсебен от половия акт, нека си представя, че той не е нищо друго освен търкане в черво и отделяне на слуз.

Тази стратегия на Епиктет изглежда ефективна и по един красив и кротък начин безцеремонна към света. Трябва обаче да признаем, че в нея има скрити няколко твърдения, които са идеология и вяра. Първото е, че животът в голям свят е голяма тревога и че отърваването от тази тревога зависи от имане на по-малко неща, срещане на по-малко хора, ходена на по-малко места и пр. Изобщо не е сигурно, че това е така, както не е сигурно и че големият и богат свят ни прави много щастливи. И второ, Епиктет вярва, че промяната в смисъла на нещата протича без да се засегне смисълът на предпонятията или, иначе казано, че всеки от нас може да се упражнява речево в ценностите на нещата, но общите ни ценности ще останат едни и същи и непроменени. Тази трансцендента логика към ценността и смисъла също е проблемна. Оттук и третата опора в идеология. Епиктет (следвайки своя философски кумир Сократ) смята, че всяко нещо има смислово и ценностно дъно, върху което животът е натрупал всякаква тиня, и че онзи, който живее правилно, т.е. по философски, разравя дъното и евентуално достига до блясъка на чистите и непроменими значения – при Сократ на идеите, при Епиктет на предпонятията.
Тема № - 115 Коментар № - 7801 Георги Гочев - 2014-09-24 17:03:28
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 76493

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96923

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15939

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19994

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41648

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19831

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28207

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 27004

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22673

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30575

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA