РАЗБИРАНЕ
И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
 |
|
| ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА |
| Превод от старогръцки език: Богдан Богданов |
|
|
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Какво е самотата и кой е самотен?
Самотата не е във факта, че някой е сам Самотата е състояние на безпомощност. Защото от това, че човек е сам не следва тутакси, че е и самотен, както от това, че е сред много хора, не следва, че не е самотен. Когато загубим брат, син или приятел, за чиято кончина скърбим, казваме, че сме останали сами, въпреки че често сме в Рим, че срещаме толкова съграждани, а понякога разполагаме и с толкова роби. Съобразно понятието самотният човек се чувства безпомощен и изложен на искащи да му навредят. Поради това, когато сме на път и попаднем на разбойници, най-вече тогава казваме, че сме сами на този свят. Защото не зърването на човек отървава от това, а на верен, изпълнен с почит и полезен човек. Ако това да си сам стига, за да се почувстваш и сам на този свят, кажи, че и Зевс, когато светът бъде обхванат от пламъци, остава сам и че оплаква себе си с думите: “Нещастният аз, нямам нито Хера, нито Атина, нито Аполон и изобщо нямам нито брат, нито син, нито внук, нито роднина.” Това и казват някои, че той прави, когато светът бива обхванат от пламъци. Не им идва наум възможността човек да живее сам, понеже те тръгват от нещо естествено, от това, че човек по природа е общностно същество и че обича да контактува и общува на драго сърце с хора. Но не по-малко е редно да се подготви и да му бъде достатъчно да бъде сам и да съжителства сам със себе си. Както и Зевс е сам със себе си, спокоен за своето, осъзнаващ каква е неговата уредба и замислящ неща, които й подобават, така и ние можем да разговаряме със себе си, да не се нуждаем от други и тяхната липса да не обърква нашия начин на живот. Редно е, зачитайки божията уредба за отнасянето ни към другото в света, да обърнем внимание и на това как сме възприемали случващото се по-рано, а как го възприемаме сега. А и да решим кое е това, което още ни тормози, и как да го излекуваме и премахнем. И ако за тази цел е нужно да го изработим, нека да го изработим, съобразявайки се с неговия принцип. Разумът ни е достатъчен, за да ни насели самотата Виждате, че Цезарят, изглежда, ни е предоставил голям мир. Вече няма големи войни и сражения, нито големи набези на разбойници и пирати и човек може да се отправи на път по всяко време от Изток до Запад по суша и море. Но дали Цезарят може да ни предостави мир и от треската, корабокрушението, пожара, земетръса или мълнията? Е, хайде и от любовта? Не може. И от мъката по близък? Не може. И от завистта? Не може. Изобщо от нищо такова не може.
Словото на философите обещава да предостави мир и от тези неща. И какво казва философът: “Ако вие, хора, ме чуете, където и да отидете и каквото и да правите, няма да ви сполети мъка, нито ще ви обхване гняв, нито ще изпитате препятствие и пречка, a ще живеете без страсти свободни от всичко.” Та, като има този така прогласен мир не от Цезаря (той не би могъл да го прогласи), а от бога - прогласен ни чрез разумното слово, то е достатъчно за човека, останал сам, да гледа в него и да го има в ума си.
Той може да си каже: “Нищо лошо не може да ми се случи в този момент. За мен няма нито разбойник, нито земетръс, всичко е изпълнено с мир и спокойствие, никой път и никой град и никой мой спътник, съсед и ближен не могат да ми причинят вреда. Един, комуто е грижата, ти предоставя храна, друг дреха, един ти е дал усещания, друг - предварителни понятия. Но когато не ти се предоставя нужното, това е знак, че той те призовава. Отворил е вратата и ти казва: “Тръгвай.” Къде? Където няма нищо страшно и откъдето си дошъл, като си се родил – при милото и сродното за теб, при самите елементи. Колкото огън е имало в теб, отива в огъня, колкото земя, в земята, колкото въздух, във въздуха, колкото вода, във водата. Там няма Хадес, нито Ахеронт, нито Кокит, нито Пирифлегетонт, а всичко е пълно с богове и демони.“ Та това човек си казва на ум, когато има в погледа си слънцето, луната и звездите и в досег със земята и морето поради това не е нито самотен, нито беззащитен.
- Ами ако съм сам и някой дойде и ме посече?
- Не теб, глупако, а телцето ти ще посече.
Тогава къде е самотата и къде е липсата на изход? Защо се правим на по-слаби от децата? Те какво правят, ако някое остане само? Взима чирепи и пясък и построява нещо, после го разрушава и построява отново друго. И така никога не остава незаето. А аз, ако вие отплувате, да седна и да заплача ли, че съм останал сам и се чувствам самотен? А нямам ли на разположение чирепи и пясък? Значи детето прави това от неразумност, а ние сме нещастни поради разума си, така ли? Но и да не се смятаме за мъдри хора Всяка голяма възможност е опасна в началото. Човек трябва да издържа на такова нещо съобразно своите сили. Едни неща са съобразно природата, но други не са подходящи за болен от охтика. Упражнявай се да живееш като болен, за да можеш един ден да живееш като здрав. Гладувай и пий вода. Въздържай се известно време напълно от стремене, за да можеш един ден и да се стремиш разумно. Разумно означава, ако имаш нещо добро в себе си, да се устремиш успешно.
Но не. Ние искаме да заживеем тутакси като знаещи и да бъдем полезни за хората. Полезни в какво? Ти какво правиш? Постъпи ли полезно за себе си? Да, но искаш тях да подтикнеш? А себе си подтикна ли? Искаш за тях да си полезен? Ами покажи им със себе си какъв може да те направи философията и не говори празни думи. Ядейки бъди полезен за тези, които ядат, и пиейки за тия, които пият. Така им бъди полезен, като им заприличаш, като им отстъпваш и ги понасяш и недей да ги заливаш с твоята жлъч.
БЕЛЕЖКИ
когато светът бъде обхванат от пламъци – т.нар. ekpiurosis; според стоическата физика космосът е нещо материално и временно, като в един момент се възпламенява и изгаря; не става дума обаче за действително изгаряне и край, а за бавно прогресивно поглъщане на елементите на водата, земята и въздуха от елемента на огъня, които отново в определени периоди се отделят един от друг. Възгледът напомня съвременни астрофизически хипотези за възникването и отпадането и на части от космоса, но и на целия космос.
всичко е пълно с богове и демони – мисъл на Талес, цитирана от Диоген Лаерций, I, 27. Вж. на бълг. Диоген Лаерций. Животът на философите. Планета3, С. 2002. Пасажът убеждава, че според Епиктет, което е в традицията на стоиците, човешкото същество е изцяло смъртно.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Каква е разликата между редовия човек и философа?
Първата разлика между редовия човек и философа е, че човекът казва: “Какво нещастие ме сполетя с детенцето, брата и баща ми!” А философът, ако се наложи да го каже, казва: “Какво нещастие!”, но спира и добавя: “Което си причиних сам.” Защото нищо друго, независещо от собствения свободен избор, не може да попречи и да навреди на свободния избор освен той сам на себе си. Затова и ако сами сме готови, когато нещо не е наред, да обвиним себе си и да си напомним, че нищо друго не е причина за объркването и неблагополучието ни освен собствения ни възглед, ви се заклевам във всички богове, че сме постъпили успешно.
Но по начало сме вървели по друг път. Още като невръстни деца, ако зазяпани се спънем о камък, кърмачката не перва нас, а удря камъка. А той какво ти е направил? Редно ли е заради глупостта на детето ти да налиташ на камъка? И на свой ред, ако не намерим какво да ядем, излизайки от банята, педагогът никога не ни кара да си сдържим желанието, а започва да налага готвача. Човече, ние теб на него ли те поставихме да бъдеш педагог? Поставихме те на нашето дете. Него вкарай в пътя и за него бъди полезен.
Ето така и като пораснем, оставаме деца. Защото сред опитните в музиката неопитният е като дете, както е като дете сред опитните в четмото и писмото неграмотният, а и в живота онзи, който е невъзпитан и неук.
БЕЛЕЖКИ
педагог – робът, който се грижи за момчетата в дома, когато те тръгнат на училище; това е и етимологията на думата “водещ дете”.
|
|
| Коментари по темата |
|
Нека и аз да започна така и да кажа: “Уважаеми сbazil!” Уважителността е полезно нещо, предпазва от кратки квалификации, които прекъсват разговорите със своите тежки истини. Сега обаче ще отговоря именно с такава истина не за да прекъсна нашия хубав свързан разговор. Можем и да го пренесем под следващия заглавен текст, за да го забележат и влизащите сега заради чистотата.
Вашите две аналогии с колелетата и хвърчилата са отлични. Какво са аналогиите? Принципи, полепнали с реални положения. Така или иначе, по-умозрителните от нас си изработват системи за разбиране, посредством които разбират. По-умните обаче знаят, че тези системи са нещо инструментално, което се потвърждава частично от външните неща. Те знаят и това, че няма чисти инструментални системи на разбиране - системите винаги са полепнали с външни потвърждаващи ги случаи.
Това прави Епиктет – създал е с помощта на предходници такава система, намира случаи, които я потвърждават, и прогласява, че тази система е самата природа. А тя е само система за разбиране със закачен за нея малко свят. Сигурен съм, че и като роб на Епафродит в Рим, а и като уредил по-късно своя школа в Никополис, Епикктет е живял скромно, за да може системата му на мислене и разбиране да съвпада с неговия живот. Такава е постановката и в християнските и индуските манастири, а и на всички отшелници и аскети, както и на всички несретни хора днес.
Каква е обаче постановката на редовите хора? Тя е поне двусветова. Всеки разполага с някаква система на разбиране и с малък вътрешен свят, които по-често съвпадат. Всеки на свой ред се движи в обичаен за него външен свят. Аз твърдя нещо, на което не се обръща внимание и което и аз самият незнам постоянно. То е, че и нашият вътрешен свят, а и външният свят, в който живеем и си мислим, че живеем, пулсират и са ту с по-голям, ту с по-малък обхват. Добавя се и това, че всички те не съвпадат, а и другото, че нашият т.нар. външен свят никога не съвпада с възможния най-голям свят.
При оправянето си с пулсацията на външния свят постоянно ползваме и нашата инструментална система, но и други системи, оказали се под ръка в момента или създавани от нас в този случай. Затова и сме радостни или нещастни живи същества, разбиращи по повече начини. Ето, като говоря, че човешкото същество е многосветово, хем повтарям тезата на рационалиста Попър за няколкото светове, в които живеем, хем добавям нещо, което той не казва – че и вътрешният, и външният ни свят постоянно си промент обхвата.
Два са големите изходи от тази многосветовост и това постоянно променяне на обема на световете, в които живеем. Единият е този, който предлага Епиктет – вътрешният и външният свят да съвпадат по начина, изложен в неговите беседи или диатриби. Другият изход е този на науката – твърдението, че живеем в големия космически свят, който е този и този. Епиктет също разполага с тезата на стоическата физика за такъв голям свят, но я преобразува в своята етическа и значи по-универсално приложима постановка.
Да, но и ученият, и всяко човешко същество живеят в поне два свята. Затова и ако трябва да се заговори със стоическия тон на Епиктет на съвременните хора, които ни казват нещо, би трябвало да кажем: “Добре, искаш да кажеш нещо по тази тема. Тогава кажи, първо, коя е тя, каква част представлява и в какво отношение влиза с какъв цял вят. Но и, второ, преди да заговориш по темата, дай си сметка ти с какъв свят си и да не би с това, което казваш, да си правиш малкия свят по-голям, без да знаеш. Не че и аз нямам нужда от това, но не бих искал някой да ме кара да го правя без и двамата да знаем, че не само се интересуваме и осведомяваме за това и онова, но и влизаме в операция на преминаване от един по-малък към друг по-голям свят.”
Та и това не е без значение, cbazil – че като говорим за едно, правим и друго по-общо, което определя това едно. Сърдечно благодаря за отговора!
|
| Тема № - 117 |
Коментар № - 7824 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-11-19 09:43:47 |
|
|
Уважаеми професор Богданов,
Благодаря Ви за отговора. В интерес на истината се наложи да го прочета два пъти, отдалечени от времето за около десетина дни, преди да придобия усещане, че съм разбрал напълно и мога да отговоря. Защото на моя въпрос, Вие давате отговор, но и не оставяте картината завършена...в края му задавате на свой ред въпрос, който макар и реторичен на вид, всъщност крие избор на фундаментална гледна точка.
Епиктет, казвате, създава в Беседите си една цялостна, свързана представа за живота. Защото това е единият от двата пътя към прекарването на дните ни тук на Земята – с постигане на яснота за това кое какво е...колкото и ефимерна да е тая яснота. Ефимерността й се разкрива още тутакси след като е постановена, като не успяваме да следваме построеното твърдо разбиране за свят и живот. Това му се случва и на Епиктет, добавяте Вие.
Питате ме, как е по-добре да живее човек – залъгвайки се с една цялостна и твърда система, от която неминуемо се отклонява или (и тук мисля, че се крие най-сложното и важно твърдение, което Вие опитвате да защитите) да живее с постоянна разкъсаност и живо прехождане от едно към друго...ще опитам да Ви представя, повтаряйки твърдението Ви чрез една визуализация - така ми е по-лесно, сякаш се подпирам на трети крак или си добавям помощни колела:
Да си представим едно хвърчило или парче плат/хартия опънато върху лека дървена рамка. Това парче завързваме за въже, а в другия край фиксираме на стълб – когато духне вятър, парчето ще се вдигне и въжето ще се опъне. Всеки път, когато вятърът смени посоката си, парчети ще смени положението си във въздуха спрямо вятъра. А в един момент от изнемога (или се наричаше по-технично умора на материала) въженцето ще се скъса, защото макар в различни посоки, се е опъвало на едно и също място.
Другата част от визуализацията представлява същото парче хартия/плат, само че от всичките му краища висят въженца, които на свой ред завършват в няколко стълба. Никое въженце не е опънато, така че когато вятърът духа и сменя посоката си, парчето плат остава заключено в пространството между стълбовете, но опъва само онова въженце(а другите увисват), което съвпада с посоката на конкретния вятър. Тази конструкция, ще се запази здрава много по-дълго...това казвате и Вие: ако човек постоянно се свързва с едно или друго, без да се обрича на Единственото, ще живее по-щастливо.
Колебая се силно, защото признавам правотата на Вашето твърдение, най-малкото от описаната доста техническа картина. Проблемът на релативността обаче е, че тя изисква много от прилагащия я индивид и ако той е отделното човешко същество, би могъл да я ползва и отвъд границата на доброто. Защото обикновените хора тъкмо затова са обикновени, защото прилагат или принадлежат към една твърда етика, която осакатява и тях, и живота.
Но контрааргументът ми в тази посока е, че без тази твърда етика (и у Епиктет) не би имало постигане на нови хоризонти в живеенето, а цивилизацията ни не би се доближила толкоз до своя апогей. Както и че от двете фигури със стълба и парчето плат, тази с едното въженце е къде по-приятна за окото от другата.
Пожелавам Ви здраве и спорни есенни дни
Кристофър Базил
|
| Тема № - 117 |
Коментар № - 7823 |
|
cbazil - 2014-11-18 14:22:42 |
|
|
Cbazil, разсъждението ви е силно и добре опира до въпросите, които сте задал. Аз обичам названието “редови” и често го ползвам в книгата с есета, която публикувам. Но “редови – нередови” е доста едър дележ. Ползва го и Епикет, като различава мисленето на философите от това на хората нефилософи. Именно за подчертая този дележ, съм добавил в заглавния текст за самотата другия малък под него също от Третата книга на Беседите на Епиктет.
Без съмнение изложената програма за отърваване от самотата не е можела да се спазва последователно от Епиктет. Не са нужни други свидетелства - достатъчни са Беседите. И по тях може да се докаже, че той е непоследвателен и ползва не само стоическата философска етика. Да, но има и по-общ аргумент за това. Той е, че реално съществува не редовото човешко същество, реално съществуват отделните хора. Което не означава, че редовото човешко не съществува по някакъв начин. За него хората говорят другояче, говорят за “обикновения човек”.
Тогава обикновенността, която някои избягват, а други напротив – се стремят към нея, тя в какво се изразява? Най-характерният й белег според мен е следното жизнено противоречие. Обикновеното човешко същество се занимава пряко с нещата на живота – занимава се с предметите и тяхната стойност, с благополоучието си и чувствата, които изпитва; затова то е ту едно, ту друго, пулсиращо и обхващащо ту повече, ту по-малко, като е ту заедно с някого и някои, ту относително само. Или с една дума живото обикновено човешко същество променливо се свързва и отвързва в дълъг ход от променливи състояния; сред тях има и такива, в които то философства.
Въпросът е, че то не знае това, нито иска да го разбере. Иска друго – да бъде веднъж завинаги това, което е. Умозрителните обикновени хора постоянно занимават и себе си, и близките си с програмата на това свое желание. По-упоритите съставят и теории. Е, философите, разбира се, и Епиктет са именно такива хора, които живеят интимно с цели теории. Всяка етическа философия, каквато е и тази на Епиктет, а и йога-философията, е такава теория. Достойнството й е в това, че аргументите й са свързани в по-пълна разгърната идея за човешкото същество и че тя е закачена за вече оставени предходни следи.
Епиктет не се интересува какъв е той самият (това е по-късна романтическа идея, която продължава да бъде валидна и днес), а търси в себе си самото човешко същество. Както е обичайно за онова време, онова, което открива, е не друго, а самата общоважима човешка природа. Човекът е човек, доколкото е като всички. Но ето и парадокса. Епиктет се нуждае човешкото същество да има твърдо зададена природа по същия начин, както всяко днешно човешко същество вярва в онова, което му е дадено по рождение, и според идеологията на американския индивидуализъм търси да го открие и да му бъде верен.
Е, аз, cbazil, смятам, че нито човешката природа е толкова твърдо определена, както смята Епиктет, нито още по-малко особеното собствено дадено му по рождение. И в двата случая става дума за преувеличение, вяра и желание да бъде така. И човешката природа, и особеното собствено дадено ни по рождение са само привлекателни идеали. Привлекателни са, защото са нещо просто, докато реалното е объркано, сложно и свързано с трудности и да се разбере, и още повече да се изкаже. Това добре се връзва с драмата на свързването на мъжкото и женското, с която започвате коментара си.
Та това срещу самотата у Епиктет е само опит теорията да се свърже с живота, който опит не е еднозначно успешен. Силата му е в цялостността на теорията, а не във връзката с живота. Казах по-горе какво е характерно за живота, това, че живото човешко същество живее пулсиращо променливо и постоянно се свързва и отвързва от предмети, места и хора, с които постоянно образува ново по-добро “себе си”. Но в това, че Епиктет иска да наложи на живота тази етическа теория, няма нищо необичайно – всички човешки същества го правят постоянно по различни начини. Аз мисля, cbazil, че и вие го правите и че го правите живо, но все пак ту с едно, ту с друго.
В това е и въпросът, и изборът – дали човек да го прави по-цялостно като Епиктет, който се е мъчел да живее по образеца му и, естествено, не е можел напълно, или да предпочете да казва ту това, ту онова разкъсано в името на идеологията на човешкия живот, която е именно това - разкъсаност и постоянно живо прехождане от един към друг личностен обем. |
| Тема № - 117 |
Коментар № - 7821 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-11-10 09:52:43 |
|
|
Докато организмите се размножават безполово (като се делят) няма смърт. Но няма и възможност за развитие и надграждане. Нужно е да се смесят два уникални в различността си и еднакви в типичността си организма, за да се промъкне животът малко по-напред. Еволюцията с малки стъпки отначало събира мъжко и женско, за да се оплодят. После задържа мъжкото край женското докато се родят. По-после дори стига до там, че мъжкото и женското да останат заедно и след като родените са тръгнали по своя път. Епиктет, няма как да не е виждал в жизненото разнообразие край себе си това и да не го е съобразявал, коментирайки самотата. Силно се съмнявам и че е живял точно така, както съветва в книгата си. Но и той, както и други по неговото време (в книгата на Мирча Елиаде – “Йога-свобода и безсмъртие”) надминават постигнатото от природата и еволюцията и започват да търсят нещо, което да “успокои” отклонилия се поради себе си ум. Умът, докато се грижи да изгради сигурност, да се разшири чрез бита (тезата е на професор Богданов) няма време да се занимава с друго. Но в момента, в който постига успехи в уреждането на оцеляването си тук и сега се промъква и отровната мисъл за “след смъртта”. Тъкмо там и е заключен и въпросът за самотата, защото тя е много сродна със страха от смъртта.
Струва ми се, че въпросът за самотата, така както е разгледан от Епиктет и му е отговорено – е релевантен за малцина от нас и около нас. За повечето, тази му трактовка е непосила и толкова абстрактно идеална, че по-горе изразих съмнение и че самият Епиктет я е ползвал неотменно.
Та онова, което ми се иска да попитам професор Богданов, който превежда текста и го споделя с нас (и в този процес навлиза много по-дълбоко в проблема) е как редовия човек, да ползва написаното? Да го чете като за удоволствие? Да го приеме за свой закон и да построи живота си по него? Или нещо трето….
|
| Тема № - 117 |
Коментар № - 7820 |
|
cbazil - 2014-11-09 10:08:34 |
|
|
|
|
|
