Нашите сетива са четири – зрение, слух, обоняние и осезание. Те имат отделни имена и се наричат и със синоними, които сочат техните основни действия. Ясно е, че със “зрение” наричаме това наше сетиво, а с “виждане” и “гледане” неговото ползване. Синонимите, представящи ползването, са отглаголни съществителни. Което и показва, че ползването на нашите сетива е протичащо действие.

Знаем добре, че човешкото сетиво с предимство е зрението. Оттук и многото отглаголни съществителни, които изразяват неговото ползване – “виждане”, когато действието е по-кратко, “гледане”, когато това действие е по-продължително, и уточнения като “разглеждане” и думи от други корени като “наблюдаване” и “съзерцаване”.

Но и второто последствие. Човешкото живеене е социално и протича в човешка среда, която е и посредник към останалия по-голям свят. Тя е изпълнена и с неща и инструменти, но е разгърната и в изградени места за виждане, които постоянно се изправят пред нашия колебаещ се между близкото и по-далечното поглед. Такъв е и светът ни - нещо външно, светло и видимо в обхват, възприемано от всички, които виждат и гледат.

Което повдига и въпроса дали онова, което виждаме и гледаме, е едно и също, след като всички разполагат с т.нар. зрение. Да, то е едно и също като външно, което се вижда, но при всеки е пулсиращо с различен обхват и различна детайлност в зависимост от състоянието на неговото зрение и използваните помощни средства. Въпросът обаче продължава и в сериозното питане дали сетивата и като употреба са сами по себе си и всяко върши своята работа отделно.

Краткият отговор е “не”. Работите, които вършат сетивата ни, са свързани. Което свързване не е едно и също. Действията на някои наши сетива са свързани повече. В човешката среда по-силно свързани са виждането и чуването. Ние сме виждащи и чуващи същества, които разчитат на тази връзка. Останалите ни две сетива – мирисът и осезанието, и тяхната работа са като помощни и добавени. Те са по-силни при определени животни и при недъгавите хора, които, понеже не виждат или не чуват, са ги развили и се опират основно на тях.

Там е и въпросът, при тях те какво изявено при другите хора заместват. Личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който затова освен свят е и реалност. Без такъв свят-реалност човешкото същество не може. Но, като казвам “човешко същество”, какво имам предвид -  дали отделният човек, който вижда и чува, или и многото заедности, в които всеки участва. Имам предвид и едното, и другото. Вижда и чува отделният човек, но поради речта и работата на мозъка, той вижда и чува през коефициентите на многото заедности, в които е.

В тези заедности влизат и голям брой културни и възрастови особености, но влизат и по-генералните особености на самия човешки вид homo sapiens sapiens. В тях влиза и споменатият човешки свят, произведен от връзката между виждането и чуването. Каквото и да правим, докато съществува видът, към който принадлежим, нашият свят-реалност ще бъде константността, която се вижда и чува и която, от друга страна, е протичаща и променяща се. Но нашият именно такъв свят-реалност - и за всеки от нас, и за всички заедно, не е чисто сетивен. Той има и важната добавка на нашата реч-памет, в която са заложени социалните и културните заедности, в които участваме.

Оттук следва и тази особеност, че този наш човешки свят-реалност не е само тук и сега и само непосредствено даден. Той е и нещо опосредено в нашето съзнание, съществувало и в миналото, а можещо да се случи и в бъдещето. Така че тези две човешки сетива – зрението и слухът, и особено работите, които те вършат – гледането и чуването, освен че са две, стават и едно. Проникнати и от паметта и речта, както вече казах, те са и нещо рационално и разумно.

В този смисъл е едно да се каже, че нашите сетива са четири, а друго да се разбере, че светът, който възприемаме, се прави основно от действията на две сетива, че нашият свят е предимно виждан и чуван, но че той е и променящ се и протичащ, а и се насочва и рационално, колкото лично, толкова и социално, и то с променливи параметри. Затова и правен от самите нас, нашият свят-реалност е постоянно променлив и зависим от многото заедности, в които участваме. Което означава и това, че светът ни е и общ и обективно даден, но и постоянно не такъв, какъвто е при другите. 

Самата дума “свят” ни задължава да имаме общ свят и ние наистина имаме общ свят, особено като външно съществуващ. Което ни най-малко не пречи във всеки от нас този свят да бъде различен и ставащ тук и сега. Затова и толкова многото спорове кой е общият свят и толкова многото нови и нови разбирания по въпроса. Добре знаем, че, додето се живее по човешки, те няма да прекъснат. 

Същото обаче може да се каже и по-преплетено сложно,  що се отнася до отделните сетива и техните действия.  Ние разполагаме с отделни думи за отделните сетива и техните действия. Но споменатите две наши сетива и особено техните действия са се свързали и в различни едно. Което свързване е като че ли по-ясно проявено в особения човешки свят. Този свят е и пасивно даден и просто възприеман от нас, но е и активно правен от всеки от нас. Той е и свят тук и сега, зрителен и слухово възприеман, но е и рационално успореден с външното, изразен и в слово, което слово е произнасяно и писано, но и мълчаливо протичащо в съзнанията ни. Този механизъм на успоредени външна сетивност и речева рационалност на човешкия свят е и своеобразен подтик за личното, което ми се случва и правя.

Ето това не е особено известно на хуманитарната наука за човешкото, особено на тази, която се занимава с анализа на текстове и анализира реалните протичания в човешката среда. Така че едно са понятията за отделните неща и състояния, т.е. трайното, което занимава науката, а друго са свързванията между тях, с което започва разбирането на по-реалните техни състояния. Тези състояния са протичащи, принадлежащи на промяна и преобразуване в друго.

Именно поради тази двойност, която не се разбира, се е достигнало и до това голямо разделение между науката и изкуството. В смисъл, че науката се занимава с когнитивните положения, които са еднозначни и са винаги това, което казват за тях думите или понятията, към които сме привикнали, и изкуствата, които показват техните по-реални или по-жизнени изражения. За съжаление се спира до тук, а би трябвало да се продължава и да се казва, че в тези техни изражения когнитивните положения и понятията са свързани по повече заедно. Защото и в самия живот, чието моделиране е голямата задача на изкуството, те съществуват именно така – като семиотични ситуации или семиозиси.

Това, което казвам, е увод във втората част на бъдеща книга, посветена на т.нар. протичане. Този увод прехожда в няколко глави, озаглавени с правеното предимно от една сетиво. Защото не без основание се казва, че когато гледаме един филм, гледаме, когато слушаме музика, слушаме, и когато четем, четем, а и когато мислим, мислим.

Същевременно никое от тези протичания, първо, не е само по себе си, без да е свързано и с друго, и, второ, то никога и свързано с друго, не е само това, което казва за него думата, с която го наричаме, без да е и произвеждане на особен свят-реалност, необходим в този случай и на отделния човек, който го извършва, но и на една или друга заедност, закодирана в словесния акт на този човек.

Защо съм се заел с тази особена гледна точка на протичането? Разбира се, и за да превърна това редово отглаголно съществително и в понятие, както съм обещал в уводните думи към тази книга. Но и за да коригирам упоритата грешка и в хуманитарната наука, а и във всекидневното казване. Е, нека това да не е грешка, а дълготраен лош навик – объркването между когнитивните инструменти и реалните неща.

Когнитивните инструменти, в тях влизат и т.нар. понятия, са нещо еднозначно, но тази тяхна еднозначност не е истината за самите неща, спрямо които те са употребени. В реалните неща тези когнитивни инструменти се преплитат в подвижни знакови ситуации, които Пърс е означил с думата семиозис. Така че и науката, и редовото говорене смятат за истина еднозначността на когнитивните инструменти и обикновено спират до тяхното назоваване, а динамичната истина за съществуването на реалните неща е семиозисна, подвижна и многозначна. Но е редно да се каже и защо става това объркване и какво го оправдава.

Оправдава го това, че и когато се описва семиозисната природа на съществуването на отделното нещо, и тогава това описание е само приближение към него, което го моделира и така спира действителното му реално протичане. Каквото и да се прави, колкото и строг да е един метод, той е приложен в говорене. Дори да се добави формула с числа и букви, а и чертеж, моделирането, а това означава и човешкото мислене, са винаги речеви намеси, които правят и това неистинно, че осъществяват речево нашето желаене обсъжданото нещо да бъде по-обособено отколкото е, гледано по-реално.

Затова и неслучайно казвам не “реално”, а “по-реално”. “По-реално” означава, че когато говорим за нещо, най-много можем да построим неговия по-реален модел, който само се е приближил до действителната реалност и един вид я е заместил.