Нашите сетива са, разбира се, повече, но тези, които имат утвърдени имена са пет – зрение, слух, обоняние, осезание и вкус. Животът започва с вкуса и осезанието, които са и сродни помежду си, защото вкусът е вътрешното, а осезанието е външното осезание. Към тях двете като друг тип осезание се добавя обонянието. Тези три сетива – вкусът, осезанието и обонянието, са по-нисшето в нашата сетивност, за която по-висшето са зрението и слухът. Ако трябва да характеризираме човешки свят посредством сетивата, той е в основата си зрително-слухов. Но не случайно казвам “ако трябва”. Гледан по-конкретно, нашият свят не е определен само от тези две сетива.

Самото сетивно е първата едра фаза в градежа на нашия свят, ако мислим за него като за парадигмено положение, Но, така или иначе, в неговия градеж има и втора фаза на намеса на рационално словесното. Ако на това се гледа в по-реален план, трябва да се признае, че в човешката среда никъде няма чисто сетивно. Сетивното и рационалното са непременно заедно. Което свързване на едното с другото веднага става, когато подрастващите започнат да си служат с реч. Затова и не е странно, че имената за телесните сетивни органи в нашата реч се объркват и смесват синонимно с познавателните действия, осъществявани от тях.

Понеже тези действия като имена са отглаголни съществителни, тъкмо затова речта смесва едното и другото и някои от сетивата са наречени с отглаголни съществителни от корените на стари думи - зрението, обонянието и осезанието. Вследствие на което основните действия на зрението се назовават с по-редови отглаголни съществителни като виждането и гледането. Докато обонянието и осезанието не са се свързали строго с такива думи, защото техните действия не са толкова важни в човешката среда, а и тези действия се изразяват и с други думи, които не са непременно отглаголни съществителни.

Знаем добре, че човешкото сетиво с предимство е зрението. Оттук и многото отглаголни съществителни, които изразяват неговото ползване. Така е и поради други причини, но и защото човешкото живеене става в среда-посредник към останалия по-голям свят. Тази среда-посредник е изпълнена с неща, инструменти, уреди и изградени места за виждане, които постоянно се изправят пред нашия колебаещ се между близкото и по-далечното поглед и към които ние реферираме. Зрението и неговите действия са conditio sina qua non в това рефериране. Т.е. зрението и неговите действия са безусловно необходими, за да се живее по човешки. Същото може да се каже и по друг начин. Да се живее по човешки означава да се съществува в свят налице, който се ползва и който е нещо външно, светло и видимо в обхват, възприемано от всички, които виждат и гледат.

Този свят се дели на тукашен и на намиращ се другаде там, което също може и да се вижда, но за чието виждане е нужно и да се отиде там, но и в такова там, което е и в друго време и на друго място. Но това води и до друго, че този свят сега, може да се представя словесно, но и може и да се прави и доправя словесно по подобен начин, както се прави и доправя тукашният свят на човешката среда. Което повдига и въпроса дали онова, което виждаме и гледаме, е едно и също. Да, то е едно и също като външно, което се вижда, но при всеки от нас то е и пулсиращо с различен обхват и различна детайлност в зависимост от състоянието на зрението и използваните помощни средства от този, който вижда.

Въпросът продължава в още едно питанe. То е дали сетивата като употреба са сами по себе си и всяко върши своята работа отделно. Аз вече отговорих с “не” на този въпрос. Работите, които вършат сетивата ни, са свързани. Което свързване не е едно и също. Действията на някои наши сетива са свързани повече. В човешката среда по-силно свързани са виждането и чуването. Ние сме виждащи и чуващи същества, които разчитат на тази връзка. Останалите три сетива – обонянието, осезанието и вкусът, те и техните работи, са като помощни и добавени. Те са по-силни при определени животни и при недъгавите хора, които, понеже не виждат или не чуват, са ги развили повече и се опират основно на тях. В това е и следващият въпрос.

При тези хора какво изявено при другите хора се замества? Личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който освен свят е и реалност. Без такъв свят-реалност човешкото същество не може. Но, като казвам “човешко същество”, имам предвид и отделният човек, който вижда и чува, и многото заедности, в които всеки участва и които налагат на всеки виждащ и чуващ определени норми на виждане и чуване. Т.е. вижда и чува отделният човек, но поради речта и работата на мозъка, той вижда и чува през не малкия брой коефициенти, които му налагат заедностите, в които той участва. А тези заедности му налагат голям брой възрастови и културни особености.

Лесно е да го кажем, но е трудно да отделим едното от другото, защото и двете стъпват на макар и подвижните, но иначе генерални особености на самия човешки вид homo sapiens sapiens. Каквото и да правим, докато съществува видът, към който принадлежим, нашият свят-реалност ще бъде и константността, която се вижда и чува, но която е същевременно и протичаща, и променяща се. Но както вече казах, и за всеки от нас, и за всички заедно, този наш свят не е чисто сетивен, а е проникнат и от нашата реч-памет, в която именно са заложени социалните и културните заедности, с които сме свързани.

Оттук следва и тази негова особеност, че човешкият свят-реалност не е само тук и сега и не е само непосредствено даден. Той е и нещо опосредено, съществувало и в миналото, а можещо да се случи и в бъдещето. А това свързване между сетивното и рационалното е повлияло за осъществяването на разчленяванията и свързванията вътре в сетивното, за това зрението и слухът да станат по-висши сетива, а и да се свържат помежду си зрението и слухът и да легнат в основата на човешкия виждан и чуван свят.

Обаче е едно да се изкаже парадигмата-клас, че нашите сетива са пет, а друго да се разбере, че светът, който възприемаме, се прави основно от действията на две от тези сетива, че светът ни е и виждан и чуван, и променящ се и протичащ, и насочван от лично и социално рационално, а и правен от нас променлив и зависим от многото заедности, в които участваме. Което означава и това, че светът ни е и общ и обективно даден, но и никога не е такъв, какъвто е за другите.  Оттук и толкова многото спорове кой е нашият общ свят.

Без да е неизвестно на хуманитарната наука за човешкото, това е на практика неизвестно и не се прилага, особено когато се анализират текстове и се говори за едни или други реални протичания в човешката среда. Кое именно? Че едно са понятията, т.е. трайното, което занимава науката, а друго са реалните свързвания помежду им, което става при разбирането на техните проявления. Тези проявления са протичащи, понадлежащи на промяна и са и преобразувания в друго.

Именно поради тази двойност на отделното и заедното, която не се разбира, се е достигнало и до голямото разделение между науката и изкуството и по-точно до това, че науките се занимават с когнитивните положения, които са еднозначни и са винаги това, което казват за тях думите или понятията, към които сме привикнали, а изкуствата представят техните по-реални жизнени проявления.

За съжаление се спира до тук, а би трябвало да се продължава и да се осъзнава, че в тези техни реални проявления когнитивните положения и понятията са свързани по повече заедно. В тези свързвания, които не са буквално отражение на реалния живот, животът един вид се моделира. Което означава, че в тях той е и такъв, какъвто е, но е и какъвто би трябвало да бъде. Това положение в реално висока степен е осъзнато и представено във възгледа, че приложените в жизнената среда когнитивни положения и понятия са подвижни знакови образувания.

Това, което казвам, е увод към втората част на бъдеща книга, посветена на т.нар. протичане. Този увод преминава в няколко глави, озаглавени с правеното предимно от една сетиво. Защото не без основание се казва, че когато гледаме един филм, гледаме, когато слушаме музика, слушаме, и когато четем, четем, а и когато мислим, мислим. Същевременно никое от тези протичания не е само по себе си, без да е свързано и с друго и никога и свързано с друго, не е само това, което казва за него думата, с която го наричаме, без да е и произвеждане на особен свят-реалност, необходим в този случай и на отделния човек, но и на една или друга заедност, закодирана в словесния акт на правеното от този човек.

Защо съм се заел с тази гледна точка на протичането? И за да превърна това редово отглаголно име и в понятие, както съм обещал в уводните думи към книгата, но и за да коригирам упоритата грешка и в анализите, правени и от учените хуманитаристи, а и от всеки, който анализира каквото и да е със средствата на всекидневното казване. Е, нека това да не е грешка, а да е дълготраен лош навик. Но тази грешка е объркването между когнитивните инструменти, с които си служим, и реалните неща, които разглеждаме чрез тези инструменти. Когнитивните инструменти, в тях влизат и т.нар. понятия, са нещо еднозначно, но тази тяхна еднозначност не е истината за самите неща, за узнаването на която те са употребени.

В реалните неща тези когнитивни инструменти се преплитат в подвижни знакови ситуации, които Пърс отдавна е означил с думата семиозис. Така че и науката, и редовото говорене смятат за истина еднозначността на когнитивните инструменти и обикновено спират до тяхното назоваване, а динамичната истина за съществуването на реалните неща е семиозисна, подвижна и многозначна. Но е редно да се каже и защо става това объркване и от какво то е оправдано.

Оправдава го положението, че и когато се описва семиозисната природа на съществуването на отделното нещо, и тогава неговото по-пълно описване е само приближение към неговото действително положение. Това по-пълно описване не го отразява, а го моделира, т.е. променя действителното му реално състояние. Каквото и да се прави, колкото и строг да е един метод, той е приложен в говорене и значи в моделиране. Дори да се добави формула с числа и букви, а и чертеж, моделирането, а това означава и човешкото мислене, са речеви намеси, които правят и това неистинно, че осъществяват речево поне това наше желание обсъжданото нещо да бъде по-обособено отколкото е в по-реален план.

Затова и казвам не “в реален”, а “ в по-реален план”. “В по-реален план” означава, че когато говорим за нещо, най-много можем да построим неговия по-реален модел, който обаче само се приближава до самото реално. Ние не правим  друго, а заместваме реалното със словесно моделно. Което не бива да се разбира в лошия смисъл, че на нас самото реално не ни е дадено и то е непознаваемо. Благодарение на речта, като удвояваме в нея реалното и реалността, ние и проектираме тяхната промяна, от която се нуждаем.

Затова и като кажем нещо накратко в по-еднозначния смисъл, който ни е нужен, продължаваме и казваме същото и по-надълго, за да направим този смисъл и по-многозначен, т.е. относително по-обхватно истинен. Затова и на свой ред някой, като каже нещо и по-надълго, се обажда и друг, който го коригира и продължава и нататък към още по-обхватна истина. Така правим, защото постъпваме социално. Истината постоянно ни напомня за нашата базова  социалност и ни влече към нея. И тъкмо поради това сме длъжни да приемем, че не само сме в света, но и че постоянно доправяме и преправяме този свят, с който разполагаме.