Преди близо 20 години написах текст, посветен на ефектите на далечността в „Одисея“. Изследователската ми стратегия по онова време, видима в публикуваната малко по-късно глава от първата ми книга (Тодоров, 2004), беше насочена към анализа на епоса и неговия герой през една постструктурална методология, тази на деконструкцията. Изследвах „Одисея“ не само като разказ за завръщането и оцялостяването, което би било водещият фокус на една психоаналитична наратология, където финалното завръщане на героя възстановява неговия статус и репарира разцепването в идентичността му. Тази повествователност присъства в „Одисея“ и е обвързана с един мащабен вид идеология в културата на Запада. Наричаме я телеологична, защото финалът постулира етоса и доминира смисъла на културните категории.

Между другото, „Одисея“ съвсем директно има такъв пласт и такъв финален патос. Там се настоява, че ефектите на далечността: войната, разрушението, отсъствието от семейството, пътешествията, прикриването и т.н., всичко това синонимизирано с морето (друго име за далечното), трябва да бъдат премахнати. Одисей ще се завърне в себе си, в собствения  си  дом, ще  приеме отново всичките си функции на цар, баща  и съпруг, и ще дочака смъртта си в спокойна старост само когато осъществи и последния ритуал за преодоляване на далечността. Според финалното  пророчество на Тирезий („Одисея“ XI,116-155) той трябва да вземе едно корабно гребло и да отиде  в земя където хората не познават морето. И  когато някой го запита  накъде е тръгнал с тази „веялна лопата“, той трябва  да забие греблото и да принесе поредица от жертви на боговете.

Наред с това аз изследвах текста и през ефектите на далечността, т.е. през отсъствието на сигурност и крайна цел. Представих далечното като генерираща разкази територия, пораждаща множественост, несигурност, разподобяване и дори деструктуриращ хаос, а основните ефекти от тази повествователна стратегия представих в анализа на името/имената Одисей.

Срещата ми с Одисей тогава и опитите ми да разсъждавам върху един от моделните герои и текстове на Запада ме отведе до друга среща - тази с един от най-значимите изследователи на античността, професор Богданов. Имах нужда да се посъветвам с него относно някои реалии в текста и разбира се, ако се съгласеше да обсъдим някои от елементите от анализа. За огромна радост той не само се отзова на молбата ми, но ме покани да изнеса лекция пред негови студенти по културология, после да предлагам курсове и програми в току що създания от него университет. Най-съществената част обаче от взаимната ни работа, от тогава до последните ни срещи, беше задълбоченото обсъждане на текстове и идеи.

Сега ще се опитам да предам духа, темите и въпросите, породени от нашия диалог. Правя го, защото така най-лесно ще представя една структурална методология към разбирането на „Одисея“, която всъщност лежи в основата на отношението ми към всеки текст и всеки обект на интерпретация. Става дума за фундаменталното приемане на структурализма, че текстът генерира значенията на всички значими единици в него (най-вече на главните действащи лица) през матрицата на дълбинните си структури. Това означава през опозициите и корелациите на базисни за мисленето и езиковата дейност стойности (природа/култура; живот/смърт; близко/далечно; горе/долу; вътре/вън и пр.), които оформят отделни (дискретни) значещи елементи, а те на свой ред изграждат пластовете на онова, което наблюдателят ще може да разбере и интерпретира. Тази нагласа професор Богданов практикуваше съзнавано и несъзнавано, т.е. можеше целенасочено да прилага идеите на Сосюр, Леви-Строс, Барт, Вернан, но много по-важно беше ги интернализирал така, че това се бе превърнало в естествена част от неговия собствен стил на мислене за текстовете и феномените на културата. Казано просто, не беше нужно да говорим за структурализъм, мисля, че в нашия диалог върху Одисей и „Одисея“ просто го прилагахме, като по-натам всеки се опитваше да отиде и отвъд. Нека поясня, структуралният анализ е този който ни показва, как текстът чрез своите вътрешни принципи и правила (граматика) изгражда смисъл и залага значението на   героите, събитията, местата и какво ли още не в разказа. Това е онази основа, която ни помага като видим нещо написано да разберем, че написаното е изречение например, в него има подлог сказуемо и други части и всеки елемент има значение, но цялото не е равно на сбора от елементите. Другите нива на анализ (историчен, психологичен, социо-политически и прочие) повече или по-малко са идеологични и се надграждат върху основното ниво, породено от структурата. Структурният анализ ни дава достъп до един не явен, латентен или неосъзнат пласт на изграждането на смисъл. Например на едно явно ниво текста на „Одисея“ показва героя, като страдащ за дома и семейството си, дълбинното ниво обаче ще ни покаже, че самата „природа“ на героя (на високия, представителен, моделен персонаж на разказа) е породена от фундаментален конфликт, от проблем или парадокс, който структурата носи в себе си, от това че той е едновременно пазител и рушител на семейното, даващ и отнемащ живот, управник и престъпник. Но все още не сме там, нека се опитаме да стигнем постепенно до този пласт на значението.

Кой е Одисей?

С този въпрос и с една част от неговия отговор ще се опитам да демонстрирам аспекти от структуралния анализ. През 80-те години на XX век Богдан Богданов беше задал една структурална посока на мислене по този въпрос чрез опозицията на двете благополучия. Според него фигурата на Одисей може да бъде представена като екземплярен случай, съвместяващ два вида благополучие. Едното е свързано с комплекса от власт, имотност, уседналост, уреден дом и стабилна идентичност, сведени до конкретни категории, като вярна съпруга, добър син, царска титла, предани слуги... Към това благополучие е насочен стремежът за завръщане, завръщане в земята, в културата, в дома-семейство, в себе си. Другото благополучие е амбивалентно и все пак, доколкото е вплетено в текста и неговата идеология, еднакво мислимо с първото. Чрез скитанията на Одисей се представят откъсването от дома, нарушената идентичност, несполуките и премеждията (всички ужасни ефекти на далечността). Според двойствената ценностна структура, обаче, пребиваването в далечността е, от една страна, нещо лошо (лишения, премеждия, смърт), но, от друга, нещо добро (набиране на опит, научаване, динамика). Тъй нареченото „моряшко“ или „пътешественическо“ благополучие, представя необходимата работа по създаването на героя. Одисей,  едновременно  е изгнаник и пътешественик, друг но и себе си. Диалектиката (и… и) тук е възможност да се покаже как Одисей става себе си, не само чрез възстановяването на първия вид благополучие, но чрез противопоставянето и съвместяването на двете. Без съществени различия тези разсъждения могат да се открият в „Мит и литература“ (Богданов, 1985).

Като човек, който по онова време се обучаваше за психоаналитик (съвместната ни работа с проф. Богданов върху „Одисея“ се случи през 1995-6 г.) разбирах, а и още разбирам този анализ така: субектът не е това което той или текстът открито твърди за него, той се създава и е резултат от дълбината несъзнавана структура, било на индивидуалното му психично несъзнавано, когато е жив човек, било на несъзнаваното на текста, когато е герой на литературата.

В следствие от нашия диалог с Богдан Богданов реших да разбера повече за Одисей, т.е. да открия и демонстрирам работата на базисни опозиции и корелации в изграждането на образа му. Разбира се водещата нишка за мен в случая беше и анализа на мита за Едип на Клод Леви-Строс (Леви-Строс, 1996) Структуралният анализ е детективско и психоаналитично търсене, възстановяване на идентичността на някой, който има амнезия, т.е. изтласкал е същностна част от личността си и не помни/ не познава себе си. А с това и други се опитват да разберат кой е той. И забележете самата „Одисея“ (епосът така както е записан и го четем днес) има точно такава постановка. В първите няколко песни Телемах, който не познава баща си, се опитва да го открие и да научи нещо за него и така текстът започва да изгражда своя герой-епоним. Докато стигнем до 8-ма песен, където има кулминация на загадката, Одисей е изхвърлен от морето при феаките без дрехи, без име и без статус. Оттук започва развръзката, Одисей ще разкрие името и статуса си, ще разкаже за себе си и ще получи шанс за завръщане. За повече подробности вижте моя анализ в „Далечността Одисея“ (Тодоров, ibid.). Ние, читателите, вървим по същия път, знаем, че текстът говори за някой, който се казва Одисей и му приписва разни предикати, но кой всъщност е той? Точно тук обаче трябва да напуснем психологизирането на образа и да опитаме да разберем как този или това (а това са идеи, представи, форми на мислене), което се нарича Одисей, получава значението си през структурата на текста.

В това отношение 8-ма песен ни предлага невероятно красива възможност. Има пир при царя на феаките Алкиной, там е поканен и странникът-гост, чието име, потекло и сан не познаваме, и певецът Демодок ще изпее два мита, чрез които, ако приложим структурален анализ, ще разберем кой е Одисей, преди повествованието или героят да ни кажат целенасочено нещо за него. Казано по друг начин, ако мислим структурално, ще разберем кой или какво представлява действително „Одисей“ като разберем за какво пее Демодок.

И така, в осма песен Одисей е пристигнал при феаките, той идва от далеч, няма определена идентичност, нито пък  друг статус,  освен на  странник и гостенин (нещо като нулева степен на статус). Текстът, чрез различни стратегии, трябва да му придаде статус и идентичност. Одисей,  който  за феаките е крушенец, молещ съпровод до дома е поставен в една митологична мрежа от разкази, която няма друга функция освен да представи възстановяването му. Първата песен на аеда Демодок обвързва  чужденеца, който се намира сред феаките, с  Одисей - героя  от Троянската война.
Той пее за свадата между Одисей и Ахил, а този Одисей, който слуша мита, плаче и възлива вино  на боговете и така реагира на собствения си мит. Т.е. загатва за идентичността си, чрез пряка идентификация с някой, наречен Одисей. Тук не можем да отидем много далеч в анализа, защото, ако искаме да разберем за свадата между героите и какви характеристики им приписва текстът, трябва да се обърнем към друг текст - „Илиада“. В текста на „Одисея“ обаче следват игри и тук структурата дава плътност на героя чрез самото действие.

Митологичната и ритуална функция  на игрите, според структуралните антрополози, често се състои в компенсирането  на  някакъв недостатък, в изразяването и преодоляването на конфликт. Природата (за да използвам класическата опозиция) е нанесла удар върху странника. Всичките му нещастия се дължат на морето. Феаките изразяват това с думите: „Друга   злина по-ужасна в света от морето не знаем“. Компенсирането на тази злина може да се осъществи чрез практиките на културата. Одисей е поканен от Лаодамант, сина на Алкиной, да участва в спортните състезания, тази покана много ясно показва функцията си, ако е опитен и упражнен в игрите, Одисей има благороден произход на атлет, може да възвърне статуса си, ако ли не, по думите на Евриал, който го предизвиква в истинско съперничество, той е един търговец, ориентиран към печалбата (това би бил друг културен статус, но също ще го диференцира, т.е. ще му даде значение). Тук съм принуден да спестя много интересни подробности около анализа на базисни културни категории, опериращи на това място в текста, като подчертая само възгледа, че статусът и рангът на един мъж се доказва в игрите. Победата на Одисей е категорична, неговият диск преминава всички граници и дори създава прекомерност, която за миг застрашава символната функция на самата игра. В известен смисъл той надхвърля човешкото и това дава повод на текста да разкаже за нещастията на героите, които са се мерили с боговете, а на нас ни показва по-ясно, че за да го определи, структурата ползва опозицията бог/ човек. Да се върнем към функцията на игрите или състезанията в културата. Един или група хора, които страдат от някакъв недостатък, са предизвикани в състезание, където неминуемо трябва да победят, за да възстановят символно предишната си загуба. Точно тази  конвенция се представя в игрите. Компенсаторният им механизъм е очевиден, след победата си Одисей е умит, помазан с елей, всички феаки му поднасят дарове. Статусът му в културата е възвърнат благодарение на победата му в състезанието. Далечността/морето/природата е компенсирана, героят вече не ѝ принадлежи и символното му завръщане в обществото на хората е осъществено.

Следващият мит Демодок пее по време на пира, след края на игрите. И тук ще научим повече. Митът разказва за любовта на Арес и Киприда (Афродита) както и за отмъщението на съпруга й Хефест. От позицията, чрез която го разглеждаме, този мит е паралелен на една много важна тема от мита за самия Одисей. В него се представят проблемите за измамата и ревността, за отстояването  на  семейното благополучие, за оскверняването и защитата на брачното ложе, за възстановяването на нарушеното равновесие. Става дума за паралелни вариации, които можем да представим така:

М1.  
                                                         
1.Мит за Хефест, Афродита и Арес     
2.Нарушено семейно състояние           
3. Арес прелюбодейства с Афродита             
4. Афродита повод за ревност               
5. Легло, направено от Хефест, клопка за съперника му и средство за възстановяване на статуквото
6. Отстраняване на  съперника                                  
7. Възстановен семеен  статус                                       

 М2.

1. Мит  за Одисей
2. Нарушено семейно състояние
3. Женихи в дома на Одисей
4. Пенелопа повод за ревност
5. Легло, направено от Одисей, клопка за всеки потенциален съперник и средство за установяване на собствената му идентичност
6. Избиване на женихите
7. Възстановен семеен статус

Ясно е, че чрез паралелните структури на двата мита хитрият Одисей се идентифицира с хитрия Хефест, който  успява да  накаже престъпника и да възвърне собствеността над съпругата си, а така и позицията си на господар в собствения си дом. Структурата ясно изгражда една част от статуса или благополучието, свързано с дом, имот, власт. Но на по-дълбокото ниво работи чрез противопоставянето на социалния, поддържащ реда мъжки елемент и необуздания стихиен женски елемент. И още нещо, представено в опозицията Хефест /Арес.

Последният мит, изпят от Демодок, поставя Одисей в друга конструкция.  Тук той е разрушителят на Троя, светотатникът-престъпник, който използва жертвения дар като смъртоносна клопка за разрушаването на града. Пее за това „как Одисей като Арес се втурна в дома Деифобов“ и предвожда ахейците в „изтребителна битка“.

Ето как структуралният подход (приложен дори фрагментарно),  установява  фигурата на Одисей на едно дълбинно ниво на значимост. Идентифицира го ту с Хефест (хромия, недъгав бог, силно хтоничен и обвързан със земята, занаята, семейството и уседналостта), ту с Арес (бърз,  подвижен, войнствен и разрушителен, бог без семейство, унищожител   на семейства и градове). Така Одисей придобива  митологическата си функция на висок герой, въплъщаващ еднакво мислимите редове на уседналост, законност и нравствена стабилност, както и на подвижност, престъпност и нравствена амбивалентност. Именно през тези противопоставяния можем да знаем нещо повече по въпроса кой е Одисей. Да наблюдаваме стойностите и значението, които му придава структурата и това наблюдение е наблюдение на самата езикова и текстова продукция, лишено от морал, идеология, историчност. Това е великото наследство на Сосюр, Леви-Строс, Барт и, за мен, на моя професор и приятел Богдан Богданов.

Библиография
Богданов 1985: Богданов, Б. Мит и литература, С., Наука и Изкуство, с. 78. Леви-Строс 1996:, Леви-Строс, Кл. Структура на мита, София, СА.
Тодоров 2004: Тодоров, О. Далечността в мисленето на Запада, София, ЛиК.

*Текстът е публикуван в книгата „Векът на структурализма“, издадена под съставителството на
доц. д-р Васил Гарнизов (Издателство на Нов български университет, 2017 г.)