БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева

Пътищата на литературите изглежда все повече няма да зачитат териториалните граници. Въпреки че не е минало необходимото време, за което бежанските потоци да се слеят така с местата, до които са достигнали, че да получат необходимата идентичност, позволяваща им да разкажат история. За новите преселения на народите – това предстои, но и няма да се забави, защото има своите неспирни примери. Към това насочват мисълта близките по дух и тяло книги, написани от автори, които не се намират в пределите на своите държави, близки поради общия си белег: закопчаването на сюжетите с обговаряне на една сякаш - теория на разказа. Най-важното, което прави тази успоредна на сюжета теория на разказа – е перспективата – случилите се неща да събуждат мисленето и за неща, за които още не е писано, за бъдещите спрямо текста истории, за историята на читателя.

Такъв е  случаят на  трите книги - „Разказвачът от Маракеш“ на Джойдийп Рой-Батачаря (Еnthusiast, 2013), „Разказвачът“ на Марио Вергас Льоса (ИК „Хермес“, 2010) и „Къщата на джамията“ на Кадер Абдола (Жанет 45, 2012), които носят общ модел. Оказва се, че така добре представящата живота в Маракеш книга „Разказвачът от Маракеш“ на Джойдийп Рой-Батачаря не е арабска, а е написана от индиец. Друг е случаят на „Разказвачът“ на Нобеловия лауреат Марио Вергас Льоса, когото не харесвали много в Латинска Америка поради това, че пишел за индиански племена, които не познавал, а и поради нескритите му предпочитания към Европа и държавите, в които живеел – Испания и Франция, а вероятно и поради естакадата, която прави вътре в романа си: сам разказвач, наблюдавайки разказвача-герой, който изоставя своята национална идентичност и се посвещава на народа мачигенга.

Вероятно не е без послание това, че разказвачът Саул Суратас имал огромен белег на лицето по рождение, а именно народът мачигенга умъртвявали бебетата, които се раждали с някакво различие  – но въпреки това Саул успява да се вгради в общността им, до степен, че индианците да го прикриват, за да не бъде намерен от своите (създавайки образа на тайния разказвач, който сякаш няма място в развитите общества, за които е по-приемливо фигурата му да е част от миналото – да е изчезнал като практика, или като приказка). Такова ли е положението с другия разказвач – с автора Льоса, огледалният образ на устния разказвач Саул, който пише историята си във Флоренция и „всеки момент мастилото ще свърши“? А с разказвача от Маракеш – чийто централен вълшебен предмет е малка мастилница във формата на лъв, направена от червен варовик, намерена в пустинята? Такъв ли е случаят със  сурата  „Калемът“ от Корана, с която започва „Къщата на джамията “ на Кадер Абдола: „Кълна се в калема и в това, което пишеш с него“. 

Кадер Абдула е иранец, работещ перфектно с арабския оригинал на Корана, живеещ в Холандия – и предизвикващ едно дълбоко отдъхване в края на текста, когато основателно или не толкова, си даваш сметка, че един от малкото останали живи от добрите герои – Шахбал, в сюжета на романа, заминал за Швейцария, е всъщност самият Кадер Абдула – че разказвачът тук съвпада с разказвача вътре в книгата – т.е. на лице е истински съществуващ разказвач – и това разкритие в последните редове е по-хубаво от разцъфналите в текста градини в пустинята, чиято метафора в исляма се свързват със самия рай.

В „Разказвачът от Маракеш“ човек може да се отдаде на тъмносиньо-златната мистерия, прозираща в пушеците на площада „Джама ел Фна“, да се потопи толкова дълбоко и истински в атмосферата на този тайнствен град, в история, която сякаш се ражда на момента в кръга пред насядалите пред разказвача на площада хора – просто слушайки, без да търси истини. В книгата на Льоса – веднага се разбира кой е разказвачът и защо се е стигнало дотам и защо изучаващият антропология, изоставя науките и бъдещето, и идентичността си – за да отиде в самия техен обект и ревностно да го пази от досега им, който би ги унищожил. В „Къщата на джамията“ - може да се преминава от крайно хубавото изживяване на мраморния уют на затворения двор на къщата до крайно студеното обикаляне на пустинните планини с уплашени, затворени села, в свят, в който не можеш да намериш дори къде да погребеш детето си, убито от собствените ти роднини. В „Къщата на джамията“ остриетата на разказите са много повече от две, но две блестят с особено студена светлина – създаването на тайната полиция, която покваряващо прилича на „държавна сигурност“ и зараждането на идеите за „ислямска държава“, които нелогично, но избистрят схемата, по която се стига до сегашната „Ислямска държава“ и до целия ужас, който започва да цари в един до скоро мирен свят. И същата схема безотказно може да се прилага и във всякакви по-лични контексти и животи.

Книгите, които са белязани от знаците на пътя и на разказа – винаги имат по-трайни мисии – веднъж, защото авторите, които са сменили държавата, от която произхождат, по своеобразен начин успяват да предадат това преминаване и в текста – но не толкова като тема, а като една визуализация на това, че разказът не е само жанр, а и дискурс. Разказът в тези текстове е и литература, но и инструмент за разбиране на тази литература, и най-важното – той е пренасяне на определена практика в текста по начин, който позволява и нейното извеждане от текста към продължаване на тази практика в реалността. Затова не е трудно арабският текст на Корана да стои до персийските откъси от стихотворения в „Къщата на джамията“, написана на нидерландски език и преведена блестящо на български. А от своя страна тези смесвания в текста водят до възможността за лесно включване на свой разказ от страна на четящите и на разбиране на неща, които нямат пряко отношение към текста. Получава се така, че когато в един текст участват различни по вид разкази – това е най-добрата възможност собственият разказ на читателя, който може да се нарече и „разбиране“, също да получи място. Вмъкнатият между различните речи разказ – придобива най-високият статут – и всъщност именно той означава истинския разказ. Кадер Абдула успява да покаже това и чрез друг метод – показвайки вмъкването на „собствения разказ“ чрез автора, който веднъж е герой вътре в текста, а втори път – означава самия автор. Така в „Къщата до джамията“, в която се цитират сури от Корана, строфи от класическата персийска и арабска литература, строфи от влюбени жени, написали стихотворения на младия имам, изречения от дневника на Ага Джан, който е продължение на многото други дневници преди него, които се съхраняват в съкровищницата на джамията, книгите в библиотеката, разказите от стаята за разказване, както и писмото на Шахбал в края на текста -  са успоредните реки, които могат да привлекат към протичането си и друга собствена история.

Шахбал, с когото се идентифицира авторът, пише следното писмо на Ага Джан: „Мой скъпи чичо, аз все още продължавам да пиша. През изминалите години не съм правил нищо друго, освен да придавам форма на разказите си. Направих го за вас и за нашата страна. Промених езика, на който пиша. Не знам дали да се радвам или да Ви се извиня за това… Промених езика, на който пиша, но винаги съм се старал да вдъхна на разказите си поетичния дух на нашия хубав стар персийски език…“ Именно това писмо, Ага Джан оставя в сандъка с архивите в съкровищницата на джамията. Този момент в книгата е представен с множество от контрасти - тъмнината в съкровищницата се стопява от светлината в цитирания стих, а тишината – се нарушава от неговото промълвяване. Това е „светлина върху светлина“ – свидетелството, че има разказ.

Но дали наистина тези книги, писани от различни по етнос, религия и местоположение автори, посветили се по една или друга причина на други страни, религии и светове – дават по-голяма възможност за разбиране и правене на свой разказ чрез литературата. Вероятно това е разгадавал Борхес, който изписва не малко страници за „Хиляда и една нощи“ – неговата настолна книга, раждайки метафората на „пясъчната книга“, която няма първа и последна страница, която не трябва да се пали, защото може никога да не изгори и която уж не е истинска, но разказва истинска история. Вероятно не случайно именно продавачът на Библии търси да се отърве от пясъчната книга, която е по-скоро дяволска, не е божие слово, и подобно на „Хиляда и една нощи“, ако не се пазиш, може да включи в непреброимите си страници и всеки собствен разказ.

Индийският автор на „Разказвачът от Маракеш“ пише, че разказвачеството е като традиционните марокански мозайки - зелиж, ръчно изработени от малки емайлирани плочки. В добрия разказ трябва да има любов и загадка, обща тема, да изтъкава голямо платно, трябва да кара читателя да се връща. За да станеш разказвач трябва да създадеш своя митология. Разказите, разказвани на площада – се прекъсват от разказвача в зависимост от времето, от кучетата, от слушателите, които постоянно прииждат – от всичко, което може да се включи по време на разказа – така както може да се включи в разказа всеки, който го слуша, или чете. На площада Джема разказват няколко разказвачи, но не само това е причината да се говори за „племето на разказвачите“. Разнобоят в книги от такъв вид е в това – дали нещата, които разказват са истина, или истината се изопачава. Когато разказвачът разказва история за пустинята, където е намерена мастилницата – полицейският участък мистериозно се пълни с пясък: „изслушването на един разказ без да противоречиш, без дори да си налагаш да го разбереш, а просто да се запознаеш с фактите, би трябвало винаги да ти е достатъчно. Всеки разказ е продукт на съзерцание и ти трябва да поемеш своята част от отговорността, доколкото твоето внимание допринася за неговата правдоподобност и изпълване с живот“.

Площадът на разказвачите, пише авторът, е като огромна библиотека. Бащата-разказвач, съветвал синовете си още от малки да си представят, че са очи без тела, които обикалят площада. Самият разказ е очи без тяло – се разбира, от разказа на един слепец: „какво представлява това място, ако не огромна библиотека, където всеки човек е като книга. Обикалям тук да събирам материал за мислите си и като се прибера у дома, прекарвам останалата част от годината в четене на събраното“.  От друга страна - площадът Джама ел Фна е история – „твоята история, моята история, историята на народа ни, но също така е окото, което наблюдава как тече историята.“

За разлика от потомствените разказвачи от Маракеш, разказвачът на Льоса – идва от друг народ, загърбва своя народ, за да спаси народа, пред когото ще разказва и чиято традиция продължава – включва се отвън така, сякаш основната мисия е спасяването на разказвачите в общността на вървящите хора – но цената за това е прикриването на образа, мятането на булото, което да предпази. Думата от езика на мачигенгите, която назовава този образ е между „разговарящ“ и „разказвач“, така както и разказите са дискурси, пренасящи разговори. И тук разказвачът застава срещу религиозното слово, която се превежда на езика на мачигенгите, за да разруши техния свят. Разказите идват в историята само при тези, които могат да слушат – идват специално, така както идват светулките при Тасуринчи високо в планината – за да говорят с него – отначало гласовете им са неразбираеми, после започват да се разбират и накрая започваш да разговаряш с тях: „Някои неща познават и своята история и историите на другите, а други знаят само своята. Който знае всички истории, без съмнение ще е постигнал мъдростта. От някои животни научих техните истории. Всички са били хора, преди. Родили се, говорейки, по-точно – от говоренето. Словото съществувало преди тях. Сетне – това, което казвала думата. Човекът говорел и това, което казвал, се появявало. Това било преди. А сега говори само разказвачът.“

„Къщата на джамията“ е една от най-красивите книги, които разнопосочният свят на хората, говорещи на различни неразбираеми езици, е създал. Не е за вярване, ако един мъж е красив и избръснат, че знае наизуст и Корана, не за вярване, че зестрата на една жена ще бъде само Коранът с позлатени корици и един поетичен сборник, не е за вярване, че килията в затвора, пълен със студенти, артисти, имами, учители, лидери и хора с нови идеи, може да се превърне в университет, не е за вярване, че едно стихотворение на жена, разтърсила из основи традиционната мъжка поезия, има право да стане част от историята на джамията. Всъщност в съкровищницата на джамията се пазят всички любовни стихове.

„Къщата на джамията“ показва как се сменят времена и как винаги в такива смени – голяма роля имат книгите, разказите, поезията – понякога тази роля е – всички те да бъдат изкоренени напълно. Но в тази книга – партизаните ходят в селата, за да учат хората да пишат и четат, прочитането на сура от Корана на новороденото се сменя с прочитане на стихотворение от съвременен поет. В книгата има сури за сватба, за погребение, за любов, за отмъщение – но за раждането на ново дете – има стихотворение. Разказването от площада в „Разказвачът от Маракеш“ в „Къщата на джамията“ се заменя от проповедите на имама, нищо, че „всъщност тоя не би трябвало да стане имам, а разказвач, актьор, който да очарова народа с историите си на пазарния площад.“

Но разказвачът, който всяка сряда вечер събира всички в стаята за разказване – може да се превърне и в мъчител и убиец, така се случва в тази книга с една от главните героини - Зинат, която в началото на текста представя най-вълнуващата любовна история, започнала от постоянните й срещи с имама на джамията, с когото тълкували текстове от Корана. От тълкуването може да започне любов, но може да започне и война, защото „Войната е въпрос на различно тълкуване.“

Дали Европа ще бъде континентът, който ще приюти новите разказвачи, или ще бъде изпълнена обратната мисия – ще се сложи край и на приказките от „Хиляда и една нощ“, но и на пренесените разкази като този на Кадер Абдула, така както персийският килим не е вече определящ фактор в икономиката и политиката на Иран, въпреки че цветовете му са взимани от багрите по крилете на чудати птици?

В тези книги няма летящи килимчета, но в очите на читателите може да долети пясък от пустинята, когато разказвачите им заговорят.
 


Коментари по темата
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 76492

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96921

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15937

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19993

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41648

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19830

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28206

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 27003

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22673

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30574

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA