За дветe поддействия или функции в реалното говорене    Тези поддействия или функции са естествено повече, особено ако говоренето се разбира като структура от външна по-несловесна и вътрешна по-словесна страна в отношение на обмяна и допълване. Но ако погледът се насочи предимно към вътрешнaта страна на говоренето, по-отделимите поддействия или функции в него са две. Едното е репрезентирането-презентиране на нещото, което е предмет на това говорене, а другото е рефлектирането.

Както показва терминът репрезентиране, това първо поддействие или функция на говоренето представя нещото, което е предмет на едно говорене. Репрезентирането може да започва несловесно с просто посочване. Това външно може и да се подразбира, а може и да се представя с името си. Но, така или иначе, да се репрезентира означава да се опише. Това описване има много степени между простото добавяне на епитет към името, с което се нарича нещото, и неговото по-разгърнато представяне. В репрезентирането влиза представянето и на връзката на това нещо с други неща, което може да прерасне и в представяне на средата, в която е това нещо, а и на света, в който е тази среда.

Има разлика в степента на утвърденост на двата термина репрезентиране и презентиране. Репрезентирането се подкрепя исторически от авторитетната, тръгваща от Платон и Аристотел, дълга традиция на разбирането за мимезис, което на границата на 19-и и 20-и век се разширява и от мимезис става репрезентиране. “Презентиране” е по-нова употреба. Така, с отпадане на латинския префикс “рe“, може да се нарича, първо, представянето на несъществуващи неща в човешкото говорене, а след това и тяхното по-широко изобразяване заедно и със среда, а и със съществуващ или несъществуващ свят. В реалните говорения се репрезентират и презентират и среди и свят, но също и протичания-ставания-реалности. Естествено, че едното и другото често се свързват.

Т.нар. рефлектиране не е безспорно утвърден термин. В неговата етимологична идея се смесват значенията на латинските “reflexio” и “reflexus”, които, както е и в репрезентиране, сочат нещо външно. То само косвено означава идеята, заложена в “рефлектиране” и “рефлексия”. Така е при понятията-чуждици - не малка част от думите, които ги означават, не сочат самото понятие. Което ни най-малко не пречи на неговото функциониране. Какво е значението на термина “рефлектиране” в този текст? Той означава разбирането на нещо по линията не на описването на неговия външен корелат, което прави репрезентирането, а по линията на неговото обясняване със значение. Това е не друго, а самият акт на мисленето. В простия си неразгърнат смисъл да се мисли означава името на нещото, за което се мисли, да се замества с името на значение.

Затова и рефлектирането е противоположност на репрезентирането – защото за разлика от него то е насочено не към нещата, а към техните значения. Което е и основанието думата “значение” да означава тихомълком и самите неща, които се означават. И наистина, ако, от една страна, в реалното говорене нещо се представя като съществуващо или нужно да съществува, т.е. ако се представя като нещо първично, от друга страна, още с употребата на думата, с която се назовава, то става нещо вторично. Разбира се, това противопоставяне е непълно. Защото и рефлектирането, и репрезентирането тръгват от назоваване на едно нещо с едно име.

Приличайки си и по ред други пунктове, рефлектирането и репрезентирането проникват едно в друго и взаимно си помагат. Задачата и на двете е по-сложна от това едното да замести името със значение, а другото, тръгвайки от името, да го разгърне и така да представи нещото по-подробно. Репрезентирането представя и другите неща заедно с него, и то и тези, които са се получили и от тяхното прерастване в по-едри предмети. Това прави и рефлектирането, като навързва повече значения.

Което е и основанието това т.нар. поддействие на говоренето да се нарича не мислене, а рефлектиране. Това име обаче се подкрепя и от друго - от това, че работата на рефлектирането в човешкото говорене в повечето случаи е промяна на обичайното значение в необичайно. Тази работа е проявена и в преименуване и настояване нещо да се разбира по-точно именно по този начин.

Така, като оперира с мрежа от съответни значения, като я променя и подлага на преозначаване, рефлектирането стимулира репрезентирането да стане презентиране. Така че, ако на тях се гледа като на различни, репрезентирането в човешкото говорене е бораване с нещата сякаш като такива, каквито са във външния свят-реалност, а рефлектирането е вмисляне във възможните значения на тези неща, което насочва и към все още  несъществуващото и значи и към т.нар. презентиране.

Тези две поддействия или функции обикновено се редуват в реалното човешко говорене. По-честият случай обаче е, че те се смесват и наслагват, като се редуват моменти на различно комбиниране на двете. Това комбиниране е възможно, защото репрезентирането и рефлектирането си приличат по това, че прицелът и при едното, и при другото е справянето с външната реалност или, казано по-точно, със ставащия двойствен говорен корелат при неговото отнасяне към външното, за което се говори.

Двойствеността при репрезентирането се поражда, защото едно представяно може да се представя и отделно, но и свързано с друго, благодарение на което то става и друго. На свой ред при рефлектирането двойствеността се поражда, защото за означаването на този предмет е нужно да се направят две съждения за съществуване - едното за предмет, който съществува отделно, а другото за същия предмет, но свързан с друг предмет, който прераства в трети.

Естествено и при рефлектирането, и при репрезентирането не е без значение дали нещата, за които става дума, се разбират и представят статично, или се разбират и представят динамично в хода на тяхната промяна. Вторият случай усложнява и двете, а и самото говорене, разбира се, при условие, че те са равностойно застъпени в него. Защото някои говорения са по-цялостно репрезентиращи, докато други са по-цялостно рефлективни. Разбира се, това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото в по-ниска доза.

Добавя се и третото особено, характерно за поддействието на рефлектирането – това, че отвреме-навреме то спира в едно или друго по-константно положение истина. Спира рефлектирането, без да прекъсва самото говорене, което продължава вариативно в синонимни твърдения по тази истина или в изброяване на примери, които я потвърждават.

За спирането до определена истина  Гледано формално, това т.нар. спиране също може да се смята за по-самостоятелно поддействие на говоренето. Но то е по-скоро отказ от по-нататъшно уточняване какъв е предметът, за който се говори, или каква е средата-време, в която съществува външният корелат на този предмет. Спирането до истина е един вид запазване на определено добро значение.

Първият съвременен мислител, който коментира това, е Чарлз Пърс. В системата на непрекъснатия семиозис според него, след ред други интерпретанти, които участват във вътрешното движение в знака, с намесата на т.нар. финален интерпретант, това движение спира. Понеже Пърс поставя равенство между самото мислене и редуването на знаци-репрезентамени с вътрешна  процедура, които преминават през основа, интерпретант и динамичен обект, това спиране според него е и своеобразен край на акта на самото мислене.

Аз правя разлика между мислене в по-тесен и в по-широк смисъл на думата. Според мен второто е реалното мислене, което и спира по-често отколкото това става по модела на Пърс. Именно такова е реалното говорене - постоянно спирано от паузи на постигана истина. Както вече казах, спира рефлектирането, но не и говоренето. Затова и, както има реални говорения, които не казват нищо и по същество са мълчания, така има и реални мисления, в които няма мислене в тесния смисъл на думата, т.е. в тях липсва онова, което Чарлз Пърс нарича семиозис. Но, така или иначе, и в това мислене е налице динамичната логика на реалното говорене, това, че понеже думите не представят добре реалните неща, казаното веднъж се казва наново по други начини.

Като един вид последствие от това човешкото същество разполага и си служи със следния разделителен усет - че някои имат този талант да назовават отведнъж самото реално по съответен и на него, и на ситуацията на казване начин, но че повечето от нас не могат, поради което и назовали нещо по един начин, те го назовават и по втори, и по трети начин. В това продължаващо казване, като се казва и по други начини, казаното се усилва. Но се усилва и самото реално говорене, веднъж като то става по-дълго с повтаряне по различен начин на същото, но и втори път с вплитане в говоренето на другите основни човешки действия - мислене, разбиране, вярване и правене.

Но защо да не се добави и пеенето? Не би ли било редно, след като говоренето става с глас, а гласът, дори и когато е монотонен, припява, което означава и това, че така добавя смисъл? Ако по начало ме интересува по-дълбинно не друго, а произвеждането на смисъл в човешкото говорене, това произвеждане на смисъл с глас не се ли пренася и в словесния текст на толкова песни, в които и се говори забавено с един вид повторения? Те не стигат ли и до абсурда на кратките набиващи се в ушите твърдения-истини на монотонните изреждания в рапа?

Имах преди години близък приятел, който говореше великолепно точно по този начин. А и нашите обичайни всекидневни казвания на нещо, не са ли и те устроени с повтаряне на една и съща дума и фраза, оцветявана с различен смисъл? И изобщо “вкусното” говорене на младежите и неуките маргинали, заразено не само с гласови, но и с “телесни” припеви, и то дали също не е реално говорене?

Аз не правя обаче тази добавка, нито изброявам повечето възможни действия в реалното говорене умишлено, тъй като колкото по-реално то е свързано и с тялото на говорещия, но и с конкретната среда-време, в която се случва, толкова по-голям е техният брой. В този зачитащ действието предимно рефлективен текст в името на по-общото, което наблюдавам, спирам до тези две ограничения – първото, че човешкото говорене се преплита с още четири основни действия, които са мислене, разбиране, вярване и правене, и второто, че в него се свързват не повече, а основно две поддействия или функции: репрезентирането-презентиране и рефлектирането.

Второто ясно сочи и това значение, до което спирам в този текст – оправянето на отношенията с някаква среда-свят-реалност. Т.е. имам следния умисъл - че въпреки ред други действия-правения, несъмнено налице в реалните човешки говорения, в тях се осъществява едно като че ли най-съществено действие-правене, което изглежда неотменно във всички случаи на човешко осмисляне на нещо посредством говорене. То е това оправяне на отношенията с някаква среда-свят-реалност.

Първо заключение за двете поддействия или функции в реалното говорене   Налагащото се впечатление, че първото изказано по-горе поддействие или функция на реалното говорене - т.нар. репрезентиране-презентиране, е един вид пауза в говоренето, или, казано по друг начин, спиране на онова, което е по-собствено текстовото в говорния текст, е като че ли истинно. Това по-текстово обаче е сякаш твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува като че ли то, докато рефлектирането, значи и самият текст в по-тесен смисъл на думата не съществуват толкова истинно.

Дали това разсъждение не поставя под въпрос равенството на двете поддействия в човешкото говорене, които според казаното иначе се комбинират в него? Донякъде го поставя под въпрос, но донякъде не го поставя. Защото реалното човешко говорене е отворено подвижно нещо, налагащо и отворено понятие. Реалното човешко говорене е своеобразно твърдене само отвреме-навреме срещу лицето на една по-важна от него среда-свят-реалност, която то ту включва в онова, което казва, ту изключва. Същевременно съставящите реалното говорене две поддействия на репрезентирането-презентиране и на рефлектирането са и негови равностойни елементи, които се допълват, като всеки от тях прави и нещо, което другото не прави.

Посочимото е винаги предметно изразено и може да се представя. Има обаче и безброй непосочимости, за които съществуват косвени начини на представяне. Те също би трябвало да се смятат за репрезентиране. Но няма сигурност в отделянето на тяхното като че ли реално от съвсем нереалното на онова, което изобщо не съществува и което именно поради това не се репрезентира, а се презентира. Това, което твърдя, е своеобразен съвременен отговор по различаването между познаване и мислене с мнение, което прави Платон в “Държавата”.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при рефлектирането. Залепено за думата и фразата, които го означават, то е обикновено твърдение, че казаното съвпада със своето значение. Което е и проста репрезентация поради реифицирането на това значение, от което следва и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Разбира се, това е вярно в един смисъл, но в друг е невярно. Така е, защото не става дума само за казване.

Казването е и недовършено действие, което може да завърши. И то наистина завършва отвреме-навреме с реално произвеждане на посочими предмети. Толкова многото посочими предмети в човешката среда не са съществували винаги. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват.

Второ заключение за възможното разбиране на човешкото съществуване  Тези посочими предмети съществуват в един вид мрежа, която наричаме човешка предметна среда. Тя преминава не без конфликти в свързаната с нея природна среда, като двете образуват единството на някакъв неясно дали и колко единен свят. Делими или неделими, тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими по-неподвижни и по-подвижни предмети, но и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като посочимите преминават в непосочими, а непосочимите в несъществуващи.

Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето, разбирането, вярването и правенето е постоянно размита. Което позволява да се отговори на повдигнатия въпрос за отношението между биологичното и неговата дали по-духовна проява в човешкото говорене.

Говоренето е не само външно основно човешко действие в отношение с други човешки действия. То е и вътрешно обзето от тези действия в неравния ход на тяхното постоянно наново различно комбиниране. В този смисъл реалното човешко говорене е една като че ли по-наблюдаема проява на самото човешко съществуване, което също може да се разбира като неравен ход от следващи едно след друго действия или, казано по-точно, от едни или други техни наслагвания в трудни за назоваване дейностни съчетания. Въпросът е защо тези съчетания се менят и не спира нито това наново и наново съчетаване на повече действия, нито тяхното редуване по нови начини.

Простият отговор е, че такъв е животът. Но има и по-сложен по-точен отговор. Това не е друго, а модулно търсене налице във всички форми на живот, търсене на по-добро в обмяна със среда и в обмяна между едно и друго отделно, при което те се свързват и в заедно, надстроявано и усилващо тяхната отделност. Да, но това модулно търсене постоянно се коригира с отпадане-смърт и на отделните, и на заедно съществуващите, което между другото става и с оглед на следващо по-добро в нещо, което наричаме развитие. Животът на нашата земя е като че ли и за едно или друго по-добро, което може да се постигне.

Особено защото има такова може би само привидно по-добро, което остава непостигнато – това отделното индивидуално и групово да не отпадат и да не се случва онова, което наричаме умиране. Спрямо него е наистина без значение, че един индивид и една човешка група живеят повече от други. Но когато по-дълго живеещите се умножат значително, това по-дълго някак започва да клони и към съвсем дългото на неумирането.

Задачата не е този факт да се радикализира лъжовно и да се схваща като път нанякъде, където може и да се стигне, а да се разбере, че има разлика между живота като факт, притиснат от настанило се върху него твърдо понятие, и реалното живеене, което се опитва не само да се усили, но и да се надхвърли, значи и да не бъде просто живеене, а да стане и друго, което трябва и да се нарече по друг начин. Това е жизненото по-съществено в т.нар. реално говорене, за чието култивиране пледирам в този текст.

Трето заключение за случващото се, когато се мълчи Ние сме напълно привикнали с разликата между говоренето и мълчането и смятаме, че тези две човешки действия нямат друго общо помежду си освен че и двете са човешки състояния-действия. Така или иначе, говоренето не е мълчане и мълчането не е говорене. Аз въведох в този текст идеята, че трябва да се прави разлика между понятията-чисти значения и думите за тях, с които назоваваме едни или други реални човешки състояния-действия, като казах, че иначе говоренето и мълчането се различават едно от друго, но че в реалното говорене има и мълчане, както и в реалното мълчане са налице и казване, и разбиране.

Затова и твърдя, че бидейки и разбиране, реалното човешко мълчане улавя и произвежда смисъл. Това прави възможно да се забележи разликата между смисъла, произвеждан от говоренето, и смисъла, постиган в мълчание. Те често се различават и се допълват в по-цялото на общо съставено разбиране. Ние разбираме повече от онова, което можем да кажем. Както разбират и неговорещите животни. Що се отнася обаче до нас, които говорим, в определени случаи произведеният с мълчане смисъл противоречи на произведения с говорене, което по-често ни безпокои.

Но не рядко става и това - постиганият с мълчане смисъл  окръгля смисъла, постиган с говорене, усилва нашето разбиране и ни прави щастливи. Подпомогнат от емоционалния си опит и от думите и техните смисли, с които разполага, но и непрепятстван от тях, замълчаващият получава шанс да възприеме по-знаещо определени прояви в своята среда-свят, да чуе разбиращо шумовете и човешката музика, но и тишината, да съзре природата, но и толкова многото съградено и изобразено от човека. Така че човешкото говорене не е само по себе си, а се допълва от по-лично белязаното мълчаливо проникване в реалното.

Мълчането способства и за това - емоционалният опит на другите живи същества да влиза в обсега на нашето интимно. Той не просто влиза, а и усилва нашето лично. Затова ценим толкова чувствата и емоциите и особено обичането и изпитването на любов - това отваряне на нашето тяло към тялото на другия и на нашата символна нагласа към подобно-различната нагласа на обичаното същество. Добре усещаме резултата. Усилват ни се сетивата и като че ли виждаме и възприемаме по-пълно, по-надалеч, по-цветно и повече от обичайното.

Разбира се, поради оценностяванията и опредметяванията, които ни се налагат и от самото говорене, но и от практическите нужди, иначе толкова ценената любов бързо упада и се свежда и до едно или друго нейно проявление, разбира се, и до като че ли по-доброто на обичта, в която любовта прехожда. Говорейки за любовта като за екстаз на светово разширяване, нямам предвид онова, за което говори Платон в “Пирът” - разширяването към пълно знаене, което се случва мигновено и в което сетивното и интелектуалното, личното и неличното се сливат. Имам предвид случващото се по-реално разширяване - ставащия сега и тук личен по-пълен момент на въздигащо удоволствие на досег с един като че ли виждан и изпитван свят. Този свят не просто се изпитва, изпитващият влиза в него и като че ли участва в ставането му.

Това, разбира се, не е постоянно, но не е и отделен миг, а протичане, което пулсира между редуващи се моменти на постигано повече и по-малко. Въпреки различното си устрояване, всички имаме подобно усещане в моментите на изпитване на повече свят независимо от това как го постигаме – с любов, с наркотик или по-кротко със слушане на музика и други визуални, слухови и тактилни единения. Този виждан и изпитван свят е с различен ритъм на свиване и разширяване и различен пълнеж и обхват при различните хора. Но, така или иначе, този свят се постига по-добре в моментите на разбиращо мълчание.

Вярно е, че той се постига и с религиозна вяра, и с помощта на общ символ, който се възприема, а и налага на някакви всички. Но и в този случай символът се модифицира личностно по ненаблюдаеми и неподдаващи се на контрол начини. От което следва и същественото, което подчертавам в това заключение – че с тази възможност да се достига до такъв символ разполага не по-малко от религиозно вярващия и всеки невярващ. Затова и твърдя, че преди да стане религиозна, вярата е способност на всяко човешко същество за едно или друго моментно разширяване на своята лична символна представа-идея за по-цялостен свят, с която то е непременно снабдено поради това, че е с памет и може да говори.

Това е и истинното основание на идеята, че всички човешки същества са равни помежду си. Равни, разбира се, само потенциално. Реалното равенство е друга тема.