Заглавието насочва към разглеждане на изредените в него понятия с оглед на тезатa, че съдържанието на един текст не е външното, което той представя, а усвоеното външно, станало негово. В това съдържание влизат и разбрани външни неща, и разбраната връзка между тях, проявена и в темата-гледна точка на текста, но влиза също и образувалият се в текста контекст за свят и реалност. Този контекст може да е представен експлицитно, може да е само имплициран, но може и да отсъства в текста. Тогава разбиращият го добавя, защото той е необходим за осмислянето на текста.
       Но същото става и когато текстът е имплицирал и дори представил такъв свят-реалност, а разбиращият не се опира на него. Тогава той го заема от другаде – от друг текст, от външната среда или от себе си. Което ясно показва, че текстовете са многослойни смислови образувания и че онзи, който ги разбира, не само може да не ползва всички техни смислови редове, но и да не се опира и на зададения в текста контекст за свят-реалност и така да превръща този текст в друг.

Свят и реалност и въпросът за отделното, към което се реферира в речта   “Свят” и “реалност” могат да са пълни или частични синоними, но могат да имат и различни значения. Разбира се, “свят” развива и по-конкретни значения. На френски и новогръцки между другото, което означава, “свят” значи говорно и “хората”. Така е постъпила и редовата българска реч за множественото число на “човек” – заменила е нашето “човеци” и “люде” със заетото от новогръцки “hora” с това значение. Да, но в новогръцки “hora” означава друго по-основно - “страна”.
       “Свят” е нещо пространствено и статично за разлика от “реалност”, която е същото в плана на промяната. Затова “реалност” означава подмолно и “време”, и дори “история”. Тази разлика в значението на двете думи щеше да бъде достатъчна, ако в редовата реч значенията можеха да се пазят и да не се не се променят. Тя обаче не пречи на “свят” и “реалност” да бъдат не само частични, но и пълни синоними с едновременно статично и динамично значение, в което не рядко изстъпва повече статичната идея за обхватно пространство - светът, и реалността са един вид статики, обхващащи всичко съществуващо.
       “Реалност” лесно се заменя от другия свой синоним - българското “действителност”. Между тях е налице малка смислова разлика - чуждицата “реалност” означава по-добре от “действителност” непосредствено даденото тук и сега. Тя определя случаите, когато можем да кажем само “реалност” и е породила пълния синоним на “реалност” от същия корен “реално”. Също като “реалност” “реално” означава и непосредствено даденото тук и сега, и отделното между повече реални неща. 
       Подобно двусмислие действа и в значението на “свят”, което сочи съществуващото като даденост, но и съществуващите неща в него. “Свят” се разбира неделимо като самото то, като мрежа от нещата, свързани в него, но също и като средата-фон за всяко от нещата в него. Възможностите тези три значения да се визират поотделно и в различни съчетания са много, но, така или иначе, във всички случаи, когато се говори за “свят”, най-често става дума за място и пространство.
       Що се отнася до т.нар. отделно съществуващо, към което се реферира в речта, в него се преплитат два предмета - първият е това, което съществува посочимо, а вторият е съставеното от повече посочими предмети, което прераства в непосочим по-голям предмет. Понеже и едното, и другото съществуват, те могат да се наричат реални неща.
       Редовата реч обаче редува два възгледа по въпроса. Единият, по-редкият, е, че за реално се смята само това, което може да се посочва, а всичко останало – и съществуващото непосочимо, и всичко несъществуващо, което е само словесен предмет, се смятат за нереални неща. Вторият възглед е по-чест – за реално се смята и това, което се посочва, и непосочимото съществуващо, но и онова, което съществува само като словесен предмет. Така е, защото и трите думи образуват словесни предмети, които като че ли съществуват. Което е своеобразно последствие от т.нар. реифициране на думите в устното и писменото слово, изразено именно в това – в произвеждане на словесни предмети, които се смесват с външното реално.  
       Оттук е и проблемът с обхвата на думата “предмет”. Ясно е, че “предмет” е нещо външно, което е посочимо. Може ли обаче обхватът на тази дума да се разшири и към т.нар. непосочимо съществуващо, а и към словесните предмети, които нямат нито посочими, нито непосочими външни корелати? Отговорът не е лесен, но, така или иначе, не е предмет на обсъждане и в науката. Проблемът се решава практически говорно с редуването на синонимите “предмет”, “обект” и “нещо”.
       Въпросът е какво оправдава това практическо действие.
Оправданията са две. Първото е, че т.нар. външно, за което става дума в една реч, е подвижно и в смисъл, че се променя, но и в смисъл, че образува заедно с други предмети по-големи предмети. Второто оправдание е, че с човешката реч не само се реферира към външното. Чрез нея говорещият също и се намесва в това външно, като го доправя и прави. Това правене започва с правене на думи-неща, които могат да бъдат и само въобразени, но могат да бъдат и проекти, които след това се изпълняват и водят до напълно посочими неща. Повечето предмети в човешката среда са се появили именно по този начин.   
       Едно е да се смята за предмет онова, което все още не е предмет, а друго онова, което в реалното външно е неотделимо свързано с друго, да се представя в речта като отделно съществуващо. Речта постоянно го прави. Най-прекият пример е отделянето на свят от реалност. Външно те са свързани като прояви на едно и също, което е и свят, и реалност. Речта представя именно тази тяхна свързаност, като прави от “свят” и “реалност” пълни синоними. Но тези прояви-аспекти на едно и същото могат и да се отделят една от друга и светът да се представя като нещо статично пространствено, а реалността като нещо динамично времево, свързано с промяна. Това е основанието да твърдя, че не статиката на света, а неговата динамика е онова, което означава по-собствено думата «реалност». Реалността е аспектът на съществуващото като протичане-ставане-промяна и значи и като време, а и като история. 
       Тази динамика-време-история може и да се разчлени на два типа - първият от свързани в общ ред случващи се по-малки промени, които не променят това така променящо се, а вторият такъв ред, в който има и значителни промени, които променят и самото променящо се. Казано по-уточнено, в първото има само случвания, а във второто има и събития. На свой ред и т.нар. случвания и събития не са само дадености, а са въпрос и на гледна точка. Когато след еди-колко си милиарда години нашето слънце избухне и угасне, това ще бъде голямо последно събитие за хората на земята и ще сложи край на техния живот. Но във вселената то ще е само случване. Което, естествено, ще постави под въпрос обхвата и значението на идеята за живот. 
       Но, така или иначе, нашата човешка гледна точка налага да се прави, а и да се осъзнава тази разлика между случване и събитие. Именно тя налага и различаването на представените по-горе два типа реалност, а и упражняването, до което са достигнали човешките същества с памет и езикова способност, станало възможно с откриването на писания текст и по-точно на това, че текстовата реалност е по-схематична и значи по-лесно наблюдаема от външната реалност-време-история. 
       Което тутакси повдига въпросите дали и в каква степен реалноста-протичане на текста съответства на външната реалност, която представя, и ако не й съответства, това на какво се дължи – дали на това, че тя е сложна, или и на друго, което е особеност на текста. Схематичният отговор е, че никоя текстова реалност не съвпада с външната реалност, която представя, защото е и проект за нейната промяна.

Реалността в текста и извън от текста Този проект, е, разбира се, нещо по-просто от външното, което визира. Това по-просто обаче е устроено многослойно или многоредово от повече насложени един върху друг смислови редове. И в това е въпросът дали то следва външното, което визира, или напротив е такова, защото и преди да се устрои текст, това външно се възприема по този семиотичен начин. 
       По отговора на този въпрос няма едномислие. А според мен то не е и необходимо, тъй като човешкото възприятие е такова, а и защото онова, което наричаме външен свят, предмет или нещо, то все пак не е съвсем външния свят, предмет или нещо, а този свят, предмет или нещо, които възприемаме преди да сме оформили един или друг текст по въпроса. Като казвам текст, имам пред вид и устен, но и писмен текст. Те и двата са многослойни смислови образувания и са устроени многоредово. Може би най-ниско в този строй е вътрешния контекст на т.нар. свят-реалност, който, както вече казах, е безусловно нужен, за да може текстът да се разбере и ползва по предназначението, което му е зададено. В друга връзка вече казах и това, че работата не е само в разбирането на текста.
       Заедно с това се върши и друго – разбиращият се намесва в самото реално и проектира неговото променяне. Именно за да може да го направи, външното реално не само е било разбрано като то, но е било и сведено до модел, с който да се работи за неговото променяне-подобряване. Работата не спира и дотук. Разбиращият върши и трето - посредством отнасянето на нещо към вътрешния контекст на свят-реалност, ставащо в текста, оправя и своя личен свят-реалност, тази важна категория за неговата личност, без която той губи своето усещане за смисъл и страда. Разбира се, че тази категория на света-реалност може да се оправя и по-пряко, както постъпвам и аз в случая, като говоря за нея  в този текст. 
       Но, така или иначе, науките за текста не са предложили сигурно знание за повечето слоеве или смислови редове в един текст, които включват и този контекст на вече разбран свят-реалност. А би било полезно, тъй като многослойното текстово протичане на смисли, което става с оглед и на репрезентиране на външна среда, и на нейното променяне към по-добро, а и на оправянето на собствения свят-реалност на онзи, който разбира текста, не протича, както трябва, ако в текста липсва вътрешният контекст на вече разбран свят-реалност. Разбира се, той може да се добавя в хода на разбирането. Човек винаги разбира и външно контекстово, а и опрян на други текстове. 
       По своеобразен начин идеята, която пораждам с измисления термин свят-реалност, е идеално теоретическа. Конкретните разбрани светове-реалности не непременно съчетават двата аспекта. Вътрешната среда-контекст може да е само свят, т.е. нещо статично като набор или като система от неща. Тя може да има проява и предимно на реалност, като това “предимно” продължава и в предимно единия от двата аспекта на протичането-реалност – единият от прости случвания-малки промени и другият с голямо събитие, което води до примерна пълна промяна. Та тези два аспекта на реалността могат да се следват и отделно в един конкретен текст, но могат и да се съчетават в различни пропорции. 
       В този слой на репрезентирането на контекст от тип реалност, който далече не е само в литературата, добре личат двете реалности - на простото следване на случвания и другото на следването, в което има и събития, променящи характера на единицата, за която става дума. Повествованието-история е с ред от случвания, свързани като следващи във времето без идея за моделиране на примерен смисъл. Така или иначе, в тях не се подчертава в каква степен те са резултат от човешко правене и в каква са външни случвания. Просто се наблюдава следването им с идеята, че външната реалност е такова следване на моменти на случване. 
       Което не означава, че тази текстова реалност е непременно онази, която е навън. Тя може да е изцяло дело на текста и само да се представя с такова внушение. Повествования-истории има и в устната човешка реч, и в писаните текстове, а и в текстовете на литературата. 
       Същото се отнася и за типа реалност в разказа-сюжет-фабула. Въпреки че този тип реалност е по-често на място в литературата, той е налице и извън литературата в обикновеното човешко казване и разказване, а и в нелитературни текстове, моделиращи допълнителен вътрешен смисъл чрез такова протичане с голямо събитие, което променя света. Така че и този втори тип текст с такава реалност на промяна не може да послужи за сигурно различаване на литературата от нелитературата и на ставащото в текстовете от ставащото извън текста.
       Ние обаче смятаме за текстова реалност само този дълбинен смислов слой с неговите така представени два аспекта. Цяла епоха на разбирането на литературата смяташе, че и той, а и другите слове над него, които наричаме опростено съдържание, не принадлежат на литературния текст. Да, но те му принадлежат, защото са закачени за цялото останало протичане на текста. Съдържанието влиза в т.нар. текстова реалност и не се отделя от едрините на формата, почерка или стила, които само привидно изглеждат по-собствената проява на текста. 
       Така или иначе, правенето на реалност в текста на литературата и другите форми на изкуство не е откъснато от също текстовото в нелитературата. А то на свой ред не е откъснато от онова, което става извънтекстово във външната реалност в човешката среда – примерно в големите политически усилия по уреждане на страни-държави и на не по-малките икономически, административни и всякакви други колективни човешки действия. Защото и те са подреждания и постигания на смислови протичания с определена реалност, които, съвсем естествено, именно поради това са представими и като текстови реалности.

Идеята-понятие за контекст  Ясно е, че всеки употребява различни понятия. Въпросът е кои от тях са му екзистентно необходими. Това питане не е излишно, защото някой може да употребява в професионалната си реч понятия, които не са му необходими екзистентно. Доколкото ми е известно, този въпрос за няколкото речи, които употребяваме и от които една е по-собствено наша, не е предмет на научни обсъждания. Причината е, че в името на едно опростяващо идеализиране ние не се смятаме нито практически, нито научно за поне двуречеви същества, които ползват една по-своя собствена и друга по-външна реч. 
       Според постановката в този текст обсъжданите в случая понятия са екзистентно необходими. За “свят” и “реалност” едва ли би възникнал спор - те са екзистентно необходими. Но не е без значение с какъв обем от смисли. Защото този обем може да не е голям. Аз настоявам, че е добре техният обхват да бъде по-широк. И все пак “свят” е изконно българска дума, а чуждицата “реалност” вече е станала българска. Не е такъв случаят с “контекст”, въпреки че с “текст” вече се е случило същото, което е станало с “реалност”. Но ето, аз упорствам и включвам в този ред от екзистенти думи и “контекст”, като успоредявам тази идея с идеите за среда и свят-реалност.
       Човешкото същество има работа с реалности и значи с разбиране на протичащи смисли. При всеки опит да разбере реалност, то я отделя от онова, в което е то самото, и прави разлика между нейното протичане и средата на своето. За да бъде добра опора за разбирането на една реалност, това свое трябва да бъде относително статично, да бъде свят и значи външен контекст на онова, което протича и което е текст. Казано схематично, средата или контекстът на разбиране е нещо външно, то е място от тип свят, а това, което се разбира, е протичаща реалност и текст.  
       Това външно на контекста е поне двувидово. От една страна, е средата от другите текстове, с които този текст е в отношение. От друга страна, е нетекстовата среда, която е с много проявления. Първото от тези проявления са самите хора и техните непосредствени отношения. Второто са вещите, инструментите и институциите в тази среда, които пораждат косвените отношения между хората. Третото са правилата и ценностите, които мотивират отношенията и действията в тази среда. Тези проявления могат да се умножат, а и всяко да се представи като мрежа. Средите-общества са плетеници от такива мрежи, сред които не е маловажна вече споменатата мрежа от влизащи в отношение помежду си текстове. Та такава е, казано наедро, средата на непосредствения човешки свят или външният контекст на един текст, който се разбира. 
       Тази среда може да се отдели от средата на останалия човешки свят, който не е в обсега на този свят, както може да се отдели и от природния и космическия свят, с които този свят е свързан. Отделянето се оправдава от тяхното като че ли по-слабо присъствие в него. Но тази отделност започва в един момент да се смята за природно дадена и да се разглежда сама по себе си. Това почти винаги се случва в по-специализираните речи. Така се опростяват и разбирането, и конкретният проблем за решаване,  предизвикал това разбиране. В повечето случаи обаче се установява, че и разбирането, и проблемът, и решаването му са погрешни и решаващият се заема наново с проблема и достига до ново по-вярно, но и по-комплицирано заключение. 
       Колкото повече заключения се натрупат, толкова повече се увеличава шансът в поне едно от тях да се достига до по-вярно съотношение между проблема, който се решава, и външната среда-свят, в която се поражда този проблем и която става и вътрешен контекст в текста-проект за решаването на проблема. Ясно е, че външната среда е по-сложна от този контекст, който, естествено, може да бъде и по-несхематичен и да се приближава до нея. Това, макар и да е общо казано, е все пак по-конкретно положение, което предполага, че вътрешният контекст и външната среда са едни и същи. 
       Има обаче и текстове, които се занимават с други времена и места и съставят вътрешни контексти, които са като че ли без отношение към средата на разбиране, в която сме ние разбиращите. Впрочем това, общо взето, не е така. За да можем да разберем един текст, той трябва да има отношение към средата-свят, в която сме ние. Иначе не бихме се обръщали към този текст. Което също опростява човешката ситуация на разбиране на текстове. Защото всички текстове са многослойни смислови образувания, в които винаги са налице дълготрайни смислови положения и смислови редове, които няма как да не ни засягат независмо къде сме и в кое време живеем. 
       Именно такива дълготрайни смислови редове са трите типа протичания (мога да ги нарека и дискурси, и реалности), които няма как да не ни интересуват и засягат, защото участват в градежа на нашата лична смислова реалност. Кои са тези три типа протичания? Двете са вече споменатите от разказов и повествователен тип, а третото е от предимно светови тип, което означава, че той е прост набор или система от свързани положения. Да, но и този трети тип, доколкото е текст, няма как да не бъде и протичане и значи и слаба реалност. 
       Разбира се, не е без значение, дали тези три протичания или дискурси-реалности са в страната на текста или в страната на вътрешния контекст в текста. Ако са в страната на контекста, те се разделят на контекст от по-силен реалностен тип и на контекст от предимно светови вид. Но там е и въпросът, когато разглеждаме една писана научна история - кое е текстът в нейния текст и кое е контекстът. Трябва да си дадем сметка и за това къде е науката в нея – дали в нейния текст за реалностния контекст на някаква епоха, или науката е и в контекста в този текст, проявен като набор-система от понятия. 
       Същото се отнася и за втория тип, за контекста от тип свят. И той трудно остава чист като тип, защото постоянно се колебае между реалностни изложения и описания от статичен светови вид. А и при него нещо от това, което се изследва и казва, е в текста на този текст, а друго е в неговия вътрешен контекст. За какво настоявам с коментирането на тези усложнения? Че е едно да се говори за текст и контекст като за понятия, а друго да се разглежда конкретен текст и да се наблюдават в него конкретните проявления на тези понятия. 
       Голям брой изследователски научни текстове се занимават с един от тези два типа контекст, но вътре в текстовете, които се образуват при това занимаване, нещо получава външен експлицитен вид на текст, който развива и вътрешен контекст. Контекстите в такъв изследователски текст се разглеждат текстово. Но, така или иначе, гледано парадигмено, контекстът е или от тип свят, или от тип реалност, докато текстът, какъвто и да е, е нещо смислово протичащо и значи е от реалностен тип.

За разбирането На български ползваме поне още две думи за разбиране – те са «схващане» и «проумяване». Тяхното редуване обслужва основно различаването на двата типа разбиране – едното, което става изведнъж, и другото, което протича по-дълго. Същевременно знаем, че разбирането на дребното и отделното, което става изведнъж, или на по-голямото и съставеното, което трае по-дълго, не зависят пряко от малкото и голямото. Защото и голямото може да се разбира изведнъж, и малкото може да води до по-дълго разбиране. 
       Какво представлява разбирането? То има работа с определен предмет, който би трябвало да се схване, което означава и да се определи. Това обаче не се прави. Смята се за достатъчно, че предметът съществува, също и в случаите, когато не е пред погледа. Почти винаги ни е достатъчен очертаният от думите словесен предмет. Но и самото разбиране не е в простото установяване, че нещо съществува и че значението му е такова, а е в неговото надхвърляне-свеждане до същността, която е сърцевината на неговият  смисъл. 
       В този пункт щастливо се смесват два проблема. Първият е свързан с идеята за «същност», която се колебае между двете значения на идеалното и образеца в Платонов смисъл и на общото средно налице във всички неща като това, което се разбира и което общо средно се извлича от тези неща. За второто може да се каже, че е Аристотеловата същност, но няма да е вярно, тъй като Аристотел по-скоро смята, че нещата получават същността си от общите положения, които, бидейки в тях, ги определят. 
       Но и редовата реч си има своята философия. Тя държи както на отделните думи, така и на отделните неща, като им отрежда и това да имат същност, в която тези общи положения да се преплитат. На практика обаче, въпреки че иначе се вярва, че отделното нещо има такава същност, тя не се изяснява. В този пункт се намесва вторият проблем, че в редовата реч «същност» е синоним на «смисъл». Да, но «смисъл има и друг синоним - «значение», благодарение на който означава ту значение, ту смисъл. Точно тази двойност допринася за щастливото разрешаване на двата проблема. «Смисъл» замества «същност» и по този начин в практиката на самата реч се преодолява разликата между двете значения на същност. 
       Затова и си позволявам да твърдя, че в определени случаи, редовата реч е по-умна и от научната, и от философската реч. Въпреки че си служат с понятия с уговорени определени значения, те не винаги достигат до верни заключения. Докато въпреки че редовата реч не разполага с такива понятия, тя достига, не до вярно заключение, а до резултат с такъв смисъл, като си служи със смесвания и подмени. 
       Също и в нашия случай подобно смесване помага да стане и най-важното - по-тясното разбиране, което разбира това нещо, да премине в по-широкото, което е всъщност самото разбиране. Това по-широко прави от разбираното друго по-сигурно, като един вид го преобразува в друг предмет. Такова одругостяване става и в гледната точка на смисъла-причина, и на смисъла-цел, и на връзката на разбираното с други неща, а и на отнасянето му към среда, която може да е ситуативна и само приличаща на свят-реалност, но може да е и модел за цял свят-реалност. Това беше и основанието да кажа уводно, че между другите смисли, които се произвеждат при едно разбиране, непременно има и модел за цял свят-реалност.
       Така или иначе, разполагаме с идеята, че когато разбираме нещо по-разгърнато с разглеждане на неговите съставки, а и с отнасяне към други неща, правим анализ. Анализът може да завършва и със знание за едни или други варианти на цяло, което осмисля анализираното. Разполагаме с тази идея между другото и защото покрай чуждия термин «анализ» си служим и с образеца на българското «разбор», което, както се усеща от знаещия български, се свързва коренно с «разбиране». 
       Но дали това, което формулирах, че представлява разбирането, е добро определение за него? Добро е, защото добавя към тясното разбиране, че разбираме именно това, което разбираме, по-широкото функционално, че разбирането не е само разбиране, но и правене. Доброто е именно в това правене от едно нещо на друго по-добро. Което е възможно, защото, поело по пътя на анализа-разбор, разбирането е изложено и на отклоняване към друго. Но има и второ «защото». Това разбиране не е само разбиране, а и утвърждаване на контекст, който го подкрепя. 
       Такъв малък контекст е попадането на всяко разбиране в по-собствената опозиция разбиране-неразбиране. Всяко разбиране се подкрепя от това, че то е по-добро от неразбирането. Да, но никоя употребена опозиция не остава само тя, а се подкрепя и от други опозиции. Така и в нашия случай се намесва първо опозицията добро-лошо, а после опозицията между по-доброто на разбирането изведнъж с усет и емоция и по-лошото, а защо не и по-доброто на пространното разбиране с ума. 
       Ако загърбим другото и насочим поглед към тази опозиция, ще попаднем на твърдението, че първото не е мисловна работа, а нещо сензитивно и чувствено, докато второто е мисловна работа, и ще стигнем и до заключението, че според по-горе казаното може да има и такъв ум, който действа като емоция, схващаща толкова бързо, че за нея дори е възможно да се каже, че е по-умна от ума. Но, така или иначе, опозицията остава, тъй като емоцията има проблем с казването и може да е разбрала, но да не може да каже какво. Докато при ума е обратното – той може да каже, че е разбрал, без да е разбрал. 
       Естествено, че тази опозиция може да се преодолее, така щото и двете разбирания – и онова, което става изведнъж, и другото, което трае по-дълго, да стават и изведнъж, и едновременно и с ум, и с чувство-усещане. Ясно е какво се постига в този случай - човекът не се разделя на мисъл-ум и чувство-усещане, а и онова, което се разбира, се разбира и подробно, и пълно, и то така, че човек повече не се занимава с него.  А с какво се занимава? Дали с други разбирания, които са голям брой и налагат това, или не се занимава с разбирания, а с по-приятното на удоволствия и радости? Така или иначе, разбиранията са работа, а радостите не са. 
       Затова и ценим разбирането, когато достига бързо до нужните истини и ни освобождава времето за изпитване на удоволствия и радости.  Но дали истините и разбиранията биха погълнали цялото време, или е по-скоро така - отначало и разбиранията, и истините изглеждат много, но после се оказва, че те се навързват една в друга в по-големи разбирания и истини? Както се навързват и самите неща, за които се отнасят. Лошо навързване, защото, започнало веднъж, то не спира, додето и нещата, и истините, а и разбиранията не се окажат две-три или дори само едно свръхнещо, една свръхистина и едно свръхразбиране! А дали това е въпрос само на мислене, или зависи и от човешката личност? 
       Има постановка, която спира до отговора, че не поради друго, а поради човешката личност нещата, истините и разбиранията са повече, по-малко или се свеждат до едно. Но въпросът има поне още три отговора. Първият е, че както цялото мислене може да се сведе до личност, така и една личност може да е проявена само в мислене. Вторият отговор е, че личността и мисленето не са от един разред и не бива да се противопоставят. Третият отговор е като че ли най-верният или, казано по-откровено, той е тoзи, който избирам аз. 
       Този отговор е, че, нито мисленето може да бъде само по себе си и да не се допълва от по-доброто или по-лошото на чувстването и усещането, нито непълното мислене-чувстване може да не се допълва от също по-доброто или по-лошото на онова, което наричаме човешка личност. Всичко, което се стреми да бъде по-солидно, се окръгля по образеца с наличен свят-реалност. Това беше и смисълът на предпоставената теза, че човешкото разбиране непременно се нуждае от добавен свят-реалност, който да му придаде валидност. 
       Да, но и в този като че ли по-добър случай валидността не е особено дълготрайна, а и колкото дълго да трае, тя приключва с края на ситуацията, която й придава валидност. Такава свръхситуация е и животът на всеки от нас. Затова и изглежда разбираемо, че на всички нас ни се иска и реалността, и смисълът да ни се случват не само веднага, но и завинаги. Оттук и свещената сила на значението на думата истина. Така ни се иска, но онова, което става, е по-малко - можем да разберем или, казано по-точно, да усетим единствено смисловия строй на случващото се тук и сега реално. Именно защото само го усещаме, за да го разберем разчленено, тръгваме от по-просто и вървим към по-сложно. Тогава, опирайки се и на механизма на нашето възприятие, то услужливо се разделя на два плана. 
       Единият е непосредствено външният, в който изпадаме всички, като в някои случаи твърдим, че да сме само в него е глупаво, а в други смятаме, че това е най-доброто, което се случва. Цялата модерна култура се строи умно на принципа на този план. Е, и той се дели в себе си - на съвсем външен и малко по-вътрешен на логичното, което обяснява съвсем външното и се представя за негова същност. Има по-умни, които пребивават предимно в този по-вътрешен външен план. Щеше да е хубаво, ако всички можехме да пребиваваме в него. Но не можем, защото светът-реалност не е само общ, а всеки от нас развива и личен свят-реалност, който при това не съвпада нито с външния, нито с личните светове-реалности на близките хора край нас. 
       Веднага се добавя и още едно затруднение, че тези два свята - общият и личният, са два за кратко. Те веднага се свързват в единствената по-трайна гледна точка, която е възможна – на отделния човек, който сме. Е, това свързване не е пълно, а насечено от постоянно досещане, че това едно е съставено от вироглави две, които се свързват ту така, ту иначе с постоянно усилие от наша страна едното да стане другото. Но то никога не става и ни кара да се лутаме между двете, постоянно обземани предимно от едното или другото, без да можем да постигнем никое напълно. 
       Е, общото на външния свят като че ли може да не се постигна. Но дали е редно човек да живее през целия си живот вън от своето лично, какъвто е по-честият случай? Оттук и практическото решение да смятаме, че сме постигнали личното свое, а да сме постигнали само неговия преден план, за който да сме решили, че е цялото наше «себе си». 
       Да, но това «себе си» има и масивен заден план, който също като задния план на общия свят е съставен от не малък брой протичащи по-бавни времена-реалности. От какво зависи техният брой? Мога да кажа по-сигурно за задния план на моето лично, доколкото достигам до него. От собствените ми знания, умения и навици, от емоциите ми, от работата на моите телесни органи и общата нагласа на моето тяло. Но въпросът е не само в техния брой, а и в тяхното променливо свързване едно с друго, което зависи от постоянната промяна на външните обстоятелства, в които съм. В тази сложност се намесва и избираният от мен преден план на общата, а и на моята лична реалност, а и задният план на закаченото за моето немое външно, в което също има по-бавни времена-реалности. 
       Именно в неговия масив е и невремето на онова толкова бавно променливо, че чак непроменливо, наричано от старата философия битие, което отвреме-навреме се активира и ни позволява да се държим и да говорим като философи. Така лека-полека тази сложнотия довежда до практическото решение да се ползват две истини и за реално и смислено да се смята онова, което става в предния план на житейската лична и едрата обща ситуация с тяхното само малко по-вътрешно логично, а задния план на по-бавното реално и в нас, и в света да се загърбва и да се смята само за виртуално. 
       Та това реално в предния план е едната истина, докато другата е виртуалното на задния план. Да се живее човешки означава да се пребивава предимно в първото, а второто да е само временна алтернатива на избрана вяра или идеология, която да се ползва при нужда, но без да се смесва със самото реално. Втората истина на задния план, разбира се, е някак по-силна и по-всеобяснителна. Но тя не поставя под въпрос по-слабото, но императивно реално и логично, в което живеем. Това практическо решение не е без лошо последствие. То не е само в това, че големите идеологии и вери остават извън непосредствения свят на нашето малко реално. Извън него остава и задният план на нашето собствено лично. 
       А как постъпвам аз? Споделям го, защото има отношение към този текст. 
       Що се отнася до първото, не се различавам от другите хора - живея на страната на слабата истина на непосредственото реално. Колкото до голямата истина, постъпвам различно - не я замествам с идеологии и не се поддавам на вярата на науката, което изглежда редно в моя случай. Не го правя, защото знам, че задният план - и на общото в света, а и на свързаното с него мое лично, няма да се помамят от това заместване и ще продължат да пречат на онова, което правя и мисля. Така че не ми остава друго освен да се заема с осмислянето на т.нар. заден план и да не му позволя да породи тази трудна за управляване аура от чувства, която в определени случаи помага, но по-често спъва и пречи. Какво по-точно правя? 
       Придавам, доколкото може, смисли на този т.нар. заден план, които след това вкарвам в своите текстове. Внимавам да не ме подвеждат по-тържествените думи, каквито са и «свят» и «реалност», и да не забравям, че освен високите положения, които означават, те са и словесни действия по вмъкване на виртуалното в реалното, и то не изобщо и завинаги, а само сега и тук в този текст. 
       Смятам, че същото става и при всички други хора и че всички изработват такива реалности сега и тук, независимо дали в свои, чужди текстове или в нетекстови дейности и дела и всички строят някакво реално, в което измъкват, доколкото може, задния план на масивното виртуално налице в нашите разбиращи същества. Та оттук е и моето доверие към текстовете, които свидетелстват за такова протичане-правене на реалност и смисъл. Дано и този текст да може да бъде такова свидетелство!