Има твърдения, които казват нещо определено, но има и други, които, като казват това, имплицират в него и второ. Въпросът е дали е така. Да, така е.  Изказано с повече думи, моето твърдение е, че във всяка човешка речева среда има както еднозначни твърдения за като че ли безспорни истини, така и многозначни, които представям условно като двузначни.

В този бинарен схематичен модел за речева среда еднозначните твърдения са два вида. Първият вид са твърденията, че едно нещо (обикновено посочимо и пред погледа) е именно това, и че един факт е именно този. Като казвам “факт”, имам предвид случилото се раждане на дете или случилата се опустошителна буря, а и всичко безспорно като това, че този мъж и тази жена имат три деца.

Тези неща и факти обаче могат да се откъснат от своята външна опора, човек да се замисли за тяхното значение и да замени имената им с друго име. При което може да се породи и съмнение, че тези имена сочат не един, а два предмета, а може да се достигне и до идеята, че тези предмети са и два, и един. Второто и особено третото обикновено не стават, защото посочимите неща и фактите, които се смятат за еднозначни, са добре закачени за думите, с които се наричат. Което се поддържа и от нашия практически модел за свят-пространствен набор от отделни неща и времеви наниз от събития-факти.

Вторият вид еднозначни твърдения са за принципите, с които си служим. Както е при посочимите неща и фактите, съжденията откъсват и принципите от тяхната еднозначност. Но, така или иначе, принципите не са двузначни двузначни, първо, защото не съществуват предметно, но и, второ, защото са правила за регулиране на по-реалните човешки действия. Същото се отнася и за правилата, които регулират човешкото говорене, писане и мислене, тези три различни като принципни положения човешки действия, които обаче, разглеждани реално, са винаги свързани едно с друго.

Правилата, регулиращи говоренето, писането и мисленето, гарантират едва ли не най-святото в човешката среда – смисъла, свято дотам, че за него не си позволяваме да твърдим какво е. По косвения отговор на логиката смисълът е убедително времево свързване на едно с друго. Ако речем да продължим и нататък, ще кажем, че смисъл е нещо да е свързано с причина и цел, да е в мрежа от повече неща и чрез тази мрежа-свят да зависи от контекст-среда. Тези правила за осмисляне включват и нашата схема-модел за речева среда с нейната алтернатива на еднозначно и двузначно твърдене. Бихме искали двете страни на тази алтернатива да са ясно отделени, но те са отделени само в принципа си.

Иначе, колкото по-реални са случаите, които разглеждаме чрез нея, толкова по-примесени са в тях тези две алтернативни положения. Така че практическата гледна точка ни налага да работим с принципи, но не и да вярваме, че те се реализирани точно такива, каквито са, в нещото, което разглеждаме чрез тях. Същото се отнася и за отделното нещо. То е по принцип и значи моделно едно, но е свързано и с други неща и се променя и само, и заедно с тях, като образува с тях относително цяло, зависимо от среда-контекст.

Което е и агентът на двузначността, тъй като тази среда-контекст е хем неподвижна и винаги същата, хем е подвижна и се променя. Така че, ако се наложи да се изкажем практически за нещо, ние го твърдим еднозначно. Но и говоренето, и писането, а и мисленето за това нещо са устроени така, че могат да продължат и по-надълго, като представят и изброеното по-горе в ред от твърдения, при което по-дълго модулно изказване нещото може да стане и друго, наричано с друго име.

Ако съществуващото е винаги заедно с друго и винаги е в среда и винаги е променливо и двузначно и винаги е такова, когато се говори за него, тогава кое прави възможни еднозначните твърдения за нещото, за които говорих? Възможни са, защото са практически нужни. А кои са основанията?

Първото е, че еднозначното твърдение за нещо е необходимо, за да може след това да се премине и към дългото многозначно модулно говорене за същото, при което то става и друго. За това има и второ много сериозно основание. То е, че в този момент сме във временен малък свят, в който сме в отношение именно с това нещо. Именно с оглед на него опростяваме и променливостта на това нещо, и свързаността му с други неща в мрежа-свят и смятаме практически, че нашата реч е добър инструмент за назоваване и че сме направо в света, в който имаме работа тъкмо с това нещо.

Да, но това е невярно. Между нас и нещата в света винаги посредничи речта. Тя посредничи и между нас и някакви други като нас, които си служат със същата реч и за които си мислим, че сега ги няма. Да, но те са тук чрез речта, с която си служим. А е проблем и това, че нашата реч не е просто средство за назоваване на това, което назоваваме в момента, а че тя съдържа и модел за света, който посредничи към нещото, което назоваваме сега. Речта съдържа и модел за по-малък свят, който улеснява навлизането ни в по-големия свят.

Вярно е, че думите, особено тези, които сочат посочими неща, са залепнали за нещата, и че на нас ни се струва, че сме направо в големия свят, изпълнен като че ли с неща-думи и че това ни служи добре и че сме свикнали с него.

То обаче е невярно дори за посочимите неща. Думите вече са направили така, че тези неща да бъдат по-отделени от другото, с което са свързани, а те пренасят и знаците, с които означаваме нещата, и то така щото тези неща да бъдат такива и за другите, които ползват същата реч. И не само това – с тези така установени думи е започнала и работата по правенето на модела за по-малък разбираем свят, нужен и на всички, служещи си с тази реч, и на всеки от нас, за да може, опрени на него, да влизаме в другия по-голям и по-трудно разбираем.  

Ако се върна към началното твърдение, че човешката речева реалност е съставена от предимно еднозначни и двузначни твърдения, е ясно, че това мое едро твърдение ще се усложни, ако се приеме, че то зависи и от поне двата контекста – единия на този, който го твърди, и другия на онзи, който го разбира.

Ако това едро твърдение е двузначно и се състои от едно експлицитно твърдение, което означава едно, и второ имплицитно, което означава друго, онзи, който го твърди, може да не визира толкова определено нещото, което имплицира в експлицитно казаното, а то да е просто фон за експлицитното, за което той настоява. А по контекста на разбиращия отношението между това експлицитно и имплицитно може да се схване по друг начин – да се сметне, че същественото в случая е именно имплицитното.

Оттук и основанието да отстраняваме контекстите и да разглеждаме текста на казваното-говорено-мислено като еднолинейно протичащо значение, което се променя по фиксирано наблюдаем начин. Оттук и другото последствие, че предпочитаме писания текст, за който и смятаме, че се отнася думата текст в по-тесния смисъл на думата. Разбира се, че ако е добър, писаният текст набелязва в себе си и контекста, който го определя, и така насочва своето разбиране.

Да, но научният подход е склонен в името на обективността да отстрани и тази като че ли наблюдаема сложнотия и да постанови, че текстът е идентична на себе си даденост, която, така или иначе, е напълно разбираема, ако разбиращият този текст борави правилно с установените понятия и следващото от тях разбиране. Това, което не се пояснява, е колко са и кои са тези понятия и как се свързват в един или друг когнитивен инструмент за разбиране на всички текстове. Защо не се пояснява?

Първо, защото, между писания фиксиран и устните текстове, да не говорим за тези на мисленето, няма и не може да има граница. Второ, защото няма и не може да има общоприета теория на текста, а има повече теории, от които може да се избира, а и които могат да се комбинират свободно. А и четвъртото най-често – че всеки има право да си служи не с всички, а само с някои от понятията на една теория на текста, като така да означава несъзнателно своята свобода и също несъзнателно да подчертава вярното, че каквото и да се прави, научното подхождане е винаги и редово човешко говорене.

Дълги години съм слушал и чел логични речи. Имам опит и със своите говорения и писания. Слушал съм ги отвътре и съм ги чел и добре познавам и чуждата, и собствената си нагласа да говоря и да пиша свързано и разбираемо. Но от вътрешен и външен опит знам и друго. Ние постоянно говорим за едно нещо и по една тема експлицитно като за идентични за себе си, съществуващи обективно и значи имащи същности, но имплицитно правим и друго – сравняваме и различаваме това нещо и тема от друго нещо и тема и твърдим, че едното е по-добро от другото, без да е ясно дали едното е това, за което говорим открито, или е другото, което внушаваме.

А как го внушаваме, след като не говорим за него? Посредством някаква реторика, ако говорим, някаква стилистика, ако пишем, или емоционална разцветка, ако мислим. Затова и твърдя, че никой устен, писан и мислен текст не е само текст в тесния смисъл на думата, а винаги е съпроводен от контексти, които текстът мъкне, наслагва и включва в своето неравномерно протичане. Ако можехме да сме сигурни в аналогиите, бихме казали с аналогия, че когато го правим добре, мислим, говорим и пишем полифонно, т.е. така, както звучи един етюд на Шопен или една сюита на Бах.

Е, в човешката речева среда разполагаме и с едрите дискурси - първо, на научното и логическото говорене и писане, които се стремят да изчистят това наслояване и тази неравност, и, второ, на поезията и литературата, които ги ословесяват. Разполагаме и с едрия дискурс на всекидневното говорене, което във всичките си жанрове борави без колебание с наслояването и неравността. Оттук следва и своеобразната поправка, която правя, като наричам всекидневното говорене-мислене редово.

Редово е, така да се каже, всекидневното говорене-мислене, което осъзнава, първо, своята двузначност и неравност и, второ, своята двулогичност, естественото редуване на еднозначната логика на краткото казване с модулната на по-дългия текст. Оттук произтича и особената преднина, която давам на редовото говорене-мислене, а и твърдението, че каквото и да се прави, то влияе положително и на научното и философското говорене-мислене, а и на това на логиката.

Което ни най-малко не пречи да се отнесем позитивно и към коментирания принцип да се прави разлика между принципите, от една страна, които имат инструментален характер и съществуват само условно, и по-реалните неща и положения, от друга, които се разглеждат посредством тези принципи. Принципите са винаги еднозначни положения за разлика от по-реалните неща и положения, в които тези принципи са, първо, поне двузначни, но и, второ, никога не са само един принцип в това нещо и положение, а винаги са повече съчетани принципи.

Но защо казвам “в по-реалните неща и положения”? Защото те не са самите реални неща и положения, а вече са проникнати от едни или други принципи преди да се заемем с тяхното разглеждане. Тези неща и положения са вече моделирани речево, както на свой ред и принципите, с които ги разглеждаме, при цялото ни старание да бъдат чисти и еднозначни, са вече нападнати от примери, които ги разклащат. Не друго, а именно това според мен е по-доброто научно мислене-говорене. В книгата, която публикувах наскоро, ту правя това отделяне и различаване, ту се отдавам на удоволствието да покажа играта на опита да се отделят принципите от нещото, което се обсъжда чрез тях.

Така или иначе, това е само игра, защото принципите и нещото са винаги свързани и не могат да се отделят напълно. Каквото и да правим, можем само да внушим на другите и себе си, че представяме именно това нещо. Никога обаче - също и със средствата на изкуството, не можем да представим нищо определено съвсем адекватно. Защото мисленето-говорене-писане е и разбиране, а разбирането винаги спира до нужна сега и тук истина. Ние не уточняваме разликата между мислене и разбиране в това мислене в широкия смисъл на думата, което, нека да повторя, няма как да не спира до определена истина, понеже няма как да не зачита една или друг външна ситуация-среда-контекст-свят, а и понеже няма как да не я замества с модел, който хем да я сочи, хем да я подобрява, като я прави така и по-разбираема.

А какво са, казано по-накратко, мисленето в тесния смисъл на думата и логиката, разгледани по-надълго в това есе? Нещо със стойност само в отношение към друго, което добавено към него, го остойностява от своята гледна точка и така като че ли му намалява стойността, но което всъщност парадоксално я потвърждава, понеже едното така и не може без другото.