Постоянно мислим и говорим за нещо. Разбира се, има техники, които насочват да не се отклоняваме от това, за което мислим и говорим. И Аристотеловата, и другите по-късни логики са такива техники, които се налагат и поради негатива, че човешките мисления и говорения обикновено се отклоняват. Въпросът, който се повдига в тази връзка, е дали това става само поради неустойчивостта на нашето мислене и говорене, или  и поради позитива, че когато мислим и говорим за едно, преминаваме и към друго, свързано с него? Като казвам “позитива”, имам предвид и логическото, и редовото словесно преминаване към друго.

Как става логическото преминаване? С влизане в съждения и умозаключения. Съжденията са в основата си свързване на субект с предикатно име, а умозаключенията са свързване на няколко съждения в общо съждение, представящо по-сложна ситуация. Логическото е осъзната и контролирана форма на свързване, при което се строи и мини-реалност. Въпросът, който се повдига в тази връзка, е кой е предметът в това свързване – дали нещата в света, или значенията на тези неща, като, разбира се, има и трето междинно положение – наличието и на двете, при което всяко прилича на другото, но е и различно от него.

Според предикатната логика на Аристотел съжденията и умозаключенията визират онова, което става с нещата в света, въпреки че философът има предвид и техните значения, като вярва, че те по-скоро съвпадат със смисъла, който природата е задала на нещата. Според съвременната логика има значителна разлика между едното и другото. Занимаването с тази разлика не се смята за предмет на логиката. Нейният предмет е онова, което става със значенията на тези неща в нашите съждения и умозаключения.

Което означава, че въпреки че са имплицитни съждения, понятията не са предмет на логиката. Предмет на съвременната пропозиционална логика са съжденията и умозаключенията, речевите структури от втори разред, които се наслагват върху  означеното от първи разред, вече приключило с образуваните понятия и думи-непонятия. Ако разликата между понятията и думите-непонятия все пак ни занимава, ния твърдим, че понятията са с уговорено и дори дефинирано значение, докато редовите думи са с повече значения.

До, но в реалната човешка реч тази разлика е размита. Всички речи боравят с не малък брой думи със статут и на понятия, и на редови думи. Каквито на български са старите капитални чуждици култура и демокрация, а и не малък брой родни или вече родни думи като държава и общество.

От друга страна, във всички реални речи редовите думи имат двоен статут – те са, от една страна, с повече значения, и то не само в речниците, а и при употреба, от друга страна, при употреба те се и реифицират, като се свеждат до едно значение-предмет. В устите на хората това значение-предмет много често не е едно и също, което води до недоразумения. Но същият двоен статут сполита и думите-понятия, а и научните термини-чуждици, които влизат във всекидневна употреба.

Така че нищо друго в реалната човешка реч не е толкова неустановено като понятието. Ако едно понятие се означава с чуждица, за известно време речта го пази и то е с по-точно значение. Да, но, както казах току-що, не малък брой понятия-чуждици стават и редови думи, което ги излага и на двете характерни за редовата реч смислови последствия – и на многозначността, и на реификацията, които ги съсипват. Не случайно се изразявам оценъчно. Подведени от отделните думи, ние вярваме, че класовете на редовите думи, на понятията и на термините са ясно отграничени един от друг и тяхното размиване е грешка.

Да, но в плана на реалната реч границите между тях са размити. По подобен начин в реалната реч е размита и границата между т.нар. логическо и редовото словесно преминаване от едно към друго. Логическото преминаване към друго е, разбира се, по-кратко и затова по-лесно за наблюдаване. В него владее линеен ред на свързване, в който и свързано, свързаното пази своята идентичност. Логиката е осъзнатият ред на това обичайно кратко свързване-преминаване от едно към друго. Редовото словесно свързване-преминаване също държи на ясен линеен ред, който е не друго, а логиката в тесния смисъл на думата.

Да, но това редово свързване-преминаване ползва и “втора логика”, която е и основният организатор на дългите текстове, които се получават при нанизването на повече фрази и изречения и повече деления и части. Тази втора логика има и име. Наричаме е модулна, защото е проявена в редуване на поставяни в отношение модули за изразяване на като че ли същото, което става и друго. Първият й белег е, че за разлика от логическия едноредов ред, тази модулна логика оперира с поне два смислови реда, които нерядко влизат в обратимо отношение на означаващо и означавано.

Тя има и втори белег - оперира не само с основните значения на думите и фразите, но и с техните по-широки семантични полета. Като черпи и други значения от тях, в хода на получаващия се по-дълъг текст модулната логика ги свързва с оприличаване и различаване с предишните значения. Добавя се и третото, характерно за нея – в хода на получаващото се по-дълго твърдение тя си служи със синоними и антоними; така нейните преходи към другото са проявени и като пазения на същото.

Общият резултат е, че, като зачита повечето значения на думите, а и тяхното постоянно разминаване с нещата, които нарича и с други думи, тази втора или модулна логика често успява да изрази значително по-съответно изплъзващото се реално. Така че като променя привидно безсъвестно и думите, и темите и нещата, тя същевременно и постига представянето на това реално в по-голям обхват. Парадоксът е, че това е налице в два текста, за които не си позволяваме да твърдим, че имат нещо общо – в хаотичния разговор на компания, седнала да се почерпи, и в добрия литературен или филмов текст.

Логиката на говорната модулност прави онова, за което настоява семиозисът на Пърс или което се опитват да представят формулно съвременните т.нар. модални или динамични логики. Това е и моето заключение по тази подтема. В редовото мислене и говорене се комбинират две логики – едната на фразата и изречението, т.е. логиката в тесния смисъл на думата, и другата - модулната логика на по-дългия текст, която визира не само промените на значенията, но и на нещата, от които тези значения зависят.

Съвременните пропозиционални логики разработват упорито първата логика на едноредовата рационалност и се държат като специализирани науки, които се различават една от друга с оглед на важно отделно, въведено от една логика, но загърбено от друга. Така те са пропуснали особено важното положение, до което достига Чарлс Пърс - че в големия словесен знак, пораждан от нещата в човешката реч, се поражда и словесен корелат на външния обект. Да, но в това отношения няма и не може да има последователност - някои от тези пропозиционални логики са разработили другата важна логическа идея на Пърс за т.нар. абдукция.

Т.е. за да може съвременното логическо знание да стане по-използваемо, пръснатото по-общо в него трябва да се събере и обобщи в използваеми позиции. Добре би било съвременните пропозиционални логики да се отърват от идеологиите на науката и практиката, които и двете се поддържат от вярата не в друго, а в истинността на едноредовата рационалност.

Та какво е, казано изводно, самото логическо? Форма на свързване-отнасяне на едно към друго. Има ли мислене, и в тесния, и в широкия смисъл на думата, има отнасяне на едно към друго и речево конструиране на елементарно време-промяна? Както попитах по-горе, въпросът е дали тази мислителна форма е и в нещата в света, или е само наш когнитивен инструмент, с който си служим, за да разбираме опростено отношенията между тези неща и който инструмент представяме несъзнателно и като съществуващ.

Какво правя с повторното повдигане на този въпрос? Опитвам се да вляза в основното, което твърдя в това есе – че никое говорене и мислене за нещо не стават без среда. Така е и когато средата е набелязана в онова, което се говори и мисли, но е така и когато тя не е набелязана и е било външният неутрален свят, било непосредственото външно, на което се опират това говорене и мислене. Т.е. твърдя сумативно, че ако не развият в себе си среда-контекст, което означава и особен свят-фон, т.нар. неутрални говорения и мисления са само привидно неутрални, защото се свързват или с подразбиран цял свят, или с външното тук и сега на това говорене и мислене, или и с двете, които се поставят в отношение едно с друго.

Именно това твърдят по различни начини съвременните философи-контекстуалисти Дюи, Попър и Витгенщайн – че всяко логическо твърдение развива контекста на вярно или невярно оправдание. Логиците са употребили друго име, за да зачетат това положение - нарекли са се фундационалисти. Възгледът за основа и дъно (fundus) е, разбира се, стар. Той тръгва от “Втората аналитика” на Аристотел и преминава през “Размишления”-та на Декарт, за да стане и понятие в пропозиционалните логики на 20-и век в постановки на Ръсел, Луис и Чизъм. При всички тях обаче става дума за възгледи-вярвания, т.е. за мисловен контекст.

Друг съвременен философ-логик – Крипке, прави съществената крачка и към възможен свят, който е нужен, за да бъде дълбинно подкрепено онова, което се мисли. Така че това, което твърдя, радикализира възгледа на Крипке, че за да може да се твърди каквото и да е, човешкото говорене и мислене (цялото, не само това в тесния смисъл на думата, с което се занимава логиката), или построяват в себе си модел за възможен свят, или присъвокупяват външен вече готов свят.

Кое е особено радикалното в моя вариант на този възглед? Това, че от самия така представен принцип-функция на човешката реч без особено бавене преминавам към неговите проявления, първо, на строене от човека на човешка среда, посредством която той се полага в по-големия свят, и, второ, на проектиране на такава среда в литературни, музикални, живописни, а и архитектурни артефакти, в които се конципират възможни светове.

Какво означава “възможни”? Означава вече казаното в горната формула - първо, че тези светове са по-реални малки светове тук и сега, налични в този момент на това тяхно обитаване, но и, второ, че те са налични в този момент на четене, гледане и слушане, в който се възприема тяхното словесно, визуално и слухово представяне. “Възможни” означава, че тези светове са временни по-ясни построения, отнасяни към по-неясното на целия свят. Така може да се определи и цялото човешко и да се каже, че то е един вид акт на себеполагане в една или друга по-своя среда, от която се прехожда и към по-голямото на цял свят.

Което, разбира се, се отнася и за популациите на всички земни същества с единствената разлика, че те по всяка вероятност нито като популации, нито като индивиди разполагат с идея за цял свят. Не че човекът и колективно, и като индивид, въпреки че разполага с тази идея, не я загърбва постоянно и не я заменя със символните й означения, които смята за самия свят. Но, така или иначе, и в двете си проявления човешкото същество на земята разполага, а и неуморно борави с тази идея.

Та кое е собствено радикалното, което допускам? Това, че откривам тази схема на по-сигурен малък свят, чрез който се познава по-несигурния по-голям, първо, в артефактите на литературата, музиката и живописта, но и, второ, в самото говорене и мислене, комбиниращо, както показах по-горе, две допълващи се логики – едната кратка и като че ли практически нужна, логика-вселогика на самочувствието и резултата, и другата по-реалистична и модулна, проявена в нашите по-дълги изкази и действия. Които две логики се допълват модулно и заедно влизат в модулно отношение с цялото наше пулсиращо праксисно съществуване.

Свързвам в това есе положения, които се разбират независимо едно от друго и не се свързват. Свързвам човешкото говорене и мислене с неговите две логики с човешкото живеене на земята, структура от по-малък свой свят-среда, в която се живее, и по-голям свят, в който се навлиза и реално, и мислително с помощта на по-малкия свой свят-среда. Към това радикално, което твърдя, се добавя и не маловажният факт, че никои други земни същества не са разширили своята среда дотам върху планетата-земя, щото много често и тази човешка среда е нещо външно за нашето по-собствено човешко.

Което веднага повдига питането дали това наше по-собствено е нещо просто. Не е. Нашето собствено е съставено с наслагване на повече мои собствени, които влизат помежду си в знаково комплициран смисъл. Аз съм в моята страна, но и в този град, и в този дом, но и на това място, от което знаково наслоено, знаково наслоено и върху мен, гледам към знаково наслоеното външно. При това като външното и моето никога не е същото, а пулсиращо си променя обхвата.

Е, наистина твърдя, че съм тук и там, въпреки че тези “тук” и “там” са пространствено, и времево променящи се знакови ситуации. Мога да кажа, че съм в света, както и да се произнеса генерално какъв е животът, но мога да се съобразя и с по-вярното, че нито съм направо в света, нито ми е достъпно което и да е цяло пространство-време. А къде съм всъщност? В тази ситуация на време-пространство, която се променя, и то по много начини.

Вярно е, че ситуациите си приличат, но е вярно и другото, че те си приличат, защото са ми слаби възприятията. Иначе тези ситуации са сложно различно-подобни, което така и не мога да усетя и още по-малко да изкажа съответно. Тогава в какво е заблудата? Във видимостта, че благодарение на логиката сме в големия свят. Това положение само изглежда истинно поради едно или друго формално съждение и умозаключение.

По-точно казано, и моето, а и общото човешко съществуване е поне двойно отношение между по-малък знаково напластен свят, полаган в по-голям също знаково напластен, което налага сложно подвижно знаково отнасяне, за да може да бъде разбрано по-съответно. А и по-нататък. Бидейки в поне два свята, сме винаги в поредица от променящи се ситуации, които влияят на мисленето и разбирането ни, а и на всичко, което правим и което се мени, както се мени и обхватът на нашето разбиращо “себе си”.

Това сравнително ново знание не е особено достъпно. То е дълбинната причина ония, които разполагат с него, да живеят в като че ли друг свят и време в сравнение с останалите, които го нямат. Да, но и тези засягани от това знание не живеят постоянно в този така описан свят. Той е винаги само момент в техния пулсиращо подвижен свят, в който моментите на старото и по-новото се редуват и наслагват знаково.

Новото знание или по-скоро усетност за ситуативния поне двоен свят, в който живеем, не повлиява на нищо друго толкова много, колкото на подема на съвременната логика. Започнал от втората половина на 19-и век, този подем продължава и до днес. Първата голяма промяна е, че с всеки изминат ден логиките стават все повече и повече. Те се наричат с нови и нови имена. Има квантова, немонотонна, динамична, интенционална, комбинаторна, многозначна, множествена, символна, темпорална, че и свободна логика.

Аз обаче бързам да кажа кое ги свързва. Първо, това, че тези логики са постигнали по-истинното множествено число. Второ, прекрачили формалната краткост, те се занимават и със съществуващото по-съдържателно. Трето, те все повече осъзнават, че и нищо, и никое значение не са направо в света, а винаги са в конкретна ситуация, от която зависят. Затова и логическите редове, които занимават съвременните логици, са вече по-дълги. Е, вярва се повече не в ситуативните светове, а в ситуативните речи. Затова и най-многото, до което се е достигнало, е правенето на нови и нови програми от модалната логика и информатиката.

Живеем във времената на уреда, този програмиран малък свят с определена функция, и на надуреда-компютър, устремен към имитиране на малкия биологичен компютър на нашите мозъци. Знаем защо това имитиране няма как да бъде напълно успешно. Защото мозъкът е закачен за изложеното на промени човешко тяло, което е закачено за външната човешка среда, която включва уредите и компютрите и която е закачена за пулсиращия отварящ се голям свят. Така че по-успешно е имитирането, което наподобява тази модулност. Досещаме се колко далече са от нея редовото човешко мислене и говорене.

Защото те продължават да правят умишлено не това, което е заложено в тях, като заместват сложнотията и нейното работно опростяване с две съчетаващи се логики с една или друга ясна логика и вярват, че тя може да предложи трайно решение на всички проблеми, което да е валидно навсякъде и винаги. Е, все пак поне знаем, че това заместване е в основата си нещо друго – идеален опит онзи, който го прави, да стане по този начин косвено безсмъртен. По-доброто е, че този опит постоянно се отменя - първо, вътре в самите нас от други подобни опити, второ, външно, от подобни опити на близки хора или авторитети, които следваме.

Ако разполагахме с усет за повсеместната базова двойственост, бихме разбрали поне това, че така заместваме сложното реално с по-просто идеално. Но дали не можем да разберем и това по-комплексно положение - че не сме толкова сигурни “аз”-ове и че сме въвлечени в незавършващо правене на себе си, при което нашето глупаво или умно постоянно се усилват от неясно какво ненаше?