Уводни думи по темата и за т.нар. антоним   Koe е основанието да свържа в заглавието двете думи-идеи “човек” и “общество”? Toва, че макар че означават различни неща, при определени културни условия те се свързват и в антонимна двойка, която произвежда комплексното твърдение, че човекът не е общество и обществото не е човек, но че те са и свързани в своеобразна частична противоположност, при която щом има човек, има и общество, както и обратно.

Проблемът е и в самите неща, които двете думи означават, т.е. проблемът е референтен. Но той е същевременно и езиков, тъй като също като нещата и двете думи могат да бъдат и сами по себе си, но и да се свързват в антоним, който да произвежда горното по-комплексно значения. Визирам не по-дългите твърдения, изказани с повече думи, а тези по-кратки, съставени от две думи, свързани с “и”, за които смятам, че като отделните думи са нещо речниково по-просто словно и са, така да се каже, втората крачка в езика, която води към по-дългите фрази, съставени от повече думи. Всеки език е мрежа от голям брой такива “и”-съчетавания и значи и от антоними. Оттам и въпросът за тяхната функция.

Когато думата е сама по себе си, тя тутакси означава определено външно нещо. Ако то е видимо и посочимо, когато думата се употребява практически, тя го означава и е еднозначна, като думата и нещото не се различават. Да, но и посочимите неща се употребяват и в други смисли, а и повечето думи в езика означават непосочими неща. По тях и значенията им има разногласия особено когато за тях се мисли отделно и те не се употребяват в изясняващ техния смисъл контекст. Добавя се и това, че речниково всички думи сочат и повече неща, но имат и повече значения.

Именно в тези две ситуации на едното ясно практическо значение и повечето неща и значения се намесват т.нар. антоними. Като свързват две думи в едното на антонима, те произвеждат съставено от две едно, което произвежда изказаното по-горе комплексно твърдение от “човек и общество". То се подкрепя и от думи, както на български е станало с въведената чуждица “социален”. Човекът е получил предикатното определение “социален”, а и обществото-социум е получило определението “човешки”.

Но, така или иначе, до изразяване на междинното между човека и обществото в речта не се е достигнало, въпреки че референтно, т.е. в самия социален човешки живот се вижда, че социалността усилва определени хора и ги превръща в такива, които придобиват лична сила и мощ, надхвърляща естественото човешко. Означаваме с други думи тези обществено усилени хора, в които обществото е влязло и е произвело това особено междинно от свързването на човека и обществото.

Като нещо различно от външния живот, но все пак представящо го, човешката реч може да не разполага с нужната дума и да се разминава с външното, като изразява косвено комплексното външно. Антонимите са особени езикови единици, които, от една страна, тръгват към неговото изразяване, но, от друга, препятстват за речевото усвояване на онова, което речникът на отделните думи вече постига в една предварителна езикова фаза, като изброява техните повече значения, а и повечето неща, които те могат да означават речево.

Има и още нещо за предварително изясняване. То е, че това, което казах за антонимите и тяхната функция в речта, се осъзнава по-високо културно не от всяко време.

Смятам, че такива две времена, в които това става възможно, са нашата съвременност, породила аналитичната философия, и елинската класика, породила логиките на Аристотел. И елинската класика, и нашата съвременност са изправени пред описания по-горе проблем на краткото ясно значение и разгърнатото означаване. Въпросът е кое прави възможно исторически приключилата епоха на елинската класика да се свързва типово с нашата съвременност и да се твърди, че приключилото може да продължава по-късно.

Настроен функционално редуктивно, което ще рече търсещо и типа, аз смятам, че,  поради определени външни условия на обществен живот, елинската класика е вече модерно време, което един вид задава европейската съвременност. Този възглед не е мой и не е нов. По-новото и по-моето в него е операционалната логика на подвижното разбиране на онова, което се визира, и настояването, че, за да разберем по-пълно нашата съвременност, освен сама по себе си и исторически, трябва да обърнем внимание и на наличния в нея тип. Историята не е само постъпателно движение напред и прогрес, каквото е нейното ценностно разбиране.

Историята е и вътрешен ред на бавно придвижване към по-константен тип, който се постига трудно и по който, естествено, има и разноречия. Добавя се и това, че понеже никога не е чисто човешка история, несвързана с друго, онова, към което тя привидно напредва, така и може да не се постигне. Коментираната от мен модерност не е нещо толкова определено, колкото твърдя. Тя е наша схема или, ако бъда по-точен, тя е моя схема, в която аз вярвам и се опитвам да наложа. 

За двата вида редукция и номиналното и по-реалното в речта   Едната редукция е в практиката на всекидневното говорене. Тя пази еднозначността на думите. Независимо дали означават посочими или непосочими неща, тази редукция свързва думите и техните значения. Значенията могат да са самите неща, особено ако са посочими, но те могат да се поддържат ясни в контекста на говоренето и когато става дума и за нещо непосочимо. Такъв е случаят с “общество”. Употребяващите тази дума, означаваща очевидно непосочимо нещо, имат съгласие какво е обществото, без да го обсъждат. В някои философии това се нарича предпонятие.

Тази първа редукция, която смесва външното нещо с неговото значение и думата, с която то се означава, условно наричам лоша, тъй като тя е своеобразно препятствие, първо, за тяхното отделно разбиране и, второ, за евентуалното по-разгърнато разбиране на отделните думи и означаваните от тях неща и значения. Да, тази редукция е лоша, но в в условен смисъл. Защото е обичайна за практическата човешка реч, а и за практическото съществуване и защото именно тя поражда ситуациите на истинност.

Teзи ситуации на истинност се налагат не само от практическото всекидневно разбиране, но  и от по-разгърнатото философско и научно, които за да постигнат новото, към което се стремят, се опират и на сигурни положения. Именно това е и най-сигурното доказателство, че философското и научното говорене са непременно и всекидневно разбиране.

Втората редукция е добрата или по-добрата в сравнение с условната лоша. Тя атакува първата редукция и способства да се разбере реалната подвижност на визираното нещо и функционалното несъвпадане между него, името и значението, което му се дава. Първият пример е вече даденият за елинската класика и нашата съвременност. Те са различни исторически епохи. Проявленията им са повече, но между тях има и едно типово, което ги свързва. Добрата редукция е работно временно свързване на иначе различното, което и позволява да се каже, че елинската класика е в определен смисъл и съвременност.

Лошата редукция е винаги пълно покриване на субекта с предикатното име, което му се дава. Ето и добрия пример. Когато казваме, че някой е философ, това означава, че той е такъв не винаги и във всичко. Знаем защо. Защото, гледано в по-реален, а не в чисто номинален план, всяко човешко същество е и философ, и всеки философ е и човешко същество. Именно реалното външно, което визираме, поражда тази двузначност.

В същата посока е и моето твърдение, че живото говорене и разбиране на всеки човек, значи и на философа, и на редовия човек, пулсират между повечето по-детайлно казано и по-малкото по-наедро казано. Поради което и може да се твърди, че философията като цяло, а и науката, са като че ли проява на един вид по-детайлно казване или мислене. Може да се продължи в тази по-добра посока и да се заяви, че и двете непосочимости, наречени философия и наука, са налице само в някои философски и научни изследвания, и то не в целите, а само в отделни техни части.

Аз не отричам полезността на нормалните практически твърдения, с които си служим всекидневно – например, че еди-кой се е философ по професия или е философ по нагласа и дух. Отричам следващото от това твърдение погрешно полагане, че философът е философ винаги и във всяко отношение. Затова и настоявам да се приема и по-реалното общо положение, което, разбира се, е нещо номинално и не е самата реалност. Този е и смисълът на твърдението ми, че реалното човешко разбиране и реалното писано слово винаги пулсират между двете страни на по-детайлното и по-наедро казаното.

Затова и си позволявам да добавя в тази връзка постулата, че никога не можем да опишем точно реално съществуващото. Заемайки се с описването му, преминаваме от една по-обща номиналност към друга по-разчленена и по-доближена до реалното, което е предмет на това описание. Това и правя в момента, като въвеждам думата-идея “пулсиране” - пораждам приближена до реалното по-разчленена номиналност.

“Пулсиране” е нелоша метафора за изразяване на онова, което правят живото сърце и протичането-пулсация на всеки живот. В случая обаче визирам по-пряко не това базово пулсиране, а неговата особена проява в усилената от речта наша по-дискурсивна човешка памет, която обхваща и повече време, а и съчетава едно или друго сегашно с някакво минало и бъдеще, което също е постоянно пулсиращо. Така, като говоря за пулсиращата човешка реч и памет, стъпвам и в следата на станалото толкова авторитетно твърдение на Витгенщайн в неговия “Tractatus logico-philosophicus”, че езикът е граница на нашия свят.

Веднага уточнявам, че това, което наричаме език, не е само нашият собствен говор. Първо, негативът на езика-свят-затвор е само външен смисъл, с който се означава и желаната ценност всяко човешко същество да бъде уникална индивидуалност. Но има и второ, което поставя под въпрос знаменитото твърдение на Витгенщайн. То е, че именно езикът е довел до чудото на разширилата се на земята материална човешка среда, а и до нейното удвояване със склад-набор от езици и видове речи и дискурси, които, като се сменят, се сменят и световете-реалности на онзи, който ги ползва.

Нека да си дадем сметка и за двете едрини, от които е съставен нашият свят! От една страна, са предметите, които ни заобикалят, наричани с определени думи и определящи практическите ни цели и нужди, поради които и държим нещата и техните значения да бъдат еднозначни. От друга страна, са езикът с повечето значения на отделните думи и фрази и нашето постоянно разногласие с хората. Именно поради това разногласие езикът осигурява и повечето значения и означавания.

Един опит за разбиране на реалното, което е многозначно и многоредово   Така или иначе, нищо от заобикалящото ни, а и нищо непосочимо нямат едно значение. Особено ако представлява протичане, то винаги протича в повече смислови редове. Като говоря за повече редове, имам предвид и вложените в самото него, но и повечето възможности за смисъл, които се пораждат при неговото разбиране.

Ясна е работната редукция, която допускам, като говоря за протичане и смислови редове - свеждам протичането до текст и текста до протичане. Подчертавам, че протичането-структуриране на време, което става реално и без текст, прилича на протичането в един словесен текст и че от това следва и практическият извод, че осмислянето на едно протичане чрез текст е заложено в него. Друг е въпросът дали обясняването на едно протичане с текст открива съдържащия се в него текст. По-скоро двата текста се разминават, а, което е и по-доброто, те могат и да се допълват.

Разбира се, не всички протичания са човешки. По същество обаче, за каквото и протичане да се заговори, то вече е присвояване и става човешко. Поезията като текст е типично словесно протичане. Обичаме поезията. Между основанията да я обичаме е и това, че тя е по-смислово многоредова от едноредовото и като че ли едносмислово практическо слово. Да, но държейки на ясния приложим смисъл, държим и на това, в което участваме и разбираме, да е налице и означен живот. Което и се постига, когато в едно протичане се съчетават няколко смислови реда.

По това съчетаване разбираме, че едно казване е поетическо, а и по странността на твърденията в него и тяхното странно разполагане. Разбира се, обръщаме повече внимание на отделните твърдения и по-малко на това дали те прехождат в общо послание. Това занимава повече специалиста-анализатор, който в по-добрия случай назовава това принципно двуредие – това, че в добрия поетически текст се твърди и нещо отделно, но и че при свързването на тези отделни твърдения се постига и общо твърдение-послание.

Но се добавя и още нещо, това, че поетическият текст никога не е само слово. Той е и словесна мелодия, ред от повторения, асонанси, съзвучия и рими. Това слово-мелодия става още по-многоредово, когато към него се добави и сложният в себе си ред на някаква музика-съпровод, а и на пеене, което уплътнява гласово думите и фразите и ги отделя от тяхната практическа говорна знаковост.  Не че още в тембрите на нашите гласове вече не правим онова генерално удвояване на смисъла, което се постига, когато един поетически текст се пее.

За антонима “човек-общество” и значенията на неговите две съставки   И реалният език, и реалната реч могат да съществуват и без думата “общество”. Между другото и защото, без да е фиксирана словно, тя може да е налице в речта като идея-предпонятие. Такъв е и случаят в елинската класика, която не разполага с тази дума. Философите вече търсят думата “общество”, когато говорят за общност и държава. Впрочем “държава” e наш съвременен нанос върху двете елински думи-идеи “държавно устройство” и “град”, употребявани от Платон и Аристотел. Елинската класика не разполага и с думата-идея “държава”.
  
Думата-идея “общество” се появява по-късно на латински, но дали Аристотел, който е толкова разгърнат по тази тема в своята “Политика”, вече не разполага усетно с нея? Така или иначе, той постъпва работно редуктивно по този въпрос в своя знаменит трактат и в името на по-общото, което го интересува, постоянно смесва държавата с обществото. Което смесване без никаква разлика е налице и в нашата съвременна позиция по въпроса, когато говорим за държавата и обществото всекидневно.

Иначе разширително по-уточнено, т.е. научно-философски, правим разлика между държавата и обществото и, разбира се, между обществото и общността. Точно като Аристотел знаем, че държавата-общество е и общност и че общността е общото на свързани със задача-цел или общо битие хора, които поради него получават и предикат-качество, че са настроени общностно. Според мен обаче те получават и допълнителен субект, който е и външно проявен. Това е героят-политик-лидер, своеобразен усилен и уголемен човек, било образец-идеал, към който се стремят редовите люде, било негативност, от която те стоят настрана.

Неслучайно, в края на 19-и век, когато думата-идея “общество” започва да пониква за съвременното обществено съзнание, се появява и знаменитата книга на Фердинанд Тьонис, Общност и общество (1887 г.).

Разширително по-уточнено, за което помага и наличната дума, днес знаем, първо, че обществото, което е и общност, за разлика от нея разполага с институции. Знаем и второто съществено, че макар и да е свързано с държавата и нейния строй, обществото не съвпада с тях и в добрия случай, ако не им пречи, ги допълва. Обществото се и дели на по-малки общества, които и се разминават с него. Между другото и защото по-лесно се свързват с други като тях извън това общество. Социалността-общество по-лесно от държавата-държавност влиза в мрежи с по-голям обхват. Именно такава мрежа разгръща върху цялата наша планета днешното човечество.

Да, но това са научно-философски смислови разширения, а не всекидневни възгледи по въпроса. Всекидневните възгледи се държат за ясната антонимност. Както за Аристотел в неговата “Политика” държавата-град е синоним и на “общество”, така в съвременната всекидневна реч държавата, страната и обществото са почти пълни синоними. Което е говорното препятствие те да разгърнат своите значения, да прераснат в понятия и да разрушат като че ли достатъчния антонимен смисъл на “човек-общество”. Това и насочва към по-общото, което означават двете думи “човек” и “общество, и поставя под въпрос и краткото практическо значение на думата-идея “човек”.

Парадоксът е, че въпреки че разгърнатото значение на човек, не е по-лесно за възприемане от това на “общество”, думата за човек е винаги налице във всеки реален език и всяка реална реч. Може би защото човекът е нещо посочимо. Думата е налице в старогръцки и същата дума “anthropos” продължава да е жива и в съвременния гръцки.

Но нека да се обърна към разгърнатото и значи подвижно значение на “човек”! То е проявено преди всичко в това, че живото човешко тяло, собственият човек, е преход от някакъв вид висше животно към поредица от видове, носещи името “човек” и образуващи неговата история до влизането му в собствения човек. Смисълът е не само в прехода, а и в добрата редукция, че в своето сегашно “себе си” човекът има освен прехода от висшето животно към собствения човек и цялото по-ранно биологично развитие.

Един вид отворен към това по-ранно биологично развитие, човекът го носи и в себе си. Той е и наслагване от по-общи, които не са човек и които са в него. Към по-близките по-общи с животното той прехожда и при своите общувания с животни. Така че няма по-лесно от това да се твърди работно редуктивно, че човекът е и животно. По-трудни за възприемане са другите по-общи, в които той изпада и които на пръв поглед нарушават неговата отделност-тяло.

Първата от тях е с другия човек. Аристотел я е назовал добре в своята “Никомахова етика”, като е казал, че човекът е “двойково същество”. Тази двойковост е и началото на човешката социалност. Човекът, т.е. отделният човек се свързва, първо, с двамата заедно – двамата с любимата, със съпругата, с приятеля, двамата на майката с детето и прочие двама. Т.е. отделният човек не само е с друг, което се казва с поясняващо предикатно име. В тази двойковост той наслагва върху субекта на единия с това тяло субекта на двутелелесния.

Kоято двутелесност не е видима. E, тя като че ли става о-видима в половия акт, това временно свързване в общо тяло, при което то става двуглаво, четириръко и четирикрако. Затова и твърдя, че освен другите привлекателности, поради които се търси, половият акт е така желан и поради това временно постигано по-едро тяло.

Но човекът, отделният човек се свързва и с повечето на групата, а и с още повечето на племето и народа със същия език и същия начин на живот, което свързване е, разбира се, и усилване, и отслабване-понижаване на по-собственото свое. Онова, което подчертавам в унисон с казаното по-горе, е отново не предикатното име, което се получава при това свързване, а другата персона-субект, която се добавя към тази на отделния човек. Това усилване или отслабване е не само външно означено, то е и нещо вътрешно, различно от отделния човек, който някой е бил, преди да се усили или отслаби от общността и обществото.

Твърдя, че това уголемяване-намаляване, предхождано от постигната променливост в обема на света-място  и реалността-време, не са между другото. Твърдя, че те са реално налице при всяко живо човешко същество. Затова и да се говори за човека означава да се говори за средата му или, казано по-точно, за многото среди, които са му нужни, за да може приспособявайки се към тях, той да добие и повечето субекти, които го усилват и са му нужни за по-дългото му оцеляване. В което той провижда и своето безсмъртие. Силно променливо същество, човекът е развил тази прогресираща на земята среда, която  не само му служи непосредствено. С проблемите, които му създава, тя и убързява неговата променливост.

Казвам среда в единствено число. Но средите са винаги повече. Другите като него, с които живее, също му стават среда. В това търсене на нова и нова среда толкова променливият човек влиза и в своето собствено тяло. В усилието си да бъде човек, различен от тялото си, той превръща в среда и своето тяло. В което е и особеният принос, първо, на човешката група-общност, а после и на човешкото общество. Точно, както тялото тръгва от биология-природа, за да стане нещо друго, така обществото-среда, опитало се да стане различно от предметната среда, се връща към като че ли същата среда, от която е тръгнало.

Но всъщност поради натрупванията на толкова знания и технологии, тази комплексна човешка среда се е променила значително и от по-идеалното, което е била по-рано, е станала, първо, по-реалното на точно тази земна природа, но и, второ, се е разширила и към един ставащ все по-конкретен космос. По-рано е била само земята и аурата на идеален цял свят, сега от земята-земна природа се прониква в един все по-конкретен космос.

Заключение   Да, така е. Когато разговорът, а и монологичното говорене са по-добри, те започват с антонима “човек-общество”, като в една или друга степен нарушават неговата иначе крайна номиналност. Няма ред в това нарушаване. То може да е спорадично и непостоянно, но може да развива и по-дискурсивна номиналност, устремена към постижима цел. Проблемът е, че говорещите обикновено не осъзнават, че говорят не за самото реално.

В което е и тяхното говорно действие. В по-добрите случаи говоренето, постигнало такъв обогатен номинал, бива преустановено и говорилите се обръщат към извънговорни реални действия. Те са тези, които водят до нужните промени в средата-реалност, в която се живее – промени и в самите хора, а и в нещата и средата, които са се обсъждали. Това е напълно възможно, но ние на практика сме отдалечени от него. И поради други причини, но и защото, нито в редовото, нито в научно-философското говорене е достатъчно осъзнато това т.нар. дискурсивиране на т.нар. номиналност.

Не е достатъчно осъзнато, че във всички случаи и когато се изпълни с едно или друго дискурсивно реално, то остава номинално. В което е и истинската задача - то да се приложи в последваща дейност, при чието прилагане неговата разгърната и значи приближена към съществуващото номиналност да доведе и до реална промяна, която да се съгласува с другите вече осъществени промени.

Ние мислим не само, за да разберем съществуващото, но и за да го променим и да го направим по-човешко. Именно поради това нашето мислене-разбиране е и правене. Затова и озаглавих това есе с този едър антоним “човек-общество”. Защото смятам, че т.нар. разбиране-правене би трябвало да започне именно с него.