За съществуването “Съществуване” означава съществуването - на всичко неживо, но на всичко живо в неговите две проявления като отделно същество и като повече същества заедно, свързани в едно. При хората това е обществото и много видове човешки обединения, а при животните това са стадата, ятата и други подобни единици. Неживите неща не се свързват в такова заедно, въпреки че с идеята за битие езикът е свършил тази работа за всичко съществуващо.
За неживото единствената възможност е то да образува с друго живо свят-среда, в каквато съществува обикновено действително живото. Което добре подчертава двата характерни белега на действително живото - неговото съществуване и отделно и заедно и наличието на среда-свят, с която то се свързва и като отделно, и като заедно съществуващо, като и в двата случая то се свързва с тях в нещо трето. За това трето обаче няма специализирана дума, поради което то не се осъзнава, въпреки че нерядко се коментира.
Така че по-прякото речево означаване на съществуването на действително живото става основно по два начина - с употребата на думи, които го назовават и с по-разгърнати устни и писмени текстове, които го коментират. Което обаче става и по трети неречеви косвен начин - чрез случващото се в хода едно живеене, в който всяко направено нещо бива последвано било веднага, било след известно време от друго правено или случващо се, което променя неговия смисъл.
Това е и житейският образец за правеното от редовата човешка реч. При опита да го назовем, трябва да кажем, че с цели текстове и фрази, но и с обикновено редуване на синоними човешката реч изяснява смисъла на нещо направено или случило се предишно с добавянето на друго следващо. Именно в този режим на означаване влиза и думата-идея “съществуване”, като се допълва обяснително и от други по-частични или по-пълни свои синоними, но особено често от синонимите “живеене” и “живот”.
Както и аз казах по-горе, че действително съществува онова, което разполага с живот и живее. Живеенето и животът са синоними на съществуването, което има по-широк смисъл от тях, но и те самите също са синоними, образувани от един и същ корен. Живеенето е протичането, а животът - цялостта на същото като състояние. Когато се говори за живеене и живот, по-често се употребява втората от тези две думи - живот.
Може би защото животът е нещо двойствено. От една страна, съществува, поради което става и субект на твърдения какъв е, но, от друга страна, живот означава и състояние-качество, което пояснява някакъв субект. Когато животът е и субект, и поясняващо състояние-качество, се поражда тавтологията, че животът е живот. Нейният смисъл се опира на очевидността, че винаги се намира пример за това какъв е животът тук и сега. Проблемът е, че не се прави разлика между живота “тук и сега” и целия живот и те тихомълком съвпадат. Това е и първото, което би трябвало да направи онзи, който иска да бъде по-точен - да различи този живот тук и сега от целия живот.
Но има и второ. Той би трябвало да съобрази, че трайното положение, определящо всеки живот, е редно да е налице и в този живот тук и сега. Има и нататък – той трябва да различи живота на всички останали живи същества от човешкия живот, като осъзнае и това, че основното, което се отнася за техния живот, макар и видоизменено, ще е налице и в човешкия живот. След което той ще се насочи вероятно и към добрия аргумент, че действителното живеене на хората е показателно и за всичко друго живо на земята. Като опрян на това, той може би ще изкаже и самото основно положение, характерно за човешкото живеене.
Но е възможно да не го изкаже направо, а за да бъде по убедителен, първо да изкаже допълващите се две противоположности в това основно положение, след което, събирайки ги в едно, да формулира и него. Да, но ако разбира, че нещата не са вечно истинни, а зависят от променим контекст, той сигурно ще отчете и това, че съвременният човешки живот и особено по-съвременният в големите градове, не стимулира изричането на подобни основни положения.
В днешното всекидневие с неговото оправяне в толкова разчленена среда, и в днешната наука, която обслужва бързо прогресиращото съвременно всекидневие, е по-често употребимо и по-обичайно детайлното различаване. В традиционните времена не е така. Достатъчно е да отворим “Дао дъ дзин” на Лао Дзъ и “Политика” на Аристотел, за да попаднем веднага на такива основни положения. Но, така или иначе, те са неизвестни на съвременния човек. Защото отдаден на едни или други детайлни различавания, неговото време е изпълнено с различното, а не с подобното. Оттук и последствието той да смята, че всяко нещо е идентично на себе си, че името му е добро свидетелства за това и че знанието за това нещо е в онова, за което то служи.
Но, така или иначе, основното положение, характерно за човешкото съществуване, е трайно налице и в цялата човешка история, и в нашия днешен живот. Ако това основно положение е по-лесно да се изкаже не като цяло, а като съставено от две допълващи се положения, според мен те са - разбирането-оправяне с нещата в света и правенето на нови неща, за които се смята, че е добре да са налични в този свят. От пояснение се нуждае второто на т.нар. правене.
Като казвам “правене”, имам предвид, първо, действителното създаване на нови неща в човешката среда. То винаги е съществувало, откакто има хора на земята, затова и човекът живее в нарастваща човешка предметна среда. Което е разбираемо и не се нуждае от поясняване. С идеята за правене обаче аз означавам и другото човешко правене, за което не се говори - словесното създаване на ново, както и словесното доправяне на съществуващото. Те и двете, вършени чрез речта, също безспорно са трайни налице в човешкия живот.
Това, което казвам, се отнася и за всеки от нас поотделно, но и за свързаните в едно всички. Като това едно е ту едно, ту друго, а и не е само едно, защото е съставено от повече свързвания, които са знаково променливо съчетани в него. Всеки от нас и днес, но и винаги, откакто се съществува по човешки, живее и като този човек, и като свързан с някакви всички в променливо заедно. А се добавя и това, че всеки има и лична променима среда, в която живее, но като свързан с някакви всички има и променима обща природна, а и човешка среда.
В двете среди, които не са отделени една от друга, винаги повечето неща са създадени преди появата на всеки от нас. Нашата природно-човешка среда има история. Тя може да се излага научно и професионално подробно, може да се познава практически частично, но може, и то напълно спокойно, да се живее и без нейното познаване, защото, така или иначе, тази природно-човешка среда има сегашно изражение независимо от това, че тя не е една и съща за всички, а всеки я вижда и разбира по различен начин.
Оттук произтича и много значителното последствие, че когато разбираме и се оправяме със съществуващото, го сочим и речево, и дейностно, но и го правим-доправяме, за да стане то такова, каквото смятаме, че е по-добре да бъде. При това правене-доправяне, правим и само словесно несъществували до този момент неща, които не е трудно да отделим и назовем. Те обаче не са дадени в нашата реч сами по себе си, а са свързвани с по-старото в нея. Така че осъзнаването на новото става и с откъсване от старото в общата за тях словесна среда-контекст в нашата реч.
С което започва и трудността, а и объркването по въпросите за новото и старото и за границата между външното и вътрешното словесно.
За говоренето-разговаряне Когато разбираме и се оправяме с нещата в този свят тук и сега, по-напред обикновено казваме и говорим, а после и създаваме реално едно или друго от проектираното с думи. Когато казваме нещо кратко, нашето казване се свързва с непосредственото външно. Краткото казване е ситуация на закачане за външно, което така получава и очертание като това тук и сега. Не е така, когато говоренето-разговаряне е по-дълго. И да се закача за външното, то образува и вътрешна словесна среда-фон, корелат на външното - като двете често и не съвпадат.
За говоренето-разговаряне е редно да се мисли не само по-общо екзистентно. По-специфичното или по-тясно предметното, което може да се каже, е, че всяко говорене-разговаряне по един въпрос, протича и по-точно, и по-неточно, като с оглед и на едното, и на другото то се удължава или съкращава. По-дългото говорене-текст е обясняване с повече думи, фрази и изречения на неказаното или на казаното по-кратко по това, което се обсъжда. А по-краткото говорене може да бъде и съвсем кратко изричане на една единствена дума.
Вече казах, че по-дългото говорене е развиване на вътрешна словесна ситуация, която влиза с външната на това говорене в отношение на съчетаване и разместване със силно последствие за смисъла. Колкото до по-краткото казване, то не развива вътрешна ситуация, а просто се закача за външната на самото казване, като, разбира се, повлиява върху нейния смисъл. За съжаление това рядко се взема пред вид, когато се разбират и анализират писани и устни текстове. След което следва най-трудното за казване и разбиране, също останало без внимание в науките за езика и текста. То се отнася за смесването на външното, което е предмет на говоренето-писане, и вътрешното на самото говорене-писане.
Всички реални говорения-писания – и дългите, и кратките, не различават самото говорене-писане за нещото от външното, за което става дума. Те не само не отделят словесното нещо от предполаганото външно, за което се говори, но и не осъзнават и сериозното основание за тяхното смесване. Това неотделяне на едното от другото, а и неосъзнаването на основанието за тяхното смесване в устния говор и писания текст е своеобразна “светая светих” на човешкото слово.
Тъй като тя е останала некоментирана, това налага да се предположи ако не друго, поне положението какво се постига с това смесване на словесното с външното. Когато не е случайно и протича по-съзнателно, то става с оглед на изработването на свят-среда, която е едновременно и външна, но и вътрешна словесна. Тази обща среда е, така да се каже, осъществен идеал за свят, някак по-добър от външния свят, който е бил с проблем преди това говорене-разговаряне и който сега е вече без проблем, след като това говорене-разговаряне го е отстранило.
Макар и да е по-сложно построение, това свързване-смесване на външото и вътрешното не пречи и дори улеснява разбирането, че станалото говорене-разговаряне, а и записаният текст са развита вътрешна ситуация, която се добавя към външната, като й съответства донякъде, но и като я надхвърля и по този начин я поправя с добавяния, някои от които като че ли могат да се осъществят и реално.
За нещото Думата “нещо” е именният способ за свързването на външното, към което се реферира, с вътрешното словесно изражение. Това свързване не е проблем във всекидневното говорене-разговаряне. То става проблем, когато едно говорене-разговаряне започне да се оцветява научно. Разбира се, и без да се говори научно, разговарящите могат да започнат да правят повече различавания, за да повишат статуса на своето говорене. Това налага между другото и ограничаване на употребата на думата-идея “нещо”. Тя започва да се замества с “предмет”, а и с вече станалата българска дума чуждица “обект”. Могат да се появят и чуждите термини “референт”, “денотат”, “десигнат”, които без особена трудност преминават в българското “значение”.
Но задачата по повишаването на статуса на едно говорене се решава не само с употребата на по-учени понятия и пропъждането на “нещо”-то. Защото и те, и то могат да са само външни знаци за по-добър изказ, който така и да не се постигна. Задачата е по сложна. По-добрият по-точен изказ се нуждае от повече различителни идеи-понятия, но, и от идеи-понятия, които правят обратното на различаването - уедряват, а и не смесват идеите-понятия с външните неща, а го правят едва след като са ги различили едно от друго.
Добавя се и това, че т.нар. правене, едната от двете основни функции на всяко говорене, при този по-добър изказ визира не само термините, но и нещата, които те означават. С което и казвам, че по-доброто по-точно говорене не само реферира към съществуващото, но и прави - както термините, с които си служи, така и външните неща, за които говори. Т.е. казвам, че в по-добрата по-точна наука не само се открива неизвестното досега съществуващо, но че то се и проектира словесно, за да започне да съществува.
От което ясно следва, че различително-уедрителният режим на по-добрия изказ може да се постига и с “нещо”-то и да не се постига с пропъждането му и неговото заместване с изброените по-горе термини. Защото и те като думи могат да се залепят за едно значение, което да се опредмети и по този начин да произведе практическата ситуация на всекидневното говорене, бързащо към ясна истина, която в повечето случаи слага край на работещата рефлексивност.
Та като всички други думи и “нещо”-то е на място в една реч, стига да се разбира, че то означава и всякакви външни неща, но че може да се употреби и за голям брой положения, които не съществуват, но които, ако не са просто заместване, което само внушава, че те съществуват, са сериозни словесни правения, можещи да преминат и в действия по реалното правене на тези неща, ако за тях в някаква среда има съгласие, а и организация, която в един момент би се заела и с тяхното реално създаване.
Така че от една гледна точка между съществуващото и несъществуващото има ясна граница, както е налице и ясната възможност за външните неща в света да се говори отделно - първо, отделно от словесните неща в човешкото слово и човешкото въобразяване, но и, второ, отделно от наистина сериозното функционално смесване на словесно изказаните и въобразени неща с външното, което съществува. Така или иначе, за да се разбира функцията на това смесване, за външното и вътрешно словесното нещо трябва да може се мисли и говори поотделно.
Задачата, разбира се, е не е само в това отделяне, следвано и от представянето на тяхното смесване. Нужно е да се осъзнае и непосредственият смисъл-обхват на самата дума-означител “нещо”. Защото всички думи в един език, за да могат да бъдат добри инструменти за означаване, стават и знаци за едно или друго външно, означавано от тях. Така те хем са знаци за друго, отделно от тях, хем влизат с това друго и в единицата на по-голямо едно, в което вътрешното на думата и външното на нещото се свързват.
На същата двойност е изложена и самата дума, особено когато е с ясна етимология. Тази етимология е значение, означило преди време нещо, което по-късно получава по-широко или отместено значение. Което става и когато една дума означава нещо несъществуващо. Това несъществуващо лека-полека става с по-широко значение от онова, което е означено първоначално. Така че също като външните неща, които менят значенията и предзначенията си, и самите думи ползват тази двойност, за да станат в себе си гъвкави знаци в състояние да се прилагат за повече означавания.
За думата “нещо” Българското “нещо” е създадено по образец, налице в много езици. То, първо, е едната от двете страни в опозитивната двойка “нещо-нищо”, в която на него му се отрежда значението “съществуващо”, противоположно на значението “несъществуващо”, оставащо за нищото. На български нещото е, от една страна, вещ-предмет, който може да се посочва. От друга страна, то е всеобхватно и може да означи всичко – не само неща, но и качества и свойства и какво ли не. Тази всеобхватност развива дълъг ред от синоними, между тях и “положение”, и “работа”, което не помага особено да се разбере, че това “нещо” е и словесното нещо, означавано от всяка дума, но и от всяка фраза, а и от всичко казано и написано, значи и от всеки текст.
За нещото като външно нещо На български множественото “неща” означава по-определено външното отколкото едното “нещо”. Всекидневното, а и по-ученото съзнание поддържат практическата гледна точка, че за нещата в света има или трябва да има точни думи, които ги означават. Иначе е известно, че думите са винаги по-малко от нещата и че по-точното рефериране към тези повече външни неща налага, първо, въвеждането на нови думи, второ, комбинирането на повече думи, но и, трето, развиването и на по-дълги описателни текстове.
Сигурно има и такава описателна теория на външното, каквато аз правя. В подобна теория би трябвало да фигурира и положението, че външното е по-определено едно идентично на себе си не поради друго, а поради самото езиково и практическо съзнание, че като думите и предметите са сами по себе си поради определеното си предназначение, а и поради самите думи, които ги означават и които постановяват, че и нещото, което те означават, е също едно. Да, но природните неща, първо, не са непременно отделени едно от друго. Макар и да имаме пред очи различните им очертания, те често са и свързани едно с друго. Но има и второ.
Когато са свързани, в нашия човешки поглед те се свързват и по друг начин, определян от нашата нужда, а не само от външната съседност, в която са ни дадени. А се добавя още и това, че в нашия поглед едно нещо може да е съставено от повече неща – сега така, а после иначе. Този наш поглед, който често е и някакво мислене-разбиране, има нужда и от вътрешни аспекти на нещо външно. Когато някой се занимава с тях, той ги обособява като отделно съществуващи, въпреки че те са свързани със самото нещо и са само условно абстрахирани поради отделните думи, с които се наричат.
Ние живеем в по-действителни ситуации, но както правим от свойства и качества отделни неща, по същия начин представяме като действителна и една вътрешна словесна ситуация все едно, че тя е реално съществуваща. Затова и твърдя, че чрез словото и неговото условно място-време ние правим словесно не само неща, но и ситуации, а и цели възможни светове. Така че не е без значение дали нещото, за което говорим, съществува и как съществува, или то се представя като съществуващо, но било изобщо не съществува, било съществува не пряко посочимо, а косвено.
За смесването на съществуващото с несъществуващото В това, което казах, изказвам сериозното основание или функционалността на смесването на съществуващото с несъществуващото в нашата реч. Разбира се, че в редица случаи то е грешка и дори нарочна спекулация, която може, а и трябва да се избягва. Тази грешка, а и спекулация е зададена в основните функции на човешката реч, което е и имплицитното извинение за тяхното допускане. Вината за това обаче не е на самата реч, а на нейното ползване като продуцираща постоянен смисъл, от който се нуждаем ние разбиращите. Да, ние спекулираме с постоянния смисъл и ползваме речта в тази насока с идеята, че ако едно нещо е казано, то и съществува. Това е и причината временното истинно да се възприема за константна истина.
Така се е достигнало и до изключителната ценност на думата истина. Ние живеем с истини и се борим за истини, без да ни занимава по-трайната истина, че всяка истина е толкова трайна, колкото траен е контекстът, в който тя е истинна. Доста ясно е защо е така. Защото всичко казвано и написано има и вътрешен смисъл, който визира някакво външно, но и защото то е и външна ситуация, която аргументира допълнително неговия вътрешен смисъл. Такава е ситуацията на цялата философия, а и на цялата наука, които за да могат да открият това и онова, се опират и на отредения им дискурс, а и на обществената йерархия, която ги е поставила високо.
Техните истини, които се доказват и с перформатива на това, че са трайни положения, никога не са сами по себе си и винаги са заловени за по-нетрайни положения. Знаем защо. Защото нищо не може да бъде само по себе си, а винаги се залавя за друго, за да образува заедно с него или по-трайно нещо или за да може да прераства и в модел за свят, който да бъде по-дълго използваем. Ние, естествено, объркваме модела за свят със самия външен свят. Това объркване, както казах току-що, е напълно изобличимо и е полезно да се изобличава в определени случаи.
Да, но то постоянно прави и доброто, което прави и нашата реч, а и доброто, което прави самото човечество, като внася в съществуващото онова нужно човешко, което заедно със съществуващото образува и новата единица, в която към земното преди нас се добавя новото земно, несъществувало по-рано, но вече започнало да съществува.
Това е и сериозния смисъл, който постигаме набързо с употребяването на паразитната дума “нещо”, и без да се замисляме особено, прогласяваме всяко помислено за нещо-вещ. Така влизаме и в безотговорността на прекалено ленивото рефериране, което неудържимо изхвърля навън в света всичко помислено като че ли с оглед да не правим нищо друго, а само да разбираме.
Имаме такъв идеал – само да разбираме и в този смисъл и да сме само умни. Но, както вече многократно казах, ние не само разбираме, а и постоянно правим край себе си нови неща, като и постоянно в това, което казваме, задаваме и въображаемите колективи, които биха свършили и реално онова, което говорим. И как да не правим това, след като сме всички сме в двойността и на отделния човек, който сме, и на едно или друго човешко множество, в което този отделен човек трябва да се усили, за да може да направи нещо съществено.
Заключение-резюме на казаното Така че това, което казах в това есе, е парадоксална похвала на “нещо”-то, на тази като че ли напълно излишна дума и на мержелеещото се зад нея реално нещо. В своята неумерена похвала аз ги въздигнах дотам, че ги свързах и с най-ценното човешко – с човешкия порив и в думи, и в дела към всеобхватност и цялост. А как го направих? Не заговорих направо за нещото. Първо преминах през значенията на съществуването, които свих до основните значения на човешкото живеене. Установих или, ако трябва да бъда по-искрен, постанових, че те са две - разбирането на нещата в света, но и тяхното правене заедно с някакъв правен свят, който не е целият, а само в по-добрите случаи е в отношение с него.
После, изхождайки от тези две основни положения, се заех с т.нар. говорене-разговаряне, в което открих същите тези две действия или функции – разбирането и правенето. След това преминах и към свързаното с говоренето-разговаряне “нещо”. Основното, което казах, е, че и в правения с нашите действия свят, а и в нашето говорене-разговаряне ние се нуждаем от тази дума и означаваното от нея, защото постоянно правим нови и нови неща – и реално, а и още повече словесно. Това не беше толкова лесно, а и не го изпълних така последователно, както излиза в това резюме. Но особено непоследователно добавях към говоренето-разговаряне писането и написания текст.
В подкрепа на което, разбира се, е вярното твърдение, че светът и в миналото, и в съвременността е пълен с хора, които само говорят и разговарят, и че говоренето и разговарянето са по-общото, което свързва всички хора. Така е, но са налице и писането, и текстът. Светът е пълен и с книги. Така че, ако това есе може да се подобри, вероятно трябва да се внесе повече ред в двусмислието говорене-разговаряне и писане. Но мога ли да съм сигурен, че по-добрият в мен е не написалият есето, а този, който го разбира и критикува?
