І. НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ПО "УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА" НА КРИСТИАН БАНКОВ. Богдан Богданов

Благодарен съм на професор Банков за този текст, който той представи и на ранноесенната школа по семиотика в Созопол. Както показва броят на коментарите и прочитите, този по-специализиран форум в моя сайт се обогати с текст, внимателен и към своята собствена логика, и към стандартите на научната среда, с която се свързва. Невнимателен към второто, аз самият съм привързан изглежда компенсаторно по-силно към първото. Което издава и по-радикалния характер на тези бележки.

1. Удоволствието или насладата от текста е начинът, по който Ролан Барт подчертава, че написаният текст придобива особено второ битие в прочита на всеки. Което естествено не променя първото битие на писмено фиксирания текст, а се добавя към него като един вид реплика. Барт не изтъква прочита на онези, които разбират и знаят повече, нито казва, че именно те достигат до фиксираното в написания текст. Човек може да помисли, че самият той е този, който постига това фиксирано. Но Барт деконструктивистки показва, че неговото собствено удоволствие се храни повече от интертекстови интенции-отклонения и по-малко от фиксираното в текста, който му доставя удоволствие.

2. Настоявайки за удоволствието и насладата от текста, Ролан Барт няма идея, че това е повторно правене на текста от влизащия в контакт с него и още по-малко, че това е не просто кратка интензивност, а разбиране-построяване, в което има и неудоволствие, а и друго, които заедно с удоволствието влизат в един вид протичане по постигане на нужен смисъл. Този смисъл се стимулира от фиксираното в текста, като съвпада с него, но и не съвпада, и то по много начини. Така или иначе, написаният текст подтиква към ред други текстове – някои също фиксирани, например статия или есе, разкриващи смисъла на написания текст, други, инспирирани от него, изпълнени в неговия жанр, трети устни текстове, проявени в по-кратки или по-дълги говорения и разговаряния, четвърти мълчаливи действия, които също могат да се нарекат текстове.

3. Така че идеята за културата на писания текст е само най-едра идея, която се умножава вътрешно, ако човек погледне по-детайлно в писания текст и си даде сметка кое е фиксираното в него и как то се разфиксира от ползващите го. При това това т.нар. разфиксиране никога не е пълно, нито е едно и също при един и същ ползвател. То е по друг начин неточно, когато някой го прави нарочно. Затова и културата на написания текст преминава в други култури – някои също написани,  други устни, а трети, както вече казах, просто изразени в мълчаливо действие. Което е и голямата грижа в човешката среда – осмисленото по един начин да се осмисля и по други начини. Затова и човешката среда или човешката култура е многоречова и многотекстова. Затова и човешкото същество живее многокултурно.

4. Но и още едно умножаване, на което не се обръща внимание. Едно е да се каже, че сме българи и като българи сме зависими от българската култура, а друго е да се разбере, че това българско гъмжи от различни малки култури, които са в обръщение и другаде, и в България, без да са само български. Така че ученият, който приключва някакъв въпрос за идентичността с първото, вероятно бърза към друго и затова го прави. Лошото е, ако го прави с реификация и разговорно, т.е. ако ненаучно внушава на тези, които го слушат, че това е стопроцентово вярно.

5. Съвсем по реда е младите да са различни от възрастните и също някои възрастни, почитащи културата на писания текст, да не разбират “хипертекстуалната” нагласа на младите. В големия си брой тези млади вече не четат цели текстове, но за сметка на това поради съвременните средства за комуникация са осведомени широко за случващото се в един все по-широко обхватен свят. Те обаче го правят не с грижа за осведомеността, а с оглед на едно сетивно-опитно радостно изпитване, както съвсем убедително ни показа Кристиан Банков.

6. Само че това е, първо, живеене в един по-отворен съвременен контекст, и, второ, е способност, която по-възрастните не притежават - да се изпитва удоволствие и да се живее в настоящото сега и тук. Проблемите са два – първият е, че това е контекстово, а не хипертекстово съществуване и вторият е, че удоволствие се изпитва не от хипертекста, а от наситеното с особен конкретен смисъл “сега и тук” без особена грижа за минало и бъдеще, която грижа тормози повече по-възрастните, а не толкова свързаните с културата на писания текст.

7. А и другото, което вдъхновява професор Банков – че културите се сменят изцяло и някак следват една след друга. Според мен те по-скоро се преплитат и се трупат в особен свръхсклад на разположение, който също е култура. Същевременно онова, което твърди Кристиан Банков, е съвсем оправдано. Понеже “Удоволствието от хипертекста” е написан текст, предназначен да се чете и коментира, той е изпълнен реторически. Затова и в него е разгърнато само относително вярно твърдение, което подканя към намеса. Това е и делът на устното в този писан текст.

Тогава аз защо не написах тези бележки като коментар към текста на Кристиан Банков, а ги лансирам като заглавен текст? Защото, макар и на пръв поглед да съм настроен също реторически, смятам, че това, което казвам, е някак извънжанрово вярно. Така нарушавам научното говорене и по-специално това, че научно говорещият се опира на авторитети, а чрез тях и на определен вид реч. Затова и посягам към заглавния текст. Иска ми се това, което казвам, да е творба. Но как ще бъде, след като това са седем бележки по друг текст, за които при това и не е сигурно дали са добре свързани.



ІІ. ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА ТЕКСТ. Георги Гочев

Присъствах на три лекции по време на тазгодишната семиотична школа на НБУ в Созопол. Така се случи, че и трите представиха модели за семиотичен анализ на някаква информация. Първата, на колега от университета в Болоня, представи символен математически модел за наративен анализ въз основа на функционалната теория на Греймас. Втората, на проф. Кристиан Банков, развиваше идеята за нова семиотика на хипертекста, облегната върху анализа на човешкото преживяване. Третата, на нашия докторант Рени Янкова, беше върху Чарлс Пърс – върху неговите категории и идеята за навика (по която Рени пише дисертация). С няколко думи в този коментар първо вземам отношение по общото между трите лекции; след това ще кажа нещо и по темата за текста и хипертекста, която Кристиан Банков представи във форума.

Та кое е общото? Грижата да разполагаме с метод, който може да редуцира огромното количество конкретна информация, с която се сблъскваме всеки ден, до по-малко на брой типови положения. На свой ред тези типови положения като че ли се изразяват по два начина – на естествен човешки език под формата на дефиниция или класификация, или чрез някакъв символен език или машинен код. Последното изглежда изкусително, доколкото позволява обработка чрез компютър и по този начин компресиране, пренос и по-добро съхранение. От друга страна обаче, този тип символно представяне на информацията прави недостъпно нейното съдържание без посредничеството на разчитаща машина или на специалист в съответната теория. Така онова, което на пръв поглед изглежда демократизиране на достъпа до информация, по същество е ограничаване на обема от смисъл, до който можем да се доберем със собствените си интелектуални сили.

Нашият колега от Болоня представи в Созопол как би изглеждала преведена в математически код една от кратките истории на Франц Кафка. Кое беше полезното, което веднага стана ясно? Ние възприемаме разказа, особено краткия, най-напред линейно и по тази причина непросредствените връзки между неговите части остават често неясни. Формулното символично представяне премахва тази неяснота и благодарение на него текстът започва да прилича на партитура, съставена от няколко мотива, които се повтарят и комбинират по различен начин. Дотук добре, само че партитурата не може да представи онова, което най-много ни вълнува днес в текста и особено в хипертекста – възможността онзи, който възприема смисъла, да участва в правенето му и да изпита удоволствие от това правене. Анализът на текстовата структура наистина разкрива основните, прото-форми, пораждащи и организиращи смисъла на всеки текст. Само че този анализ приема за даденост един идеален, празен, пасивен адресат на съобщението. Такъв адресат обаче няма.

Въпросът за типа анализ отново повдига въпроса какво е текст и какво е хипертекст. От гледна точка на анализираната дълбинна структура текст е всяка комбинация от основни форми, носители на смисъл. Това широко определение, върху което стъпва структуралната теория, позволява като текст да се разглеждат и практики, които не са непосредствено или само словесни – например визуалната конструкция на един филм или обичаите на някое бразилско племе. Повтарям обаче коя е слабостта на този възглед – той приема адресата на смисъла като принципно пасивен. Другото общо определение, което, обратно, привилегирова адресата на смисъла, е, че текст е всяка реч, чийто смисъл допуска аз, който разбирам, да се изява като субект. Оттук и хипертекстът може да се определи като вид текст, в който смисълът зависи почти изцяло от онзи, който го ползва. Смисъл по поръчка на разбиращия субект – някакси това е хипертекстът според рецептивната теория. Такова определение обаче също има недостатък – този, че текстът започва да се възприема като поле, върху което субектът има пълна свобода на разбирането. Но не е така – дори и в най-чистия хипертекст този, който разбира, разбира под диктата на основните смислови форми, налични в текста.

Връщайки се към книгата на проф. Богданов „Разказ, време и реалност“, виждам трето определение за текст, което един вид комбинира двете, посочени дотук – структуралисткото и рецептивното. Според Б. Богданов текстовете са „протичания, в които се организира и изпълва със съдържание празно време“ (стр. 451). И още: „текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл“ (стр. 453). Това определение е по-пълно от горните две, но и то има един недостатък – някак загърбва плана на изказването и реферирането, което се осъществява в текста. Казвам „недостатък“ условно. Във версиите на „За говоренето като действие“, публикувани тук, липсващото в страниците на „Разказ, време и реалност“ е добавено. Моделираното на смисъл, което текстът прави, става посредством особено ограничаване на вариациите на смисъла. Смисълът варира затова, защото било поради промяната в разбиращия, било поради промяната в разбираното, това, което се казва, никога не може да съвпадне напълно с онова, което се означава чрез него. Текстът обаче осигурява моментни съвпадания между предмет и значение и по този начин потвърждава свързаността между света като ред от понятия и думи и света като ред от неща. Б. Богданов нарича това съвпадение и свързване „спиране“. Именно чрез спирането на означаването в някакво значение текстът осигурява смисъл и дава истина на онзи, който го разбира.

От тази гледна точка, какво се случва на свой ред в хипертекста? Тук спиранията в някаква истина са многократни и кратки. Хипертекстът е като плетеница от коридори на компютърна игра. В края на всеки коридор героят, който е изпълнил своята мисия, за момент отпочива, налива се с енергия и се впуска в следващ коридор и следваща мисия в диренето на истина. Докато в текста разбиращият е ценител на смисъла и истината, в хипертекста той е неуморен ловец и консуматор на смисъла и истината.

Това референциално определение на текста – като носител на смисъл и истина – напомня за корените на семиотичната теория. Те би трябвало да се търсят при Аристотел. В началото на „Категории“ (1а 15-18) той казва, че езиковите изрази са или свързани (kata symplokēn), или поотделно (aneu symplokēs). Поотделно са когато се казва например „човек“ или „черен“, свързани са когато се казва например „черният човек ходи“. Съответно всеки свързан израз е разложим до отделни изрази, които могат да се анализират чрез някоя от десетте категории. Въпросът е как да се анализира целият, свързан израз. За да каже как, Аристотел ще направи едно основно различаване. Докато при отделния израз, казва той в „За тълкуването“ (16а 10 и сл.), не се взима отношение към истинността или лъжата на това, което изразът реферира, при свързания израз казаното винаги е или вярно, или невярно. Без да използва думата текст, говорейки за свързан израз, Аристотел някак дава изобщо първото в историята на философията определение на текста – свързан израз, в който се казва нещо вярно или невярно. Оттук и „текстологията“ на Аристотел е по същество логика на правилните съждения.

Това разбиране за текст на Аристотел (пак казвам, без употребата на отделна дума за това, което наричаме „текст“, освен ако не разбираме като текст symplokē, което буквално означава връзка или нещо сплетено) не е особено популярно сред наратолозите днес. Ясно е защо. Защото наратологията е възникнала в средата на 20 век и като отпор срещу повлияната от неокантинството и аналитическата философия логическа и онтологическа теория на литературата. Логиката на действието е трябвало да изтика от полето на литературата логиката на мисленето. И действително го е направила. Ние обаче добре разбираме какъв е проблемът, който остава. Този, че никой текст, особено пък литературен текст, не е просто комбинация от представени функции или комбинация от референциални съждения. Той, както казва Кристиан Банков в лекцията си, представлява и едно трето, а именно преживяване. Особено хипертекстът. Оттук и необходимостта от това да се опише още един ред от основни категории. Имаме благодарение на Аристотел набор от онтологически и логически категории. Благодарение на наратолозите имаме набор и от функционални категории. Липсва ни набор от категории на преживяването.

За да се създаде такъв набор, който да служи като инструмент за анализ, трябва да се каже най-общо какво е преживяване. Какво е? Първо, то е нещо, което става вътре в мен, в отношение с нещо, което става около мен. Второ, преживяването е претърпяване на промяна, която оставя някаква следа. Трето и може би най-важно: преживяването ме поставя в ситуация на нарушена разлика между мен като субект и мен като обект. Когато преживявам, аз вече не съм субект, не съм господар на своите действия, мисли и желания, но не съм и обикновен обект, който просто поема въздействието на външната среда. Аз ставам нещо средно, субектов обект или обектов субект. Когато преживявам, аз едновременно мисля и бивам мислен, действам и бивам действан, чувствам и ставам обект на някакво чувство, което ми се налага. Тъкмо в следствие на това преливане между субектното и обектното хипертекстовете, които го експлоатират, ни създават усещане, че сме в нова реалност, в която вече не сме себе си, но и не сме загубили напълно идентичността си.

Та ако накрая на този коментар трябва на свой ред да дам кратко определение за текст, бих казал, че текстът е комбинация от (а) референциални изказвания, (б) представени основни функции и (в) преживявания, случващи се в ситуацията на неговото разбиране. От тази гледна точка всеки текст според мен може да се превърне в определена ситуация в хипертекст – стига линията на преживяването да се усили и да измести на заден план линията на съждението-казване и линията на представените функции.