Предварителни бележки “Постановка” е редова българска дума и означава “онова, което някой поставя”. Затова и с тази дума най-често се означава поставени на сцена театрална пиеса, опера или друго представление. Т.е. опирам до двете значения на “значение” на български – основното значение на която и да е дума и външното, което се означава с нея. Тези две значения се смесват, защото въпреки че при много неща външното е посочимо, основното значение на думата се покрива и с думата, и с нещото, като същото става и когато думата означава нещо непосочимо.

Как е при “постановка”? Тази дума не означава посочимо нещо. Е, има момент на посочимост в театралната постановка, но, така или иначе, в случая е очевидно, че имам предвид по-общото значение на тази дума, което е “мислително положение”. Защо не се заемам веднага със самите постановки? Защото държа да изясня уводно основното, което е редно да се прави, когато се образува понятие от една дума.

Първо, трябва да не се загърбва многозначността на думата-понятие, означаваща разглежданото нещо, и, второ, е редно да се влиза и в реда на определени синонимни думи, които означават по-изцяло или по-частично същото. Така и с първото, и с второто би се подчертало важното, на което не се обръща внимание при обичайното научно подхождане – подвижността и на значението на думите, а и на нещата, които те означават. Както впрочем постъпих по-горе, като нарекох постановката “мислително положение”.

“Положение” е почти пълен синоним на “постановка” с тази разлика, че постановката е дело на някого, а положението е нещо по-общо, което не само се прави, но и се случва. Продължавам и с двата чужди синонима на “постановка” - “теза” и “тема”. Като старо достояние на българската реч те са хем многозначни, хем клонят към едно значение. Което се отнася особено за “теза”.

Понеже думата е свързана коренно с “хипотеза”, различаването на едното от другото е произвело на български като че ли вярното твърдение, че “теза” е това, за което няма съмнение, докато “хипотеза” е онова, за което се предполага. Същевременно “теза” се държи и като редова дума - образувала е прилагателното “тезисен” и е допуснала и заемането на своя старогръцки оригинал “тезис”, с който на български се означава “отделното положение-тезис”. Но какво означава “теза” етимологически? Свързана с корена на старогръцкия глагол “”tithemi” (“поставям”), думата означава именно “постановка”.

Следователно бих могъл да кажа в заглавието “две тези” вместо “две постановки”. Защо не го правя? Защото с прекалената си еднозначност “теза” ще попречи да се съобразя с подвижността и на значението, което ме занимава, и на самото означавано нещо, което ме интересува, както смятам, че е редно да се направи.

Първата постановка  визира човешкото разбиране-мислене. Разбира се, аз правя разлика между практическото всекидневно разбиране, което завършва с нужна в този момент истина, и мисленето-познавателен, тълковен или изследователски акт, което продължава и нататък до достигане до по-трайна истина. Естествено, и второто може да спира донякъде поради едно или друго външно основание.

Да, но аз не визирам разбирането и мисленето отделно, а техния общ механизъм и несъмнено мога да изкажа същото не в гледната точка на нещото със същност, което е такова само по себе си, а с оглед на контекст, от който то зависи, и да кажа, че ме занимава разбирането-мислене, което е такова дълготрайно, тъй като е в отношение с дълготраен контекст.

Проблемът е, че и при гледната точка с траен контекст, неразличаването между разбиране и мислене може да се се разшири още и в тази цялост да се включат и говоренето, и писането. Така че независимо дали разглежданото нещо е със същност и без контекст, или е с контекст, от който то зависи, и в двата случая се спира до онова, което се наблюдава. То може да бъде само разбирането и само мисленето отделно, може да бъде по-общото на двете, което наричам “разбиране-мислене", но може да стане и трето, ако то се разшири и към говорене и писане. 

Т.е. не е без значение дали смятам това по-общо за комплексно непосочимо съществуващо, или смятам, че по-реално съществуват неговите съставки, които имат общи черти. Така или иначе, като спира, без да изяснява това, научното мислене-говорене внушава, че едни или други положения са установени, докато те всъщност са само положени. Та, след като положих по-горе, че има такова нещо “разбиране-мислене”, въпросът е дали това комплексно човешко действие не се изразява в насочване към нещо външно, което насочващият усвоява посредством налични вътрешни средства, с които разполага.

За външното казваме референт, денотат, обект, предмет и просто нещо, а за вътрешното мислително или речево средство можем да кажем наедро когнитивен инструмент. Когнитивни инструменти са думите, изразите и текстовете, с които си служим в гледната точка на речта, и идеите, понятията, термините и парадигмите-структури от повече понятия и термини в гледната точка на мисленето.

Има две усложнения, които поставят под въпрос този дележ – първото е, че външното може да бъде и нещо вътрешно, а второто е, че и външното, и вътрешното могат да бъдат съставени от едно, което да включва и друго. Външното може да бъде което и да е посочимо или непосочимо, но може да бъде и набор, а и мрежа-структура от неща, които да са свързани в цялото на пространство-свят или време-реалност или и на двете, свързани едно с друго.

Тези усложнения показват и следното важно в случая - че дележът на две страни в акта на комплексното действие “разбиране-мислене” е нещо външно, което съществува, но че този дележ е и нещо вътрешно, че е парадигма, която не отговаря точно на външното, защото външното и вътрешното в парадигмата са по-крайно отделени и различени отколкото са в действителност. Във външното те преливат едно в друго така, щото ние не само познаваме външното като такова, но правим и проекти за външно, а и външни неща, които по-рано не са съществували.

Тази двойност и преходност на едното в другото и обратно се отнася и за вътрешното на всички наши т.нар. когнитивни инструменти. Те са и наши средства, чрез които подхождаме, когато разбираме и мислим за съществуващото външно, но са и вече засегнати от това външно и представляват и негови модели, които един вид ни улесняват и помагат в актовете на нашето разбиране-мислене.

Това и означава “модел” – че той не представя точно външното, което се познава, а е нещо по-просто, което насочва към това познаване. Т.е. моделът е и средство, с което си служим, но е и свят, особен вътрешен свят, който след като е свят, значи е и нещо външно. Затова и нека да повторя това важно, което формулирах по-горе – тази т.нар. двойност се отнася за всички когнитивни речеви и мислителни инструменти, с които си служим.

Такива модели са, първо, обикновените думи, после понятията и идеите. Тяхната моделност се усилва в изразите, в текстовете, в парадигмите-структури, съставени от повече понятия, във философските системи и литературните произведения, като тя тегли и към това да прерасне в по-пълна световост. Което, разбира се, никога не става точно. Външният свят по-скоро се надхвърля в нашите научни и всякакви други модели, защото функционалното в моделните светове е проектирането, а не точното означаване на външния свят.

От което произтичат и повечето проблеми, които имаме с човешката реч. Първият от тях е, че засягането от външната реалност веднъж е вече станало в средството-дума, израз или каквото и да е друго, с което си служим, но че втори път то се променя в нашата употреба. Когато ползваме тези средства, това поначало вече станало засягане с реалност може да намалява, но може и да нараства. За това обаче ние, разбиращите и мислещите със средствата на речта, нямаме съзнание, поради което и постоянно сме изложени на следните две неточности.

Първо, смятаме думите, понятията, идеите и всичко друго, изброено по-горе, само за инструменти, чрез които подхождаме към нещата и предметите в света, и не разбираме, че, бидейки засегнати от реалност, те могат да станат и още по-засегнати в хода на нашето разбиране. Към което се добавя втората генерална неточност в нашата употреба на речта – ние смятаме, че чрез тези инструменти познаваме и описваме самите външни или вътрешни неща. Да, но както когнитивните инструменти и парадигми, с които си служим, не са чисти инструменти, а са вече засегнати от външното, така и предмет на нашите разбирания-мисления не е самото външно или вътрешно, а вече засегнатото, случило се преди нашата употреба.

Ние смятаме, че мислим и говорим за самите неща, но поради речта, с която си служим, тези неща ни се явяват вече повлияни от предишното говорене и мислене за тях. Вина за това има и човешката среда, в която живеем по-непосредствено. Заобиколени в нея от такива предмети, с които си служим, и от такива хора, с които живеем, ние не съзнаваме, че и предметите, и хората не са толкова отделни и толкова снабдени със своя същност, колкото ни се струва и поради по-определената функция, която им се придава, но и поради самите отделни думи, с които ги назоваваме.

Ето и аз в случая, като говоря за неточност, се изразявам когнитивно оценъчно и в този смисъл неточно. Тази т.нар. от мен неточност има и своеобразно позитивно значение – тя е и служене с допусканото от човешката реч смесване на когнитивните инструменти с онова, което се познава чрез тях. Което води и до грешене, грешене на един и друг, но в реда на това грешене то води и до модулно успяване на трети или на някакви всички, което не е точно тяхно, след като става в този по-дълъг модулен ред.

Което, естествено, води и до не малката трудност на отделянето на едното на инструментите, от другото на предмета. Защото този предмет има комплексното битие да съществува, но и да не съществува достатъчно и да се доправя, а и да се прави наново. Това е и човешкото – съществуване в познаван свят чрез правене на по-малък свой свят. Кои са впрочем по-реалните случаи на неуспешно или по-успешно отделяне на т.нар. когнитивни инструменти от външното или вътрешното, което се познава чрез тях? 

Първият най-невинен, който е много чест в науката, е този случай, когато достигаме в своята познавателна работа само до обогатяване с още реалност на когнитивния инструмент, с който си служи, и него представяме за реалното, което разглеждаме чрез него. Същото става по по-лош начин и в науката, но е особено често във всекидневните разбирания и действия.  Това е насилното подчиняване на мисленото за реално на един или друг необогатен когнитивен инструмент, чрез който то се разбира.

Което не е друго, а динамичното речево действие на обикновеното “е” твърдение, при което някакъв предмет-субект се отнася непротиворечиво към предмета на предикатно име, което се приема за безспорна истина. Ясно е, че при тази позиция на обясняване на предмет-субект посредством предмет-предикатно име това е само началото на обясняването и че то, за да стане по-точно, се нуждае от по-дълъг ред на свързвания. Ясната позиция на едната истина е само контекстуална интенция, която се налага поради външни причини. Затова и борбата за нейната всевалидност започва с премахване на контекстността и утвърждаване на идеята, че истините са общоважими същности и природи.

Горното обаче разкрива, че самият контекст не е друго, а насочено разбиране. Никое по-реално разбиране-мислене не е само по себе си, а винаги е насочено от друго разбиране-мислене. Както е ясно и това, че обективно-обективистичният говор на науката, първо, полага идеално траен контекст за това, което изследва, след което представя за същност на изследваното или обсъжданото интенционалната истина за него, която се определя от този контекст.

А ето как би трябвало да постъпва евентуалното по-добро хременевтично или модулно разбиране. То подхожда към нещото, което е предмет на разбиране, с повече когнитивни инструменти или парадигми, защото осъзнава, че то няма как да не е свързано и да не се определя от повече контексти. Ако изкажа същото практически в гледната точка само на нещото, което не зависи от контексти, мога да кажа, че в него се преплитат повече парадигми. Ако на свой ред изкажа същото на езика на традиционната наука, която търси същността на изследваното нещо, би трябвало да кажа, че то има повече същности.

Е, разбира се, ако съм настроен херменевтично, ще отчета, че същността е не друго, а един вид гаранция, че това нещо е идентично на себе си, а и ще разбера, че с твърдението, че то има повече същности, се твърди не друго, а по-реалното, че поставено в повече контексти, то става и повече неща, поради което и като се свързва с друго в трето, и то не веднъж, а повече пъти, придобива и други същности. Което вече не е разбиране, а мислене, не късото право мислене на обичайната логика, а другото - дългото криво или модулно. Което е редно да се нарича и с други имена, след като прекъсва и започва наново и след като е и низ от проверки и прилагания и може да се нарича и опит.

А защо да не се нарече и с името на онова негово противоположно, на което казваме живеене и за което не е трудно и да се осъзнае, че опозицията мислене-живеене е само в началото на разбирането му и че това разбиране, естествено, достига и до неразличаването му от дългото криво или модулно мислене, което, разбира се, включва и така обичаното от всички ни късо право мислене с логика?