Втората постановка визира думата “ситуация”, нейното основно значение, а и непосочимото, което тя означава. Думата е заета на български от френски и има три значения – положение, състояние и обстоятелства. Интересно е да се знае преди заемането й кои думи са се употребявали на български за изразяването на тези значения. Сигурно е, че те не са били свързани по този начин, както са се свързали в “ситуация”, както е сигурно и това, че в други езици, и при наличие в тях на думата “ситуация”, тези значения се представят и от други думи.
Макар и като чуждица да не е много подвижна смислово, “ситуация” не е образувала на български по-специализирано понятие. Това обаче се е случило в големите западни езици в дискурсите на модалната логика и философията като последствие от много коментираната идея на Лайбниц за т.нар. възможни светове. В тази посока са и моите усилия в това есе. Опитвам се да убедя, че на български “ситуация” - и като значение, и като непосочимо нещо, може да означава по-реалното място-време, в което постоянно попадаме.
Идеята тръгва етимологично от латинското situs (“местоположение”), което развива къснолатинския глагол “situo” и отглаголното съществително “situatio”. В употребата на френското и английското “situation” тази идея се насочва и към изказаното в предишния абзац значение-нещо - че всички ние изпадаме постоянно в мястото-време, което наричаме ситуация и което е по-пълно и по-реално от всички други места-времена. А те кои са? Целият свят-време, мястото-време на моя живот, историческите и бъдещите места-времена на някакви всички, а и реалното място-време, което наричаме съвременност.
Но защо говоря за място-време, а не само за време? Не от привързаност към значението на латинското “situs”, a защото времето зависи от движението на това, което се движи, и от мястото, в което то се движи, което също се движи. Така редундантно представям сложното понятие, което Айнщайн разгръща в своите две теории на относителността. Заедно с това отчитам и вината на самата парадигма място-време да смятаме, че мястото е само място и времето само време. По-истинното положение е, че времената на местата, с които имаме работа, са толкова бавни, че практически е по-вярно да се смята, че те са само места.
Оттук произтича и другото съществено практическо последствие - че опрени на идеята, че ситуацията е нещо външно, което ни се случва и в което изпадаме, ние придаваме на нейното “тук и сега” нашето време, като не го делим на по-бавното време на телата си и по-бързото на нашите усещания, а смятаме за собствено наше само второто. Ясно защо – защото се свеждаме до тези усещания. Което показва, че непосочимото, означавано от думата “ситуация”, не е непосредствено дадено, а се получава вследствие на взаимодействието на това място-време със самите нас.
И все пак, гледано сравнително, то е като че непосредствено дадено. Ситуацията е налична обозримост, докато другите места-времена, колкото и обхватно широки да са, не са тук и сега, а са ни дадени частично. И в това разликата – ситуацията е като че ли цялата за нас и ние сме като че ли пълните й градители, също и в случаите, когато тя е за повече хора. Доколкото може да се претендира, че подобно общо твърдение е истина, ситуацията е най-реалното място-време налице в нашия личен опит.
Казвайки “личен опит”, не бива да тръгваме по линията на всекидневното опростяване. Защото има и втора линия - на комплексното съставяне на всяка ситуация от поне двете страни на място-време тук и сега и на човешко същество, спряно в това място-време. Тази втора линия не е налице във всекидневния практически опит, а се постига вторично чрез дискурси. В това е и немалкият проблем на насоченото поне двойно човешко разбиране.
Поради външните обстоятелства, от които зависи, то има нужда от практическа непротиворечива истина. От друга страна, то има работа и с комплексност, която при определени обстоятелства осъзнава. Оттук следва и нуждата от поне два дискурса, които да водят до поне две допълващи се истини. Разбира се, че в човешката среда това постоянно става. Проблемът е, че ситуациите никога не са отделени една от друга и не е ясно кои истини за коя ситуация се отнасят. Така че тези допълвания образуват лека-полека мрежа от повече речи, справянето с която става проблем. Та коя е втората истина по темата за ситуацията?
Това, че всяка ситуация е пулсираща променливост и че нейното място-време се свива и разширява. Това пулсиране не е без връзка 1. с наличната тяга всяка ситуация дa може да става максимално обхватна, така че светът да съвпада с цялата вселена-космос, а времето с обхвата на вечността, но и 2. с постоянното нахлуване в по-реалното “тук и сега” на една ситуация на по-нереални бъдещи, минали и сегашни места-времена. Към което усложняване-пулсиране се добавя и това, че ситуацията колкото се случва и прави от някого, толкова засяга и се прави и от някакви всички. Между едното и другото, разбира се, има и разлика - онова, което се случва или се прави от всички, на мнозина се случва и от мнозина се прави по различен начин.
Така че аз настоявам, че ситуацията е едно по-реално място-време – това е моето практическо твърдение, но и показвам, че то е съставено, което е моето комплексно твърдение. Т.нар. съставено, първо, пулсира, но и, второ, е структура от по-общо еднакво за всички, което за всеки е достатъчно различно. Това “достатъчно различно” в не малка степен зависи от начина, по който в мястото-време на тази ситуация е устроено съществото, за което е тя. Защото не е без значение дали в това място-време то е по-чисто “аз”, което разбира нещо в почти неутрална среда, или е засегнато в една или друга степен от една или друга проява на своето “себе си”.
В зависимост и от външните обстоятелства на място-времето, в което сме, но и от вътрешните наши телесни и душевни състояния, а значи и навици, ние всички сме между тези двете крайности – на съвсем чистото като че ли прозрачно разбиращо “аз” (това е и богът вътре в нас) и “замърсеното” с проявления на “себе си” “аз”.
Служа си с парадигма, заета от прагматическата философия на Мийд, която позволява да разберем, че такъв идеален “аз”-бог всъщност няма. Реално преценяващият нещо “аз” винаги е замърсен от своето “себе си”. Идеални са средите и за съвършения и когнитивен, и за вярващия в бога “аз”, но, така или иначе, идеални среди няма и не може да има. Своето “себе си”- замърсител на “аз”-а е винаги налице. По-реално е само неговото ограничаване и изработването на едни или други външно-вътрешни аскетични условия за постигане на привидно чисто “аз”.
Оттук произтичат и следните две последствия. Ако съществото с налично разбиращо “аз” е отделено от конкретното “себе си”, то може да възприема случващото му се в плана на чистото познание и да му се радва. От друга страна, то може и обзето от страна на своето “себе си” да изпитва радост от случващото се и да иска да го задържи за по-дълго. Но, така или иначе, радостите изтляват, ситуацията се разрушава и на нейното място, ако не се настани друго, се настанява депресивната равна неутралност.
Разбира се, не е без значение дали “аз”-ът може да остане по за дълго незасегнат от едни или други проявления на подвижното “себе си”, или напротив това загубило своята подвижност “себе си” се свързва с него и те заедно изпадат за дълго в сивотата без познание и без ситуация на случващо се, която психолозите и психиатрите, а и ние редово всекидневно наричаме депресия.
Доколкото ми е известно, не разполагаме с такава динамична карта на изпадане в различни ситуации не поради друго, а защото традиционната психология работи с психологически типове, а не със стандарти на изпадане в ситуации. Затова и наричам това карта. Защото, един вид усреднено, то представя онова, което ни се случва по-реално и което като действително случващо се неусреднено ни се представя от голямата реалистична литература и добрите реалистични представящи като че ли самия живот филми.
По-често и по-лесно за представяне е случващото се при т.нар. негативна ситуация. То идва за съществото, изпадащо в такава ситуация, винаги отвън. По казаното по-горе се разбира, че за да може да възприеме именно така идващото отвън негативно, това същество трябва да е “аз”, засегнат от определено “себе си”. В което няма нищо необичайно - съвременните човешки същества са устроени с вярата, че са носители на определени съдържания и качества. Това негативно може да е обективно и да е свързано със засягане на основни норми – например отнасящи се до външната температура, но то може да засяга и субективни норми. Негативното може да произтича от друго, което се свързва с тези норми.
Което води и до второ като че ли само времево изражение на ситуативността - една ситуация постоянно преминава в друга. Ако предишната е била нещо негативно, случило се отвън, противодейства му се с друга ситуация, в която нещо се прави. Това правено може успешно да отмени първото, което се е случило, но то може да бъде и неуспешно, след което засегнатият да започне да прави трето. Има такава динамична структура на редуване на ситуации, при която на една ситуация-породен проблем се противодейства с друга ситуация-правене на нещо. Именно така се пораждат фабулите и разказите със събития.
Но има и протичания, при които ситуациите са обикновени случвания без пораждане на проблеми и противодействия, които се нанизват времево без особена зависимост помежду им. Това е времевата структура на фоновите повествования. Неслучайно казвам “фонови”, защото и в живота, и в литературата, и в киното фабулните и повествователните протичания обикновено се сплитат в по-сложни образувания. Едно от лошите последствия на практическото разбиране е неразличаването на едното от другото и представянето на двете с общата идея за разказ.
Така или иначе, в определено място-време на някого се случва нещо негативно, което е проблем. Той се заема с оправянето му и се опитва да възстанови предишното по-непроблемно състояние. Това оправяне може да е просто преместване на друго място с друго време, може да бъде намиране на по-силен, който да се заеме със случилото се, могат да се намерят и мнозина, които екипно да се заемат с връщането към старото. Но има и трета само речева възможност. Може да се намери и някой, който да не е убеден, че това е негатив, но който няма против да участва в обсъждане на случилото се.
Така че не бива да отделяме действително случващата се ситуация-негатив от нейното обсъждане. Защото и обсъжданията са своеобразни ситуации. Дори по-често ситуациите са само разговори-обсъждания. Разговорите могат да бъдат между мнозина, могат да бъдат нарочно устроени дискусии по тема, могат да са обсъждания по нечие изложение, могат да бъдат и диалози наум. Разговорът запълва и само празно време, но, така или иначе, той води и до промени в последваща ситуация.
Така че ситуациите се нанизват. Това става поради повече причини - 1. поради трудността да се отделят външното случване и действието по наша инициатива, което не е случване; 2. поради това, че нещо случило се, може да си промени значението от негативно в позитивно и обратно, а и от случило се да стане правено и обратно, т.е. да се преобразува от събитие в действие и обратно, и 3. поради повечето субекти, които всички могат да станат гледни точки за образуване на свое място-време.
Изпадането-случване и правенето се смесват и объркват. Когато някому се е случило нещо негативно и това го разтревожва, той среща близък човек и се оплаква. Срещата е случване, но оплакването е вече правене. В хода на това правене може да стане и друго – оплакващият се може да разбере, че негативното не е толкова негативно; повлиян от събеседника си той може се раздели с него като че ли решил проблема. Разговорите са наистина честите много важни пораждащи ситуации. Те снабдяват с липсващи основания за постъпване по добър начин, но развиват и по-цялостен модел за свят-време.
Разговорът е образецът, върху който се настаняват всички вторични ситуации-прочити на литературни произведения, гледане на филми и театрални постановки и слушане на музика. Мога да умножа примерите от съвременния градски живот и да съобразя, че съвременността е натрупала всякакви места-времена за влизане в “тук и сега” на ситуации. Уморени от толкова безрезултатни казвания, ние с радост просто изслушваме песен, а и пускаме музика, които какво са, ако не ситуации на пълно тук и сега протичане.
Съвременното градско живеене ни е обзело и не си представяме лесно ситуациите на селското минало – запрягането на коня в каруцата, пътят към нивата или градината, където се прави това и онова. Трудно е да изживеем сега промяната на годишното време така, както тя се е изживявала на село, не е лесно да си представим взаимността с коня и магарето и радостта от достигащия до ноздрите дъх на току-що разорана земя. Освен ако добър писател не го е направил убедително.
Но и в този случай не е сигурно дали няма да тръгнем по линията на различаването, а не на оприличването и дали ще се досетим, че и тогава, и сега по-реалната ситуация, в която се влиза, зависи и от нещо, което е същото - от бодростта на собствените сетива, които ни откъсват от обичайното навично “себе си” и правят от нас пределно сегашно “аз”, което разбира било априорно в Кантов смисъл случващото се, било го съставя живо сетивно. Което веднага ни изправя пред разлики в индивидуалното устрояване на онзи, който влиза в ситуация, разлики и между минало и днес, но и разлики, определяни от възрастови различия.
Така е. Реалните разлики са едновременно по повече линии. Едната от тях съвсем сигурно е по линията на все по-убързяващата се разлика между селското минало и днешната универсализираща се градска съвременност. Днес мога да заместя липсата на бодро пълно сливане с мястото тук и сега с текстове, с музика и филми. Да, но едновременно с това си казва думата и консервативната линия на разликите във възрастта, които не са се променили особено. Някакви едри понятия-разбирания и тогава са замествали при по-възрастните онова, в което и тогава радостно са потъвали децата и младите хора. Едрите ситуации на празниците тогава и днешното разпиляно празнуване ad hoc са очевидно различни. Но не е толкова различно онова, което днес наричаме ту секс, ту любов, и което и днес, и тогава е било носител на най-пълното възможно изживяване на ситуация.
В това е и въпросът, който се повдига. Как краткото пълно изживяване в ситуацията “тук и сега”, при което всичко е именно то, чрез грижата за бъдещо и нуждата от минало навремени се преобразува в протичаща по-дълга ситуация? Защото в гледната точка на ценното, и едното, и другото са като че ли еднакво ценни. Еднакво ценно е и пълното кратко на точно това “тук и сега”, но и дългото на промяната-време-история-разказ или на модулната логика.
Да не би както логиките са най-малко две, да са най-малко две и самите времена – краткото “тук и сега”, което е пълно и в което всичко е това, което е, и дългата история-разказ за промяна и преобразуване, в която нищо не остава същото и в която, за да бъде същото, то трябва да стане и друго? Ами, да – и природата на щастието, и тя е двойна и значи и щастията са две – първото на пълното разбиране тук и сега, което може да бъде и пълно сливане на разбиращия с онова, което разбира, но и второто на продължаващото различаване, при което всичко заедно с разбиращия става друго.
Заключение На пръв поглед тази втора постановка за ситуацията няма общо с първата за механизма на мислето-разбиране. Но има. Свързването на едното с другото не е случайно. С второто на ситуацията исках да убедя, че всичко онова, което наричаме във висок смисъл познание, наука и интелектуално занимание и по някакъв начин противопоставяме на редовото живеене, зависи от това редово живеене, което винаги, разбира се, ако не е сивотата на депресията, не е друго, а именно редуване-изпадане в ситуации. Високото на познаването, науката и интелектуалното изживяване също е изпадане в ситуация.
Показах по-горе с помощта на двоичното разбиране на Мийд за структурата на човешката личност какъв е предположително механизмът на удоволствието от разбирането и на обикновено нещо, но и на по-цялостното схващане на каквото и да е. Работата е в напора към това разбиращият и схващащият да постигнат колкото се може по-чисто и по-несвързано със “себе си” “аз”. Така или иначе, това не става. Прекалено идеалното “аз” е синоним на бог и безсмъртие и не е трудно да се досетим, че и науката, и философията отдавна се стремят към добиране до това удоволствие от пределното прогонване на живота-смърт.
Което не е възможно поради две противоположни причини. Първата е, че конкретното “себе си” може да замлъкне, но, така или иначе, никога не напуска “аз”-а, а втората е, че напротив най-доброто, което въздига разбиращия “аз”, винаги се дължи на едни или други конкретни постигнати качества, които идват не от другаде, а от нашето лично “себе си”.
Оттук следва заключението, че както “аз” и “себе си” са всъщност неотделими едно от друго, по подобен начин не са достатъчно отделими редовото живеене от двата акта на познаването и разбирането. Ние можем да ги ценим и противопоставяме, да ги разполагаме йерархично по един или по друг начин, но това е само практическо подреждане, което ни най-малко не отменя другото, че те са само парадигмено разделени, докато реално са свързани в постоянно подвижното и постоянно пренагласяващо се човешко живеене.
