Вярвам във възможността смисълът на нещо по-кратко казано да се изясни, като то се изкаже по-надълго. Което и правя - изказвам с повече думи подразбиращото се твърдение в изредените в заглавието три теми. Но, така или иначе, това твърдение е заложено в тях. Затова и преди да се изкаже то, е редно да се коментира онова, което е заложено във всяка от тези теми.

Kакво е заложено в темата за сравняването? В почти всичко, което вършим, говорим и мислим, ни занимава и същността на определено нещо, но като че ли повече ни занимава неговата ценност. И понеже ценността е отсъда, че нещо е някакво за разлика от друго, затова и твърдим, че мислим по въпроса. В това мислене обаче основно се сравнява, докато, гледано по-генерално, мисленето би трябвало да влючва повече действия. Което и позволява да се каже, че в един род мислене не толкова се мисли, колкото се сравнява.

А какво е заложено в темата за ситуацията? Ние смятаме, че каквото вършим, говорим и мислим, става в широкия свят-реалност. Да, но изглежда то става в един по-непосредствено даден свят-реалност, който аз наричам ситуация. Разбира се, този малък свят-реалност е свързан с един или друг по-голям. Именно за да се избегне усложнението на това удвояване, се е стигнало и до практическата постановка, че онова, което вършим, казваме и мислим, става направо в големия свят, като при това този голям свят е общ за всички нас.

Което се разбира от факта, че наместо “свят” да не се членува и oзначаваното от тази дума да бъде различно за всеки, думата се членува и светът става универсален. Така този по-цял свят, който би трябвало да бъде ситуативно различен и променим, облекчително се свежда до константна обща за всички ситуация.

Което е с пряко последствие за разбирането на третата тема в заглавието на това есе – истината. Ние смятаме, че истината е нещо еднозначно и очевидно, докато съобразно онова, което казах току-що, излиза, че тя е по-прякото съответствие между мисленото за едно нещо и самото това нещо в средата на малкия свят-реалност, образувал се в този случай. Тази разлика повдига съществен въпрос, на който е редно да се отговори. Затова и трябва да заключа, че поне дотук, не съм изказал имплицитното твърдение, което се внушава от заглавието на това есе.

Редно е да се опитам да го направя в по-разгърнатия нататък текст. Да, но в неговия ход ще се повдигнат още въпроси, отговарянето на които, дори да помогне за изказването на имплицитното твърдение на това заглавие, ще породи и други текстове и ще покаже, че краткият текст на заглавието, по-дългият на уводното обяснение и още по-дългият нататък, са и синонимни по смисъл, но и достатъчно различни един от друг, т.е. че всеки от тях е текст и сам по себе си, но участва и в по-едри текстови единици. 

Да, но и в предишната, а и в тази книга аз съм обявил есето за най-добрия възможен обхват за един по-дълъг текст. Затова и без бавене по повдигнатия по-общ въпрос мога да се обърна към текста по-нататък, да се опитам повторно да изкажа с повече думи заложеното във всяка от трите обявени в заглавието теми и после да заявя по-сигурно кое е вложеното в това заглавие твърдение.  

Сравняването   Като говорим за мислене и действане, говорим като че ли за две неща. Казвал съм го другаде, сега го повтарям - бидейки две, те са и едно, защото и действането е мислене, макар и протичащо косвено, а и мисленето е действане, също протичащо косвено.

В духа на тази двойственост, която от различените две прави едно, е и моето твърдение, че всяко мислене и действане са и имплицитно сравняване. Това може да е само реторично казано, без да е по-буквално вярно, но то може и да бъде и по-вярно, ако онзи, който го твърди, е наясно по въпроса какво е мислене.

Разбира се, говорещият за мислене може да употребява тази дума, без да е в състояние да каже какво е мислене. Възможно е и това той да не може да каже какво е мислене, но да има усет и да смята правилно вследствие на него, че мисленето е по-сложно от обикновеното сравняване на едно с друго. А се добавя и реалното положение, че много хора и смятат, а и казват, че мислят, но всъщност правят само това - сравняват. Което не е особено голяма грешка, защото сравняването наистина е и мислене.

И все пак някой може да сравнява и дори да си служи със заключението от едно сравнение, но да не е наясно със сравняването като по-пълен акт. А то е по-пълен акт, ако сравняващият си дава сметка не само, че едно сравняване може да завършва със заключение, че едно от нещата, които се сравняват, е най-добро от всички други, или че е по-добро, ако то се сравнява с друго по-добро, аси дава сметка и за другото, че това сравняване може да завършва и със следното заключение - че никое измежду повечето подобни неща не се различава особено от другите или че, ако нещата са две, те са подобни по качества и никое не стои по-горе от другото.

Т.е. освен позитивно с излъчване на по-доброто или най-доброто едно сравняване може да завършва и негативно и да не става излъчване. Именно на тази основа възникват аналогиите. Разбира се, една аналогия може да бъде пълна и да завършва с неизлъчване, но може да бъде и частична, като се запазва и приликата, и разликата. Поради трудността това да се изказва и бързането към практически резултат, в човешките ситуации на сравнителна преценка надделява не частичната аналогия и сравняване, а пълното сравняване и излъчването на едно по принципа “пример за идеалност и ценност”.

Което добре издава дълбинната причина за нашите сравнявания-излъчвания. След бърз акт на сравняване-излъчване на най-доброто или по-доброто ние избираме ценното най-добро или по-добро. Трябва да изберем по-важното и го правим без баване или трябва да изберем по-общоприетото, защото не искаме да се различаваме било от всички хора, било от някакви хора и също го правим без баване, като във всички подобни случаи и смятаме, че мислим.

Да, но, казвайки това, ние обслужваме и нашата постоянна грижа да стоим като хора над животните, което не е толкова лесно, защото в определени случаи животните постъпват като нас. Когато е студено, бързо намират най-топлото място и се излягат на него. Без особено колебание също като нас те и съчетават и две ценни положения в своето поведение. И все пак техният живот е устроен по-просто и те боравят с ограничен брой ценности.

Съвсем сигурно обаче поведението на животните се насочва от едрите опозитиви добро и лошо, полезно и вредно и приятно и неприятно. Знаем защо. Защото и животните разполагат с памет и развиват на тази основа опит. При хората, поради тяхната по-силна памет, дължаща се и на речта, се съчетават повече ценности-мотиви, а и повече индивидуални разлики в общите нагласи за действие, усилвани и от различни обществени норми на живот. Това е и което усложнява човешките актове на сравняване и избиране – свързването в едно на индивидуалните нагласи с едни или други нормативни колективности.

Проявявани и поведенчески навично, тези нагласи се усилват и от съобразяванията на бъдещи действия и последствия в по-голям и по-променим времеви обхват. Към което се добавя и най-същественото, с което разполагат хората поради речта, паметта и обхватния променим усет за време – подвижната знакова устроеност на своите когнитивни инструменти.

Аргументирани от повече ценности едновременно, човешките когниции са подвижни и променими и в един момент са основани на една, а в друг момент на друга ценност, като в един момент са силни и действат безотказно, а в друг са слаби и не действат. Затова и говорим за инстинкти при животните, а за съзнание и знание при хората, въпреки че това разделяне е схематично, тъй като в реалните случаи на разбиране осъзнаваното е в постоянен обмен с несъзнаваното инстинктивно.

Но, така или иначе, не сме напреднали особено в разбирането на човешките когнитиции. Може би и поради това, че тяхната подвижност и знаковото им устрояване постоянно се опростяват от едрините на доброто и злото, полезното и вредното и приятното и неприятното, които приближават нашето поведение до това на животните. В основното, което изпитваме и вършим, ние сме животни. Коя е разликата? Тя е в това, че животните са по-устойчиви от нас в това основно. При нас то е по-подвижно и променливо. Такова е, защото в него се намесват опозиции, с които животните не боравят - като красивото и грозното, справедливото и несправедливото, идеалното и реалното, важното и неважното, нормативното и ненормативното.

Тази разлика продължава и в смесването на нашите по-сложно устроени когниции с външните неща и външните ситуации. Което в определени моменти е пълно, в други – частично, а в трети една когниция може и да се разделя на когнитивно средство и на познавано чрез него външно нещо. На тази основа и наричаме едно и също с повече думи-идеи. С подобно преназоваване променяме едно нещо в друго. Но същото може да стане и когато запазваме думите.

Мисленето, разбирането и преценяването са три различни неща състояния-действия, но техните смисли при определени външни обстоятелства могат и да се допълват, а и напълно да съвпадат дотам, че тези три думи да стават синоними. Което се отнася и за посочими външни неща, които са различни, и за подчертано различни непосочими неща-състояния като мисленето и правенето. Знаем защо. Защото всичко казвано и правено от нас е такова в тази конкретна среда и в тази ситуация, но се променя в друга среда и друга ситуация.

Като казвам “среда” обаче нямам предвид непосредствената предметна среда, в която живеем, а по-сложното, което обуславя нашите действия, говорене и мислене. Имам имам предвид двете свързани една с друга среди – малката среда-ситуация тук и сега, конструкт от предмети и неща, но и от символи и други означители, които се образуват тук, и винаги закачащата се за тази малка среда-ситуация среда-ситуация на един или друг по-голям свят. Човешкото същество не може без такава композирана среда-свят. Защото си служи с реч, има памет и идея за минало, настояще и бъдеще, а е и свързано с други като него.

Което усложнява човешкото видимо по-просто едно. Оттук и последствието, че то е променим конструкт от външна предметна среда, която се гради и реално, но и идеално чрез словесен свят-паралел-вариант на външната и човешка предметна среда, но и закачен за нея някакъв цял свят. Бидейки светово, човешкото същество гради неуморно повече светове, за да може, сравнявайки ги, не само да е в свят, но и да избира по-добрия от наличните светове. Това въздига човека, но той прави светове и лениво със словесните противоположности, които са му подръка.

За да избере по-доброто в този случай, му е достатъчна опозицията “добро и зло”. В следващия момент светът става друга опозиция, а после и трета. Дори когато разполага с повече знаково насложени опозиции, човешкият свят не е константно цял, а е с променим обхват на по-сигурен свят тук и сега, който при нужда и посредничи към закачения за него голям по-обхватен. Това са въпроси и на ситуацията, за която предстои да говоря, но те са с отношение и към сравняването - всичко това става с помощта на едно или друго сравняване.

Оттук и по-крутото заключение, че колкото и да мисли за това и онова и колкото, опирайки се на говоренето, да прави словесно еди-какво си, което не съществува, за да стане то съществуващо, гледано grosso modо, човешкото същество не мисли, не говори, а и не прави, а просто сравнява. Опирайки се на сравненото, то преценява кое е по-доброто, като така влиза и в отсъдата какъв е светът, а и го прави такъв, какъвто би трябвало да бъде. Светът е онова, което е осветено и се вижда. Има такива думи, неотделимо залепени за значението си и нещото, което означават, за които е кощунствено да се пита какво са.

Но аз се питам и казвам. Светът е най-напред място, пространство и набор от неща. Той е устойчивата среда, в която и заедно с която съществува живото променящо се. Същевременно и като по-устойчив от живото светът се променя. Бидейки среда, той е и контекст - и за неживото, и за живото. Точно контекстът сочи добре неговата друга страна – протичането и реалността. Всеки свят е и реалност, нещо променящо се. Затова и определям наедро ситуацията като свят-време.

Ситуацията    Но може да се продължи и да се каже по-разгърнато, че ситуацията е свят тук и сега, образувало се пространство-време, в което в някакво отношения между живи същества и предмети-неща се постига промяна. Ситуацията се случва, но тя се и прави от живи субекти, които целят да постигнат, като променят някакви цялости. Ситуацията е удобна чужда дума, белязана от известна глаголност, с която се означава това тук и сега, в чието време-пространство големият свят става полезрение на ставащото по-близо. 

Силно неясно е как това по-близо се отделя от по-голямото на някакъв по-цял свят, а и как една ситуация свършва и започва друга. Всъщност само като схема и когнитивна постановка малкият свят тук и сега е отделен от по-големия. В по-реален план, доколкото двата свята са отделими, няма ясна граница между единия и другия. Като всичко друго в човешката среда, което се отнася за непосочими неща, и тези два свята, и техните ситуации са навързани и се застъпват.

Има по-едра ситуация, която обема повече по-малки, а те пък се застъпват така, че едното не е завършило, а започва друго, което е и вътре в първото. Тези зрителни построения добре убеждават, че и т.нар. малък и големият свят, заедно с техните ситуации са когниции, нещо мислимо, чрез което се представя непосочимото. Езикът е пълен с подобни когниции.  Проблемът е, че ситуацията без колебание е нещо безспорно използваемо, въпреки че не отговаря на действителното случващо се и правено от живите същества.

На мене ми се струва ясно защо. Тази дума се е свързала с представа за конкретно време-пространство, което постоянно се изпречва и за което няма по-подходящо название. И ето в този случай аз го използвам, за да нарека по-близкия свят-реалност, който се очертава при всяко вършене, казване, а и мислене на нещо и който според мен е различен от по-големия свят. Така е, защото, гледано по-реално, този по-близък свят-реалност достига донякъде във видимото и нататък мержелее. Това мержелеещо се нататък е и по-големият свят.

Неслучайно казвам неопределеното “по-голям”, защото този голям свят също е нещо ситуативно и променливо, което само предположително е идентично на действителния по-голям пълен свят. Поради което и смятаме, че имаме общ свят. Но всъщност във всички случаи както се образува по-малък свят-ситуация тук и сега, така се образува и закачен за него по-голям винаги различен свят. Това красиво положение добре обяснява човешката свобода. Но, както вече казах, то е схема и в по-висока степен когнитивна парадигма отколкото реално положение. По-реално гледано, ето как е вероятно.

Когато говорим, мислим и вършим нещо, се образува средата-контекст-малък свят-реалност тук и сега. Както и казах по-горе, по-големият свят е нещо мержелеещо се и незавършено в своята отчетливост. Ако искаме да сме по-точни, трябва да кажем, че в своите реални ситуации човешките мисления и правения са по-скоро без голям свят. Оттук и логическата интуиция, която при добавянето на този голям свят, отстранява усложнението той да бъде някакъв и недовършен и го довършва с възгледа, че той е универсален и общ за всички нас.

Единственото по-сигурно, което доказва съществуването на тези два свята – на по-малкия тук и сега, който се образува при всяко вършене, говорене и мислене, и на прикачения към него по-голям, е аналогията с видимата човешка среда, която сме образували върху лицето на нашата планета. Ние живеем в човешка предметна среда, свързана без ясна граница със земната природа и космоса. Тази аналогия, естествено, може да се отнесе и за всеки отделен живот. Но тя с особена сила обяснява делата на цялото човечество, а и ситуацията на обективното мислене, което изпълва времето на толкова учени и философи.

Защото и при тях световете са два – вътрешният на обективността и целия свят, за които те мислят, и външният контекстуален малък свят тук и сега, в който  е положен всеки учен и философ. Какво имам предвид, като говоря за малкия външен свят тук и сега на учените и философите? Конкретната среда, която ги разбира, това по-горно общество, в което те се движат и живеят. То е същественото конкретно на по-общото, с което те могат да се занимават поради него. Този външен по-малък свят съществува по-реално от големия универсален, който изпълва мислите им.

По подобен начин и редовият човек предполага, че ценното, към което го подтиква животът, е действително истинно, докато то е само предположение, което се утвърждава в контекста на този свят тук и сега. Така че и едното, и другото са оценностявания, които превръщат предполаганото в пълна истина, докато то е резултат от сравняване, от отнесени един към друг два свята и насложени една върху друга две истини.

Истината  Какво ли не е написано и казано по тази тема? Истината е между думите-идеи-неща, без които не можем. И аз в това есе, а и в тази книга, за да кажа нещо и за да бъде то по-точно, опровергавам друго прието и търся опори, за да прозвучи то по-вярно. Никой не може да съществува без опора в определена истина. След тези думи веднага изниква прословутото неразличаване на думите от нещата, с което сме толкова привикнали, и последващото от него вярване, че истините не означават неможещи да се посочват съответствия, а съществуват посочимо.

Е, според изложеното в това есе, истините са винаги две свързани истини – едната по-проста практическа и другата по-сложна, зависима от по-широк контекст. В есе от предишната моя книга изказах двете положения, които поставят под въпрос това вярване и които продължавам да следвам. Първото от тях е, че идеята за истина означава и нещо, което е субект, за който и се пита кое е истинното в него и който при повечето начини на съществуване и истинност може да съществува и посочимо. Това е едната речева позиция на истината. Но има и втора – истината е и предикатно име, което се отнася към субект.

Това предикатно име прехожда в силните прилагателни “истинно” и “вярно”. Тук е и връзката между него и горното. Вярното и истинното като предикат се дели на повече проявления на истинност, които поради едната дума обикновено не се разглеждат като различни. Истинното може да бъде във факта на съществуването на нещо, но не и в неговите други проявления, които не следват механично от неговото съществуване. Ето и третото положение, което следвам.

То е, че истината на едно, влече и към истината на друго, които свързани едно с друго, а и в нещо с различно име, могат да се свържат и с трето, което да има различно име. Това въвличане на друго има своеобразен предел в контекста-среда, в която то е по-определено. Този контекст-среда-свят-реалност, който определя нещото да бъде такова, не е твърдо даден и е променим, което променя и нещото и значи и неговата истина.

Така че истината, за която говоря, е контекстова и се отнася за нещото в контекста, в който е то. Такъв е и смисълът на повечето видове истина, чиито имена изброих в споменатото есе. Оттук последва и моето твърдение за многозначността, а и за повечеистинността на което и да е нещо и която и да е истина. Многозначността и повечеистинността обикновено се опростяват и свеждат до двузначност и двуистинност.

Такова свеждане правя и в този случай, като настоявам за нуждата да се комбинират две преценки. Едната от тях се отнася за значението и истината, определяно от конкретния контекст, в който е едно преценявано нещо. Тя е по-сигурна и по-лесно съвпада с практическото едно значение, от което имаме нужда, действайки в този контекст. Другата преценка се отнася за значение и другата истина в ситуацията на някакъв по-цял свят.

Понеже този по-цял свят и неговата ситуация не са дадености, а само се предполага, че тяхното по-цяло е закачено за конкретното тук и сега, те няма как, а и не бива да се разбират универсално, въпреки че могат да бъдат по-обхватни. Познаваме средствата, които ги правят универсални. Винаги има някаква логика и някаква математическа формула с числа и букви, които означават по-дълготрайни положения, а и доказват дълготрайната си истинност с технологичните постижения, основани на тях. Но, така или иначе, по-дълготрайно истинни, не означава вечни или абсолютни. 

Затова и, когато става въпрос за истина-съответствие в ситуацията на такъв универсален свят, не би трябвало да се скрива, че това е само предположение, че това твърдение е перформативно и че бидейки такова, то е словесно правене на истина, а не рефериране към обективно дадена сигурност. 

Така че истините в нашите казвания, първо, са съставени от две различно истинни положения – едното по-сигурно и другото по-несигурно, и, второ, като всичко друго на този свят са променливи знакови ситуации, а не по начало дадени неща. Но какво означава променливи знакови ситуации? Означава, първо, словесно изразени, но и, второ, и вече станали предмети на човешко разбиране, които означава и вече започнали да се ословесяват. Смятам, че още дълго ще се спори по въпроса доколко това ословесяване, което е и видимият агент на знаковата означеност, съществува и обективно в света преди човешкото ословесяване.

Поради което и заключих в своето уводно изложение, че в казаното в него има проблем, чието изясняване налага след онзи уводен текст да се разгърне и по-дългият текст на есето, в който да се формулира по-точно темата на свързаните в заглавието три теми. Което вече мога да направя.

Заключение   Да, ние вършим какво ли не и мислим по всякакви въпроси. Но има разлика между вътрешните ситуации в нашето слово, които могат да бъдат и само упражнения и запълвания на време, но са нещо предполагане, и външните ситуации, свързани с вътрешните. Те са реално правене-справяне с проблеми. Което е по-реално и в случаите, когато то е само словесно действие-проект за бъдещо действие. Защото дори когато е само изказано или само помислено, то променя други наши реални действия, които следват от него.

Така че и в тези случаи то съществува в по-висока степен от самото предположено и казано, което и означава, че външната ситуация съществува реално повечде от втрешната словесна. Това е и първото различаване, което правя и което смятам, че е нужно да се прави – между по-реалното външно тук и сега и по-нереалното вътрешно словесно. Неслучайно говоря в сравнителна степен. Защото в един акт на правене, говорене и мислене тези две страни са свързани и постоянно прехождат една в друга. Което обаче не е основание да се свързва, че те двете са един и същи акт.

Второто различаване, което правя и смятам, че то е редно да се прави, е вариант на първото. То е между по-малкия свят тук и сега, в който вършим неща, говорим, а и мислим, и по-големия свят, който по-често е даден във вътрешното на нашето слово, а външно е онова, за което говорих по-горе.  По-малкият свят е по-уловим външно, както е уловимо външно и положението, че реалният голям свят, който се закача за него, е всъщност и винаги частичен по-голям свят, а и нещо променимо и с различен обхват.

Ние сме живи, но не сме цял живот на една и съща сцена. Мени се и сцената на света, а също се променяме и самите ние, като в онова, което правим, говорим и мислим, се добавя и ставащата промяна-комбиниране на нашата субектност и по-точно това, че тя постоянно се свързва с едни или други общи субекти. Защото сме и сами по себе си, разбира се, по различни начини, но се и закачаме за по-силни колективни субекти – съществуващи и пръснато във всеки от нас като подобни коефициенти във формулите на нашите личности, но и по-реално въплътени във фигурите на едни или други индивиди.

Ние сме и съставени и постоянно се съставяме наново. Да сме живи означава да се съставяме наново и наново, като съставяме на свой ред наново и света, в който живеем, и то по двойния начин, за който говорих – като по-малък мой свят, но и като общ наш свят тук и сега, материален и идеален-символичен, а и закачен за него по-цял свят, които два свята доправяме със знания и нови умения и възпитаване на своите сетива.

Та бидейки така, изпадайки постоянно в ново и ново сравняване, което е и ново и ново правене на свят-ситуация, ние няма как да не търсим опора в идеята за истина. Искаме в името на тази опора истините да бъдат постоянни, но, първо, те не са нещо видимо и посочимо, а и, второ, никога също като другите човешки неща и думи не са сами по себе си, а са винаги свързани, ако не по няколко, което е по-истинно, поне по две, което е като че ли по-вярно от която и да е една истина.