Литературата по въпроса е огромна и ако човек реши да я проучи, ще отиде целият живот. Затова и, с риск на онова, което кажа, да не се обърне внимание, постъпвам по непохвалния начин, знаейки това-онова от вече казаното, да съм го присвоил и да го казвам от себе си. Не го правя за пръв път и е лесно да се забележи, че и без да съм се позовавал повече по-рано, пак съм бил в сянката на едни или други авторитетни възгледи по въпроса.
По-различното сега е не това, че не се позовавам, а че не говоря за истината като за нещо магически важно, а като за дума така, както би трябвало да се мисли за всички думи в един език - с отделяне на думата от нейното основно значение и нещото, което тя означава. Разбира се, думите се делят на означаващи посочими и непосочими неща. “Истина”-та е във втората категория от думи и не може да се сочи. Тогава тя какво е? Ако се гледа по този по-строг начин, трябва да се каже, че тя е две неща.
Първото е съответното отношение между едно твърдение и нещото, което то визира. Т.нар. пропозиционална логика отдавна е нарекла това кореспондентна истина. Което не е без проблем, тъй като бидейки непосочимо, непосочимото, първо, съществува по различни косвени начини, за които не съществува разработена идея те как са проявени, и второ, между тези повече непосочими е и онова, което изобщо не съществува. Така или иначе, изобщо несъществуващо не е отделено от непосочимото съществуващо. Затова пък има заместител, словесен дублет на непосочимото съществуващо или несъществуващо, което е налице и когато става дума за посочими неща.
Разполагаме със силна дума за означаването на този словесен дублет. Наричаме го “значение”. Всички думи в един език имат значения. Значението е друга дума-значение, поддържана и от съответна представа в нашето съзнание. Това значение и тази представа залепват за думата и стават своеобразно словесно нещо, дублет и на реалното външно, което се сочи, но и на непосочимото и несъществуващото. Този словесен дублет-значение е втората истина.
Както добре се разбира, като първата истина-отношение и тази втора истина е нещо езиково. За разлика от нея обаче е тя нещо по-определено. Затова и вярваме на това нещо. Защото, макар и непосочимо, с изказването на думата, която го означава, един вид заместително то като че ли се сочи. И какво правим нататък? Вярвайки на неговата истинност, започваме да вярваме и в истинността на онова непосочимо, което изобщо не съществува.
Та истините са две – едната на словесното нещо, вече тръгнало към метафората на показваното, което удостоверява съществуващото, и другата на съответствието между някакво твърдение и нещо външно посочимо или непосочимо. Големият проблем е, че то, освен че съдържа в себе си и горната истина на словесния дублет, на това отгоре и свързва две кореспондентни истини - едната, че това, за което става дума съществува, а другата, че то е с такива и такива прояви и качества. Знаем защо тези два истини се смесват.
Защото езиковото действие винаги реферира към повече проявления на външното, за което говори, а и защото не само реферира, но и рефлексивно променя и значенията-истини, и нещата, за които говори. Затова и в нашия всекидневен език “значение” означава и значението на думата, и нещото, което тя означава. А се добавя и това усложнение, че всяко казване на нещо е и казване, но и речево действие, вършещо, каквото върши словесно, по начин, който може и да се повтаря, но който е и уникално свързан именно с тази ситуация на казване. Като речево действие обаче то зависи не само от външния акт на това казване, а и от самата реч като смислов акт.
То разчита и на движенията във външното, за което говори, но ползва и речевата динамика на самия език. А тя от какво се захранва? Гледано по-общо, както и говорим в този случай, тя се захранва от променливото комбиниране на различните категории думи с техните семантични полета. Всяка отделна дума има такова поле, но думите и по няколко, свързани във фразови и други единства, образуват общи семантични полета.
Разсеяни от външната референция на речта, без да сме проникнали особено и в нея, не си представяме убедително разчленено тази речева динамика, която е и форма за очертаване на свят преди неговото конкретно съдържателно построяване в онова, което се казва.
За трите категории думи в един език и т.нар. речева динамика Те са: редовите думи, термините-чуждици и редовите думи, които са и понятия. Термините-чуждици означават едно или друго особено, което не е предмет на всекидневния опит и се разглежда от специалисти. Термините са по правило еднозначни като всички останали понятия, но някои от тях стават по-широко достъпни и придобиват и статут на редови думи.
Категорията на редовите думи е голяма и се дели на подкатегории. Една от тези подкатегории са и старите чуждици, които се употребяват и като редови думи. Тази подкатегория участва и в ндемалката категория на редовите думи, които развиват и понятия. От този нейн подвид са и много редови думи, означаващи нещо непосочимо. Тъй като уточняването дали то съществува е спорно, това непосочимо обичайно се замества от основното значение на думата.
Така е и при “любов” и “справедливост”, въпреки увереността, че те означават безспорно съществуващи неща. Които значения, разбира се, като всички значения в един език са други думи, означаващи и други неща. Именно това е и подтикът основното значение на думи за такъв род непосочими неща да се развива и в понятие.
Оттук следва и лошото последствие, че важни думи като “държава”, “общество”, “наука” и “човек”, които като понятия би трябвало да се уговарят, а и да се определят, се употребяват от научната реч, без да се определят, със своите опредметени значения,както постъпва с тях и всекидневното говорене и казване. Което е и основният недъг на хуманитарното говорене - че то разчита не на понятията на този род думи, които е редно и да се определят, а на опредметените значения на самите думи.
Наричам това “основен недъг”. Да, но тази разпространена практика свидетелства за друго – за редовото положение, че никое научно говорене не може да бъде изцяло научно, понеже е и говорене изобщо. Т.е. това, което трябва да се постави под въпрос, е речевото вярване, че едно научно говорене може да е изцяло научно. А на какво прикрива това вярване? Това, че поради двойната си употреба и като понятия, и като редови думи, тези възникнали не от чуждици, а от редови думи понятия в един език са нестабилни. За тяхната нестабилност допринася и опредметеното им едно значение като редови думи, когато те се употребяват в по-кратки изрази.
Разбира се, въпреки приликата, има и съществена разлика между опредметеното едно значение на една редова дума във всекидневната реч и употребата на същата дума като понятие. Понятието е укрепено основно значение на една дума, което и се определя. Големият въпрос, който крие и “светая светих” на идеята за истина, е какво прави това определяне. Гледано по-строго пропозиционално логически, в него основното значение-понятие става субект на просто субект-предикатоно изречение с копула, в което това значение се пояснява, като се свързва с предикатното име на друго по-широко значение.
Но понеже значенията са и неща, това означава и друго - че класът на нещата, означавани от името на субекта, се определя, като става подклас на друг по-широк клас, означаващ повече неща от нещата, които се означават в класа на субекта. Което поражда следната двойственост. Ако за предикатното име-значение-истина от определението се мисли и като за субект, който също може да се определи по този начин с друго още по-широко значение-предикатно име, това би било в духа на съвременната пропозиционална логика и би било правилно.
Но ако за това предикатно име-значение се мисли, че то означава нещо природно съществуващо със същност, това въвлича говорещия в старата предикатна логика, а и във всекидневната представа за крайна истина, владееща естественото човешко казване и говорене. Именно това е най-често истината – предикатното твърдение, че значението-нещо съществува и че то е такова. Което означава, че въпреки направеното определение, разликата между понятието и редовата дума фактически е била изтрита и определението е произвело не предикатно име, което би трябвало да може бъде и субект, каквото е изискването на съвременната пропозиционална логика, а е произвело едно опредметено значение.
Каквото, както казах по-горе, прави и всяко редово говорене, опиращо се на контекст-ситуация тук и сега и произвеждащо и нужна тук и сега истина. Това е предикатната логика от Аристотелов тип, която владее традиционно настроената наука и която мисли и говори за природи и същности. Нейната сила е не в друго, а в нагласата на всекидневното съзнание и всекидневното естествено говорене, които и двете са във властта на истината-предикатно име.
Ние всички говорещи сме подвластни на тази сила, която обърква значението, валидно сега и тук в тази ситуация с идеалното положение на значението-истина, което е винаги такова. Не е трудно да се забележи, че това объркване е своеобразно субект-предикатно твърдение-изречение с копула, в което субектът на конкретното значение-тук и сега се разширява и става значение, валидно навсякъде и винаги. А как е при редовите думи в редовата реч? Иначе речниково многозначни, употребени в по-кратък израз, те стават ситуативно еднозначни. Тази ситуативност обаче не се осъзнава и еднозначността им се смята за трайна проява на думата и един вид се слива с нея.
Точно както става и по-горе и при определянето на едно основно значение с друго по-широко значение при понятието, когато то се разбира по предикатен начин. Което, естествено, не се съобразява с теоретичното знание, че значението е не нещо, а отношение, определяно като такова от контекста на изказа. Затова то може да е ситуативно едно, но и да се умножава в по-дългите изрази и текстове, които да налагат и употребата на други думи (значенията са думи!), които да реферират и към повече предмети.
От какво се налага съзнателното редуване на различаването и сливането вътре в едно и също по-дълго твърдение, когато една редова дума е и понятие? От променящите се външни обстоятелства на говоренето и неговите контексти, а и от вътрешния му смислов ход, в който реферирането се допълва от рефлектиране. В този случай значението се задава по-малко от реферирането и повече от рефлектирането, което може и да поставя под въпрос едно значение и да го променя.
Затова и значението може да се отделя от думата и от нещото, което се означава с тях. Същевременно това значение е и някак свързано и с думата, и със самото нещо. Това и означава опредметяване или реифициране, ако решим да кажем същото с термин-чуждица. Това е и външното основание всекидневната реч да нарича “значение” и значението на едно нещо, и самото нещо, което се означава с тази дума-значение.
Затова и твърдя, че отделянето на значението от нещото, а и от думата, с която то се означава като първи ход и тяхното свързване като втори ход, е нормалното протичане на едно по-пълно разбиране на нещо. За съжаление обаче това не е общоприето. Смята се, че това отделяне е научен подход в семиотиката и езиковата семантика, като при това този подход е проявен единствено в различаване, но не и в свързване-сливане.
Знаем защо се смята така. Защото според утвърдената представа науката е по-различително обяснение в сравнение с всекидневното разбиране. Вярва се, че именно на тази по-голяма различителност се дължат научните открития. Да, но те се дължат и на обратното – и на необичайни за всекидневното разбиране оприличавания-свързвания.
Проблемът е, че дори това да се приеме, то може да се разбере като предикатна истина по природния същностен начин, характерен за логиката от Аристотелов тип и за нашето всекидневно съзнание-реч, а не по описания по-горе логически пропозиционален начин, според който нашето съзнание-реч не само реферира, но и прави-доправя словесно съществуващото да бъде такова, каквото е нужно да бъде при тези обстоятелства. По друг начин казвам това и така – ние не само реферираме към съществуващото, но и рефлективно уточняваме какво е, защото то никога не е само отделни неща, а е и среда-свят, като при това и с описание, значи и реферативно, но и рефлективно правим и доправяме словесно и самите неща.
За съжаление, в духа на всекидневното практическо разбиране, мислим за речта предимно пасивно реферативно-различително и не обръщаме внимание на нейната активност да свързва съществуващи предмети, да създава словесно нови обекти и да проектира възможни светове и реалности, което е и едната от двете основни функции на човешката реч – като реферира към едно или друго съществуващо външно, но и да го създава словесно. Още по-малко съзнаваме, че в полето на нашата речева активност влиза и ползването на смисловата тяга на отделните думи в езика, усилвана и от по-едрите динамики на синтаксиса на по-дългите изрази и изреченията, а и от дискурсите, които развива човешката реч. Е, те са като че ли по-забележими.
Но, така или иначе, и смисловите аури на изреченията, и дискурсите тръгват не от друго, а от смисловата тяга-енергия на отделните думи. Тази т.нар. смислова тяга-енергия на свой ред се захранва от основното значение на думата, което е и нейната податка за понятие, но тя се захранва и от другите по-имплицитни значения на тази дума, налице в нейната смислова аура. Добре говорещият езика непременно ползва тази аура, която е и модел за малък свят.
Смисловото поле на отделната дума е устроено като синонимен ред от значения, а и от набелязана в него антонимия. Да, но когато се говори, пише и мисли, думата не е една, думите са винаги повече. Техните собствени смислови полета се свиват и те се свързват и по няколко в други полета, които се редуват и наслагват в общия смислов поток. В тези други полета се пораждат същите синонимни и антонимни отношения както между значенията в смисловото поле на отделната дума. Пораждат се и други отношения на времева и пространствена основа, които прерастват и в модели за възможни светове и реалности.
Така и в смисловите полета на отделните думи, и в полетата на фразите и текстовете, и в полетата на дискурсите, езикът развива и предоставя на говорещия голям брой модели за възможни светове и реалности. За да можем да бъдем в някакъв външен свят и да се включим в промяната на външната реалност, бидейки словесни същества, не просто сме в тези светове-реалности, но и ги доправяме, а и правим, опирайки се на моделите, които ни предоставя нашата реч.
Това, което казвам, е усетен умозрителен опит, а не научна теория. Теорията трябва да бъде легитимирана с изследване на факти и с метод. Но доколкото съм осведомен, освен за повечето значения на думите и синонимите и антонимите, за така представените смислови полета все още няма научни заключения, нито специализирани речници, които ги описват. Затова и развих по-умозрително отколкото е редно, този раздел, за да подчертая, че каквито и усилия да полага една теория, бидейки реч, тя винаги се опира на речевата динамика на езика, с който си служи. Което вече изказах и така – че никоя научна теория не може да бъде само теория и да се различава напълно от която и да е друга реч на езика, на който се излага.
По-общата задача в това есе кръжи около следното настояване. Като се опираме на собствения си опит, който е винаги по-обхватен от възгледите ни, а и като се отнасяме с доверие към онова, което постигат по-дългите ни обяснения, да не оставаме при нашите кратки твърдения. Повикът е да не подценяваме собствената си редова реч, която след първата фаза на краткото ясно казване, винаги развива и по-дълго рефлексивно разбиране по темата, която разглежда. Това последващо разбиране е според мен относително по-вярно от по-кратките казвания в първата фаза на нашето слово.
Това настояване е двойно необичайно. Първо, защото е прието, че истините са ясни кратки положения, а аз смятам за по-верни разгърнатите по-дълги обяснения. Но и второ, защото и тези по-дълги обяснения са по-верни само на пръв поглед. Казано по-разгърнато, онова, което твърдя е, че краткото казване и съвсем краткото на отделната дума са неизбежна първа фаза на доброто говорене, което, така или иначе, бидейки и правене, трябва да е еднозначно.
Това еднозначно, което е и повик за действие, и излаз от говоренето, естествено, се поставя под въпрос от по-дългото обясняване, което обаче не е само по себе си, а влиза в модулно отношение с по-краткото. Така че по-краткото и по-дългото са свързани една с друга две фази на комплексната истина, която се установява, но и прави в това словесно протичане.
Аз твърдя, че човешкото казване не е само за това и онова, което се чува непосредствено, а че като продължава обяснително, то развива и среда, към която се отнася. Което означава, че то действа не само буквално референтно, но и екзистентно, защото очертава и възможен свят. Това е и основанието да търсим толкова често едни или други опозиции, защото те поставят началото на такова очертаване, като задават в един вид първи ход онова, което предстои да случи в комплексната истина на по-дългата реч.
Затова и препоръчвам разбиранията по всякакви въпроси да не остават при всекидневните начални противопоставяния, с които започват, а да се проследяват и преобразуванията на тези противопоставяния в по-дългите ходове на нашето говорене и като външно случване, и като вътрешна реч на протичащ смисъл. Което и твърдя - че постоянно развиваме едни или други по-дълги и външни, и вътрешни речи, но че това ни убягва от вниманието, защото ценим кратките деловити казвания, които са недостатъчно дискурсивни и рефлексивни. Поради което и изпадаме в следния парадокс.
Хем сме готови да осъдим бъбрежа, когато се трупат недобре свързани кратки казвания, хем ги ценим за тяхната краткост и деловитост. Т.е. объркваме краткото, деловитото и ясното с вярното. За съжаление, по-вярно е винаги двойното. По-вярното веднъж е факти и отделности, които ако можеха да бъдат сами по себе си, биха били само те. Но всички те са и свързани с други неща, а и се свързват помежду си в трети неща, които са с други очертания и се наричат и с други думи. Така че истината е и в отделното, което е вътре в тях и в свързаността на тези отделности.
Истината е в съответствията, които ни занимават. И в единия, и в другия случай тя е в съществуването, което се визира в това наше казване. В което е и проблемът – ние изпитваме радост и удоволствие и от общите положения, защото смятаме, че, наричайки ги, влизаме в контакт със самата истина. Но сигурно повече би трябвало да се радваме на конкретните значения-истини за по-действително съществуващото, когато достигаме до него. В което е и задачата на доброто възпитание и образование. А то в какво би трябвало да е проявено с оглед на темата в това есе?
Първо, добре възпитаният образован човек не би трябвало да цени самото рефлексивно и самото чувство, защото няма такова рефлексивно, което да не е съпроводено от чувство. Но и второ – когато става дума и за рационалност, и за чувства, като се знае, че те и двете са винаги налице, този човек би трябвало да може да различи по-едрото, което е предимно когнитивна форма и парадигма, от по-детайлното, зад което стои и реално нещо съществуващо, при това с някакви качества и прояви, за които би трябвало да може да се каже и какви са.
