Този текст е удължен вариант на вече публикуван във форума заглавен текст. Промяната се наложи след последвало мое разсъждение, други коментари и особено след един от тях на Димитър Вацов. Освен промените, внесени в казаното по-рано, разширих и самата задача. Добавих още съображения по съвременната идея, че говоренето е и правене, но скицирах и една по-цялостна прагматистка парадигма, която би могла да послужи за изясняване и на други подобни думи-понятия. В тази връзка е и първото, което подчертавам – че в този текст разглеждам значението на редовата дума говорене като понятие.

Преход от по-практическо към по-теоретично разбиране Като казвам “говорене”, имам предвид трите външни прояви на устното говорене – казването, говоренето и разговарянето. Понеже ме интересува не разликата между тях, а по-общото, което ги свързва, нататък ще говоря опростено само за говорене. Това е обичайно за научното говорене, въпреки че никога не е сигурно, че подобен термин се разбира винаги общо. Искаме думите и особено понятията да имат едно значение, но за съжаление то неконтролируемо се закача за примери, които го променят.

Трите външни прояви на устното говорене не са различени случайно. Говоренето и разговарянето са по-дълготрайни актове на устна реч, а казването, и на български, и на други езици, е по-краткотрайно. То е такова и като самостоятелен акт, но и като съставка на говоренията и разговарянията, които могат да се определят като низове от отделни казвания-твърдения, свързващи се в общо по-комплексно твърдение. От тук и на въпроса какво сочи на български думата говорене може да се отговори, че тя сочи, първо, този низ от казвания-твърдения, които се свързват и в общо твърдение, но второ, и онова, което се прави в този низ и чрез него.

Това по-практическо твърдение може да придобие и по-теоретичен вариант и да се каже, че с думата говорене се сочат два непосочими предмета – един външен говорен акт, ситуация на комуникативно действие, и нещо по-вътрешно, свързано с този акт - устна реч-ход по изработване на значение. Що се отнася до външния говорен акт, той може да се разбира по-тясно като действие между говорещи и слушащи, с които нещо се случва, но също и по-широко като действие, ставащо в определено място-време и по определен начин, с които също нещо се случва.

По-ясно е какво са и как участват в акта на говоренето времето и мястото. Но как участва т.нар. начин и какво е той? Начинът е говорният жанр, който може да бъде по-прост и по-комплексен. Прости говорни жанрове са монологът, диалогът и полилогът. Те са обаче с неравностойни значения, тъй като освен с различен брой участници говоренията са устроени и дълбинно смислово. Един външен диалог може да протича вътрешно монологично, както и един външен монолог може да протича вътрешно диалогично.

Но, така или иначе, влезлият в тази рефлексия е влязъл в не само в различаване на по-външен и по-вътрешен предмет, но и в динамично разбиране на говоренето като пулсиращо отношение между тези два предмета. Думата говорене сочи ту единия от двата предмета, ту двата свързани в един предмет. На тази основа и самото говорене се разбира като протичащо редуване на моменти на означаване. Въпросът е дали да се продължи в духа на това прагматично-екзистенциално разбиране на говоренето като действие, с което говорещият постига нещо липсващо, или да се остане в по-еднозначния практически план, че то е комбинация от казване-сочене и правене?

Има и още една възможност – двете да се комбинират, като по-практическият възглед за правенето се усложни с твърдението, че т.нар. правене е не само в устната реч, която смесва реално съществуващи с несъществуващи неща, но е налице и във външната говорна ситуация. Така без особен проблем се достига до по-сложното разбиране, че собствено словесното правене преминава без препятствие в правеното във външната говорна ситуация и изобщо във външното човешко правене.

Можем да приемем това твърдение за достатъчно истинно и да спрем до тук, но можем и да продължим към още по-усилената прагматистка постановка, че човешкото говорене не е само в обмяната между тези два вида правене, а че включва и промените, които стават и с участниците в говорния акт, и с време-пространството и начина на едно говорене.

Говоренето като динамично комплексно действие    Аз няма да спра и в този пункт. Допуснал функционалното определяне, че говоренето е основно човешко действие, ще продължа и в тази посока и ще уточня това разгърнато предикатно име, като добавя, че това действие е освен това динамично и комплексно. И поради други основания, за които ще стане дума нататък, но и защото всеки говорещ изпълва в акта на своето говорене някакво празно време с дискурсивно съдържание.

Което в повратливата и модулно разширяваща се човешка среда се прави и по безброй други начини – с гледане-забелязване, припомняне, въобразяване, изпитване, пеене, свирене, слушане, четене, писане и вършене-правене, като всички тези действия се извършват и отделно, и съчетано, и от отделни хора, и от човешки групи.

Също като при монолога, диалога и полилога това разделяне е условно. Защото човешката група освен множество от повече хора клони и към това да бъде един субект, както на свой ред и отделният човек освен че е един субект се дели в онова, което говори, мисли и прави, и на страни в отношение една с друга. Това естествено не е без последствия за особената комплексност на човешкото говорене, на която се дължи и предимството на говоренето пред ред други човешки действия като инструмент за т.нар. пълнене със съдържание на празното време.

Не че в човешката среда няма нагласи, които напротив ценят времевата празнота и недискурсивност, а заедно с тях и мълчанието. На тази основа са развити древни философски учения и цялостни поведения, някои от които са популярни и днес. Но, така или иначе, по-честият случай е, че не времевата празнота и недискурсивност, а тяхното избягване е сериозният екзистенциален подтик за това редовото човешко същество да говори и да съставя текстове така неуморно. 

Говоренето може да се нарече и така - процедура по пренареждане на значения. Тази процедура прилича на игра. Това е и основанието за обичаната от Витгенщайн и така широко разпространила се идея за т.нар. “езикова игра”. Проблемът обаче е, че нищо изречено не е само в значението на означаващата го дума. Никоя игра не е само игра. И т.нар. “езикова игра”, също и в случаите, когато е безсмислена, непременно запълва време, и то по споменатия дискурсивно-съдържателен начин. 

Но каква е функцията на това твърдение? То е един вид определение на говоренето. Според моето повече умозрително отколкото опитно проверено разбиране т.нар. “пълнене със съдържание и структуриране на протичащо време” е разгърнато отглаголно име, с което уточнявам в какво е проявено динамичното комплексно действие на говоренето. Както вече казах, и едното, и другото се отнасят не само за  него, но и за останалите основни човешки действия. Естествено няма и не може да има едномислие по въпроса кои са те. Според моето работно изброяване това са вярването, изпитването-чувстване, мисленето, разбирането и правенето.

Проблемът е, че независимо колко са и кои са, те са отделности само като думи и непосочими предмети. Като реални действия всяко, и особено говоренето, е комбинирано с други действия. При това тази комбинация не е постоянна, а се променя пулсиращо в хода на реалното говорене. От тук и възможността да се твърди, че всяко реално говорене е и вярване, и изпитване-чувстване, и мислене, и разбиране, и правене. Именно на тази основа говоренето е толкова пропито от вършене и правене.

Такова комбиниране на едно с друго става и в още един план. Никое реално говорене не е напълно именно то. Защото в него се осъществява и по-общото за всяко говорене. Именно това по-общо ни кара да го екстрахираме от отделните реални говорения и да казваме какво представлява. Но същата тази гледна точка премахва и още една бариера – между говоренето като устна реч и записания текст. Колкото и да се различават и колкото и упорито в науката да се говори отделно за техните области, те са и части от това по-общо на речта, което е налично и в двете и което може и трябва да се обсъжда.

Нищо друго не сочи така сигурно това по-общо, отнасящо се за всяка реч, както комплексните предмети, за които става дума и в устните речи, но и в записаните текстове.

За комплексния динамичен предмет на говоренето   Говоренето е комплексно динамично действие и поради други основания, но и поради комплексното динамично нещо, което се третира в него. То е и нещо външно, което се означава, но постоянно става и вътрешно, различно от него, което се и овъншнява. Да се говори означава да се преобразува някакво външно във вътрешно и обратно в следващи един след друг моменти на различно съотнасяне на едното с другото. Това е също един вид определение за говорене.

Прагматисткото разбиране си служи с повече определения, които разбира като по-пълни или по-частични синоними за изразяване на комплексното значение на своя предмет. Нанизването на повече определения прилича на онова, което прави редовото говорене. Нанизвайки по-пълни и по-частични синоними, също като в музикален текст, който нанизва вариации на една тема, редовото говорене означава така по-точно динамиката на предмета, който обсъжда.

Разбира се, не е без значение дали това се осъзнава или се върши несъзнателно. Когато се осъзнава, обсъжданият предмет се контролира, докато когато не се осъзнава, предметът неконтролируемо преминава в други предмети. Това е и голямата разлика между по-дисциплинираното научно говорене, което съзнателно пази своя предмет, и по-свободното всекидневно говорене, което преминава безцелно от един към друг предмет.

Няма определена дума за назоваване на подвижния комплексен предмет на говоренето. Аз го наричам “предмет” и, както прави и всекидневното говорене, го наричам и “нещо”, въпреки че тези две думи по-скоро се избягват от по-терминологично настроените говорения. Вероятно се избягват и поради сериозното основание, че идеята за нещо-предмет обърква особения непосочим говорен предмет с посочимите външни предмети.

В науките и философията за назоваването на комплексния динамичен предмет на говоренето се предпочита думата “обект”. Стара латиница, тя е по-добра, може би защото е обработено понятие. В съчиненията на Чарлз Пърс този предмет се нарича “динамичен обект”. Аз следвам това назоваване. Що се отнася до самото отнасяне на речта към външен предмет, за това се използват и други понятия, но се е утвърдил терминът референт.

Проблемът е, че и в другите хуманитарни науки, и в семиотиката, външният предмет, за който се говори в едно говорене, и съответният вътрешен предмет, чрез който се говори за външния предмет, се смесват нерефлексивно и не непременно се разбира, че това смесване е редово за говоренето. Според мен то е редово, тъй като по този начин говоренето се опитва и да различи едното от другото, като осъзнае по-съответно външния предмет, но също и да овъншни получаващия се в говоренето вътрешен предмет и така да предложи и проект за неговото създаване, ако той не съществува в човешката среда.

Не ми е известно някой да е изброил успешно основните видове външни предмети, които се обозначават чрез техните словесни двойници. Това изглежда трудно, а и невъзможно поради описаната работа на човешката реч, която ги смесва.

Могат да се посочат следните два по-ясно отделими класа от външни предмети, за които се говори в едно говорене – единият на т.нар. посочими и другият на т.нар. непосочими предмети. Първите съществуват реално и могат да се посочват или да се внушава от речта, че се сочат. По вторите, които са непосочими – всички понятия за качество и състояние, се спори как съществуват. Проблемът е, че и тези, които съществуват посочимо, също не са реални в буквалния смисъл на думата. Защото думите, които ги означават, означават и реалния клас от такива посочими предмети. Който клас не е посочим по същия начин като отделните предмети, които  съставят класа.

Но и още нещо. Отделните предмети, които влизат в един реално съществуващ клас, не са напълно еднакви. Това позволява на говорещите освен с определената дума, означаваща и тях, и класа им, тези предмети да се наричат и с други думи-синоними, които включват тези различаващи се предмети и в други реални класове. Това става, когато говоренето се влияе от непосредственото реално.

По-често обаче му влияят не тези по-реално съществуващи класове с по-различаващи се един от друг предмети, а идеалните класове в нашето словесно съзнание, в които участващите предмети са напълно еднакви, като в този случай думата авторитетно точно сочи предмета и не допуска нейното значение да се уточнява със синоними. Но всъщност и тези идеални ментални класове не влияят съществено на говоренето.

То повече се влияе от друг уточнител на значението на отделните думи – от образа-представа за визираното нещо в нашите глави, за който няма гаранция, че е един и същ при всички говорещи същия език. Това е опредметеното значение на думата, свързало се с нея с помощта на една или друга по-упорита за езиковите потребители представа. Това е и значението на важната в семиотиката на Пърс идея за интерпретанта, този вътрешен проект за разбиране със социален и ментален смисъл, предварително понятие, без което не може да се изпълни процедурата на  знаковото означаване.

В това обаче има проблем. Той е, че този интерпретант е нещо двояко – и усреднена представа за иначе различаващите се предмети в реалния клас, и идеален най-добър предмет, към който един вид се стремят тези предмети. Тази двоякост е менталният причинител на двете спорещи една с друга, но и допълващи се идеи за същност, които битуват в нашето съзнание – едната за средното повтарящо се при предметите от един вид, а другата за най-доброто и идеално, което може да не е осъществено, а и изобщо да се мисли за неосъществимо.

Така или иначе, е ясно, че и при посочимите предмети, думата, с която те се обозначават, сочи не само това предметно реално, проявено двойно в отделното реално и другите като него. Тя сочи и менталното реално на класа в съзнанието ни в двете споменати разбирания за същност. Това беше и основанието да кажа, че посочимостта е неточен аргумент за истина и че реалното на посочимите неща трябва да се разбира по по-широк напластен начин.

По-труден за представяне е случаят с т.нар. непосочими предмети. Несъмнено и при него би трябвало да са налице реални и идеални ментални класове. Ако започнем от менталните, те са по-скоро набор от видове проявления на това непосочимо – видове любов, справедливост, време, пространство, ред, добро и зло. По подобен начин стоят и отделностите в съответния като че ли по-реален клас на тези непосочимости. Те са случаи на проява с една или друга степен и форма, примери за случила се любов, случило се добро и зло, събития и факти, чиято реалност се подкрепя и от тяхната изразеност в определено пространство-време.

Посредством думите, които ги обозначават, говоренето изравнява тези две категории неща, като опредметява тяхното значение, въпреки че то, също и при посочимите предмети, никога не е едно. Опредметява  се най-честото и обичайното. Така или иначе, когато един език се говори добре, говорещите не объркват нито стола с масата или кучето с котката, нито любовта със справедливостта или времето с пространството.

Да се знае добре един език обаче означава да се знаят и употребяват колкото се може повече от синонимите, които този език допуска, за да може добре говорещият да постига в по-дългите си изказвания идеи-непосочими неща, за които няма думи. За съжаление идеята за предмет, която е именно непосочим предмет, се придърпва към отделностите и думите и не се обръща внимание на предметите-по-комплексни единици, които се изразяват било с натрупване на повече имена, както правя и аз с идеята “комплексно динамично действие”, било се развиват по-дълги текстове, които правят именно това - изработват значения-предмети, които не могат да се посочат по друг начин.

Сериозното действие при говоренето е не в уточняването на съществуващите посочими и непосочими неща, нито в преминаването от твърдение за съществуването им към твърдение за строежа, качествата и функциите им. Това сериозно действие започва със свързването на тези отделни думи-неща в комплекси от неща, които развиват и места, и свое време на съществуване.

За по-точното представяне на тези комплексни предмети се правят и по-дълги текстови форматирания, но се разчита и на съществуващи по-комплексни начини на говорене и изграждане на текстове. Именно такова по-комплексно изграждане е и това, което наричаме поезия и литература и при което нещо по-непосредствено представяно се представя на фона на по-цялостен свят-реалност.

За разликата между обичайното  научно и т.нар. прагматистко разбиране-говорене     Обичайното научно разбиране-говорене има за идеали еднозначността и ясния външно-вътрешен предмет на обсъждане. Тъй като целта е или онова, което се разбира, само да се разбере, или то и да се приложи с практическа цел, а и двете не допускат разноречие, това налага външният предмет, който се разбира, и вътрешният му двойник, чрез който той се разбира, да съвпадат в максимално идентично на себе си нещо, за което поради това се съставя и непротиворечиво определение. 

Разбира се, този предмет може да бъде и променлив, и проявен в история. За тази история обаче не се смята, че може да бъде прекъсвана или съставяна от повече истории, някои от които да участват и в истории на други предмети. Съответно не се смята за възможно такава история да се дели на външна и вътрешна, които две страни не само да се свързват, но и да се разминават.

В това отношение обичайното научно разбиране-говорене прилича на редовото всекидневно. Разликата е, че всекидневното променя неконтролируемо предметите, които третира и трупа определения, които, също като предметите, не свързва. Редовото всекидневно разбиране-говорене допуска тези промени, тъй като в по-висока степен от научното е зависимо от външни обстоятелства. Затова и формално то прилича на т.нар. прагматистко разбиране-говорене. С тази не малка разлика, че не осъзнава основанията за промяната на предметите и трупането на повече определения и съответно не ползва тези основания

Показателна е и следната прилика между редовото и научното разбиране-говорене. Те и двете имат за идеал ясния идентичен на себе си предмет, свеждан до ясно значение и определян еднозначно. Това е човешки универсален идеал. Научното разбиране-говорене го реализира в по-висока степен, докато редовото всекидневно го спазва в отделните си казвания, но не и в целия ход на говорене.

По-дългият ход на говоренето обаче става причина за нарушаването на този идеал и от научните говорения. Назованият с една дума в тях разглеждан предмет започва да се променя в хода на научното говорене и да се нарича и с други думи, като съответно и направеното еднозначно определение започва да се уточнява с други определения. Така си казва думата общото на всяко говорене и по-точно това, че в реален план то не е разделено на ясни жанрове и се променя от външните обстоятелства. Така в края на краищата нито реалното научно разбиране-говорене може да бъде последователно в идеала си, нито редовото разбиране-говорене придобива това предимство, което смятат, че то има аналитическите философи.

Същата непоследователност се отнася и за т.нар. прагматистко говорене, което няма как като реално говорене да не е в някаква степен и научно, и всекидневно. Разбира се, това не пречи да има по-абстрактен формален белег за строежа на всяко говорене. Той е проявен в следния чест ред. Всяко говорене започва и завършва с по-ясен един предмет и по-ясно едно определение, но и всяко допуска в своята среда умножаване на този предмет и на това определение с други синонимни определения.

Но, така или иначе, и в целия текст, и особено в този параграф, аз допуснах в триделението научно, всекидневно и прагматистко говорене тяхното ценностно разделяне на по-лоши и по-добри, като първите две “по-лоши” несъмнено противопоставям на третото “по-добро”. Така че, след като представих с повече думи по-лошите, излиза, че мога да представя в противовес по-доброто.

Има обаче проблем. Той е, че това “по-добро” не е нещо просто, защото прагматизмът е комплексна категория, в която има степени. Аз следвам един по-пълен прагматизъм. Което вече пролича в това, че разделих говоренето на външна ситуация и вътрешен говорен акт, в който акт се постига комплексно значение. Този по-пълен прагматизъм пролича и в това, че според мен в т.нар. вътрешен речеви акт участват с промяна и самите говорещи, и мястото, и времето, и начинът на говоренето.

Едно по-формално разбиране за ставащото в човешкото говорене  Кои са двете идеи на това усилено прагматистко разбиране, което определя човешкото говорене като динамично комплексно действие и твърди, че и то самото е динамичен комплексен предмет, който чрез пораждане на динамични комплексни предмети се отнася към външни подобни предмети, за да ги разбира, но и за да проектира така тяхното доправяне или правене наново? Тези две идеи са динамичният комплексен предмет и неговото определяне с повече редуващи се определения.

Какво означава динамичен комплексен предмет? Означава първо структура от повече предмети или страни и проявления, които участват в други предмети. Най-добрият пример – човекът живо същество, животно и човек. Което означава и това, че човешкото същество се появява, променя и престава да съществува. И още, че заедно с други като него образува трето различно, свързано с него. Динамичен комплексен предмет означава второ възможност за удвояване на това външно динамично комплексно с вътрешно речево подобно–различно, чрез което външното се разбира, но също и прави.

Човешките говорения разчитат на пълното покриване на тези два динамични отнасящи се един към друг предмета, но и на тяхното несъвпадане. Т.нар. разбиране-говорене е с поне две функции, които се наслагват и редуват. От тук и възможността да се изкаже ново по-формално определение за това какво е едно говорене в плана на неговото рефериране към съществували, съществуващи и несъществуващи предмети, за които се смята, че трябва да съществуват?

Ето това определение. В човешкото говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на по-пряко дадени думи и езикови изрази, на по-косвено дадени техни значения и на още по-косвено дадени предмети, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи. Това по-формално определение издава основното съществено, което става в човешкото говорене – говорещият има работа с външен свят, който усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който се променя и от самия говорещ, който се променя.

Поради което и никое реално говорене не може да бъде именно то. Защото всяко говорене става в среда-свят, която се свързва с него. По-лесният пример е реалното всекидневно говорене, при което говорещият ръкомаха, сочи предмети наоколо, но и разчита на общите представи и следващи от тях значения, които имат слушащите.

Същото обаче става и когато някой говори пред аудитория за нещо във външната среда, с която тази аудитория е свързана.  Той не ръкомаха и не сочи, но постига това с тона на гласа и телесното си поведение. По неща, предмети или събития, по чиито значения има съгласие между него и слушателите, той построява своеобразен двойник на тази външна среда и я въвлича в говоренето си. След което с оглед на целта, която си е поставил, започва да променя някои значения. Поражда нови значения, поставя стари в нови връзки и се придвижва и към нов образ и за външната среда, и за предмета, за който говори.

Тази така представена схема ясно издава кои са двете поддействия в т.нар. динамично комплексно действие на говоренето. Едното е соченето на нещо съществуващо външно, което може да прерасне и в разгърнато репрезентиране, особено когато то не е налице, а другото е рефлексирането, с което някакви налични значения и смисли се преподреждат, за да може в края на говоренето това така разместено чрез рефлексиране да се репрезентира като действително съществуващо.
 
За двете т.нар. поддействия в човешкото говорене   Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват. По-честият случай е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две  поддействия си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащия двойствен говорен предмет при неговото отнасяне към външния предмет, за който се говори.  

Двойственото при т.нар. рефлексивно поддействие е, че този външен предмет може да се разбира и сам по себе си, но и заедно с друг, което да прави от него друг предмет. Рефлексирането в случая е проявено като нанизване на две съждения за съществуване, които се свързват и съгласуват и с две съждения за значение. Двойствеността при т.нар. репрезентиращо поддействие е подобна. Тя възниква от това, че представяното може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго. Но представянето върви по пътя на описания, които могат да се редуват.

Естествено и при рефлексивното, и при репрезентиращото поддействие на едно говорене не е без значение дали предметите, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично като ходове на промяна. Вторият случай усложнява говоренето.

Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За т.нар. спиране и при двете поддействия на говоренето  Ако те са поддействия  първият въпрос, на който е нужно да се отговори, какво представлява това спиране? То също е своеобразно поддействие, проявено и в двете поддействия При поддействието на репрезентирането спирането става в името на самото реално. За да може то да се представи, не би трябвало да се пречи с влизане в рефлексивни редове. Разбира се, това е по принцип. Иначе са налице реални случаи на съчетаване и дори на усилване на репрезентирането с рефлексиране. Такъв класически случай е Прустовото споменно репрезентиране, не просто усилено, но и повдигнато в степен посредством рефлексиране, парадоксално поставящо под въпрос самото рефлексиране. Но все пак т.нар. спиране е с по-изявена функция в домена на рефлексирането.

Тъй като, за да може да се влезе в по-дълъг рефлексивен ход по определени значения, това трябва да стане в среда, в която други значения и истини да бъдат спрени и така да станат безспорни. Никое рефлексивно говорене не може да бъде постоянно рефлексивно. То е такова само временно. То е такова между другото, защото е свързано с външна среда, която го мотивира контекстово, но която се променя. Спиранията се налагат от нея. Но те се налагат и от самата мисловна и говорна човешка нагласа, която и в случаите, когато не е свързана с по-конкретна външна среда, развива идеална ментална среда заместител.

Така че, за да може да се каже, разбере и да се мисли нещо, трябва да има друго, което да е така и да не подлежи на промяна. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда се добавя обаче още една нужда – това говорене да бъде вярно навсякъде и винаги. Двете нужди се индуцират взаимно от една голяма цел - да се отстранят двете екзистенциални  затруднения, които затрудняват всеки човек, това той да живее, говори, разбира и мисли за толкова променящи се неща в променяща се среда и да разбира и мисли за себе си като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 

Всеки от нас е различен. Едната ни голяма грижа е да пазим своята различност. Но имаме и друга противоположна - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на разбиране, от които зависим. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и изправя пред необходимостта да се парира споменатото пулсиращо свързване-отвързване наново с оглед на едни или други нови обстоятелства.

Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.

Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.

Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и среда-контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са трайни истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него в по-висока степен именно този текст. Така това т.нар. спиране става важен термин за разбиране на механизма на по-конкретното действие в едно говорене. Коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето. Актът на т.нар. спиране обаче е налице и в текста на говоренето.

То е налице т.нар. репрезентиране, което внася и в текста на говоренето, но и в писания текст външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение  Та какво излиза, че е още говоренето според тази заключителна хипотеза? Освен че е действие за пълнене и дискурсивиране на празното време, то е и друго не по-малко сериозно – действие по справяне с двойственостите, които се пораждат при нашия досег с реалното.

Но дали това ново функционално определение не изравнява двете т.нар. поддействия, които казах в по-предишния параграф, че се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, репрезентирането и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а, казано по-точно, е презентиране на въобразено.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушение, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, не е вярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено действие, което може да завърши. И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочими предмети.

Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Те съществуват свързано в това, което наричаме човешка материална среда и което преминава не без конфликти в другата природна среда в единството на някакъв неясно дали и колко единен свят.

Делими или неделими тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими статични и динамични предмети. Те са свързани и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като същевременно посочимите също неудържимо преминават в непосочими. Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето и правенето, е постоянно размита.

Това на свой ред позволява да се върнем към първоначално повдигнатия по-практически въпрос и да му отговорим заключително по-еднозначно. Човешкото говорене не само външно се мотивира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене, мислене и разбиране.

От това следва и възможността да твърдим, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни е и за това – за едно или друго по-добро, което евентуално бихме постигнали.