За задачата на този текст и основанията да се заема с темата за говоренето  Задачата, която си поставям, e да коментирам съвременната постановка, че редовото човешко говорене е един вид правене и в този смисъл е и действие. Но ще направя това не по обичайния научен начин с разделяне на говоренето на видове актове, а прагматически - с оглед на тяхното смесване в реалното говорене.

В съвременната теоретическа лингвистика и аналитичната философия основателно се смята, че по-доброто познаване на редовото говорене е действителният вход към налагащото се по-реалистично разбиране на човешкото съществуване. Водени от навиците на традиционното научно подхождане обаче, учените в тези области загърбват реалното човешко говорене, в което т.нар. говорни актове се смесват, а и самото говорене не е само говорене. Така, въпреки не малко изключения, продължава да бъде неосъзнато тъкмо това, което се налага от задачата за по-реалистичното разбиране на човешкото съществуване – особената модулна логика на редовото говорене.

В какво е проявена тaзи логика? В механизъм от две различни допълващи се постановки за отношението на думите и езиковите изрази към външното, което се означава с тях. Едната е, че те го представят точно,  а другата е, че не го представят по съответен начин. Което налага казаното веднъж да се каже и втори, и трети път. От тук и типичната проява на редовото говорене като поредица от казвания на едно и също по няколко начина така, щото останалото неуточнено в предишното да се уточни в следващото. Това, разбира се, никога не се случва задоволително, поради което и говоренията, и писаните текстове нарастват и на свой ред се допълват от други говорения и текстове.

Това, разбира се, представя само условно ситуацията на редовото говорене, тъй като то по-често не е за едно нещо, което се уточнява, а за повече неща едновременно. Основанието е, че и самите външни неща са в отношение, което налага да се представят свързано, но и това, че и в редовото, а и във всяко друго говорене става дума не само за посочими или непосочими съществуващи неща, а и за такива, които не съществуват, но се представят за съществуващи, и то като се смесват със съществуващите. Това уточнение също не повишава особено валидността на казаното по-горе за механизма на редовото говорене поради неговия отворен характер.

Какво означава “отворен”? Първо това, че редовото говорене е в асиметрично отношение с различни свои видове, с които се смесва, но и второ, че в него не само се говори, а се намесват и други неговорни човешки действия, които на свой ред влизат в асиметрично отношение с редовото говорене. Като казвам видове редово говорене и видове действия, едно от които е говоренето, не твърдя, че те  са точно това, което казват имената им, когато са употребени. Имената сочат техните чисти видове, докато употребени те се смесват, поради което тези чисти губят ясното си очертание.

Видове има и самото говорене. В този текст ме занимава редовото или т.нар. всекидневно говорене. Съобразно онова, което току-що казах за чистите видове, то е условен едър вид, който се различава от друг такъв едър вид – от научно-философското говорене. Като деления на говоренето тези два вида говорене естествено и си приличат. Научно-философското говорене е и редово в редица отношения, а и редовото говорене изпълнява някои от функциите на научно-философското. В случая обаче обръщам внимание на разликата между тях.

Според научно-философското говорене основните значения на думите и особено на думите-термини са понятия, които представят и същността на нещата и, доколкото тя ги означава добре, и самите неща. Така че това говорене развива понятието същност и дори осъзнава неговата двоякост – това, че то означава веднъж средното общоважимо за всички неща от един вид, но втори път и тяхното идеално. Разбира се, в определени случаи, като не осъзнава тази двоякост, научно-философското говорене заприличва на редовото. И все пак разликата остава. Въпреки че самата идея за същност е налице в редовото говорене, то няма понятие за нея.

Но и друга по-определена разлика – редовото говорене не различава значенията от нещата, а постоянно залепва основните значения на думите и езиковите изрази за самите неща и по този начин внушава, че думите са нещата и нещата са думите. Същевременно то има и усет, че това е по-скоро практически ред и го коригира с друга постановка - че думите и езиковите изрази не представят точно и същността на нещата, и още по-малко самите тях. От тук и последствието, че за разлика от по-монотонното научно-философско говорене, което търси и определя същността на нещата, редовото комбинира на практика двете постановки и за същност, и за отношението на думите и нещата и като променя предмети, понятия и определения, изразява в някаква степен подвижността на самите неща.

Но, както казах, научно-философското говорене не е  изцяло различно от редовото, особено защото не е в състояние освен с уговорени понятия да не си служи и с голям брой редови думи, които не определя. Затова, както допуска лошото на редовото говорене, като опредметява думи и значения, то следва и доброто на неговата модулна логика, която отчита пулсиращото съвпадане-несъвпадане между думите, термините, езиковите изрази, значенията и означаваните от тях неща.

Това пулсиращо съвпадане-несъвпадане е според мен най-важната проява на редовото говорене. Именно неговото осъзнаване наложи развития и преди, а и застъпвания и сега възглед за т.нар. междинно говорене, което в моята книга “Разказ, време и реалност в старогръцката литература” нарекох “диатрибно”, а сега наричам “прагматическо говорене”. Това т.нар. средно говорене в една възможна степен осъзнава неосъзнатата модулна логика на редовото говорене. Но, така или иначе, то е по-скоро идеал и само подход,  който може да се следва от всяко говорене, което желае да подобри своето рефериране към реалното.

Човешката традиция обаче е вървяла по друг път и е постигала ефекта на тази идеална средна реч с разнобой между поне две допълващи се речи. Човешкото същество отдавна си служи с някакви две, които противопоставя или допълва – философия-наука и всекидневна реч, устно и написано, литература-поезия и неслово-музика, изобразено, което не се движи, и движещо се, мислене и говорене, светско и несветско. Това изброяване може да се изпълни и по-коректно. Но, така или иначе, да се съществува в тази традиция означава да се оперира с поне две различни положения, които се противопоставят и допълват, без никое от тях да придобива постоянно предимство.

Същевременно колкото по-отворен става човешкият свят, толкова по-открито тази постановка се поставя под въпрос и се търси формулата на нейната логика. След дългото избягване на това в идеала на мисленето във философията и науката, в началото на 20-и век се случи първото приближаване към тази логика с усложненото разбиране за мислене във феноменологията. То продължи в кратка епоха на ценене на разбирането, а после и на изстъпили и заменили и мисленето, и разбирането езиковост и говорене. В едно време, което продължава, човешкото слово и говоренето стават по-реалното поле за наблюдаване на всъщност преплитащите се в него говорене, мислене, разбиране, вярване и правене. 

Тогава защо в този текст се заемам с говоренето, а не с тази свързаност? Защото тя не е пряко достъпна за никоя реч. По-достъпна е, и то косвено, за речите на поезията и литературата. Също косвено представянето й изглежда достъпно и за т.нар. прагматическо говорене. Което прави възможно да се отговори защо се насочвам към темата за говоренето.

Защото човешкото говорене не се е оценностило и не е претърпяло прекаленото отделяне от всичко друго, с което е свързано, докато това се е случило и с мисленето, и с разбирането, и с вярването. Затова и повече от тях говоренето се оказва в състояние да представи не просто самото себе си, а това съдружие, което изразява и което сочи още по-комплексната дейностност на човешкото съществуване, ненаблюдаема сама по себе си, но толкова същностно мотивираща самото говорене.

За различните видове редово говорене  С “говорене” означавам не друго, а устното слово, което естествено се свързва и с многовидовата категория на записания текст. Тогава защо говоря за говорене, а не за устно слово? Защото в “говорене” е изразена външната ситуация на говоренето и неговото протичане, докато в “устно слово” те не са изразени. При това не би трябвало да се оставя без внимание и важното за получаващия се смисъл в хода на едно говорене асиметрично отношение между неговата външна ситуация и словесното му протичане, които ту съвпадат, ту не съвпадат.

И на български, и на езиците, които познавам, а може би и на повечето езици, се прави разлика между казване, говорене и разговаряне. Тези три вида на редовото говорене не са различени случайно. Говоренето и разговарянето са по-дълготрайни актове на устно слово, докато казването е по-краткотрайно. То е такова и самостоятелно, но и като съставка на говоренията и разговарянията. Въз основа на това те могат да се определят и като низове от отделни казвания-твърдения, свързвани в общо по-комплексно твърдение.

Възможно е и друго разделяне на редовото говорене на видове - по сюжета на онова, за което се говори. Първият вид от този тип е краткото перлокутивно казване, когато някой подтиква някого да направи или да каже нещо. Вторият вид е говоренето, в което се обсъжда или построява предмет. Третият вид е съобщаващото говорене, в което се коментира нещо случило се или можещо да се случи, будещо интерес или тревога. Този трети вид може да се свърже с втория, защото и той е като че ли говорене по предмет. Но има разлика между предметността на предметите и на случванията. Предметите са нещо пространствено и в случаите, когато не са посочими, докато случванията и събитията са нещо и времево проявено.

Това различаване не е без значение, тъй като и устните говорения, и писаните текстове освен че визират някакъв предмет, правят това на фона на един вид скица за свят-реалност. Разбира се, едни го правят по-цялостно, други по-знаково схематично и съответно едни го правят с внимание към пространството-свят, а други към времето-реалност. Но и второто съществено, което налага различаването между предмет и събитие - в идеята за предмет се смесват външните посочими и непосочими предмети. Тяхното допълнително смесване със събитията прави прекалено метафорична и трудно използваема идеята за предмет.

Двата дележа на видове, които представих, са когнитивни класификации-парадигми, които не съществуват особено реално. По-реално съществуват техните видове, които се преплитат в реалните говорения. Именно от тях ние ги екстрахираме и ги представяме в по-чист вид. Едно реално говорене може да бъде и перлокутивно, но то и съобщава нещо, обсъжда определен предмет и тема, но то може и да коментира нещо случило се или предстоящо да се случи. В него могат да се обсъждат и самите говорещи, а и да се очертава скица за свят-реалност. Затова е и толкова сложна работа да се опише по-точно едно конкретно говорене.

Ще представя и трети възможен дележ на редовото говорене на видове. Казвам “възможен”, защото са възможни още деления на основата на други белези. Не пропускам обаче този дележ, тъй като той е по признак, който позволява да се изкаже съществената проява на редовото човешко говорене според гледната точка на този текст. Според нея  редовото говорене се дели на следните два вида. Първият вид е краткото говорене-казване, което не очертава вторично място-време, а вторият вид е по-дългото говорене, което очертава такова място-време, като го наслагва върху първичното, в което се осъществява.

Така че признакът, който определя тези два вида, е неразвиването или развиването на свое особено място-време. При първия вид мястото-време е едно и също за външната и вътрешната ситуация на говорене, докато при втория вид то се дели на две подобно-различни места-времена. В ред говорения се наблюдава засилен интерес към времето, докато в други говорения интересът е насочен повече към мястото и пространството. Но, така или иначе, и във всяка човешка дейност, и в редовото говорене грижата е да се означават и построяват и места, и времена. 

Ако се върнем към първия от тези два вида - към краткото казване, чийто признак е, че то не е откъснато от средата-време, в която се осъществява, не наблюдаваме ли в него особен начален вид говорене, което все още не е говорене? И не разбираме ли по това, че на практика говоренето означава и ситуация, в която определящата го функция все още може да не е налице? А коя е тази функция? Не е ли развиването на своя особена ситуация на вторична среда-време, наслагвана върху първичната на външната ситуация на това говорене.

Ето два примера – слушането на лекция в аудитория и четенето на книга независимо къде. Те са ситуации, защото започват, протичат и приключват. Но понеже са човешки ситуации, се делят на външно по-малко и вътрешно повече словесно. Външното е първичният акт на ставащото в аудиторията слушане или протичащото където и да е четене, а вътрешното е вторичният смислов акт, който се осъществява в протичащото слово на лекцията и четения текст. Този вторичен по-словесен акт се наслагва върху външно ставащото и комплицира неговия смисъл. Двете се свързват от общото протичащо време, което обаче, понеже е човешко, се дели на две протичания, влизащи в отношение на свързване и отделяне.

Това съществено в човешкото говорене и голямата особеност на човешкото съществуване   Твърдението, че по-дългите устни говорения и писаните текстове развиват своя вторична среда-време, която наслагват върху първичната, в която се осъществяват, насочва вниманието към важната особеност на човешкото съществуване - че човекът, и като отделно същество, и групово, поради словото и паметта си винаги и във всичко поражда своя конкретна среда-време, чрез която се полага в големия свят-време.

В една или друга степен това става и при животните, които живеят по-социално и чиято памет-опит също ги кара да развиват по-особен свят-време, чрез който се полагат в по-големия свят-време. Вероятната разлика е, че ние разполагаме и с идея за цял свят-време и че, бидейки по същество празна, тази идея постоянно се пълни със съдържание с оглед на нови и нови различни ситуации.

Големият ресурс на това пълнене е човешката материална и символна среда. Пълненето става и по ред други начини, но и с помощта на много видове писани текстове и голям брой говорения. Има тенденция да се следва един или друг добър начин на пълнене. Начините обаче по-често се комбинират, както се комбинират и смислите в многозначното човешко слово, като се наслагват по няколко и влизат в подвижно знаково отношение помежду си. Това е и вероятно по-собствено човешкото, което ни различава от животните.

Която предполагана разлика не отменя дълбинната прилика на този основен и за животните, и за хората акт – да бъдат в поне двоен свят, на това място-време, но и в място-времето на възможно по-цял свят. Така че човешкото говорене е и оправяне с някакво външно пространство-време. То, от една страна, се възприема и представя, но, от друга, се замества със скица-дубликат, с вторично време-пространство, което пулсиращо ту съвпада, ту не съвпада с външното.

Защо тази сложнотия на земното биологично съществуване се повтаря в човешкото говорене? За да се премоделира образеца на особената работа-действие по полагане на подвижен организъм в среда-време и по свързване-различаване от нея, при което се допуска и малкото отделно да има свой живот, но и постоянно този живот да се допълва с друг по-едър живот. Искам да кажа с това, че и говорното, и духовното в човека не са просто пълно преодоляване на биологичното, а вътрешно за него компромисно надхвърляне, което, като ползва неговия модел, един вид го разширява.

Опит за определяне на т.нар. прагматическо говорене Така излезе, че говорене е синоним на редово говорене. Като повечето понятия, които обсъждам в този текст, и тези понятия са отворени към други понятия и означават отворени предмети - отворени към своите видове, които съществуват по-реално от самите отворени предмети и влизат в асиметрично отношение с тях. Което между другото означава, че те не са само техни подединици, а са такива и на други отворени предмети, които се наричат с други думи. Наклонен съм да смятам, че това се отнася не само за тези две понятия и означаваните от тях предмети, но и за всички по-еднозначни понятия и означаваните от тях предмети. Това обаче се отнася за тях не когато се разглеждат класификационно теоретически, а когато са употребени редово в едно реално слово. Което е и най-същественото, осъзнавано от т.нар. прагматическо говорене.

Така че, изказано с формула, прагматическо е всяко говорене, в което се прави разлика между едно понятие и основното му значение и референтите, към които те се отнасят, но в което се осъзнава и обратното, че те напротив съвпадат и не се различават. Да се разбира прагматически означава - 1. да се разбират предмети, отворени към други предмети, на които отговарят отворени понятия, означавани и с повече думи, и 2. да се разбира, че в определени случаи тези предмети стават съвсем идентични на себе си, а и понятията-значения и думите, с които се означават, стават опредметени словесни корелати, които като че ли съвпадат с означаваните външни предмети. Което не е друго, а осъзнатата модулна логика на редовото говорене.

Прагматическото говорене е изискване за по-високо осъзнаване на онова, което прави редовото говорене, но и разбиране, че това осъзнаване е по особен начин пулсиращо и в този смисъл постижимо само частично. Какво друго постига това прагматическото говорене? Като осъзнава, че самите външни предмети, за които се говори, се свързват постоянно и навън в по-едри предмети и че такъв най-едър предмет има и зад идеята за общ свят-реалност, с оглед на по-съответното рефериране към тази особеност на външното реално прагматическото говорене ползва редове от частични синоними за назоваването му и повече дефиниции за неговото определяне, удовлетворявайки така и ставащото в неговия ход правене на несъществуващи предмети и на несъществуващ свят-реалност.

По-подробно за външните предмети и техните словесни корелати В едно реално говорене става дума за различни външни предмети. Те обикновено са повече, въпреки че има и такива говорения, които са за един предмет. Един вид предмет е и това, че едно говорене държи да е по определена тема. Редовите говорения обикновено смесват външните предмети и техните словесни корелати. Но, както вече казах, те и ги различават. Така че външните предмети, за които става дума в едно говорене, са едно, друго са техните словесни корелати, които съвпадат или не съвпадат с тях, и трето получаващият се от тяхното свързване общ предмет-тема.

Добавя се и това, че една част от тези словесни корелати нямат външно съответствие, а по-скоро или го проектират, или го представят като действително съществуващо. Както току-що казах, външните предмети, към които се реферира в едно говорене, независимо дали и как съществуват, и техните вътрешни корелати, от една страна, съвпадат или се настоява, че съвпадат, но, от друга, не съвпадат. Това се означава понякога и едновременно, но в повечето случаи едно след друго в редуващите се фази на говоренето. Което става ресурс за допълнителен смисъл. Но и друго – и във външния свят, към който се реферира, и в речта на едно говорене има не само отделни предмети, а и променлива тяхна среда-фон, която също става своеобразен предмет.

Ние наричаме тази среда-фон или по-скоро външното, което се означава с нея, ту свят, ту реалност, като я объркваме с идеята за цял свят-реалност, но тя е нещо подвижно и променящо своя обхват - и вън от нас, но и вътре в нашите говорения. Тя обаче е нужна, тъй като не може да има възприятие само за един предмет без фона на цялото на свят-реалност, а и да се визира само един предмет, особено когато това визиране е по-дълго. Визират се повече предмети, тъй като те са естествено свързани един с друг. Което въвлича и този непосочим макропредмет свят-реалност, който се развива и вътре в речта и също като отделните предмети ту съвпада, ту не съвпада с предполагания външен свят-реалност.

Така  външното отношение между отделно и свързано с друго по различни начини се пренася и в онова вътрешно в човешкото слово, което някога Платон и Аристотел са нарекли подражание (mimesis), а по-късно други мислители са нарекли отразяване (reflexio). Към това подражаване-отразяване се добавя в по-близката съвременност и т.нар. правене, което е налице и в нашите като че ли несловесни възприятия и още повече в нашето говорене.

Ние виждаме съществуващи външни предмети, които можем и да посочим, виждаме и различни техни свързвания, които по-често не могат да се посочват, но благодарение на думите могат да се назовават. Голямата част от тях са вече назовани. Други обаче не са и се назовават сега, трети се преназовават, четвърти се изработват и стават реални посочими предмети. Гледната точка на външните посочими и непосочими предмети е нещо неотменимо в човешкото говорене. 

Столът е посочимо, а любовта непосочимо нещо. Знаем, че любовта е чувство и състояние, т.е. че не е нещо посочимо, но думата за нея опредметява нейното основно значение. Това позволява да смятаме любовта за нещо, да ползваме значението й, а в определени случаи и да го уточняваме, като спорим по него. Това е породило и други символи, също и божии персонажи с човешки образ. Практически дележът на посочими и непосочими предмети изглежда безспорен. Но не е така и поради външни, и поради вътрешни причини.

Външните причини. В света отделното е условно, а не реално отделно. Това се отнася и за камъка, опрян неотделимо в друг камък, но още повече за дървото. Наричаме го с тази дума и мислим за него като за отделно нещо, но то, първо, плавно преминава чрез корените си в земята, от която черпи влага и, второ, се свързва с другите дървета в гората и въздуха, от който черпи кислород. Добавя се и реалната разлика между живото и изтръгнатото с корените си дърво, която естествено налага употребата и на други думи, а и на фрази и текстове, съставени от повече думи.

Бихме искали да говорим с отделни думи с ясни значения и точни референти. Израз на същото искане са и кратките ясни и верни казвания. Да, но те се налагат само практически и въпреки че са ефективни, почти винаги нарушават една или друга по-сложна референтност. Този стремеж към яснота се поддържа и от самата човешка предметна среда, в която предметите са по-категорично отделени един от друг и могат да се посочват. Същевременно не е точно така.

Наричаме масите с това име и поради формата им, и поради функцията, която имат. Тази функция се пази от практическото правило, че на масите не се сяда. Да, но когато са по-ниски, върху тях може и да се сяда. А и някой може да създаде маса, върху която основно да се сяда, което да постави под въпрос и функцията, и името на масата. Практиката включва човешкото разбиране, затова и по-точното практическо разделяне между нещата и думите в определени случаи е невярно.

Понеже е словесно, човешкото същество възприема и мисли чрез думи. Когато тези думи реферират към нещо посочимо, те означават и него, но и всяко друго като него и по този начин означават и целия клас от такива предмети. Думата маса означава и тази маса, и всяка друга, а и целият такъв клас. Да, но класовете са два – един идеален в съзнанието ни, в който няма разлика между неговите членове, и друг външен реално създаден в човешката среда, в който напротив има разлика между неговите членове често дотам, че за някои от тях се използват и други думи, за да се каже по-точно какво са.

Работата на човешкото разбиране се усложнява не толкова от посочимите, колкото от т.нар. непосочими предмети. От една страна, и към тях се отнасяме по навика, създаден ни от посочимите предмети и вървящата заедно с този навик неосъзнавана идея, че светът е видимо набор от отделни неща и по-малко видимо от реално съществуващи класове.

Какво прави този навик с непосочимите неща – превръща видовете им в един вид членове на класа, представян от думата за непосочимото, като поради думата и основното й значение няма съмнение, че нещото, което тя означава, съществува. То и затова се опредметява. Вярно е, че в съзнанието на отделните говорещи представата, която отговаря на този предмет, е различна, като най-често е представителен пример, а тези примери са различни, което довежда и до спорове по въпроса. Но, така или иначе, редовото говорене не върви по пътя на усложнената логика на Аристотел, на феноменологията от началото на 20-и век или на знаковото мислене от Сосюров и Пърсов вид.

Редовото говорене постъпва по друг начин. Има ли дума, опредметява нейното основно значение, превръща го в предмет и без да осъзнава, трупа едно след друго повече определения за него, които ту съгласува, ту не съгласува, като в края на краищата прави две внушения - че думите съвпадат с нещата, които означават, но и не съвпадат с тях. В този смисъл, макар и неточно, редовото говорене е по-точно сега и тук и става още по-точно, поставено в отношение с други говорения, а и неговорения. Към което се добавя още нещо – че тази неточност е и един вид правене.

Човекът казва, че нещо е такова, но казва и че то трябва да стане такова. Говоренето е и един вид проектиране. Оттук и реалната сериозна игра в него по обмяната между споменатите две проявления на същността – едната на средното общоважимо и другата на идеалното положение, което е редно да се постигне. Гледната точка на външните посочими предмети владее редовото говорене и го дърпа към опредметяване на значенията на думите. Има обаче и втора гледна точка – че думите не само сочат, но и правят. Как впрочем?

По споменатия начин, че човекът стъкмява нови неща и класове от такива неща в своята предметна среда, но и словесно насилва разните видове непосочимости да се събират в по-общото на думи със значения магми, от които бавно изкристализират едни или други основни значения, налагани от практиката на по-честата им употреба. Вярва се, че реалното е вън от нас, но то е и вътре в речта ни. Ние постоянно стъпваме в следата на едно особено като че ли словесно по-реално, което неуморно гони да достигне винаги бягащото пред него като че ли несловесно още по-реално, което, така или иначе, остава недостигнато.

Затова и запазвам в този текст думата предмет и не я заменям с обект, за да може тя да продължи да свързва външното реално с вътрешното в словото и речта. Това е нужно, тъй като вътрешното на съзнанието и словото е и вън в човешката среда и човешкото разбиране, но и защото вътрешното е в голямата си степен и проект за правене, което завършва и в можещ да се направи нов човешки предмет.

По идеята “динамичен предмет” В този текст настоявам, че външните предмети, които се визират в едно говорене, могат и трябва да се различават от техните говорни корелати. Освен това смятам, че има и външни предмети, които са подвижни, но че истинският подвижен предмет, който се нарича динамичен, е вътрешният предмет-словесен корелат на един или друг външен предмет. Този вътрешен предмет става динамичен поради словото. Затова дори когато означава външен подвижен предмет, този вътрешен динамичен предмет е подвижен по различен начин от външния.

Именно за да изразя по-точно тази словесна подвижност, заех от семиотиката на Пърс идеята “динамичен”, която визира подвижния предмет в трифазовата процедура на семиозиса. Но си позволих две промени. Отнесох идеята до предмета в говоренето, а не в мисленето и замених в Пърсовия термин “динамичен обект” обект с предмет. Така създадох и известно двусмислие, след като, както току-що казах, някои от външните предмети, които се визират в едно говорене, са също подвижни и променящи се.

Но, така или иначе, идеята за предмет се оказа необходима, защото, както е редно да се прави разлика между външните предмети и техните словесни корелати, така и не бива да се допуска пълното им различаване. А именно това става с въвеждането на иде ята за обект. Много недействителни предмети само проектирани в словото се появяват в човешката среда и стават действителни. Тази идея не е налице в прагматическата семиотика на Пърс и именно необходимостта тя да се подчертае е дълбинното основание да заменя в заетия от неговата теория термин “динамичен обект” обект с предмет.

Според Пърс динамичният обект е една от трите фази, през които преминава знакът в своя семиозис. Семиозисът е непрекъснатото мислене, самият мисловен процес. При Пърс мисленето е в големия свят и човекът мисли, защото го постига, докато според мен мисленето е нещо свързано с биологическото съществуване на човека и само го допълва, без да го надхвърля и без да отваря човека към големия свят, както смята Пърс. Затова и правя разлика между мисленето в по-тесен и по-широк смисъл на думата, като въвеждам и идеята за особеното мислене-разбиране-вярване-правене в  говоренето.

За голямото минало от Декарт до Пърс няма разлика между едното и другото. Така или иначе, мисленето е само идеалното мислене по законите на една или друга логика. Големият парадокс е, че търсенето и намирането по научно-философски път на такова логика е в основата си същото оценностяване на идеите за мислене, което прави и всекидневното човешко съзнание. Това оценностяване вдъхновява Декартовата максима „Мисля значи съществувам“, но също и по-сложната идея за семиозиса на Пърс.

Понеже човешките неща са асиметрични, това обяснява парадоксa, че не друг, а Пърс е първият съвременен мислител, показал косвено, че не логическото мислене и не семиозисът са особено характерното за реалното мислене, което аз наричам говорене, а неговото спиране в едни или други истини. При Пърс това спиране става по правило в края на семиозиса посредством т.нар. финален интерпретант. Докато според мен то се поражда постоянно в реалното говорене, и то не само при неговото завършване и започване, но и в хода на протичането му.

За двете поддействия в човешкото говорене   След като човешкото говорене е  действие, естествено е то да се дели и на поддействия. Няма обаче нищо по-подвеждащо от поясняването на нещо с неизяснено предикатно име. Това правя и аз, като наричам говоренето действие. За мен действието се различава от обикновеното вършене по това, че в него се постига промяна и е налице резултат. Аз обаче постъпвам нерефлективно говорно и не уточнявам това значение, изглежда понеже смятам, че то е общоприето. Да, но не е така. Действие е отворена многозначна идея. Затова и говорно това по-еднозначно понятие се откъсва от евентуалното си основно значение и лека-полека с нанизване на синонимни твърдения става многозначно.

Което е една от проявите на модулната логика на редовото говорене. Така че би било по-коректно и към предикатното име действие да се подходи като към идея с отворен характер, т.е. да се постъпи така, както вече постъпих с говоренето. Това обаче не се налага, след като съм подходил към самото говорене като към отворен предмет и вече съм казал, че понеже влиза в двойно асиметрично отношение със своите евентуални видове и изброените други човешки действия, с които се преплита, то и не може, и не бива да се изяснява с едно предикатно име или една дефиниция. А как би трябвало да се постъпи?

Да се влезе в по-дълъг говорен ред, в който говоренето да се изясни посредством повече предикатни имена и дефиниции, които да влязат в отношение помежду си и по този начин да се изкаже по-косвено онова, което не може да се изкаже пряко. Защо? Защото никое от тези предикатни имена и дефиниции не сочи определена същност или основно значение, отнасящи се само за говоренето. Те сочат едно или друго по-общо, за което се полага, че го определя. Но това по-общо го определя само в тази гледна точка, а не изобщо.

Затова е и по-истинно да се заяви, че тези по-общо са винаги повече и че този, който определя говоренето така, го определя не обективно, а прави избор, който е такъв и такъв поради тези и тези основания, валидни не изобщо, а в това определяне. Именно с оглед на подобна истинност, първо, трябва да сведа повечето предикатни имена и дефиниции, с които може да се определи човешкото говорене, до няколко основни прояви, а след това да се насоча към една от тях, за да развия в нейната гледна точка определени заключения, налагани от задачата, която си поставих в този текст.

Аз вече направих това свеждане и сега го повтарям с други думи. Повечето предикатни имена и дефиниции, с които се обяснява човешкото говорене, са сводими до следните три прояви. Първата е, че всяко реално говорене се преплита с мислене, разбиране, вярване и правене. Втората е, че то се дели на външна по-несловесна и вътрешна по-собствено словесна ситуация, които се допълват. Третата проява, свързана с втората, е, че това реално говорене произвежда необходим в този момент и на това място смисъл, но урежда и отношение не само с този момент-място, но и с неговия фон свят-време.

Насочвам своя избор към третото, защото постулирането, че говоренето е такова действие, допуска разделянето му на две подействия, които се редуват и комбинират по различни начини в неговото протичане. Говорещите си оправят отношението с някаква среда-свят-реалност и се полагат в нея, като разчитат на тези две поддействия, сочейки тази среда-свят-реалност за съществуваща по определен начин посредством репрезентиране, и доправяйки, оправяйки и правейки я наново посредством рефлектиране.

Идеята за реалност не е нещо просто и едносмислово. В нея се преплитат две идеи. Едната е за средата вън от нас, значи и за пространството и света - реалност означава и свят. Другата е за времето и промяната на този свят. Това второ по-специфично значение се смесва със значението свят, не без истинното внушение, че  пространството и времето са две проявление на едно и също, което затова и се нарича ту свят, ту реалност. В тази двусъставна идея се намесва и не маловажният смисъл, че светът-реалност е набор-структура от съществуващи неща, едни посочими и съществуващи по-отделно, други непосочими, често съставени от повече предмети.

Такъв най-едър съставен предмет е самият свят-реалност, в чието съществуване никой не се съмнява. Но и двете – и съществуващите неща, и съществуващият свят-реалност са и образци, по които в човешката реч се пораждат и несъществуващи неща, а и несъществуващи светове-реалности. Затова и поддействията на говоренето са две – репрезентирането с посочваща функция и рефлектирането, подготвящо нещо, което евентуално ще може да се посочи.
Това, че тези поддействия са две, е обичайно за един тип говорене, което може да бъде и теоретично, и редово. То започва с опозицията на някакви две, преминава през по-простото й радикално разбиране,  след това евентуално влиза в по-сложното, че нейните два елемента са само частично противопоставени. В по-добрите случаи на поглед към реалното се добавят и други опозиции, чрез които обсъжданият предмет се разбира по-усложнено. Възможни са и още фази. Но, така или иначе, когато завършва, този тип говорене обикновено повтаря финално първата фаза и подчертава началната опозиция, от която е започнало.

Какво представлява подобна опозиция? Нужен свят-реалност, в който се полага нещо обсъждано. В случая светът е силно стеснен и сведен до две противоположности. Нашите говорения често произвеждат такъв род прости светове. Изобщо говоренията държат повече на схемите за свят, които употребяват в прецедурата на своето разбиране, отколкото на конкретните неща, които разбират чрез тези схеми. В случая за това помагат не малко и латинските чуждици репрезентиране и рефлектиране. Те правят внушение за определеност и сигурност най-напред с частичната опозиция, на която са членове, а после и с това, че като термини, развити на латинска основа, звучат относително еднозначно.

Репрезентирането Исторически то се свързва с авторитетната тръгваща от Аристотеловото схващане за мимезис дълга история на т.нар. репрезентативно разбиране. Но има и втори аргумент, който прави този термин добър. С репрезентиране доста съответно се представя действително вършеното и ставащото в човешкото говорене, това, че то реферира към посочими и непосочими предмети, като ги представя знаково чрез думи и изрази или ги разгръща в описания, и същевременно като поражда и нужни несъществуващи предмети.

Това е условие, за да става и другото в този акт – комуникирането между субекти, които се свързват помежду си, но които и поотделно, и като цяло се свързват и със средата, в която се говори, и то често така, че се променят и те, и самата среда. А и като всичко друго, което означава такъв подвижен предмет, репрезентирането, проявено в сочене на външен предмет и на среда-свят-реалност, е не само сочене, но е и правене-пораждане на двете. Именно по този начин то става и презентиране.

Има обаче такова ставане и в самото репрезентиране. Преди да бъде казване и говорене, то е най-напред буквално посочване на нещо, след това е вторично словесно сочене посредством отделни думи, след това е сочене посредством повече думи и цели фрази. Например едно съществително името се уточнява с епитет, после с повече думи и накрая от тази фраза може да се развие и пространно описание.

Говоренията стават в среди и представят предмети и среди, но както предметите, така и средите нито са точно определени, нито са сами по себе си. Те и се трупат едни върху други, като влизат по този начин в подвижни знакови отношения. Така в човешките говорения се представят по-съответно - и многозначността на думите и фразите, а и подвижността на външните предмети и среди. Което е от особено значение за словесното репрезентиране на външните среди, тъй като особено практическото говорене спира тяхната подвижност и намалява обхвата им. От тук и голямата нужда този обхват да се възстановява от други непрактически говорения.

В говоренето се репрезентират не само среди и предмети, т.е. свят. Репрезентират се и протичания, и ставания, т.е. и реалност-време. Един род описания са именно такива следвания в естествено време. Те не би трябвало да се смесват с фабулите с вероятни, но измислени събития, в които се поражда смисъл от отношението между тях. Разбира се, няма бариера между описанията на следващи в естествено време случвания, в чиито ред не се поражда допълнителен смисъл, и фабулите, в които такъв смисъл се поражда. Няма такава бариера, тъй като участващите в случващото се в естествено време хора реагират и фабулно и теглят към това обикновеното случващо се да се разбира и събитийно.

В моята употреба терминът репрезентиране изглежда на място и защото позволява с махане на началното “ре” да се различат двете представяния, които стават и в изкуството и литературата, а и във всяко говорене – първото на представяне на действително съществуващи неща и второто на такива, които не съществуват, но се представят като съществуващи. Именно на тази основа репрезентирането става презентиране, представяне и на несъществуващи неща, и на цели несъществуващи среди. Това е естествен ход в човешкото говорене - мислещият говорещ човек постоянно смесва реалното с възможното. Иначе недостатък спрямо реалното, това смесване е и инструмент за пораждане на бъдещо реално.

Рефлектирането Този термин е възникнал метафорично и не е безспорно утвърден, тъй като етимологичната му идея, която смесва латинските “reflexio” и “reflexus”, не отговаря точно на придадената му идея за разсъждаване и мислене. Има такава тенденция в човешкото говорене – в един род по-добри термини етимологичната и вторично насложилата се идея да съвпадат. Такава по-добри думи са широко разпространената латинска заемка “култура”, а и “репрезентиране”.

Казано по-уточнено, в моите текстове “рефлектиране” означава усиленото аналитично разбиране на нещо, което в следствие на това от обичаен предмет става нещо друго с различен обхват и друга характеристика. Рефлектиране е методичното осъзнато мисловно действие по преобразуване на един предмет в друг. То е проявеното в говоренето т.нар. мислене в по-тесен смисъл на думата.

Това, което затвърждава употребата на получилата се двойка репрезентиране и рефлектиране, както вече казах, е истината на частичното им противопоставяне. И наистина, ако, от една страна, в говоренето нещо се представя като съществуващо или трябващо да съществува, т.е. се представя като нещо първично, от друга страна, още с употребата на думата, с която се назовава, то се свежда до вторичността на някакво значение, което е и вход към можещата да се уточнява негова многозначност.

Т.е. ако репрезентирането е действието по бораването с нещата в човешкото говорене, значи и по занимаването с по-скоро външния свят-реалност, рефлектирането е страната на занимаването със значенията на тези неща, което, като подготвя едно или друго необичайно тяхно разбиране, насочва и към нещо, което като че ли все още не съществува, а и към свят-реалност, който не съвпада със съществуващия.

Доколкото тези две поддействия са налице в едно реално говорене, те обикновено се редуват. По-честият случай обаче е, че те се смесват и наслагват, като се редуват моменти на различни комбинации от двете. Това комбиниране е възможно още повече защото те си приличат по функция – прицелът и при едното, и при другото е справянето с външната реалност или, казано по-точно, със ставащия двойнствен говорен предмет при неговото отнасяне към външния предмет, за който се говори.

Двойнственото при т.нар. рефлектиране е, че този външен предмет може да се разбира и сам по себе си, но и заедно с друг, което да прави от него друг предмет. Затова и рефлектирането често е проявено като две съждения за съществуване, които се свързват и съгласуват и с две съждения за значение. Двойнствеността при т.нар. репрезентиране е подобна. Тя възниква от това, че представяното може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго.

Естествено и при рефлективното, и при репрезентиращото поддействие не е без значение дали предметите, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично като ходове на промяна. Вторият случай усложнява двете поддействия, а и самото говорене, разбира се, при условие, че те са равностойни в него.  Защото определени говорения са по-цялостно репрезентиращи, а други по-цялостно рефлективни. Което не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото в по-ниска доза. В по-чистото рефлективно говорене рефлектирането може да се редува с паузи на репрезентиране, но и самото рефлектиране може да пулсира между различни свои прояви.

В този пункт следва и третото особено, характерно за поддействието на рефлектирането – това, че отвреме-навреме то спира в едно или друго по-константно положение истина. Спира рефлектирането, без да прекъсва самото говорене, което продължава вариативно в синонимни твърдения по тази истина или в изброяване на примери, които я потвърждават.

За т.нар. спиране до определена истина  Гледано формално, това спиране също може да се смята за поддействие на говоренето. Но то не е негово поддействие, а отказ от по-нататъшно уточняване какъв е предметът, за който се говори, или каква е средата-време, в която е този предмет. Спирането до определена истина е един вид пазене на важно значение.

Както казах в друга връзка, първият съвременен мислител, който коментира това, е Чарлс Пърс. В системата на непрекъснатия семиозис според него, след ред други интерпретанти, които участват във вътрешното движение в знака, това движение, с намесата на т.нар. финален интерпретант, спира окончателно. Понеже Пърс поставя равенство между самото мислене и редуването на знаци-репрезентамени с вътрешна трифазова процедура, които преминават през основа, интерпретант и динамичен обект, това спиране може да е и своеобразен край на акта на самото мислене.

Аз обаче правя разлика между мисленето в по-тесен и в по-широк смисъл на думата. Според мен второто е реалното мислене, което и спира по-често отколкото това става по модела на Пърс. Именно такова е то в редовото говорене - постоянно спирано от паузи на постигана истина. Както вече казах, спира рефлектирането, но не и говоренето. Затова и както има реални говорения, които не казват нищо и са по същество мълчания, така има и реални мисления, в които няма мислене в тесния смисъл на думата, няма това, което Чарлс Пърс нарича семиозис.

Но, така или иначе, е налице редовото говорене и ефектът на неговата модулна логика, т.е. това, че понеже думите не представят добре реалните неща, казаното веднъж трябва да се каже наново и наново по други начини. В следствие на това човешкото същество разполага и постоянно си служи със следния разделителен усет - че някои имат този талант да назовават отведнъж самото реално по съответен и на него, и на ситуацията на казване начин, но че повечето от нас не могат, поради което и назовали нещо по един начин, те го назовават и по втори, и по трети.

В това продължаващо казване, като се казва и по други начини, казаното един вид се усилва. Но се усилва и самото говорене, веднъж като става по-дълго с повтаряне по различен начин на същото, но и втори път с вплитане в него на другите основни човешки действия, които изброих - мисленето, разбирането, вярването и правенето. Но защо да не се добави и пеенето? Не би ли било редно, след като говоренето става с глас, а гласът, дори и когато е монотонен, припява, което означава и добавя смисъл?

Не го правя, защото ме спират този текст и идеята за спирането. Говоря за основни най-чести действия, между тях и за тези две, разбирането и вярването, които са в основата си именно това - спирания в истини. Човекът и не би говорил поради тази нужда да достига до истина. Затова и в своето говорене той някак мълчи, докато репрезентира, и заговорва едва в акта на рефлектирането, и то, за да облекчи и него с паузите на по-сигурни истини. Защото т.нар. репрезентиране, то цялото е като че ли по същество такова спиране, вършено в името на самото реално, което,  за да може да се представи, е нужно да не се рефлектира.

Така е обаче само по принцип. Иначе са налице реални случаи на съчетаване и дори на усилване на репрезентирането с рефлектиране. Такъв случай е знаменитото Прустовото споменно репрезентиране. То е не просто усилено посредством рефлектиране, а е и повдигнато в степен посредством него, и то така, че поставя под въпрос самото рефлектиране.

И все пак нека да повторя - разгледаното спиране е функция на рефлектирането. Така е защото, за да се влезе в рефлективен ход по преобразуване на определени предмети, това става в среда, в която определени предмети не понадлежат на промяна и са константно истинни. Затова и човешкото рефлектиране не може да рефлектира за всичко и съответно никое рефлективно говорене не може да бъде изцяло рефлективно. За да може да се каже и да се мисли за нещо в по-тесния смисъл на думата, за да може то да се преобразува в друго, то трябва да е в отношение с такова, което е постоянно същото и значи по същество е изложено на репрезентиране.

Би било генерално само така, ако човешкото говорене беше едно и ако беше стопроцентово вярно, че като действие то се дели на двете поддействия на репрезентирането и рефлектирането. Това обаче е само частично вярно. Човешкото говорене не е само действие. В него гъмжи от повече възможности, които никога не са реализирани едновременно. Затова и външното, значи и самото говорене, налагат повече решения.

Първото е разгърнатото в този текст. Наричам го условно реторически хитруване с множене на нива на разбиране и усложняващи подходи. Второто е това да не се говори и просто да се мълчи. И третото е да се говори, но с пълно неразличаване между говорене и външен свят и вярване, че те съвпадат. От тук и не малкият брой и устни, и писани текстове във всяко време, които се представят и приемат за стопроцентово истинни. Редовото човешко същество вярва и неуморно търси именно такива повсеместно верни текстове, в които няма никаква разлика между казано и външен свят.

За човешката нужда от стопроцентова истина  В този текст, който също не може да се отърве напълно от тази нужда, аз твърдя, че такива текстове няма, но че не друго, а тази нужда е породила и продължава да поражда големия брой философски и научни теории, които дължат своя висок авторитет не на друго, а основно на това, че се предлагат и приемат като стопроцентово истинни.

Ще дам пример с теорията за комуникацията. Понеже и тя е текст, значи и говорене, и тя, за да изкаже своето съществено, трябва да постави под въпрос казаното преди нея, значи вече обичайното, и да навлезе в рефлектиране. А за да може да рефлектира, тя трябва да се облегне на непроменимост. Генералното заключение на тази теория е, че комуникацията е общуване между комуниканти, които си обменят нужна информация и послания.

Да, но това, че в следствие на тази обмяна, се променят комуникантите, както се променя и самата среда, в която става това общуване, изпада от полезрението на говорещия теоретично. Теоретичното говорене обаче също е редово говорене и в него естествено няма постоянен контрол това да не става. То става, защото научното говорене трябва да е ясно, но и защото е налице и нуждата онзи, който говори по темата, да не престава да бъде идентичен на себе си. Затова и участващите в така определената комуникация си обменят информация и послания, но не се променят.

Както вече казах, реалната комуникация е и отворен предмет и в този смисъл освен комуникация тя е и нещо друго. От което би трябвало да последва различаване между реалното комуникиране и представеното идеално. Но наместо това е последвала подмяна на реалното комуникиране с идеално и рефлектирането по въпроса е спряло до тази истина. Разбираме функцията на това спиране – то е един вид подмяна, мотивирана от повика за непротиворечивост и достатъчна определеност на онова, което се разбира.

Да, но доколкото това е човешко разбиране, в него освен онова, което се прави, насочено към определяне на нещо конкретно, се прави и друго – следва се и определена идея за благо. В случая тя е възглед за доброто на теоретичното разбиране, което е идеалност, прикриваща определени затруднения, изпитвани от всяко човешко същество. Същественото в нея е пригодността за това прикриване. А то е проявено не в друго, а в свеждане на реалната комуникация, която е по-многозначна, до формулираното по-еднозначно и вярата, че има такова говорене, което може да изкаже тази истина.

Истините обаче никога не са нещо само по себе си. Те са винаги казвания, които се потвърждават външно. Така затрудненията, които се прикриват и в този смисъл отлагат за решаване, опират до нуждата тяхната заплетеност да не се назовава и да се замества с непротиворечива трайно значеща еднозначност. Но кои са тези затруднения? Може би най-съществената е, че човешкото същество говори и мисли за променящи се неща в променяща се среда не пряко, а косвено с посредничеството на постоянно свързване и отвързване от други като него, които постоянно го усилват, за да може то, надхвърляйки се, да се вписва в средата-свят, в която е.

Реалното редово говорене предлага решение – от една страна, добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки само по себе си, човешкото същество е и постоянно по различен начин свързано. Но, от друга страна, това говорене е и протичане, в което това константно става друго константно, редуващо се с първото, така че говорещият и слушащият  разбират косвено, че константностите са в ситуацията на този момент, но че в протичанията, в които се участва, има и други спирания с други константности и че никоя константност не е абсолютно константна.

Което успокоява и другото затрудняващо словесното  човешко същество, това, че неговото “себе си” не е чак толкова уникално, а че е по-скоро пулсация между относително различното и редуващите се едно след друго свързвания с различни всички. Ето и един от конкретните инструменти за осъществяване на това постоянно нагласяване на “себе си” наново - личното местоимение в множествено число “ние”. Ясна непроменима по форма дума, то е винаги с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент в него.

И научно-философското говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват. Така че и аз, съставяйки този текст, градя въображаемо “ние”, което може да стане и по-реално, ако евентуално се приеме от мнозина изложената прагматическа теза за говоренето и неговите две поддействия. Разбира се, при условие, че не се питам колко по-точно трябва да бъдат тези мнозина.

Първо заключение - по темата за репрезентирането и рефлектирането   За сега прозвучава някак истинно, че т.нар. репрезентиране в човешкото говорене е механизъм на пауза в рефлектирането, или казано по друг начин, че то е спиране на онова, което е по-собствено текстовото в текста на едно говорене. Репрезентирането е сякаш твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува като че ли реалното, докато рефлектирането, значи и самият текст не съществуват толкова истинно.

Но дали това определение на говоренето не поставя под въпрос равенството на двете поддействия, които според казаното в по-предишния раздел се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Донякъде да, но донякъде и не. Този отговор е допустим, когато става дума за отворен подвижен предмет и отворено понятие, каквото е човешкото говорене. Реалното говорене е и своеобразно казване само отвреме-навреме срещу лицето на една по-важна от него реалност, която постоянно го изключва, въпреки че същевременно и го включва.

Да, но репрезентирането и рефлектирането са и равностойни елементи, които се допълват и всеки от които прави и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото е винаги предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране. Казано по-точно, то е презентиране на въобразено.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при рефлектирането. Залепено за думата и фразата, които го означават, то става предмет на обикновено твърдение, че казаното съвпада със своето значение. Което е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение, от което следва и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Разбира се, това е вярно в един смисъл, но в друг е невярно. Така е, защото не става дума само за казване.

Казването е и недовършено действие, което може да завърши. И то наистина завършва отвреме-навреме с реално произвеждане на посочими предмети. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват.

Второ заключение за възможното по-реалистично разбиране на човешкото съществуване Тези посочими предмети съществуват свързано в това, което наричаме човешка материална среда и което преминава не без конфликти в другата, свързана с нея природна среда, в единството на някакъв неясно дали и колко единен свят. Делими или неделими, тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими по-неподвижни и по-подвижни предмети. Те са свързани и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като същевременно посочимите също неудържимо преминават в непосочими.

Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето, разбирането, вярването и правенето е постоянно размита. Което позволява да се обърна към първоначално повдигнатия въпрос и да му отговоря по-точно. Човешкото говорене не само външно се мотивира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене, мислене, разбиране и вярване.

От което следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като неравен ход на свързване на тези отделни дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуалното им по-добро свързване. Съществуването ни е като че ли и за това – за едно или друго по-добро, което бихме постигнали. Особено защото има едно такова по-добро, което остава непостигнато – това да не се умира. Спрямо него е наистина без значение, че някой живее повече от друг. Но когато по-дълго живеещите се умножат значително, това по-дълго някак започва да клони към съвсем дългото на неумирането. 

Задачата обаче не е този факт да се радикализира лъжовно и да се схваща като поет път нанякъде, където може и да се стигне, а да се разбере, че има разлика между живота като факт, притиснат от настанило се върху него твърдо понятие, и реалния живот, който се опитва да си надхвърли границите, значи и да не бъде просто живот, а и друго, което трябва и да се нарече по друг начин. Това е и по-същественото в т.нар. прагматическо говорене, за което пледирах в този текст.

Трето заключение за случващото се при мълчането  Въпреки че няколко пъти повторих, че реалното редово говорене е и мислене, разбиране, вярване и правене, в казаното до тук се промъкна и това твърдение - че има такъв вид говорене, наречено прагматическо, което в по-висока степен постига свят-реалност. Как? С един вид хитруване, за което говорих в този текст. Разбира се, добавих, че освен редовото и прагматическото говорене, което е подобрен вариант на редовото, има и две други две възможности – да се говори с вярата, че има пълно съвпадане между говорено и реално, но и да не се говори, а да се мълчи.

Независимо от това т.нар. прагматическо говорене продължи да бъде най-доброто, което може да направи човешкото същество с оглед на желаното постигане на света-реалност. То може да е най-доброто, но е говорене, а в човешкия живот няма само говорене. Затова и по-истинно спрямо онова, което се случва на човека, е да призная, че съм искал да говоря за говоренето отворено, но не съм успял и съм говорил за него по-затворено. А не би трябвало, защото реалното редово говорене е и другото, което съм казал, че е, но и защото въпреки усилието му да е само говорене, то е и своего рода мълчане.

Както и говоренето не е само говорене, така и мълчането не е само мълчане. В него също като в говоренето се прави и постига нещо, което не бива да се пропуска в края на този текст. Подпомогнат от емоционалния си опит и от думите и текстовете, с които разполага в себе си, но и невъзпрепятстван от тях, млъкващият човек получава шанс да възприеме по-знаещо реалния свят, а и да стане по-чувствителен към улавянето на красивото. Като казвам да възприеме, имам предвид и да чуе шумовете, тишината, но и човешката музика, както и да съзре по-знаещо направеното от човека – построеното и нарисуваното.

Така че преплетено с разбиране, вярване и правене, а и с мълчане, човешкото говорене не е само по себе си в живота на човешкото същество. То допълва мълчаливото проникване в реалното и във всички случаи не може да го изпълни само. Между другото не може и защото е много по-лично белязано от ставащото в мълчание. Което и позволява в това така ставащо по-безпрепятствано да навлиза емоционалният опит на другите хора, а и на животните. Този чужд емоционален опит не просто влиза в нас, когато сме в това състояние, той се свързва с нашия по-личен опит и го усилва по този начин.

Затова и ценим толкова, първо, чувствата и емоциите и, второ, любовта – това отваряне на нашето тяло към тялото на другия обичан, но и отваряне на нашата лична символна нагласа към различната символна нагласа на обичания човек. Добре усещаме резултата - усилват се сетивата ни и като че ли започваме да виждаме и възприемаме по-пълно, по-надалече, по-цветно и повече от обичайното. Поради оценностяванията и опредметяванията, налагани от говоренето и от практическите нужди обаче, иначе толкова ценената от нас любов бързо се свежда до едно или друго нейно проявление, а и до доброто на обичта, в което тя прехожда.

Говорих по-горе за нещо различно – за любовта като за екстаз на светово разширяване. То не е онова  идеално, за което говори Платон в “Пир” - разширяване към пълно знаене, което се случва мигновено и в което сетивното и интелектуалното, личното и неличното се сливат. Имам предвид едно по-реално разширяване, което става сега и тук и което е личен по-пълен момент на въздигащо удоволствие на досег с един като че ли виждан свят. Но всъщност този свят не просто се вижда, а виждащият се свързва с него. От там е и позитивът на това удоволствие – виждащият става за момент по-участващ в този свят.

Което човешко възприемане не е постоянно, но не е и отделен миг. То е пулсиращо. Всички, въпреки различното си символно устрояване, имат подобно усещане в моментите на това разширяване независимо как го постигат – с любов, с наркотик или по-кротко със слушане на музика и други визуални, слухови и тактилни единения. Но, така или иначе, вижданият свят е с различен символен строеж при различните хора. А и най-важното, поради което развих това трето заключение – този по-широк свят се постига в мълчание.

Съвсем вярно е, че това се постига и с религиозна вяра, а и с помощта на общ символ за някакви всички. Който обаче е общ само по форма, а иначе е винаги личностно модифициран по ненаблюдаеми и неподдаваши се на контрол начини. От тук е и онова съществено, на което обръщам внимание – че с тази възможност разполага и всеки невярващ и че преди да бъде религиозна, вярата е способност на всяко човешко същество за моментно разширяване на своята представа-идея за свят.