РАЗБИРАНЕ
И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
 |
|
| НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ПО “УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА” НА КРИСТИАН БАНКОВ. Богдан Богданов. / ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА ТЕКСТ. Георги Гочев. |
|
|
|
І. НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ПО "УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА" НА КРИСТИАН БАНКОВ. Богдан Богданов
Благодарен съм на професор Банков за този текст, който той представи и на ранноесенната школа по семиотика в Созопол. Както показва броят на коментарите и прочитите, този по-специализиран форум в моя сайт се обогати с текст, внимателен и към своята собствена логика, и към стандартите на научната среда, с която се свързва. Невнимателен към второто, аз самият съм привързан изглежда компенсаторно по-силно към първото. Което издава и по-радикалния характер на тези бележки.
1. Удоволствието или насладата от текста е начинът, по който Ролан Барт подчертава, че написаният текст придобива особено второ битие в прочита на всеки. Което естествено не променя първото битие на писмено фиксирания текст, а се добавя към него като един вид реплика. Барт не изтъква прочита на онези, които разбират и знаят повече, нито казва, че именно те достигат до фиксираното в написания текст. Човек може да помисли, че самият той е този, който постига това фиксирано. Но Барт деконструктивистки показва, че неговото собствено удоволствие се храни повече от интертекстови интенции-отклонения и по-малко от фиксираното в текста, който му доставя удоволствие. 2. Настоявайки за удоволствието и насладата от текста, Ролан Барт няма идея, че това е повторно правене на текста от влизащия в контакт с него и още по-малко, че това е не просто кратка интензивност, а разбиране-построяване, в което има и неудоволствие, а и друго, които заедно с удоволствието влизат в един вид протичане по постигане на нужен смисъл. Този смисъл се стимулира от фиксираното в текста, като съвпада с него, но и не съвпада, и то по много начини. Така или иначе, написаният текст подтиква към ред други текстове – някои също фиксирани, например статия или есе, разкриващи смисъла на написания текст, други, инспирирани от него, изпълнени в неговия жанр, трети устни текстове, проявени в по-кратки или по-дълги говорения и разговаряния, четвърти мълчаливи действия, които също могат да се нарекат текстове. 3. Така че идеята за културата на писания текст е само най-едра идея, която се умножава вътрешно, ако човек погледне по-детайлно в писания текст и си даде сметка кое е фиксираното в него и как то се разфиксира от ползващите го. При това това т.нар. разфиксиране никога не е пълно, нито е едно и също при един и същ ползвател. То е по друг начин неточно, когато някой го прави нарочно. Затова и културата на написания текст преминава в други култури – някои също написани, други устни, а трети, както вече казах, просто изразени в мълчаливо действие. Което е и голямата грижа в човешката среда – осмисленото по един начин да се осмисля и по други начини. Затова и човешката среда или човешката култура е многоречова и многотекстова. Затова и човешкото същество живее многокултурно. 4. Но и още едно умножаване, на което не се обръща внимание. Едно е да се каже, че сме българи и като българи сме зависими от българската култура, а друго е да се разбере, че това българско гъмжи от различни малки култури, които са в обръщение и другаде, и в България, без да са само български. Така че ученият, който приключва някакъв въпрос за идентичността с първото, вероятно бърза към друго и затова го прави. Лошото е, ако го прави с реификация и разговорно, т.е. ако ненаучно внушава на тези, които го слушат, че това е стопроцентово вярно. 5. Съвсем по реда е младите да са различни от възрастните и също някои възрастни, почитащи културата на писания текст, да не разбират “хипертекстуалната” нагласа на младите. В големия си брой тези млади вече не четат цели текстове, но за сметка на това поради съвременните средства за комуникация са осведомени широко за случващото се в един все по-широко обхватен свят. Те обаче го правят не с грижа за осведомеността, а с оглед на едно сетивно-опитно радостно изпитване, както съвсем убедително ни показа Кристиан Банков. 6. Само че това е, първо, живеене в един по-отворен съвременен контекст, и, второ, е способност, която по-възрастните не притежават - да се изпитва удоволствие и да се живее в настоящото сега и тук. Проблемите са два – първият е, че това е контекстово, а не хипертекстово съществуване и вторият е, че удоволствие се изпитва не от хипертекста, а от наситеното с особен конкретен смисъл “сега и тук” без особена грижа за минало и бъдеще, която грижа тормози повече по-възрастните, а не толкова свързаните с културата на писания текст. 7. А и другото, което вдъхновява професор Банков – че културите се сменят изцяло и някак следват една след друга. Според мен те по-скоро се преплитат и се трупат в особен свръхсклад на разположение, който също е култура. Същевременно онова, което твърди Кристиан Банков, е съвсем оправдано. Понеже “Удоволствието от хипертекста” е написан текст, предназначен да се чете и коментира, той е изпълнен реторически. Затова и в него е разгърнато само относително вярно твърдение, което подканя към намеса. Това е и делът на устното в този писан текст. Тогава аз защо не написах тези бележки като коментар към текста на Кристиан Банков, а ги лансирам като заглавен текст? Защото, макар и на пръв поглед да съм настроен също реторически, смятам, че това, което казвам, е някак извънжанрово вярно. Така нарушавам научното говорене и по-специално това, че научно говорещият се опира на авторитети, а чрез тях и на определен вид реч. Затова и посягам към заглавния текст. Иска ми се това, което казвам, да е творба. Но как ще бъде, след като това са седем бележки по друг текст, за които при това и не е сигурно дали са добре свързани.
ІІ. ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА ТЕКСТ. Георги Гочев
Присъствах на три лекции по време на тазгодишната семиотична школа на НБУ в Созопол. Така се случи, че и трите представиха модели за семиотичен анализ на някаква информация. Първата, на колега от университета в Болоня, представи символен математически модел за наративен анализ въз основа на функционалната теория на Греймас. Втората, на проф. Кристиан Банков, развиваше идеята за нова семиотика на хипертекста, облегната върху анализа на човешкото преживяване. Третата, на нашия докторант Рени Янкова, беше върху Чарлс Пърс – върху неговите категории и идеята за навика (по която Рени пише дисертация). С няколко думи в този коментар първо вземам отношение по общото между трите лекции; след това ще кажа нещо и по темата за текста и хипертекста, която Кристиан Банков представи във форума.
Та кое е общото? Грижата да разполагаме с метод, който може да редуцира огромното количество конкретна информация, с която се сблъскваме всеки ден, до по-малко на брой типови положения. На свой ред тези типови положения като че ли се изразяват по два начина – на естествен човешки език под формата на дефиниция или класификация, или чрез някакъв символен език или машинен код. Последното изглежда изкусително, доколкото позволява обработка чрез компютър и по този начин компресиране, пренос и по-добро съхранение. От друга страна обаче, този тип символно представяне на информацията прави недостъпно нейното съдържание без посредничеството на разчитаща машина или на специалист в съответната теория. Така онова, което на пръв поглед изглежда демократизиране на достъпа до информация, по същество е ограничаване на обема от смисъл, до който можем да се доберем със собствените си интелектуални сили.
Нашият колега от Болоня представи в Созопол как би изглеждала преведена в математически код една от кратките истории на Франц Кафка. Кое беше полезното, което веднага стана ясно? Ние възприемаме разказа, особено краткия, най-напред линейно и по тази причина непросредствените връзки между неговите части остават често неясни. Формулното символично представяне премахва тази неяснота и благодарение на него текстът започва да прилича на партитура, съставена от няколко мотива, които се повтарят и комбинират по различен начин. Дотук добре, само че партитурата не може да представи онова, което най-много ни вълнува днес в текста и особено в хипертекста – възможността онзи, който възприема смисъла, да участва в правенето му и да изпита удоволствие от това правене. Анализът на текстовата структура наистина разкрива основните, прото-форми, пораждащи и организиращи смисъла на всеки текст. Само че този анализ приема за даденост един идеален, празен, пасивен адресат на съобщението. Такъв адресат обаче няма.
Въпросът за типа анализ отново повдига въпроса какво е текст и какво е хипертекст. От гледна точка на анализираната дълбинна структура текст е всяка комбинация от основни форми, носители на смисъл. Това широко определение, върху което стъпва структуралната теория, позволява като текст да се разглеждат и практики, които не са непосредствено или само словесни – например визуалната конструкция на един филм или обичаите на някое бразилско племе. Повтарям обаче коя е слабостта на този възглед – той приема адресата на смисъла като принципно пасивен. Другото общо определение, което, обратно, привилегирова адресата на смисъла, е, че текст е всяка реч, чийто смисъл допуска аз, който разбирам, да се изява като субект. Оттук и хипертекстът може да се определи като вид текст, в който смисълът зависи почти изцяло от онзи, който го ползва. Смисъл по поръчка на разбиращия субект – някакси това е хипертекстът според рецептивната теория. Такова определение обаче също има недостатък – този, че текстът започва да се възприема като поле, върху което субектът има пълна свобода на разбирането. Но не е така – дори и в най-чистия хипертекст този, който разбира, разбира под диктата на основните смислови форми, налични в текста.
Връщайки се към книгата на проф. Богданов „Разказ, време и реалност“, виждам трето определение за текст, което един вид комбинира двете, посочени дотук – структуралисткото и рецептивното. Според Б. Богданов текстовете са „протичания, в които се организира и изпълва със съдържание празно време“ (стр. 451). И още: „текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл“ (стр. 453). Това определение е по-пълно от горните две, но и то има един недостатък – някак загърбва плана на изказването и реферирането, което се осъществява в текста. Казвам „недостатък“ условно. Във версиите на „За говоренето като действие“, публикувани тук, липсващото в страниците на „Разказ, време и реалност“ е добавено. Моделираното на смисъл, което текстът прави, става посредством особено ограничаване на вариациите на смисъла. Смисълът варира затова, защото било поради промяната в разбиращия, било поради промяната в разбираното, това, което се казва, никога не може да съвпадне напълно с онова, което се означава чрез него. Текстът обаче осигурява моментни съвпадания между предмет и значение и по този начин потвърждава свързаността между света като ред от понятия и думи и света като ред от неща. Б. Богданов нарича това съвпадение и свързване „спиране“. Именно чрез спирането на означаването в някакво значение текстът осигурява смисъл и дава истина на онзи, който го разбира.
От тази гледна точка, какво се случва на свой ред в хипертекста? Тук спиранията в някаква истина са многократни и кратки. Хипертекстът е като плетеница от коридори на компютърна игра. В края на всеки коридор героят, който е изпълнил своята мисия, за момент отпочива, налива се с енергия и се впуска в следващ коридор и следваща мисия в диренето на истина. Докато в текста разбиращият е ценител на смисъла и истината, в хипертекста той е неуморен ловец и консуматор на смисъла и истината.
Това референциално определение на текста – като носител на смисъл и истина – напомня за корените на семиотичната теория. Те би трябвало да се търсят при Аристотел. В началото на „Категории“ (1а 15-18) той казва, че езиковите изрази са или свързани (kata symplokēn), или поотделно (aneu symplokēs). Поотделно са когато се казва например „човек“ или „черен“, свързани са когато се казва например „черният човек ходи“. Съответно всеки свързан израз е разложим до отделни изрази, които могат да се анализират чрез някоя от десетте категории. Въпросът е как да се анализира целият, свързан израз. За да каже как, Аристотел ще направи едно основно различаване. Докато при отделния израз, казва той в „За тълкуването“ (16а 10 и сл.), не се взима отношение към истинността или лъжата на това, което изразът реферира, при свързания израз казаното винаги е или вярно, или невярно. Без да използва думата текст, говорейки за свързан израз, Аристотел някак дава изобщо първото в историята на философията определение на текста – свързан израз, в който се казва нещо вярно или невярно. Оттук и „текстологията“ на Аристотел е по същество логика на правилните съждения.
Това разбиране за текст на Аристотел (пак казвам, без употребата на отделна дума за това, което наричаме „текст“, освен ако не разбираме като текст symplokē, което буквално означава връзка или нещо сплетено) не е особено популярно сред наратолозите днес. Ясно е защо. Защото наратологията е възникнала в средата на 20 век и като отпор срещу повлияната от неокантинството и аналитическата философия логическа и онтологическа теория на литературата. Логиката на действието е трябвало да изтика от полето на литературата логиката на мисленето. И действително го е направила. Ние обаче добре разбираме какъв е проблемът, който остава. Този, че никой текст, особено пък литературен текст, не е просто комбинация от представени функции или комбинация от референциални съждения. Той, както казва Кристиан Банков в лекцията си, представлява и едно трето, а именно преживяване. Особено хипертекстът. Оттук и необходимостта от това да се опише още един ред от основни категории. Имаме благодарение на Аристотел набор от онтологически и логически категории. Благодарение на наратолозите имаме набор и от функционални категории. Липсва ни набор от категории на преживяването.
За да се създаде такъв набор, който да служи като инструмент за анализ, трябва да се каже най-общо какво е преживяване. Какво е? Първо, то е нещо, което става вътре в мен, в отношение с нещо, което става около мен. Второ, преживяването е претърпяване на промяна, която оставя някаква следа. Трето и може би най-важно: преживяването ме поставя в ситуация на нарушена разлика между мен като субект и мен като обект. Когато преживявам, аз вече не съм субект, не съм господар на своите действия, мисли и желания, но не съм и обикновен обект, който просто поема въздействието на външната среда. Аз ставам нещо средно, субектов обект или обектов субект. Когато преживявам, аз едновременно мисля и бивам мислен, действам и бивам действан, чувствам и ставам обект на някакво чувство, което ми се налага. Тъкмо в следствие на това преливане между субектното и обектното хипертекстовете, които го експлоатират, ни създават усещане, че сме в нова реалност, в която вече не сме себе си, но и не сме загубили напълно идентичността си.
Та ако накрая на този коментар трябва на свой ред да дам кратко определение за текст, бих казал, че текстът е комбинация от (а) референциални изказвания, (б) представени основни функции и (в) преживявания, случващи се в ситуацията на неговото разбиране. От тази гледна точка всеки текст според мен може да се превърне в определена ситуация в хипертекст – стига линията на преживяването да се усили и да измести на заден план линията на съждението-казване и линията на представените функции.
|
|
| Коментари по темата |
|
Много дълъг и хубав коментар на проф. Банков - ще се опитам да му отговоря и по-истински, но сега се сетих за нещо, с което надявам се да довърша неговата вяра в писаните текстове! Извинявам се предварително, че ще публикувам толкова дълъг цитат, но съм сигурна, че всички много ще го харесат. Иначе, по основното обвинение – аз не мисля, че човешката мисъл спира в момента, в който влезе в съприкосновение с акламираната фиксираност на текста - напротив - именно тази неспираща мисъл е устността - подобно на ходенето пеша – свързващ, прехождащ елемент, защото - за да се стигне до един самолет, влак, ракета – човек трябва да отиде до тях - пеша, разбира се има и случаи, в които някой може да те пренесе - но така или иначе, устността е изначална и продължаваща именно като ходенето пеша. А ето какво разказва моят автор:
"… слушал съм, че край Навкратис в Египет сред тамошните древни божества имало едно, на което именно е свещена птицата, наричана Ибис. А на самото божество името било Тевт. Та той открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената. На онова време цар на Египет бил Тамуз. Той царувал във великия град на горната страна, който елините наричат Египетската Тива, а бога Амон. Отишъл при него Тевт, показал му изкуствата и рекъл, че е редно да станат достояние и за останалите египтяни. А царят попитал каква полза принася всяко. И след като Тевт изредил, царят едно похвалил, друго порицал според това, дали смятал, че е прав или не. Говорят, че и в единия, и в другия случай Тамуз изказал подробно пред Тевт мнението си за всяко изкуство, тъй че много време би било нужно, за да се предаде всичко. Когато стигнали до писмената, Тевт казал: „Това знание, царю, ще направи египтяните по-учени и по-паметливи. С него е открит лек за памет и образованост.“ А царят рекъл: „Преизкусними Тевт, един е способен да създава изкуства, а друг да преценява какъв ще е делът вреда и полза за ония, които ще си служат с тях. И ти сега, понеже като баща на писмената те води привързаност, казваш обратното на онова, в което им е силата. Това знание ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже, уповани на писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лек за памет, а за припомняне. И привидна, а не истинска образованост предлагаш на своите ученици. За много неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят впечатление, че могат да съдят за много работи, а в повечето случаи ще бъдат без свое мнение, и ще общуват трудно, защото наместо да са образовани, само ще приличат на образовани….“
Непосредствено след цитираната част, има и нещо, което по прекрасен начин влиза в диалог с това, че устността е и един вид референция: хората си мислят, че писмената ще им донесат яснота и сигурност, а писменият текст не е нищо повече от това – да си припомняме онова, на което е посветено написаното.
Професор Богданов може да каже дали за това „припомняме“ е използвана същата онази дума, която се използва при припомнянето на божественото зърване.
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7563 |
|
vesselina vassileva - 2013-10-02 01:16:43 |
|
|
Интересно ми звучи тази възхвала на устността, произнесена точно от човека, чиято основна длъжностна характеристика, но и вършена блестящо и по призвание работа, е да фиксира в книжно тяло, сиреч в езиково текстуална форма, труда на стотици хора. Интересно е защото днес изданията на НБУ за тези 20 години са истински „трайно фиксиран“ монумент на институцията, който би имал съвсем различни измерения, ако Веселина беше прекарала всичкото това време някъде около сградите на НБУ в устно предаване на казаното ѝ, на свой ред устно, от стотиците автори, които тя е издала. Изобщо фразата „писменият текст не е нещо различно от устния, защото с появата на начините за записване – всички други действия, съпровождащи текста, не са изчезнали“ ми звучи като „придвижването с технологични средства за транспорт не е нещо различно от ходенето пеша, защото последното не е изчезнало след появата на автомобила, парахода, самолета и ракетата“. Това е казано в кръга на шегата, но не случайно започвам с тези бележки, тъй като те ми позволяват да дам по-широк обхват на коментара на бележки 4-7 от текста на професор Богданов, а и защото не друг, а Бергсон, някъде из важните си книги, в критиката на езика (в неговата терминология “homo loquax”- говорещият човек), беше използвал аналогията, че говоренето е толкова естествено за човек, колкото и ходенето. Благодарен съм също така и на Борислав, който с великолепни примери вкара в дебата големите теми на текстуалността, които и аз ще използвам за аргумент.
Нека направя и едно уточнение. Като че ли в изказването на Веселина кристализира до най-висока степен един риторичен похват, който срещах и в предходните коментари. Той се състои в мълчаливото приписване на текстуалистката теза на допускането, че човешката мисъл спира в момента, в който влезе в съприкосновение с акламираната фиксираност на текста. В своя коментар от 2013-09-27 12:27:39 професор Богданов задава два остри въпроса, истински копия, забити в текстурата на текстуализма: „какво означава фиксиране на смисъла?“ и „за каква култура на писания текст става дума?“. В отстояваната от мен позиция, може би не достатъчно експлицитно, няма никакво съмнение, че текстът, както казва Еко, е „мързелива машина“, която има нужда от читателя за да произведе смисъл. Това производство на смисъл е динамичен процес, съпроводен от множество идиосинкразни изживявания, които никой не поставя под съмнение, както не се поставя под съмнение и фактът, че всяка епоха, а и безброй междуепохия, са винаги нова херменевтична ситуация, която налага нови интерпретации, за да могат текстовете да живеят в традицията и да я обогатяват. Обекта на семиотиката, зад която аз заставам, обаче, не е тази страна на проблема. Обектът на текстуалната семиотика е в това, което циркулира в процесите на културата, независимо от конкретните употреби, на които то е подложено. Допускането, че езиково текстуалната форма „фиксира“ нещо в текста не е много точно, или по-скоро отразява акта на създаването на текста като писмено фиксиран дискурс, но семиотичният проблем е другаде. Можем ли да уловим някакви общи принципи, които правят възможен смисъла на това, с което хората комуникират? Греймас използва един пример от Мерло-Понти за да опише обекта на семиотиката. Един куб може да бъде погледнат от безброй различни перспективи и от всяка ще изглежда по различен начин. Въпреки това ние го идентифицираме винаги като едно и също и неговата кубовост, така да се каже, е вечна. В текстовете, с които общуваме, има ли нещо „вечно“, аналогично на тази кубовост? Очевидно кубовостта е нещо в нашия възглед, не е част от реалния куб, както и текстуалната структура е просто подход. Но фактът, че в природата няма идеален куб омаловажава ли наличието на идеална кубовост в нашите глави? Възможно ли е изобщо да обобщим, че няколко различни предмета, които отговарят на пропорциите (формалните отношения) на куба, са една и съща геометрична фигура, ако идеята за идеалната кубовост не е в главите ни? Ако направим аналогия с тезата на професор Богданов за говоренето, трябва да се откажем от идеалната кубовост, доколкото всеки реален куб, за който вярваме, че е абсолютно идеален, ако го погледнем под микроскоп все ще открием някое молекулярно несъвършенство и съответно отклонение от проектираната върху него идеалност, типична за научно философското говорене. Няма идеално структуриран дискурс (макар Леви-Строс и Якобсон да твърдят нещо подобно за Котките на Бодлер), но защо да няма наука, която да се занимава с идеалността на формалните отношения в един текст, които са условието той да може да означава? Това не е налагане на фиксираност на смисъла, която по начало я няма, а по-скоро дейност, близка до тази на природоизследователя, който не фиксира процесите в природата, а изследва трайните закони на тяхното функциониране. И тук стигаме отново до Рикьор и разграничаването между обяснение и разбиране. Първото е за фиксираното в дискурса, второто е за пулсиращото.
Стигаме и до другия въпрос, който според мен е в същността на дебата: „за каква култура на писания текст става дума?“. Тук Рикьор не може да ни помогне да намерим обща позиция тъй като е изцяло на моя страна. Аз настоявам, че именно писмено текстуалната форма на фиксиране на дискурса отваря голямата структурна перспектива, от нея живее текстуалната семиотика и КУЛТУРНИТЕ ПРОЦЕСИ В НЕЯ ПРОТИЧАТ ПО КОРЕННО РАЗЛИЧЕН НАЧИН, както спрямо говорната култура, така и спрямо дигиталната. Казвайки това веднага искам да неутрализирам и друго приписано ми допускане. Аз боравя с идеализирани типове култура, за да мога да кажа нещо смислено и разбираемо, но в никой случай идеалната противопоставеност на типовете не означава автоматично, че предпоставям тяхната несъвместимост в реалните човешки общности, както твърдението на професор Богданов, че „никоя култура не може да бъде само една, без да се дели в себе си на повече култури, които при това освен в нея участват и в други култури“ вменява на неговия събеседник. Аз съм напълно съгласен, че културите са хибридни, но дългът ми на културолог е да изведа съставните елементи на тази хибридност, за да мога в последствие да предложа модели, отразяващи тенденции. Такава тенденция например днес е езиковата деграмотизация, която по мащаб на последиците нищо чудно да достигне трансформациите на Западната култура след откриването на печатната машина. Но нека погледнем и в миналото, както Борислав ни насочи. Това, че „никоя култура не може да бъде само една“ омаловажава ли факта, че има разлика между влиянието, което са оказали монотеизмите върху човечеството спрямо другите вероизповедания и тяхната органична връзка със свое собствено Свето писание? Механизмът на упражняване на властта чрез писание е съвсем различен от този при племената, регулирани от неписани закони. И в единия и в другия случай съжителството е основано на социално конструирана реалност, но докато устната форма на възпроизвеждане на тази реалност е съвсем ограничена, писмената форма на възпроизвеждане на социално конструираната реалност позволява надграждане и дистанциране от говорната остензивност, което създава условия за възникване на институции, проектирани във времето и независещи от нечие присъствие. Има цяла наука, граматологията, която се занимава със „the impact of writing on philosophy, religion, science, administration and other aspects of the organization of society“. Писмовната култура със сигурност никъде не е съществувала в чиста форма, но влиянието, което разпространението на печатаната версия на превода на библията на Лутер е имал за Реформацията, или пък връзката между писането и възникването на научния метод, печатната информация, образованието и възникването на нациите, индустриалната революция като цяло. Можем ли да си представим всяко едно от тези епохални събития (както и най-големите изстъпления) без органичната роля на езиково фиксирания дискурс? И кое е по-релевантно – това, че през цялото време е имало и говорна култура, или че писмовната култура коренно е променила света? Професор Богданов дава признание на писмеността като „голямо достижение на човешката култура, развило своеобразна трайна нагласа с институции и ценности“, но веднага след това омаловажава тази разлика, за която аз настоявам, и която отличава нуждата от семиотика спрямо редовото говорене и философските проблеми на разбирането.
След тези уточнения, но и вече доста поизчерпан, стигам до бележка 4 от текста на професор Богданов. В него се засяга тема, по която без най-малки резерви мога да кажа, че именно той ме е инициирал и книгата ми от 2004 г. Семиотика, памет, идентичност е пряко вдъхновена от няколко есета в неговата книга Промяната в живота и текста (1988). Това е темата за гъвкавата идентичност, която ние произвеждаме в безброй разновидни и смесващи ни с другите начини в хода на социалния ни живот. Говорните реификации и лесните идентификации на база фундаментални принадлежности (българин, мъж, мюсюлманин и пр.) са сигурен източник на деформации в човешките отношения. В същото време прекомерното акцентиране върху идентичностната динамика пренебрегва факта, че както сме различни, така през цялото време сме и същите. Мисля, че Георги най-радикално формулира тезата за невъзможността да бъдем същите, както и за тази дискурсивно да формулираме репрезентация на това, което сме, което искаме да бъдем или да кажем. Според мен ако човек постоянно се променя без да си дава сметка, това би било патологично състояние, множествена идентичност. Ако си дава сметка, обаче, ето, че постулираме инстанция, която обединява промените и именно паради тази причина остава същата. В книгата ми от 2004 г. аз извеждам паметта и общо споделената смислова картина на света като такава инстанция, но тук ще поема друга линия на аргументация, с оглед да се подчертае, че културата на езиково фиксирания дискурс променя и структурата на идентичността.
За тази цел се позовавам на определението за личност на Кант: това, което е субект на импутация (вменяване на вина) е личност, другото е предмет (съжалявам за терминологията, но не съм го чел на български). Стадото не е формирано от субекти на импутация, отношенията между индивидите са формирани от принципа на по-силния (по-адаптивния), докато социалния ред стартира от момента, в който започва да има значение кой кой е и съответно да носи отговорността за това, че е еди кой си. Структурата на роднинските връзки е именно това – субекти на импутация според заеманата позиция в социалния ред. Когато регламентът за съжителство става писан закон, тогава и нашата субективност се усложнява, защото и фиксираният инвентар от предписания, неспазването на които ни вменява вина, става безкрайно по комплексен. Нека вземем за пример брачната институция. Едно е да допуснем, че съпругът и съпругата могат да бъдат много различни в хода на брачния им живот, отношенията им да се менят според настроенията, според обстоятелства и принуди, внесени отвън, съвсем друго значение има подписът (или ритуалът и дефлорацията като по-примитивните форми на инскрипция), който вменява приемането на една социално кодифицирана институция и спазването на нейния регламент в дългосрочен план. Да си субект на импутация означава да си едно и също в хода на социалното ти съжитество. Двата аспекта на свързаност между партньорите съжителстват, но ако ме попитат кое е по-важното със сигурност ще отговоря, че това е ритуализираното встъпване в бракосъчетание, което е предпоставка след това пулсиращите взаимоотношения да са релевантни заради отклоненията и вариациите спрямо предпоставената им идеализирана рамка на протичане от социалната институция (голямата фиксираност). Тя е като гореспоменатата кубовост. Институцията брак е идеализирана система от очаквания, парадигма, която еволюира с еволюцията на текстуалното описание на регламента на съжителство (законодателството). Днес бракосъчетаният, благодарение на тази текстуално усложнена парадигма, е субект на импутация по много повече критерии, отколкото е бил в зората на социалността и неписаните закони. Днес бракосъчетаващите се прибягват до разгърната текстуална форма на бъдещите си взаимоотношения – брачният договор. Той е идеализирана дефиниция на бъдещите им идентичности, за които бракосъчетаващитесе приемат да носят отговорност. Следователно в това, което аз наричам „себе си“ има интериоризирани множество такива социално (но и текстуално) конструирани институции, на които ние сме принудени да гарантираме трайност, да бъдем „идентични на себе си“ в поетата отговорност. И това не са само институциите, с които директно се обвързваме. Аз не съм имал директни отношения с институцията „лишаване от свобода“, но „полицаят в мен“ със сигурност влияе на дефиницията на това какво съм, на това какво искам да бъда и как реализирам съвместният си жизнен проект. С всичко това искам да кажа, че за идентичността, както и за текста, може да се говори както от перспективата на променящото се така и от тази на социално кодифицираната система от идеализации (формални структури от предписания или парадигми или системи от очаквания), които правят възможно всичко останало. Социосемиотиката е дисциплината която пренася езиково текстуалния модел за анализ върху останалите предмети на социокултурата.
Спирам тук, но без да пренебрегвам ангажимента да коментирам и текста на Георги.
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7562 |
|
Кристиан Банков - 2013-10-01 12:13:32 |
|
|
Дискусиите във форума се развиха по интересен начин – като война на световете – от една страна, започна да се възражда онова, което целенасочено закърнявахме дълго време – методът на позовавания и цитирания, от друга – темата за говоренето преходи в темата за текстовостта. Няма нищо случайно, че се заговори за крайностите на фиксираното писмено и че по един паразитен начин в коментарите се вгради темата за културата, но и професор Богданов съвсем не случайно вмъкна темата за реторичността в един текст. Един текст казва нещо, но заедно с него - нещо казва и реторическата ситуация. Това означава, че устността, която смятаме за завършена с появата на писменото слово, не е спряла да си прокарва път, но означава също така, че в голяма степен, тази устност в текста - означава и рефериране.
Според мен, въпросът, който стои на дневен ред е - какво е устността днес? Защото за някога знаем какво е устността - устно предаваните текстове, които минавайки от уста на уста са се присвоявали и преобразували, но точно това присвояване и преобразуване професор Богданов го сведе и разгледа в границите на писмения текст. Устността днес не е само онова, което мислим буквално като устно предавани текстове, като епос или като фолклор – тя има отношение и към това как се разбира в една среда-текст. И съм много склонна да кажа, че устният текст вътре в писмения е онова, което разбираме. Онзи, който разбира е и един вид анонимният автор, разтварящ сигурните граници на писмения текст – и един текст съвсем не е това, което е записано, той е онзи преход между текста и произведението, между реалния и виртуалния друг на читателя – всичко онова, което вкарваме отвън в един текст, за да го разберем – е устността. По някакъв начин устността е в голяма степен референция. Това разбиране-устност, което си представям, е именно онези интенции-отклонения, за които пише професор Богданов, че хранят удоволствието от текста. Така че, говорейки за хипертекст ние не трябва да пропускаме и това, че има такива интенции-отклонения, които хем не са в текста, хем те са удоволствието от текста. И всъщност тези интенции-отклонения могат да направят хипертекст от всеки един текст.
Писменият текст не е нещо различно от устния, защото с появата на начините за записване – всички други действия, съпровождащи текста, не са изчезнали. По същия начин жанрът не е просто литературна форма – а следствие от практиката (Растие) и интерпретацията на един текст не е неговото точно разбиране-съвпадане, а нарастване по битие (Гадамер) – т.е. живеене, което означава и сигурна промяна, и най-вече – устност. Това, че не разбираме точно – е устност, това, че не разбираме по един и същ начин един и същ текст, при всеки път, в който го четем – също е устност. Ние разбираме с вкараната от вън в текста устност и така излиза, че не само текстът означава, но и той означава, чрез онова, с което сам бива означаван – това прави неговата фиксираност по-рехава от онова, което си представяме за писан текст, но, от друга страна, това е, което го снабдява с време.
Ако погледнем назад – така както устността е част от сегашната текстовост, така и когато още текстовете не са се записвали – текстовостта е била част от устността – и това най-добре се личи в това, че разбирането тогава не е било индивидуално, а е било колективно. Устността има дял в текста и поради тази важна причина – преминаването през фиксирания текст има ролята на умножител – писменият текст се явява един вид общност, през която шлифова своето разбиране отделният човек. Устността не е останала в контекста, тя е вътре в писмения текст, тя не е част от практическото живеене, а е част от практическото живеене, което минава през текстовостта – именно затова разбирането на текста е говорене със себе си като с друг. Не точно в интерпретацията е устността, тя е индивидуална, а от връзката на това индивидуално с фиксираността на текста – с вкарването на нещо отвън, с което да разбереш нещата отвътре.
Ето тук наистина идва мястото да се каже какво е текст – и аз също като Георги ще използвам онова, което казва „Разказ време и реалност“. Първото и най-важно: текстът е РАЗКАЗ, той може да е и повествование, но текстът е разказ и ако е повествование, то това повествование е вътре в него и има там някаква функция по същия начин, по който фиксираният текст има някаква функция, положен в устността – например – да спира. Та за професор Богданов текстът е разказ в „Разказ, време и реалност“ – обаче каква е устността в написаното в „Разказ, време и реалност“ – текстът е разказ, но и ГОВОРЕНЕ. По-късно, след като написа книгата, професор Богданов превърна в писан текст тази устност, че текстът е говорене – но само си представете „Разказ, време и релност“ - ако нявсякъде думата "разказ" се реплейсне с "говорене"?
Това, според мен, е планът на изказването и реферирането, че четейки този текст, нещата от света и казаното за тях се свързват и като пулсирания между онова, което е разказ и онова, което е говорене – или на онова, което е израз на текстовостта и фиксираното и онова, което е израз на устността и практическото, стоящо извън текста, това практическо обаче не е само преджанровото вярно, то е и разбирането-правене. Според мен това е голямата схема, която може да се ползва като фон-схема-свят-среда за всичко – независимо дали разбиращият е ценител на смисъла или е просто консуматор (Георги), дали е стар или млад (професор Богданов), дали става въпрос за малка или голяма фиксираност (Кристиан).
И така, стигнах до този извод – че делът на устността вътре в писмения текст е най-важната референция. Според мен, това е нещо до което достигнах, благодарение на устността, която ми е останала от „Говореното като действие 2“: репрезентирането – репрезентативното разбиране – показва, че човешкото говорене реферира към посочими и непосочими предмети, като ги представя знаково чрез думи и изрази, или описания – и същевременно ОБАЧЕ поражда и нужни несъществуващи предмети. Това, че говоренето реферира към външен свят е едната от страните на репрезентирането, но и самото репрезентиране е част от по-комплексен акт и освен да реферира, то е част и от комуникирането. В комуникацията субектите, които се свързват по между си и се свързват и със среда – се променят и променят и самата среда. Репрезентирането освен сочене на нещо, е и правене – при реферирането е правене на външен предмет и среда-свят-реалност, а при комуникирането – правене на комуникиращите субекти и средата-реалност, с която те се свързват. Ако погледнем в по-големия план на прагматическото говорене – това може да бъде изказано така – репрезентирането потвърждава този свят, но го и прави като друг възможен, преходил, по-усилен свят. Според професор Богданов именно по този начин репрезентирането се превръща в презентиране – защото промяната се появява още в самото репрезентиране. В текста на още едно място става въпрос за комуникиране – и това е в прехода между реалното и теоретичното научно-философско говорене. Теоретичното научно-философско говорене е идеалност, за да прикрие затруднението на човека да се справя с промяната – реалното говорене не прикрива, а дава решение – чрез съотнасянето на константните значения с протичането (фиксирания текст и протичащата устност), в което константното се променя и следователно то никога не е абсолютно константно.
Стана наистина като ранна утринна проповед! Но денят е такъв! Честита нова академична година!
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7561 |
|
vesselina vassileva - 2013-09-30 06:47:17 |
|
|
Благодаря на професор Богданов за пространния коментар на моя коментар. Надявам се да успея да отговоря съответстващо на критиките (в етимологичния смисъл) по отношение на моите разсъждения по-късно.
Що се отнася до етимологията - "чистото", "изконното" значение на думите са и цел, и идеал, прокламирани от самите младограматици в края на XIX и началото на XX век, които - запленени от своя позитивизъм и от дарвинизма в хуманитаристиката, са вярвали, че това е постижимо.
***
Използвам случая да се поздравим с новата академична 2013/14 година!
На добър час! |
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7559 |
|
Борислав Георгиев - 2013-09-29 21:56:37 |
|
|
Благодаря на Борислав Георгиев за дългия коментар с толкова отлични примери, а и за това, че в уводните си думи ме е нарекъл задочен ментор и тютор. Това обаче не му е попречило в онова, което е казал, да не следва нито един от моите принципи. Използвам случая да напомня три от тях.
Първият е, че всяка парадигма дели и различава, както са постъпили и Успенски, и Лотман, ако са различили тези две култури – на книгата и граматиката. Има разлика обаче между съществуването на парадигмата и съществуването на реалната култура. Парадигмата съществува, защото е извлечена от реалността, но тя е изчистена и превърната в инструмент за разбиране. А реалната култура, както се различава изцяло от друга култура, така и се оприличава и в този смисъл и свързва с нея. Затова и няма пречка една реална култура на книгата да не бъде и култура на правилата и нормата. Вторият принцип е, че аз обикновено говоря в гледната точка на всеки отделен човек. Така че не е едно и също моето “ние” и “ние”-то на големите имена, цитирани от професор Банков и доцент Георгиев.
В моето “ние” влизат всички – и умните, и глупавите хора, като средното не е константно умно-глупаво, а променящо се ту по-умно, ту по-глупаво в един вид протичане. Това е и моят модел за текст. Според мен, преди да стане устен или записан, текстът е именно това следване-протичане във всеки от нас. Докато “ние”-то на големите имена е, първо, на по-умните, и то на тези, които мислят в парадигми за реалното, и, второ, от него следва и особеното средно според тези големи имена, което е непротичаща константност. Това, което казвам, е също парадигма, и то доста надменна, щом като в нея противопоставям всички други на себе си.
Реално обаче тази парадигма е само тенденция. Има велики учени и философи, вървели по този път. И голямата наука, и философията са драми на колебаеши се вървежи. Ако трябва да посоча поне едно име за пример, ще спомена Уайтхед. Е, той, разбира се, не е обяснил така еснафски просто онова, което обясних в предишния параграф. Третият принцип съм представил по-надълго в “Говоренето 2”. Речта, всяка реч и всеки текст, също и стихотворението на Верлен, реферират към посочими неща, към непосочими несъществуващи, но и към несъществуващи, които се възприемат за съществуващи.
Става дума не само за неща, съответстващи на думи, но и за такива, назовавани от изрази и цели текстове. Въпреки че не са наречени, те съществуват, а и някой може да ги нарече. Аз казвам неща, защото уважавам говоримия език, но тезои неща са и предмети, и обекти. Ако теорията на референцията иска да бъде по-вярна и в този смисъл да надхеърли етимолoгията на латинското “refero, rettuli, relatus, referre”, тя трябва да говори не само за “отнасяне към”, но и за “правене”. Tеорията на референцията обаче не го прави въпреки голямото знание по въпроса, натрупано след Джон Остин. Затова и човек може да се заблуди от старогръцкото “etymon” и да повярва, че етимологията е наука за истинското значение.
Това не е така, защото истинско и едно значение няма. Думите винаги имат повече значения, също и свещените думи-термини на латинска основа като референция. Ако трябва да кажа по-вулгарно какво е историята на една дума, ще кажа, че тя е един вид прахосмукачка. Колкото по-дълга е тази история, толкова повече значения всмуква. Та ето и теорията на значението е в същото състояние, в което е и теорията на референцията. И нищо чудно. Защото и двете са големи говорения-ситуации, които никой не може да предвиди в коя истина ще спрат и за колко време.
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7558 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-09-29 11:25:45 |
|
|
Нека и аз на свой ред изразя благодарност към Кристиан, Георги и най-вече – към нашия домакин в този форум, когото припознавам като свой (задочен) ментор и тютор (още от първи курс в университета, след една знаменита лекция за старогръцката лирика), защото най-сетне се прокара мост между класиката и съвременността, между Античността и дигиталната епоха: текстът за хипертекста отвори по същество и дискусията за текста.
Четейки последните коментари на проф. Богданов и на проф. Банков, се сетих за прословутото разграничение на Лотман и Успенски: култура на текстовете и култура на граматиките. Казано иначе – кодифицираният текст като норма и кодифицираните правила като норма (ще отбележа, че Лотман и Успенски не си служат с квалификатора „кодифициран” – това е моя добавка). По-лесно се кодифицира писмен текст, макар че в „451 градуса по Фаренхайт” Бредбъри ни показва как изглежда кодификацията на устен текст, съществувал първоначално като писмен (всеки човек губи собствената си идентичност и става „Престъпление и наказание”, „Мадам Бовари” и т.н.). Бредбъри показва как би се осигурила неизменяемостта на устния (бивш писмен) текст, неговата непроменяемост във времето. Защото основната слабост на устния текст са неговите „разночетения” чрез добавки и съкращения, размествания и пр.
Църквата като институция определя точно онези четири евангелия за канонични, които познаваме и до днес, кодифицира ги и по същество тези четири писмени текста стават етична, правова и естетическа норма почти през цялото Средновековие. Аргументацията с позовавания върху четирите евангелия става неоспорима: в „Дон Карлос” Филип Втори пита Великия инквизитор дали ще му опрости греха, че е посегнал на сина си, а Великият инквизитор му отговаря: „За да спаси човечеството, Бог пожертва своя син”, което дава на Филип Втори достатъчното основание да подпише смъртната присъда на сина си.
Юдаизмът създава и жреческата колегия на „писарите”, която съхранява и която „правилно” тълкува кодифицираните текстове (началото на херменевтиката) и вече веднъж създаденият и кодифициран текст става ценност само по себе си и затова трябва да остане непроменен и „девствен” във времето, става комплексен знак и интелектуалните игри се свеждат до жонглиране с библейски цитати. Този стремеж, на свой ред, поражда и един от най-интересните клонове на лингвистиката – етимологията, чийто предмет е да се търси истинското, изконното, оригиналното значение на думите, като се премахне патината на времето. Въз основа на етимологичен анализ Бенвенист (в „Речник на индоевропейските институции”) стига до извода, че „демокрация” не е власт на народа, а – „мощ, сила на народа”, която управляващите трябва да имат предвид, когато вземат своите политически решения (колко актуално!).
Според мен, САЩ са „виновни” за утвърждаването и разпространението на културата на граматиките: американската конституция е текст (дали?), съставен не от разказ(и), а от правила, които логически са непротиворечиви и взаимно допълващи се и които са в състояние да породят неограничен брой нови правила. Някои откриват духа на протестантството във всичко това, склонен съм и аз да видя протестантския дух в културата на правилата. През XIX в. редица композитори (католици по вероизповедание) създават реквиеми, като се основават върху един и същ текст – средновековната канонизирана и следователно – кодифицирана, секвенция от текстове на заупокойни молитви, и само Брамс през XIX в. нарушава тази традиция, създавайки протестантския „Немски реквием”, съставен от библейски цитати, взети от Мартин-Лутеровия превод на Библията. На свой ред, това му дава основания да сведе обичайните четирима солисти до двама, като единият е баритон (другият е сопрано) – нещо безпрецедентно в традицията до този момент – промяна в парадигмата.
Впрочем кодифицираният текст норма, сам по себе си начин на мислене и на възприемане на заобикалящия ни свят, трудно би допуснал това, което Томас Кун нарича „промяна в парадигмата”: чак сега, едва през 21-и век, настоящият папа йезуит обяви, че Църквата не бива да се меси в личния живот на хомосексуалните хора…
Взех да пиша всичко това и във връзка с проблема за референцията при текстовете, а и при правилата. Текстовете и правилата нямат свой референт или имат множество свои възможни референти, стига човек да успее да ги разпознае. Текстовете и правилата са като думите: посочват класове явления, събития, случки, инциденти – така както думите назовават класове предмети, но не и отделен предмет. За да почне една дума да посочва точно определен предмет, са необходими поредица от ограничители в референцията (определения, в граматиката), които да ни улеснят в точната идентификация на референта, който адресантът има предвид.
Текстовете и правилата са като Роман-Якобсоновите шифтери: дадена ситуация ни спомня даден текст или правило и ние го прилагаме към нея, за да (си) я обясним. Въпросът е кое играе ролята на „ограничител” по отношение на текста, за да го сведем до точно определена ситуация – тук и сега? Как например отнасяме притчата, вица към дадена ситуация, за да ги идентифицираме с точния текст. Само принципът на аналогията ли действа в този случай или още нещо?
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7557 |
|
Борислав Георгиев - 2013-09-28 17:41:18 |
|
|
Благодаря на професор Банков за неговия коментар-отговор. Отново подчертавам последователността и достойния слог в текста му, а и наистина рядкото за форумите в този сайт придържане към темата. Надявам се, че той няма да остави без реакция и моите бележки по темата за знака. Но сега при тази кротка негова твърдост трябва да реагирам по двете засегнати в коментара му теми - за писмено фиксирания текст и културата. Дано да го направя по-нереторично!
Несъмнено писменото фиксиране на смисъла е голямо достижение на човешката култура, развило своеобразна трайна нагласа с институции и ценности. Но какво означава фиксиране на смисъла? Преди всичко наблюдаемо следване на моменти на означеност в един вид линейност, която дисциплинира възприемането на текста. От тук и възможноста този текст да се придаде с друг по-кратък. Естествено, че и този по-кратък текст може да се фиксира писмено и човек да се попита той в каква степен представя по-дългия текст точно. Отговорите са повече, но те се свеждат до следните два – единият е “във висока степен”, защото съкращението е същността на текста, а другият е “в по-ниска степен”, тъй като съкратеният текст е друг текст-вариант на първия. Могат и трябва да се изброят и другите фиксираности в един писан текст. Не смятам обаче, че борците за културата на текста са го направили.
Може би затова все още остава неосъзнато, че независимо, че авторът на текста е фиксирал именно този смислов ред, в текста има и други нефиксирани редове. Ненаписан или написан, текстът е и многосмислова материя, и то преди да се влече в контакт с него. Затова и влизащия в контакт, контактува и с фиксираното, но и с нефиксираното. От което се поражда самото разбиране на текста, което също е поне двойно. Защото разбиращият и преживява, а преживяването е и един вид друго разбиране. Така че разбирането е пулсиращо. Което може да се нарече и игра, но игра, която се насочва от гръбнака на фиксирания смисъл. Има и такъв разбиращ, който преминава по-близо до смисловия избор на създалия текста. Но, така или иначе, тази работа е и устна - разбиращият поема, и то не по един и същ начин, и от многосмисловата аура, въвлечена или попаднала в текста.
Защо не разделям писания от устния текст и т.нар. култура на текста от културата на устното слово и защо казвам, че те са вярно нещо само наедро, но ако се разглеждат в по-реален план, са залепени една за друга? Защото вярвам научно, че никое писано не може да е само писано, без да е и устно и че никоя култура не може да бъде само една, без да се дели в себе си на повече култури, които при това освен в нея участват и в други култури. Причината обаче е не само изповядването на този реалистически принцип за устрояването на текста и културата. Има и практическа причина за тази своеобразна редукция на писаното и устното слово. Тя е, че в продължение на години на преподаване на текстове постоянно и упорито не попадам на стараещи се да предадат по-точно онова, което е фиксирано в един текст.
Какво праваят те? В по-добрия случай го съкращават до важното и основното, а в по-лошия грабват едно място, цитират го, подменят с него цялото и бързат към друг текст, за да постъпят по същия начин – да грабнат и от него място и да внушат и на себе си, и на другите, че ето това е целият текст. Да, но, ако текстът е свързаност, това означава, че казаното на едно място по някакъв въпрос, поради смисловата свързаност с целия текст няма точно това значение, поради което е грабнато. Поради което то трябва да бъде цитирано поне два пъти – веднъж като то на това място и втори път променено в контекста на цялото. Защото смисълът или, казано по-точно, значението са аберации между поне две значения. Именно тези две значения налагат произвеждането на един текст в името на едно по-гъвкаво, което означава и по-приложимо значение.
Тогава за каква култура на писания текст става дума? Това, за което говоря критически, че не е налице в практиката на разбирането на текстовете, си е култура на интертекстуалното правене на хипертекст, което става сега в името на нужна в момента истина. И то не защото тази истина е толкова нужна, колкото защото е ценност сама по себе си, а и защото при нейното наличие или, ако го кажа по-ефектно реторично, при докопването до нея човек изпитва радост. Ясно защо. И поради ред други причини, но и защото тя евентуално спира това уморително ровене в смисли и човек успява да си отдъхне.
Аз и от работата, която върша – ровя се в антични текстове, заключавам, че това си е трайна човешка нагласа и че тя е съвсем същата, поне от времето на Епиктет до днес. Е, обажда се и научното ми разбиране: “Ами, да, преди да има други култури, има и такава – на всекидневното поведение на един подвижен отделен човек, който пътува, ходи на различни места, говори и изпитва удоволствие от свободата да каже какво мисли. В 5-и век пр.Хр. в Атина тази култура не е може би още налице, но в края на 1-и век сл.Хр. вече е оформена и то във вида, пазен и до днес.
Моля Кристиан Банков да продължи със защитата на своята позиция и да не се повлиява негативно от тази моя реторика. Пожелах си да бъда по-малко реторичен, но не успях. Така е – говорим за нещата косвено през стила на нашето себе си.
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7556 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-09-27 12:27:39 |
|
|
| Действително развитието на обсъждането в този форум започва да дава качествени резултати; от получените коментари, освен че се научават нови неща, те ме карат и да надхвърля съществуващите си позиции, развивайки нови тематични хоризонти. Един от тях е възхвалата на текстуалността, с която някак си актантаната структура на дебата все повече ме дефинира и така ми предоставя възможността да използвам знания, стояли в летаргия дълги години. Точно това се получи при тълкуването на забележки 1,2 и 3 от текста на професор Богданов. Новост за мен се оказа делението на фиксирано и динамично в рамките на прочита на текста, като различни стратегии за реализацията на неговия смисъл. Действително ориентираните към получаване на фиксираното в текста знание прочити са доста по-безинтересни от тези, които са ориентирани към удоволствието, към интертекстуалната въртележка на смисъла и към интерпретативната саморефлексия на читателя. Потвърждение за това е и забележителния успех на тази линия на постструктурализма, която в „Удоволствието от хипертекста“ нарекох „еуфоричен текстуализъм“, както и разгърнатата в този форум теза за прагматическото говорене, като редово говорене с по-висока степен на референциална осъзнатост. Съответно тези бележки ми дават основание да предложа друго деление, служещо за каузата на моята апологетика на текстуалната фиксираност. Ако съвсем условно наречем „малката фиксираност“ тази на ниво отделен текст, която засяга акта на неговите интерпретации/употреби, то съществува и „голямата фиксираност“ – тази на културата, на интертекста. Професор Богданов е напълно прав, че ползващите текста разфиксират знаково фиксираното в него (бележка 3), но аз не мога да се съглася, че от този факт произтича автоматично обобщението, че културата на писмения текст (езиковата текстуалност) като цяло е едра и не издържа внимателен анализ. Всички текстове, взети по отделно, са „отворени за игра“, но в тяхната цялост те представляват една изначална фиксираност, която е предпоставката за първото. Малко като парадоксът за времето в Августиновата изповед – докато не го питат какво е времето, той смята, че знае (фиксирано значение), но попитат ли го, вижда че не знае (интерпретация). Данте, Шекспир, Гьоте и пр. – това са стабилни „текстуални“ институции в Западната култура, благодарение на които в нея има приемственост и идентичност, независимо от хилядите деконструкции, игри, психоанализи и всякакви други употреби, на които са подлагани техните произведения по отделно. Всеки автор неминуемо се позовава на други текстове, когато иска да предаде послание на аудиторията си. Той може експлицитно да се заиграе с конкретен текст/партитура и по този начин да произведе еуфорични резултати (горната част на айсберга), в същото време успехът на този комуникативен акт почива и на хиляди имплицитни позовавания, на мълчаливото допускане, че читателят е запознат с определени културни съдържания, на които текстуалната икономия не позволява да се отдели внимание (подводната част на айсберга). Културата е съвкупността от тези мълчаливи допускания и нейна висша ценност е фактът, че те са стабилни. Нещо повече, всеки акт на тяхната употреба ги преутвърждава, възпроизвежда тяхната стабилност. И тук идва най-важното наблюдение – културите на езиковата текстуалност, благодарение на писмената фиксираност на културното съдържание, предоставят качествено различен инвентар на мълчаливите допускания спрямо говорните култури. Богатството на говорната феноменология, описана в трите текста на професор Богданов, според мен до голяма степен се дължи на факта, че тя отразява динамиката на процеса в условията на писмовна култура и съвсем не би изглеждала по същия начин ако се осъществят наблюдения в общности, където основният носител на социокултурата е говорността. Като тук уточнявам, че и в културите на говорността културните съдържания се възпроизвеждат с фиксирани съдържания, които, по думите на Леви-Строс са „добри за мислене“, да не кажем, че са и единствената възможност за такова, но когато технологичният напредък позволява книжовността и грамотността да станат масово достояние много от вътрешните механизми на културата придобиват съвсем нова форма. Сосюр е описал структурата на езика като синхронна система от строго фиксирани различия, която позволява идентификацията на значенията на чисто диференциален принцип. Този модел идеално обслужва говорната дейност, но е трябвало да бъде деконструиран от Дерида и доразвит от текстуалната семиотика, за да може да послужи и за теория на културата от епохата преди дигиталния обрат, когато именно текстуалността е в най-зряла фаза. В заключение бих казал, че социалността на писмовните цивилизации като цяло е конституирана по качествено различен начин от тази на другите и смятам, че темата е прекалено богата за всякакви посоки на развитие, за да се съглася с Георги, че не бива да се поддаваме на „традиционното противопоставяне между устно слово и писмен текст“. Напротив, от такава гледан точка възнамерявам да отговоря и на забележки 4-7 от текста на професор Богданов, както и на възможните определения за текст на Георги. |
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7555 |
|
Кристиан Банков - 2013-09-26 13:19:27 |
|
|
Професор Кристиан Банков отговори с коментар 13 под “Говоренето 2” на моята молба да обсъди казаното от мен за т.нар. динамичен обект. Коментарът е дълъг и се опира на важна книга на Шорт. Така или иначе, според този автор т.нар. триадичен модел на знака, а и разбирането за семиозиса са погрешни тълкувания на казаното от Пърс по въпроса или в по-добрия случай са преувеличения на смисъла на един род текстове на Пърс за сметка на други. Професор Банков заема по-реалистическа позиция и говори за съжителство на две семиотики.
Едната от тези две семиотика е т.нар. семиотика на текста, уважаваща Пърсовия триадичен модел на знака, примери за която са позициите на Еко и Дерида, а и моята позиция в Говоренето 2, а другата е т.нар. прагматистко-когнитивна семиотика, което според Кристиан Банков е по-подходяща за разбирането на мисленето. В своята теория за резистентността на парадигмите, която ни изложи, Банков обясни защо в случая тези парадигми са две и защо покрай тях се развиват и контексти на като че ли две различни култури. Това обяснение даде валидност и на изложената парадигма на хипертекста и на нейната своеобразна култура. Не съм сигурен, че добре съкратих дългия важен коментар, но се надявам, че Кристиан Банков ще се обади и ще ме поправи.
Имам обаче две молби. Първата е разговорът да продължи тук, а не там, където вече никой не влиза, и втората е професор Банков да не се отказва от този разговор, в който се свързаха основните теми-понятия, вълнуващи съвременната хуманитаристика – култура и идентичност и текст и знак. Както се разбира и от коментарите, вторите две теми преливат в първите. Занимават ни и техните контекстови опори – едната вече наречена, културата, втората, мисленето, налагаща се поради гледната точка на Пърс и нашия навик да бъдем учени, и третата, въведена от мен, говоренето, което според мен придава стойност на извъннаучното разбиране.
Готов съм да приема, че в толкова многото оставени ни от Пърс текстове има повече семиотически модели. Някои съвестни почитатели на делото на американския философ ги излагат, без да съм сигурен, че не ги свързват научно по-последователно отколкото те са свързани реално. В текстовете на Пърс има и друга естествена непоследователност - противоречене-допълване между разбирането за знака репрезентамен като релатум, насочен към нещо външно, и разбирането за него като за подвижна сложност в себе си, включваща и т.нар. динамичен обект. Така че, ако нещо съм пропуснал да кажа в Говоренето 2, то е това.
То обаче не е различно по същество от колебаенето в Сосюровата семиотика дали означаемото е вътре в знака или не е и дали знакът е цялото означаващо или е само някоя от неговите съставки.Така е, защото всяка дума е и само дума, но е в същото време и своеобразен предмет. Думата лесно се опредметява със залепналото за нея основно значение, но може да се разбира и вътрешно по-сложно динамично. Така или иначе, опитът да се открие най-външно знаковото в думата е постоянно неуспешен. Открие ли се, за него веднага се залепва минимално значение, което не се отлепва лесно от него. Но е така не само при думите, а и при всички други видове знаци.
Това е и голямото предимство на семиотиката на Пърс, че поставя този проблем и постоянно реагира на него. Не Пърс обаче е виновен, че неговата динамична гледна точка е радикализирано извадена от двоичността на знака-релатум към нещо външно и триадичния знак, замъкващ в себе си и външния обект, и разбирането на субекта за него. Това са направили съвременни адепти на научното мислене, които не си представят, че двете са естествена проява и на човешкото говорене, но и на човешкото мислене, което, колкото по-дълго е, толкова по-малко се различава от говоренето.
Затова и няма нищо смущаващо във факта, че семиотиката е перфектна голяма наука, в която обаче няма и не може да има съгласие по основната идея за знака. Като във всички други науки и семиотиката не може да обясни семиотично своята основна идея. За да я обясни по-задоволително, тя трябва било да отиде в друга наука, било да наруши генерално обичайната научна последователност, както се опитах да подстъпя в Говоренето 2. Защото никоя наука не е панацея в себе си. Oпита ли се, й се случва това, което се случва и на семиотиката – дели се на повече семиотики и на повече парадигми, които не могат да се съгласуват напълно вътре в семиотиката.
|
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7550 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-09-24 10:42:44 |
|
|
Отговарям и аз нас свой ред на Борислав. Да, според критериите за текст, които съм представил, цитираното стихотворение на Верлен е текст. Първо, стихотворението е свързана и структурирана реч. За разлика от линейно нанизаното и по правило неравноделно говорене, тук са налице куплети и рима. Второ, стихотворението е завършена реч. То има начало, в което започва, и има край, в който свършва. Между началото на стихотворението и неговият край протича време, изпълнено с дискурсивно съдържание. Трето, стихотворението реферира към външен предмет (или предмети), но и към предмет, който поетическото слово създава именно в това стихотворение.
Проф. Богданов е написал много точно за този рефериран предмет в коментара си. Така че отчасти ще повторя със свои думи казаното от него, отчасти ще го допълня. Наистина, трудно е да се каже кой е този предмет. Сърцето, да, но и дъждът, а също и тъгата. Но ако трябва да сме още по-точни, трябва да кажем, че предметът, към който реферира стихотворението, не е нито само сърцето, нито само дъждът, нито само тъгата, а едно особено нещо, съставено от трите заедно – сърце-дъжд-тъга. Разбира се, този, който чете, може да разшири този предмет и да добави в него и други предмети, както проф. Богданов е добавил душа.
За предмета сърце-дъжд-душа-тъга, като че ли в някои ситуации по-реален от неговите отделни части, ние нямаме дума. Обаче поетическият текст ни е дал дума. Думата е самото стихотворение на Верлен. Така че по особен начин текстът на стихотворението е едновременно: (а) рефериращ към външен предмет; (б) временна среда, в който този рефериран предмет се свързва с други предмети, за да образува един по-сложен съставен предмет, който хем не съществува като посочим и означен в реалността, хем в някои ситуации като че ли съществува, но бяга на думите; и (в) то е знак за назоваването на този съставен предмет. |
| Тема № - 85 |
Коментар № - 7547 |
|
Георги Гочев - 2013-09-22 23:32:26 |
|
|
|
|
|
