БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

СРАВНЯВАНЕ, СИТУАЦИЯ И ИСТИНА. Богдан Богданов

Вярвам във възможността смисълът на нещо по-кратко казано да се изясни, като то се изкаже по-надълго. Което и правя - изказвам с повече думи подразбиращото се твърдение в изредените в заглавието три теми. Но, така или иначе, това твърдение е заложено в тях. Затова и преди да се изкаже то, е редно да се коментира онова, което е заложено във всяка от тези теми.

Kакво е заложено в темата за сравняването? В почти всичко, което вършим, говорим и мислим, ни занимава и същността на определено нещо, но като че ли повече ни занимава неговата ценност. И понеже ценността е отсъда, че нещо е някакво за разлика от друго, затова и твърдим, че мислим по въпроса. В това мислене обаче основно се сравнява, докато, гледано по-генерално, мисленето би трябвало да влючва повече действия. Което и позволява да се каже, че в един род мислене не толкова се мисли, колкото се сравнява.

А какво е заложено в темата за ситуацията? Ние смятаме, че каквото вършим, говорим и мислим, става в широкия свят-реалност. Да, но изглежда то става в един по-непосредствено даден свят-реалност, който аз наричам ситуация. Разбира се, този малък свят-реалност е свързан с един или друг по-голям. Именно за да се избегне усложнението на това удвояване, се е стигнало и до практическата постановка, че онова, което вършим, казваме и мислим, става направо в големия свят, като при това този голям свят е общ за всички нас.

Което се разбира от факта, че наместо “свят” да не се членува и oзначаваното от тази дума да бъде различно за всеки, думата се членува и светът става универсален. Така този по-цял свят, който би трябвало да бъде ситуативно различен и променим, облекчително се свежда до константна обща за всички ситуация.

Което е с пряко последствие за разбирането на третата тема в заглавието на това есе – истината. Ние смятаме, че истината е нещо еднозначно и очевидно, докато съобразно онова, което казах току-що, излиза, че тя е по-прякото съответствие между мисленото за едно нещо и самото това нещо в средата на малкия свят-реалност, образувал се в този случай. Тази разлика повдига съществен въпрос, на който е редно да се отговори. Затова и трябва да заключа, че поне дотук, не съм изказал имплицитното твърдение, което се внушава от заглавието на това есе.

Редно е да се опитам да го направя в по-разгърнатия нататък текст. Да, но в неговия ход ще се повдигнат още въпроси, отговарянето на които, дори да помогне за изказването на имплицитното твърдение на това заглавие, ще породи и други текстове и ще покаже, че краткият текст на заглавието, по-дългият на уводното обяснение и още по-дългият нататък, са и синонимни по смисъл, но и достатъчно различни един от друг, т.е. че всеки от тях е текст и сам по себе си, но участва и в по-едри текстови единици. 

Да, но и в предишната, а и в тази книга аз съм обявил есето за най-добрия възможен обхват за един по-дълъг текст. Затова и без бавене по повдигнатия по-общ въпрос мога да се обърна към текста по-нататък, да се опитам повторно да изкажа с повече думи заложеното във всяка от трите обявени в заглавието теми и после да заявя по-сигурно кое е вложеното в това заглавие твърдение.  

Сравняването   Като говорим за мислене и действане, говорим като че ли за две неща. Казвал съм го другаде, сега го повтарям - бидейки две, те са и едно, защото и действането е мислене, макар и протичащо косвено, а и мисленето е действане, също протичащо косвено.

В духа на тази двойственост, която от различените две прави едно, е и моето твърдение, че всяко мислене и действане са и имплицитно сравняване. Това може да е само реторично казано, без да е по-буквално вярно, но то може и да бъде и по-вярно, ако онзи, който го твърди, е наясно по въпроса какво е мислене.

Разбира се, говорещият за мислене може да употребява тази дума, без да е в състояние да каже какво е мислене. Възможно е и това той да не може да каже какво е мислене, но да има усет и да смята правилно вследствие на него, че мисленето е по-сложно от обикновеното сравняване на едно с друго. А се добавя и реалното положение, че много хора и смятат, а и казват, че мислят, но всъщност правят само това - сравняват. Което не е особено голяма грешка, защото сравняването наистина е и мислене.

И все пак някой може да сравнява и дори да си служи със заключението от едно сравнение, но да не е наясно със сравняването като по-пълен акт. А то е по-пълен акт, ако сравняващият си дава сметка не само, че едно сравняване може да завършва със заключение, че едно от нещата, които се сравняват, е най-добро от всички други, или че е по-добро, ако то се сравнява с друго по-добро, аси дава сметка и за другото, че това сравняване може да завършва и със следното заключение - че никое измежду повечето подобни неща не се различава особено от другите или че, ако нещата са две, те са подобни по качества и никое не стои по-горе от другото.

Т.е. освен позитивно с излъчване на по-доброто или най-доброто едно сравняване може да завършва и негативно и да не става излъчване. Именно на тази основа възникват аналогиите. Разбира се, една аналогия може да бъде пълна и да завършва с неизлъчване, но може да бъде и частична, като се запазва и приликата, и разликата. Поради трудността това да се изказва и бързането към практически резултат, в човешките ситуации на сравнителна преценка надделява не частичната аналогия и сравняване, а пълното сравняване и излъчването на едно по принципа “пример за идеалност и ценност”.

Което добре издава дълбинната причина за нашите сравнявания-излъчвания. След бърз акт на сравняване-излъчване на най-доброто или по-доброто ние избираме ценното най-добро или по-добро. Трябва да изберем по-важното и го правим без баване или трябва да изберем по-общоприетото, защото не искаме да се различаваме било от всички хора, било от някакви хора и също го правим без баване, като във всички подобни случаи и смятаме, че мислим.

Да, но, казвайки това, ние обслужваме и нашата постоянна грижа да стоим като хора над животните, което не е толкова лесно, защото в определени случаи животните постъпват като нас. Когато е студено, бързо намират най-топлото място и се излягат на него. Без особено колебание също като нас те и съчетават и две ценни положения в своето поведение. И все пак техният живот е устроен по-просто и те боравят с ограничен брой ценности.

Съвсем сигурно обаче поведението на животните се насочва от едрите опозитиви добро и лошо, полезно и вредно и приятно и неприятно. Знаем защо. Защото и животните разполагат с памет и развиват на тази основа опит. При хората, поради тяхната по-силна памет, дължаща се и на речта, се съчетават повече ценности-мотиви, а и повече индивидуални разлики в общите нагласи за действие, усилвани и от различни обществени норми на живот. Това е и което усложнява човешките актове на сравняване и избиране – свързването в едно на индивидуалните нагласи с едни или други нормативни колективности.

Проявявани и поведенчески навично, тези нагласи се усилват и от съобразяванията на бъдещи действия и последствия в по-голям и по-променим времеви обхват. Към което се добавя и най-същественото, с което разполагат хората поради речта, паметта и обхватния променим усет за време – подвижната знакова устроеност на своите когнитивни инструменти.

Аргументирани от повече ценности едновременно, човешките когниции са подвижни и променими и в един момент са основани на една, а в друг момент на друга ценност, като в един момент са силни и действат безотказно, а в друг са слаби и не действат. Затова и говорим за инстинкти при животните, а за съзнание и знание при хората, въпреки че това разделяне е схематично, тъй като в реалните случаи на разбиране осъзнаваното е в постоянен обмен с несъзнаваното инстинктивно.

Но, така или иначе, не сме напреднали особено в разбирането на човешките когнитиции. Може би и поради това, че тяхната подвижност и знаковото им устрояване постоянно се опростяват от едрините на доброто и злото, полезното и вредното и приятното и неприятното, които приближават нашето поведение до това на животните. В основното, което изпитваме и вършим, ние сме животни. Коя е разликата? Тя е в това, че животните са по-устойчиви от нас в това основно. При нас то е по-подвижно и променливо. Такова е, защото в него се намесват опозиции, с които животните не боравят - като красивото и грозното, справедливото и несправедливото, идеалното и реалното, важното и неважното, нормативното и ненормативното.

Тази разлика продължава и в смесването на нашите по-сложно устроени когниции с външните неща и външните ситуации. Което в определени моменти е пълно, в други – частично, а в трети една когниция може и да се разделя на когнитивно средство и на познавано чрез него външно нещо. На тази основа и наричаме едно и също с повече думи-идеи. С подобно преназоваване променяме едно нещо в друго. Но същото може да стане и когато запазваме думите.

Мисленето, разбирането и преценяването са три различни неща състояния-действия, но техните смисли при определени външни обстоятелства могат и да се допълват, а и напълно да съвпадат дотам, че тези три думи да стават синоними. Което се отнася и за посочими външни неща, които са различни, и за подчертано различни непосочими неща-състояния като мисленето и правенето. Знаем защо. Защото всичко казвано и правено от нас е такова в тази конкретна среда и в тази ситуация, но се променя в друга среда и друга ситуация.

Като казвам “среда” обаче нямам предвид непосредствената предметна среда, в която живеем, а по-сложното, което обуславя нашите действия, говорене и мислене. Имам имам предвид двете свързани една с друга среди – малката среда-ситуация тук и сега, конструкт от предмети и неща, но и от символи и други означители, които се образуват тук, и винаги закачащата се за тази малка среда-ситуация среда-ситуация на един или друг по-голям свят. Човешкото същество не може без такава композирана среда-свят. Защото си служи с реч, има памет и идея за минало, настояще и бъдеще, а е и свързано с други като него.

Което усложнява човешкото видимо по-просто едно. Оттук и последствието, че то е променим конструкт от външна предметна среда, която се гради и реално, но и идеално чрез словесен свят-паралел-вариант на външната и човешка предметна среда, но и закачен за нея някакъв цял свят. Бидейки светово, човешкото същество гради неуморно повече светове, за да може, сравнявайки ги, не само да е в свят, но и да избира по-добрия от наличните светове. Това въздига човека, но той прави светове и лениво със словесните противоположности, които са му подръка.

За да избере по-доброто в този случай, му е достатъчна опозицията “добро и зло”. В следващия момент светът става друга опозиция, а после и трета. Дори когато разполага с повече знаково насложени опозиции, човешкият свят не е константно цял, а е с променим обхват на по-сигурен свят тук и сега, който при нужда и посредничи към закачения за него голям по-обхватен. Това са въпроси и на ситуацията, за която предстои да говоря, но те са с отношение и към сравняването - всичко това става с помощта на едно или друго сравняване.

Оттук и по-крутото заключение, че колкото и да мисли за това и онова и колкото, опирайки се на говоренето, да прави словесно еди-какво си, което не съществува, за да стане то съществуващо, гледано grosso modо, човешкото същество не мисли, не говори, а и не прави, а просто сравнява. Опирайки се на сравненото, то преценява кое е по-доброто, като така влиза и в отсъдата какъв е светът, а и го прави такъв, какъвто би трябвало да бъде. Светът е онова, което е осветено и се вижда. Има такива думи, неотделимо залепени за значението си и нещото, което означават, за които е кощунствено да се пита какво са.

Но аз се питам и казвам. Светът е най-напред място, пространство и набор от неща. Той е устойчивата среда, в която и заедно с която съществува живото променящо се. Същевременно и като по-устойчив от живото светът се променя. Бидейки среда, той е и контекст - и за неживото, и за живото. Точно контекстът сочи добре неговата друга страна – протичането и реалността. Всеки свят е и реалност, нещо променящо се. Затова и определям наедро ситуацията като свят-време.

Ситуацията    Но може да се продължи и да се каже по-разгърнато, че ситуацията е свят тук и сега, образувало се пространство-време, в което в някакво отношения между живи същества и предмети-неща се постига промяна. Ситуацията се случва, но тя се и прави от живи субекти, които целят да постигнат, като променят някакви цялости. Ситуацията е удобна чужда дума, белязана от известна глаголност, с която се означава това тук и сега, в чието време-пространство големият свят става полезрение на ставащото по-близо. 

Силно неясно е как това по-близо се отделя от по-голямото на някакъв по-цял свят, а и как една ситуация свършва и започва друга. Всъщност само като схема и когнитивна постановка малкият свят тук и сега е отделен от по-големия. В по-реален план, доколкото двата свята са отделими, няма ясна граница между единия и другия. Като всичко друго в човешката среда, което се отнася за непосочими неща, и тези два свята, и техните ситуации са навързани и се застъпват.

Има по-едра ситуация, която обема повече по-малки, а те пък се застъпват така, че едното не е завършило, а започва друго, което е и вътре в първото. Тези зрителни построения добре убеждават, че и т.нар. малък и големият свят, заедно с техните ситуации са когниции, нещо мислимо, чрез което се представя непосочимото. Езикът е пълен с подобни когниции.  Проблемът е, че ситуацията без колебание е нещо безспорно използваемо, въпреки че не отговаря на действителното случващо се и правено от живите същества.

На мене ми се струва ясно защо. Тази дума се е свързала с представа за конкретно време-пространство, което постоянно се изпречва и за което няма по-подходящо название. И ето в този случай аз го използвам, за да нарека по-близкия свят-реалност, който се очертава при всяко вършене, казване, а и мислене на нещо и който според мен е различен от по-големия свят. Така е, защото, гледано по-реално, този по-близък свят-реалност достига донякъде във видимото и нататък мержелее. Това мержелеещо се нататък е и по-големият свят.

Неслучайно казвам неопределеното “по-голям”, защото този голям свят също е нещо ситуативно и променливо, което само предположително е идентично на действителния по-голям пълен свят. Поради което и смятаме, че имаме общ свят. Но всъщност във всички случаи както се образува по-малък свят-ситуация тук и сега, така се образува и закачен за него по-голям винаги различен свят. Това красиво положение добре обяснява човешката свобода. Но, както вече казах, то е схема и в по-висока степен когнитивна парадигма отколкото реално положение. По-реално гледано, ето как е вероятно.

Когато говорим, мислим и вършим нещо, се образува средата-контекст-малък свят-реалност тук и сега. Както и казах по-горе, по-големият свят е нещо мержелеещо се и незавършено в своята отчетливост. Ако искаме да сме по-точни, трябва да кажем, че в своите реални ситуации човешките мисления и правения са по-скоро без голям свят. Оттук и логическата интуиция, която при добавянето на този голям свят, отстранява усложнението той да бъде някакъв и недовършен и го довършва с възгледа, че той е универсален и общ за всички нас.

Единственото по-сигурно, което доказва съществуването на тези два свята – на по-малкия тук и сега, който се образува при всяко вършене, говорене и мислене, и на прикачения към него по-голям, е аналогията с видимата човешка среда, която сме образували върху лицето на нашата планета. Ние живеем в човешка предметна среда, свързана без ясна граница със земната природа и космоса. Тази аналогия, естествено, може да се отнесе и за всеки отделен живот. Но тя с особена сила обяснява делата на цялото човечество, а и ситуацията на обективното мислене, което изпълва времето на толкова учени и философи.

Защото и при тях световете са два – вътрешният на обективността и целия свят, за които те мислят, и външният контекстуален малък свят тук и сега, в който  е положен всеки учен и философ. Какво имам предвид, като говоря за малкия външен свят тук и сега на учените и философите? Конкретната среда, която ги разбира, това по-горно общество, в което те се движат и живеят. То е същественото конкретно на по-общото, с което те могат да се занимават поради него. Този външен по-малък свят съществува по-реално от големия универсален, който изпълва мислите им.

По подобен начин и редовият човек предполага, че ценното, към което го подтиква животът, е действително истинно, докато то е само предположение, което се утвърждава в контекста на този свят тук и сега. Така че и едното, и другото са оценностявания, които превръщат предполаганото в пълна истина, докато то е резултат от сравняване, от отнесени един към друг два свята и насложени една върху друга две истини.

Истината  Какво ли не е написано и казано по тази тема? Истината е между думите-идеи-неща, без които не можем. И аз в това есе, а и в тази книга, за да кажа нещо и за да бъде то по-точно, опровергавам друго прието и търся опори, за да прозвучи то по-вярно. Никой не може да съществува без опора в определена истина. След тези думи веднага изниква прословутото неразличаване на думите от нещата, с което сме толкова привикнали, и последващото от него вярване, че истините не означават неможещи да се посочват съответствия, а съществуват посочимо.

Е, според изложеното в това есе, истините са винаги две свързани истини – едната по-проста практическа и другата по-сложна, зависима от по-широк контекст. В есе от предишната моя книга изказах двете положения, които поставят под въпрос това вярване и които продължавам да следвам. Първото от тях е, че идеята за истина означава и нещо, което е субект, за който и се пита кое е истинното в него и който при повечето начини на съществуване и истинност може да съществува и посочимо. Това е едната речева позиция на истината. Но има и втора – истината е и предикатно име, което се отнася към субект.

Това предикатно име прехожда в силните прилагателни “истинно” и “вярно”. Тук е и връзката между него и горното. Вярното и истинното като предикат се дели на повече проявления на истинност, които поради едната дума обикновено не се разглеждат като различни. Истинното може да бъде във факта на съществуването на нещо, но не и в неговите други проявления, които не следват механично от неговото съществуване. Ето и третото положение, което следвам.

То е, че истината на едно, влече и към истината на друго, които свързани едно с друго, а и в нещо с различно име, могат да се свържат и с трето, което да има различно име. Това въвличане на друго има своеобразен предел в контекста-среда, в която то е по-определено. Този контекст-среда-свят-реалност, който определя нещото да бъде такова, не е твърдо даден и е променим, което променя и нещото и значи и неговата истина.

Така че истината, за която говоря, е контекстова и се отнася за нещото в контекста, в който е то. Такъв е и смисълът на повечето видове истина, чиито имена изброих в споменатото есе. Оттук последва и моето твърдение за многозначността, а и за повечеистинността на което и да е нещо и която и да е истина. Многозначността и повечеистинността обикновено се опростяват и свеждат до двузначност и двуистинност.

Такова свеждане правя и в този случай, като настоявам за нуждата да се комбинират две преценки. Едната от тях се отнася за значението и истината, определяно от конкретния контекст, в който е едно преценявано нещо. Тя е по-сигурна и по-лесно съвпада с практическото едно значение, от което имаме нужда, действайки в този контекст. Другата преценка се отнася за значение и другата истина в ситуацията на някакъв по-цял свят.

Понеже този по-цял свят и неговата ситуация не са дадености, а само се предполага, че тяхното по-цяло е закачено за конкретното тук и сега, те няма как, а и не бива да се разбират универсално, въпреки че могат да бъдат по-обхватни. Познаваме средствата, които ги правят универсални. Винаги има някаква логика и някаква математическа формула с числа и букви, които означават по-дълготрайни положения, а и доказват дълготрайната си истинност с технологичните постижения, основани на тях. Но, така или иначе, по-дълготрайно истинни, не означава вечни или абсолютни. 

Затова и, когато става въпрос за истина-съответствие в ситуацията на такъв универсален свят, не би трябвало да се скрива, че това е само предположение, че това твърдение е перформативно и че бидейки такова, то е словесно правене на истина, а не рефериране към обективно дадена сигурност. 

Така че истините в нашите казвания, първо, са съставени от две различно истинни положения – едното по-сигурно и другото по-несигурно, и, второ, като всичко друго на този свят са променливи знакови ситуации, а не по начало дадени неща. Но какво означава променливи знакови ситуации? Означава, първо, словесно изразени, но и, второ, и вече станали предмети на човешко разбиране, които означава и вече започнали да се ословесяват. Смятам, че още дълго ще се спори по въпроса доколко това ословесяване, което е и видимият агент на знаковата означеност, съществува и обективно в света преди човешкото ословесяване.

Поради което и заключих в своето уводно изложение, че в казаното в него има проблем, чието изясняване налага след онзи уводен текст да се разгърне и по-дългият текст на есето, в който да се формулира по-точно темата на свързаните в заглавието три теми. Което вече мога да направя.

Заключение   Да, ние вършим какво ли не и мислим по всякакви въпроси. Но има разлика между вътрешните ситуации в нашето слово, които могат да бъдат и само упражнения и запълвания на време, но са нещо предполагане, и външните ситуации, свързани с вътрешните. Те са реално правене-справяне с проблеми. Което е по-реално и в случаите, когато то е само словесно действие-проект за бъдещо действие. Защото дори когато е само изказано или само помислено, то променя други наши реални действия, които следват от него.

Така че и в тези случаи то съществува в по-висока степен от самото предположено и казано, което и означава, че външната ситуация съществува реално повечде от втрешната словесна. Това е и първото различаване, което правя и което смятам, че е нужно да се прави – между по-реалното външно тук и сега и по-нереалното вътрешно словесно. Неслучайно говоря в сравнителна степен. Защото в един акт на правене, говорене и мислене тези две страни са свързани и постоянно прехождат една в друга. Което обаче не е основание да се свързва, че те двете са един и същи акт.

Второто различаване, което правя и смятам, че то е редно да се прави, е вариант на първото. То е между по-малкия свят тук и сега, в който вършим неща, говорим, а и мислим, и по-големия свят, който по-често е даден във вътрешното на нашето слово, а външно е онова, за което говорих по-горе.  По-малкият свят е по-уловим външно, както е уловимо външно и положението, че реалният голям свят, който се закача за него, е всъщност и винаги частичен по-голям свят, а и нещо променимо и с различен обхват.

Ние сме живи, но не сме цял живот на една и съща сцена. Мени се и сцената на света, а също се променяме и самите ние, като в онова, което правим, говорим и мислим, се добавя и ставащата промяна-комбиниране на нашата субектност и по-точно това, че тя постоянно се свързва с едни или други общи субекти. Защото сме и сами по себе си, разбира се, по различни начини, но се и закачаме за по-силни колективни субекти – съществуващи и пръснато във всеки от нас като подобни коефициенти във формулите на нашите личности, но и по-реално въплътени във фигурите на едни или други индивиди.

Ние сме и съставени и постоянно се съставяме наново. Да сме живи означава да се съставяме наново и наново, като съставяме на свой ред наново и света, в който живеем, и то по двойния начин, за който говорих – като по-малък мой свят, но и като общ наш свят тук и сега, материален и идеален-символичен, а и закачен за него по-цял свят, които два свята доправяме със знания и нови умения и възпитаване на своите сетива.

Та бидейки така, изпадайки постоянно в ново и ново сравняване, което е и ново и ново правене на свят-ситуация, ние няма как да не търсим опора в идеята за истина. Искаме в името на тази опора истините да бъдат постоянни, но, първо, те не са нещо видимо и посочимо, а и, второ, никога също като другите човешки неща и думи не са сами по себе си, а са винаги свързани, ако не по няколко, което е по-истинно, поне по две, което е като че ли по-вярно от която и да е една истина. 

 


Коментари по темата
Честита, здрава и творческа 2016-та, уважаеми професор Богданов!
На НБУ - още висота сред българските и европейските вузове!

Понеже оставих началото на стихоплетската си „комета” в края на изминалата годинка, да пусна и опашката й, в дошлата следваща. Като приятелски поздрав за обичащите „малката” вселена на този сайт.


Капаните му са заложени навсякъде.
Огромната му паяжина
разделя циферблата на опасни
и безопасни зони.
Цъфтящи и загниващи ухания възбуждат
скиталчеството наше на мушици.

И от въздушните илюзии, до пропадането остро,
от гордостта безмерна, до глътнатото унижение,
от Светлото - до Тъмното,
опипваме с хоботче, слагаме в търбухче…
Препълнени кръжим.
Диспечер ни е общото неразбираемо жужене.
По-тромавите се оплитат в мрежата.
За да нахранят Паяка.
Защото той създава и поддържа
плетката на видимия свят.

Летежът ми към сладка гнилост ли ме носи?
Да бях пчела. Да сбирам мед.
Но от отровния нектар - и мед такъв.

„Заробих себе си на всичките, за да ги придобия.
С послушниците на закона бях под закон.
С юдеите юдействах. С немощните падах в немощ.
За всички ставах всичко, за да придобия неколцина.
И уморявах, и поробвах тялото си тъй,
че проповядвайки да не остана аз отхвърлен”.
Отче!
По-дълъг ли е краят от началото?

Обичам вечерта през всичките сезони.
Тя пада с безметежно безразличие.
Докато видим образа й на Пандора,
с ръце върху греховната кутия…
После
забравяме
за било и за идващо.
Тъгата ни расте
и ни понася неусетно
във своето стремително танго.
Ах, тази пелена на падналата нощ.
Неизчерпаем спомен от утроба.
И в нея ние сме еднакво крехки.
Надяващи се да живеят вечно.
Върху трапезата ни
- нещо като лакомства и течности.
Достъпната за тленните абмрозия.
Да попируваме. Да пофлиртуваме
със погледи и думи.
Да потанцуваме сред другите танцуващи,
или прегърнати единствено със себе си…

Нощният Олимп не ни дарява с друго,
освен с богоподобна ревност
по Възможното-Несбъднато.
Докато дойдат
и всесилни го покрият
мъглите на човешките ни сънища.

В кои пустинни бездни е олтарът,
гдето - уморени хималайци -
да коленичат нашите души?
В кое небе
да ги запратим като птици,
за да летят.
Ята безкрайни.
И дали ще са смълчани?
Ще е достатъчна ли
галактическата музика…
Тема № - 162 Коментар № - 8125 Dekarabah - 2016-01-01 18:45:46
Уважаеми професор Богданов,
Силно ме вълнува топлия прочит на поредното мое „интимно нахлуване“ в сайта Ви. Темпераментът ми е такъв, облягам се на искреност и простота, когато ни застигне смълчана заедност. Българско си е да сме повече затворени в себе си, особено за „ стъклените крепости“ на смятаното от нас за най-непристъпно и наше… Тези, а и всички подобни стихоплетски мои изблици, не са видели бял печатен ден, лежат си в едно олющено куфарче. Някои още дишат. Оставил съм ги на собствената им издържливост; и на своята представа за отлежаване на странните ни душевни екскурси… Благодарен съм Ви, Учителю, защото в последните няколко години, чрез този, свързващ академичното с „равното“ реално, форум се разбудих за „играта с перлите“ на личните ни казвания.
Пожелавам на всички пишещи и четящи тук, особено на студентите от НБУ, да приемат с несухо разбиране и дълга колегиална потребност, голямото наслагване на професорБогдановата, вкарваща ни в една хуманитарно-философска кристализация, книжовност. Що се отнася до моите скромни „Кафавис-ки бдения“, всички носим нещо такова под житейските си доспехи. Обичащите влизането през и отвъд, в разкрепостените убежища на словесността, го знаят отлично. На всички тях - дълго откривателско пътешествие!
Тема № - 162 Коментар № - 8106 Dekarabah - 2015-12-11 11:32:08
Сърдечно благодаря и за силните мили думи, а и за прекрасните стихове, Митко. Дано да не са останали непубликувани, защото те наистина заслужават по-дълъг живот. Аз се старая, виждате. Мислех, че съм завършил нова книга, книгописането и то става навик. Но сега, като поправям и съгласувам, откривам кривини, които дано да мога да оправя. Желая от сърце весели празници!
Тема № - 162 Коментар № - 8105 Bogdan Bogdanov - 2015-12-11 07:56:08
Иска ми се днес да Ви поздравя. Почудих се доста как да го направя. Отворих скромния си стихоплетски архив, и реших да препиша началото на една поемка, пръкнала ми се някъде в средата на 80-те години на м. в. Времето е променило много от тогавашното, но и много, както ми се струва, си стои в интимните ъгли на избираемата ни свободност за ходене през битието. Наслагването на думи и правенето на нашето, опитващо се в устойчивост, СЕБЕ СИ през тях, както нашият Учител в неизбродната атлантида от антична мъдрост и усъвършенстваща се /през нас самите/ модерност, професор Богданов, ни УПОВАВА ДА СЛЕДВАМЕ, е нещо, което НБУ трябва да пази ЖРЕЧЕСКИ.
С пожелание за успех в още повече граждански и демократични предизвикателства, с каквито НБУ утвърждава името си на „различен“, но водещ български университет!

МРЪСНА ДУША
Изплува слънцето със свойта огнена подводница
от зимното море. И носи
следващия от броените ми дни.
Нощта е минала. През нея като канибали
сънищата са танцували по острова на бедния ми мозък
и са отблъснали неуловимите си ладии в океана,
преди да се пробудя.
Усещам тялото си още в техните котли.
Главата ми - изпит кокосов орех.
Единствено душата ми е цялата при мен.
Лежи, порочницата, притиска се и търси
устните ми милосърдно.
Държи ръцете ми и смъква обварената ми кожа.
И аз не мога да отхвърля завивката
на брачното легло…
Жена ми влиза и ме гледа със омраза
в прекрасните си любещи очи.

Здравей мой град,
пристанище на хора и на кораби.
Закотвен съм във теб и аз.
Със страх оглеждам от години силуета си
във омазутеното огледало край твоя вълнолом.
Солта, селитрата и доброволните отрови
прояждат корпуса ми мореходен.
Въжата на куража ми, платната на надеждите
и девствената съвест
отдавна са негодни за отплаване.
Изтръпвам,
скърцайки при полъха на бризите,
а в лунни нощи слеротично преповтарям
уроците по звездна навигация…
Изглежда ще потъна всеки миг.
Но бурята не може върху сушата да ме погълне.
И аз очаквам примирено
тъмната пристанищна вода
един ден да нахлуе м празните ми трюмове.
Дочувам мишите й зъбки
с усърдие да вършат свойта работа.

… Във сутринното кафене, особено през зимата,
е тихо.
Най-първите клиенти
имат вид на клоуни, на лъвове и на русалки
от изплатило се пътуващо стрелбище.
Собственикът е заминал, потътрил е торбата със спечеленото
и оставил двуизмерните им образи олющени.
Прибрал е и кутията със грес за механичните им стави,
с които, след падение, да могат да се вдигат…
После влизат моряците, със някакви спестявания,
брадатите художници,
чиновниците с неизсъхнал още вестник,
занаятчии ранобудни,
приказливките от близката бръснарница.
Накрая се придърпват столове
и за сънливите поети…
Червената кафе машина „Омниа“
излива по едно кафе за всички.
Стопанката й сипва тъмните зърна.
И колкото по-яростно фучи мелачката,
нараства силата на думите,
прелитащи под свода
на сутрешното кафене.
Налудна пещера за презареждане душевно,
изпълнена с цигарен дим и мириси загадъчни.
Колумбия, Ангола и Бразилия,
и братски Виетнам частично,
лепят далечното си вуду над главите ни…
След малко ще поемем своите пътеки
през деня.
На бродещи ловци и неусетни жертви.

Тема № - 162 Коментар № - 8104 Dekarabah - 2015-12-08 15:31:43
Веселина, лесно е да кажа: “Задавате изтънко въпроси, личи, че сте чела и прочела, но по онова, което казвате, личи и друго, че не сте разбрала какво твърдя .” Това казано е в кавички, защото вероятно не е така. Не е лесно едно разбрано да се съкрати и да се изкаже. Може би сте разбрала отлично, но повече ви интересува друго – собствената ви нагласа да влезе в диалог. Какво правите, както ми се вижда на мен?

Разпитвате ме с дълги изречения и с избиране на места по думите в тях, които съм употребил, задавайки ми въпроси, на които излиза, че не съм отговорил. А съм отговорил. Ако човек чете вашия коментар, ще остане с впечатлението, че като съм казал, че еди-какво се е когниция, то не е и нещо навън. Точно обратното. И за големия свят, и за малкия свят-ситуация съм казал, че те са когниции, но съм казал и те какво са, и то не на едно място. А вие ме питате все едно че не сте чела текста. Защото се борите за диалог. Затова и отказвате да приемете онова, което твърдя – че тези две единици са и когниции, и съществуващи неща.

Настоявам за това разделяне, тъй като, първо, то не се прави, но и, второ, понеже съм забелязал, че в мен големият свят си променя обема, а и че другите, с които живея и общувам, нямат голям и също като мен в повечето случаи изкарват с по-малък. Така че вместо да се плеснете по челото и да кажете, че съм прав, се опитвате това да остане неказано и се борите за демократическото равенство всеки да си се занимава със своето без да се влиза в откритоста, за която настоявам.Ако имаше други коментиращи, би било по-добре, но няма. И малцината, които влизаха тук, се оттеглиха.

Оттеглиха се може би защото съм началник и правя, каквото си наумя, или защото с мен не се излиза лесно на глава, или защото си гледат своята работа. Може би и поради това, че всичко това се свързва в сложна знакова ситуация и чувства, за които и няма съответни думи. Единствено вие останахте. Защото сте създателка на този сайт, но и защото, като се грижите да чета вашите коментари, пораждате високото място, което нас всички ни радва, а и защото, без да го правите умишлено, така уреждате разни битовисти, на които не бих пречил. Та поради всичко това е редно работата с теоретичните есета да приключи.

И тя ще приключи и ето защо. Защото повече нищо не може да се направи, за да станат мисленето и разбирането удоволствия и действия, случващи се тук, след като общата грижа след отварянето на нашия свят е да се вредим в световното и минало, и съвременно. А за да се вредим, трябва да четем неуморно велики книги, които да цитираме, а не да си губим времето с вникване в мислителностите на Б.Б. Така или иначе, вече стореното е достатъчно.

Тема № - 162 Коментар № - 8102 Bogdan Bogdanov - 2015-12-02 11:29:05
Събирането на сравняването, ситуацията и истината се оказва, че водят до непредполагани неща, но най-вече до възможността да се представи нещо непредставимо с обхват и в дълбочина, след което и да се каже, че те не са реални положения, а инструменти, да не може да се позволи човек да се откаже от невъзможното на тази вътрешна ситуация, общ субект и цял свят. Професор Богданов представя това не само като тема в текста, но и чрез самия текст, като нарастване-свързване от думата към по-дългия текст до коментара, в който снижава още повече, отколкото във финала, в който извежда като по-реални външната ситуация и малкия свят – с една приятелка, един приятел и ситуацията като благополучие.

Най-малко три места в текста обаче поддържат другата височина –

1. Свързването на индивидуалните нагласи с едни или други нормативни колективности, което води до усилване поради съобразяването на бъдещи действия – което приемам като един вид време, но особено време на проектиране и преминаване из между различни парадигми и по-дълги протичания към самото правене. Защо тези колективности са нормативни и дали „нормативни“ е думата на това организирано протичане, което не е просто пропиляване – а е наистина отвеждане към нещо реално, разпознаване, ползване на опита. Професор Богданов го нарича „подвижна знакова устроеност на когнитивните инструменти“.

2. Представянето на човешкото същество като светово – което достига до това, че и в света има реалностност и което довежда до посочването на връзката именно във външната предметна среда – на реалното и идеалното чрез словесния вариант, за който е закачен един по-цял свят. От друга страна, именно тук се появява това сравняване и избиране на по-добър от наличните светове. Това репрезентирането ли е – в момент на правене, което е възможно не просто извън научно-философското, а се проявява направо в самото живеене?

Какво ще се случи при едно тълкуване на това, което професор Богданов казва „Всеки свят е и реалност, нещо променящо се. Затова и определям наедро ситуацията като свят-време.“ Особената връзка между свят и ситуация прави сякаш наблюдаем един по-голям обхват, в който времето се забавя, но движението не се спира (да си спомним „рефлектирането спира, но говоренето продължава“) – и това не е само инструмент за разбиране, а и самото правене-протичане-промяна. По-интересното е значението на ситуацията, поставена в този контекст. Изглежда ситуацията е умаленият вариант за наблюдение на толкова много други ставания от цялото време и пространство, че това може да представи ставането на света изобщо. В текста е казано така: ситуацията означава това тук и сега, в чието време-пространство големият свят става полезрение на ставащото по-близо. Същото професор Богданов прави и свързвайки текстовете.

Въпросът е – след като големият и малкият свят, които свързваме, са когниции, които убеждават, че представят непосочимото – как така ситуацията без колебание е нещо безспорно използваемо, въпреки че не отговаря на действителното случващо се и правено. Отговор сигурно не може да има – но поне можем да си представим какво е една ситуация случила се тук и сега, в която не отчитаме непосочимото, различни по-свободни инструменти като речта, и като действието, всичките влизания в общо и в друго.

На две места в текста се говори за логическото – веднъж, за логическата интуиция, която при добавяне на голям свят към малкия отстранява усложнението той да бъде някакъв и недовършен – затова го прави универсален и общ. Може да си представим какво реално означава универсалното и общото – и какво означава когато в един текст например се загуби логиката. Например, когато се загуби логиката в един литературен текст, или когато ни се стори, че някой казва нещо нелогично. Може би това е ситуация, когато логическата интуиция не може да се справи с преназоваването и превръщането на реалното в нещо, което да може да се прояви друг път за други хора и поради това сочи истинска реална тук и сега ситуация, която обаче се разсейва именно от липсата на логика. Вторият път, в който се говори за логиката, отново се подчертава това, че големият цял свят не е нещо универсално, което повдига въпроса – кое прави по-дълготрайните истини такива, че те да не са идеологически.

3. Външните ситуации, свързани с вътрешните на нашето слово, са „правене-справяне с проблеми“ и са по-реални от вътрешните, по-реални от словесното; малкият свят на тук и сега е по-реален от по-големия, а и по-големият е също частичен и променим, и с различен обхват. Невъзможността обаче тези неща да се отделят се вижда в прехождането между нашата субектност и общите субекти.

Сигурно написах разпилян коментар, но тази разпиляност идва от това, че всъщност този текст за сравняването, ситуацията и истината показва живеенето в дълбочината на един всеобхват, на който обикновено човешкото същество не е способно, който не съществува реално, от който винаги е добре да се приземяваме във външната ситуация на тук и сега в малкия свят, но и да не се забравя, че и големият свят е реалност – основно поради две неща – словото и действието, които могат да придобиват всякакви форми – от високото на едносъставното слово-ейдос до действието като протичане на време, в което може да се излезе от подобното протичане на време в текст. Големият свят е реалност, която само заради логиката се представя като нещо съвършено и над – и значи той е част от нашите външни и малки ситуации – благодарение на което човешкото същество не просто само решава проблеми, което би превърнало и сюжета му в повествование, а може да постига обхватност, свързаност и дълбочина.
Тема № - 162 Коментар № - 8101 vesselina vassileva - 2015-12-01 14:13:26
Благодаря на тези, които четат публикуваното тук. То се проточи. След послеслова последваха още две есета. Това е краят. Книгата е завършена. Привикнал съм да пиша книги и ето още незавършил тази, съм наумил следващата. Тя ще бъде по любимата ми тема за протичането и двете реални радости, които изпитвам – от един род музика и от прочити на романи.

Е, няма да се откажа от моите редукции. И самият ми термин “протичане” и той е редуктивен. Слушам сонатите за цигулка на Вивалди и 27-те Моцартови концерти за пиано, чета Льоса и Мураками, но ме занимават и житейските протичания и нагласи, особено на моите по-близки хора. Виждам, че голямата радост на моята близка приятелка е да знае нещо точно, така че, като се породи проблем, тя да го решава без протакане. При мен не е така – по-скоро незнам, махвам с ръка и се заемам с друго. А как е при моя близък приятел, вещ във всякакви дребулии, когото най-вече товаря със своите малки и по-големи проблеми?

Той пък, благодарение и на това, което проповядвам, а и разгръщащ собствената си природа на бързо отегчаващ се, не просто мъкне повече от обичайното своите много приятелства, но и събира заедно приятелите си, като им урежда и прекарвания, за които те са неспособни, а и като готви похватно, и като съчувства на техните грижи и проблеми. В това е и задачата – в опита, който се трупа, нашето собствено да се свързва с изпитваното от близките, от чуваното, а и прочитаното.

Опитът е нещо пулсиращо и променливо - в един момент е по-обхватен, в друг е свит, в трети момент отсъства. Това и споделям в моите есета. Но за да бъда по-убедителен, е редно да усещам тази променливост и в самия себе си, а не да се представям постоянно като равно многоопитен. Което е и една от лошите страни на книгите. Те затова се пишат – за да може, който ги пише, да става в тях и чрез тях равно многоопитен, след като иначе не е такъв. Ще дам пример с моето есе.

Общо взето, добре говоря по темата за ситуацията и дори съм казал важното, на което държа – че ситуацията е пространство-време на търсено благополучие. Но съм пропуснал другото важно, което би трябвало отдавна да е вътре в моя опит. А то е, че ситуация на български означава по-скоро “лоша ситуация” – ситуация на проблем, който се решава. Ако проблемът не се реши и остане, ситуацията се проточва и в нея се наслагват и други ситуации. Да, но като всичко човешко, и ситуацията попива опозицията “добро-лошо”. Има и добра ситуация.

Добрата ситуация е случване или правене на добро, което по-рано не се е случвало и не е можело да бъде направено. Това е ситуацията на по-изпълненото със съдържание време. Към този вид ситуация се стремим. Значи и това разсъждение е в основата си сравняване. В горния случай на лошата ситуация с проблем се бърза тя да приключи, а при добрата ситуация обратно – задачата е тя да се проточи. Но, така или иначе, завършва и добрата ситуация. Същото се стараем да постигнем и в целия си живот. Защото и за него си мислим, че може да бъде една по-трайна добра ситуация.

Та това съм пропуснал да кажа в моето есе. И като съм поправял, съм подобрил стилистично някои места, не всички, но горното не съм го казал. По-доброто и по-пълното може да се постига. Резултатът обаче често е и правене на друг текст, което означава и на друг проект за разбиране. Така че, аз и се критикувам в този коментар, и се оправдавам. Кое от двете ще се приеме и кое ще се отхвърли, зависи от ситуацията на разбиране?

Тема № - 162 Коментар № - 8100 Bogdan Bogdanov - 2015-11-28 11:41:28
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 66276

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 93031

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13744

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16968

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39407

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17461

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26164

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24937

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20554

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28226

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA