БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ПО “УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА” НА КРИСТИАН БАНКОВ. Богдан Богданов. / ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА ТЕКСТ. Георги Гочев.


І. НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ПО "УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА" НА КРИСТИАН БАНКОВ. Богдан Богданов

Благодарен съм на професор Банков за този текст, който той представи и на ранноесенната школа по семиотика в Созопол. Както показва броят на коментарите и прочитите, този по-специализиран форум в моя сайт се обогати с текст, внимателен и към своята собствена логика, и към стандартите на научната среда, с която се свързва. Невнимателен към второто, аз самият съм привързан изглежда компенсаторно по-силно към първото. Което издава и по-радикалния характер на тези бележки.

1. Удоволствието или насладата от текста е начинът, по който Ролан Барт подчертава, че написаният текст придобива особено второ битие в прочита на всеки. Което естествено не променя първото битие на писмено фиксирания текст, а се добавя към него като един вид реплика. Барт не изтъква прочита на онези, които разбират и знаят повече, нито казва, че именно те достигат до фиксираното в написания текст. Човек може да помисли, че самият той е този, който постига това фиксирано. Но Барт деконструктивистки показва, че неговото собствено удоволствие се храни повече от интертекстови интенции-отклонения и по-малко от фиксираното в текста, който му доставя удоволствие.

2. Настоявайки за удоволствието и насладата от текста, Ролан Барт няма идея, че това е повторно правене на текста от влизащия в контакт с него и още по-малко, че това е не просто кратка интензивност, а разбиране-построяване, в което има и неудоволствие, а и друго, които заедно с удоволствието влизат в един вид протичане по постигане на нужен смисъл. Този смисъл се стимулира от фиксираното в текста, като съвпада с него, но и не съвпада, и то по много начини. Така или иначе, написаният текст подтиква към ред други текстове – някои също фиксирани, например статия или есе, разкриващи смисъла на написания текст, други, инспирирани от него, изпълнени в неговия жанр, трети устни текстове, проявени в по-кратки или по-дълги говорения и разговаряния, четвърти мълчаливи действия, които също могат да се нарекат текстове.

3. Така че идеята за културата на писания текст е само най-едра идея, която се умножава вътрешно, ако човек погледне по-детайлно в писания текст и си даде сметка кое е фиксираното в него и как то се разфиксира от ползващите го. При това това т.нар. разфиксиране никога не е пълно, нито е едно и също при един и същ ползвател. То е по друг начин неточно, когато някой го прави нарочно. Затова и културата на написания текст преминава в други култури – някои също написани,  други устни, а трети, както вече казах, просто изразени в мълчаливо действие. Което е и голямата грижа в човешката среда – осмисленото по един начин да се осмисля и по други начини. Затова и човешката среда или човешката култура е многоречова и многотекстова. Затова и човешкото същество живее многокултурно.

4. Но и още едно умножаване, на което не се обръща внимание. Едно е да се каже, че сме българи и като българи сме зависими от българската култура, а друго е да се разбере, че това българско гъмжи от различни малки култури, които са в обръщение и другаде, и в България, без да са само български. Така че ученият, който приключва някакъв въпрос за идентичността с първото, вероятно бърза към друго и затова го прави. Лошото е, ако го прави с реификация и разговорно, т.е. ако ненаучно внушава на тези, които го слушат, че това е стопроцентово вярно.

5. Съвсем по реда е младите да са различни от възрастните и също някои възрастни, почитащи културата на писания текст, да не разбират “хипертекстуалната” нагласа на младите. В големия си брой тези млади вече не четат цели текстове, но за сметка на това поради съвременните средства за комуникация са осведомени широко за случващото се в един все по-широко обхватен свят. Те обаче го правят не с грижа за осведомеността, а с оглед на едно сетивно-опитно радостно изпитване, както съвсем убедително ни показа Кристиан Банков.

6. Само че това е, първо, живеене в един по-отворен съвременен контекст, и, второ, е способност, която по-възрастните не притежават - да се изпитва удоволствие и да се живее в настоящото сега и тук. Проблемите са два – първият е, че това е контекстово, а не хипертекстово съществуване и вторият е, че удоволствие се изпитва не от хипертекста, а от наситеното с особен конкретен смисъл “сега и тук” без особена грижа за минало и бъдеще, която грижа тормози повече по-възрастните, а не толкова свързаните с културата на писания текст.

7. А и другото, което вдъхновява професор Банков – че културите се сменят изцяло и някак следват една след друга. Според мен те по-скоро се преплитат и се трупат в особен свръхсклад на разположение, който също е култура. Същевременно онова, което твърди Кристиан Банков, е съвсем оправдано. Понеже “Удоволствието от хипертекста” е написан текст, предназначен да се чете и коментира, той е изпълнен реторически. Затова и в него е разгърнато само относително вярно твърдение, което подканя към намеса. Това е и делът на устното в този писан текст.

Тогава аз защо не написах тези бележки като коментар към текста на Кристиан Банков, а ги лансирам като заглавен текст? Защото, макар и на пръв поглед да съм настроен също реторически, смятам, че това, което казвам, е някак извънжанрово вярно. Така нарушавам научното говорене и по-специално това, че научно говорещият се опира на авторитети, а чрез тях и на определен вид реч. Затова и посягам към заглавния текст. Иска ми се това, което казвам, да е творба. Но как ще бъде, след като това са седем бележки по друг текст, за които при това и не е сигурно дали са добре свързани.



ІІ. ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА ТЕКСТ. Георги Гочев

Присъствах на три лекции по време на тазгодишната семиотична школа на НБУ в Созопол. Така се случи, че и трите представиха модели за семиотичен анализ на някаква информация. Първата, на колега от университета в Болоня, представи символен математически модел за наративен анализ въз основа на функционалната теория на Греймас. Втората, на проф. Кристиан Банков, развиваше идеята за нова семиотика на хипертекста, облегната върху анализа на човешкото преживяване. Третата, на нашия докторант Рени Янкова, беше върху Чарлс Пърс – върху неговите категории и идеята за навика (по която Рени пише дисертация). С няколко думи в този коментар първо вземам отношение по общото между трите лекции; след това ще кажа нещо и по темата за текста и хипертекста, която Кристиан Банков представи във форума.

Та кое е общото? Грижата да разполагаме с метод, който може да редуцира огромното количество конкретна информация, с която се сблъскваме всеки ден, до по-малко на брой типови положения. На свой ред тези типови положения като че ли се изразяват по два начина – на естествен човешки език под формата на дефиниция или класификация, или чрез някакъв символен език или машинен код. Последното изглежда изкусително, доколкото позволява обработка чрез компютър и по този начин компресиране, пренос и по-добро съхранение. От друга страна обаче, този тип символно представяне на информацията прави недостъпно нейното съдържание без посредничеството на разчитаща машина или на специалист в съответната теория. Така онова, което на пръв поглед изглежда демократизиране на достъпа до информация, по същество е ограничаване на обема от смисъл, до който можем да се доберем със собствените си интелектуални сили.

Нашият колега от Болоня представи в Созопол как би изглеждала преведена в математически код една от кратките истории на Франц Кафка. Кое беше полезното, което веднага стана ясно? Ние възприемаме разказа, особено краткия, най-напред линейно и по тази причина непросредствените връзки между неговите части остават често неясни. Формулното символично представяне премахва тази неяснота и благодарение на него текстът започва да прилича на партитура, съставена от няколко мотива, които се повтарят и комбинират по различен начин. Дотук добре, само че партитурата не може да представи онова, което най-много ни вълнува днес в текста и особено в хипертекста – възможността онзи, който възприема смисъла, да участва в правенето му и да изпита удоволствие от това правене. Анализът на текстовата структура наистина разкрива основните, прото-форми, пораждащи и организиращи смисъла на всеки текст. Само че този анализ приема за даденост един идеален, празен, пасивен адресат на съобщението. Такъв адресат обаче няма.

Въпросът за типа анализ отново повдига въпроса какво е текст и какво е хипертекст. От гледна точка на анализираната дълбинна структура текст е всяка комбинация от основни форми, носители на смисъл. Това широко определение, върху което стъпва структуралната теория, позволява като текст да се разглеждат и практики, които не са непосредствено или само словесни – например визуалната конструкция на един филм или обичаите на някое бразилско племе. Повтарям обаче коя е слабостта на този възглед – той приема адресата на смисъла като принципно пасивен. Другото общо определение, което, обратно, привилегирова адресата на смисъла, е, че текст е всяка реч, чийто смисъл допуска аз, който разбирам, да се изява като субект. Оттук и хипертекстът може да се определи като вид текст, в който смисълът зависи почти изцяло от онзи, който го ползва. Смисъл по поръчка на разбиращия субект – някакси това е хипертекстът според рецептивната теория. Такова определение обаче също има недостатък – този, че текстът започва да се възприема като поле, върху което субектът има пълна свобода на разбирането. Но не е така – дори и в най-чистия хипертекст този, който разбира, разбира под диктата на основните смислови форми, налични в текста.

Връщайки се към книгата на проф. Богданов „Разказ, време и реалност“, виждам трето определение за текст, което един вид комбинира двете, посочени дотук – структуралисткото и рецептивното. Според Б. Богданов текстовете са „протичания, в които се организира и изпълва със съдържание празно време“ (стр. 451). И още: „текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл“ (стр. 453). Това определение е по-пълно от горните две, но и то има един недостатък – някак загърбва плана на изказването и реферирането, което се осъществява в текста. Казвам „недостатък“ условно. Във версиите на „За говоренето като действие“, публикувани тук, липсващото в страниците на „Разказ, време и реалност“ е добавено. Моделираното на смисъл, което текстът прави, става посредством особено ограничаване на вариациите на смисъла. Смисълът варира затова, защото било поради промяната в разбиращия, било поради промяната в разбираното, това, което се казва, никога не може да съвпадне напълно с онова, което се означава чрез него. Текстът обаче осигурява моментни съвпадания между предмет и значение и по този начин потвърждава свързаността между света като ред от понятия и думи и света като ред от неща. Б. Богданов нарича това съвпадение и свързване „спиране“. Именно чрез спирането на означаването в някакво значение текстът осигурява смисъл и дава истина на онзи, който го разбира.

От тази гледна точка, какво се случва на свой ред в хипертекста? Тук спиранията в някаква истина са многократни и кратки. Хипертекстът е като плетеница от коридори на компютърна игра. В края на всеки коридор героят, който е изпълнил своята мисия, за момент отпочива, налива се с енергия и се впуска в следващ коридор и следваща мисия в диренето на истина. Докато в текста разбиращият е ценител на смисъла и истината, в хипертекста той е неуморен ловец и консуматор на смисъла и истината.

Това референциално определение на текста – като носител на смисъл и истина – напомня за корените на семиотичната теория. Те би трябвало да се търсят при Аристотел. В началото на „Категории“ (1а 15-18) той казва, че езиковите изрази са или свързани (kata symplokēn), или поотделно (aneu symplokēs). Поотделно са когато се казва например „човек“ или „черен“, свързани са когато се казва например „черният човек ходи“. Съответно всеки свързан израз е разложим до отделни изрази, които могат да се анализират чрез някоя от десетте категории. Въпросът е как да се анализира целият, свързан израз. За да каже как, Аристотел ще направи едно основно различаване. Докато при отделния израз, казва той в „За тълкуването“ (16а 10 и сл.), не се взима отношение към истинността или лъжата на това, което изразът реферира, при свързания израз казаното винаги е или вярно, или невярно. Без да използва думата текст, говорейки за свързан израз, Аристотел някак дава изобщо първото в историята на философията определение на текста – свързан израз, в който се казва нещо вярно или невярно. Оттук и „текстологията“ на Аристотел е по същество логика на правилните съждения.

Това разбиране за текст на Аристотел (пак казвам, без употребата на отделна дума за това, което наричаме „текст“, освен ако не разбираме като текст symplokē, което буквално означава връзка или нещо сплетено) не е особено популярно сред наратолозите днес. Ясно е защо. Защото наратологията е възникнала в средата на 20 век и като отпор срещу повлияната от неокантинството и аналитическата философия логическа и онтологическа теория на литературата. Логиката на действието е трябвало да изтика от полето на литературата логиката на мисленето. И действително го е направила. Ние обаче добре разбираме какъв е проблемът, който остава. Този, че никой текст, особено пък литературен текст, не е просто комбинация от представени функции или комбинация от референциални съждения. Той, както казва Кристиан Банков в лекцията си, представлява и едно трето, а именно преживяване. Особено хипертекстът. Оттук и необходимостта от това да се опише още един ред от основни категории. Имаме благодарение на Аристотел набор от онтологически и логически категории. Благодарение на наратолозите имаме набор и от функционални категории. Липсва ни набор от категории на преживяването.

За да се създаде такъв набор, който да служи като инструмент за анализ, трябва да се каже най-общо какво е преживяване. Какво е? Първо, то е нещо, което става вътре в мен, в отношение с нещо, което става около мен. Второ, преживяването е претърпяване на промяна, която оставя някаква следа. Трето и може би най-важно: преживяването ме поставя в ситуация на нарушена разлика между мен като субект и мен като обект. Когато преживявам, аз вече не съм субект, не съм господар на своите действия, мисли и желания, но не съм и обикновен обект, който просто поема въздействието на външната среда. Аз ставам нещо средно, субектов обект или обектов субект. Когато преживявам, аз едновременно мисля и бивам мислен, действам и бивам действан, чувствам и ставам обект на някакво чувство, което ми се налага. Тъкмо в следствие на това преливане между субектното и обектното хипертекстовете, които го експлоатират, ни създават усещане, че сме в нова реалност, в която вече не сме себе си, но и не сме загубили напълно идентичността си.

Та ако накрая на този коментар трябва на свой ред да дам кратко определение за текст, бих казал, че текстът е комбинация от (а) референциални изказвания, (б) представени основни функции и (в) преживявания, случващи се в ситуацията на неговото разбиране. От тази гледна точка всеки текст според мен може да се превърне в определена ситуация в хипертекст – стига линията на преживяването да се усили и да измести на заден план линията на съждението-казване и линията на представените функции.


Коментари по темата
Понеже се споменава 19-ата ранноесенна школа по семиотика в Созопол, си позволявам да публикувам линк и да произведа хипертекст с краткия филм на испанските студенти, които за втора поредна година печелят наградата за най-добър филм както от страна на журито, така и от страна на публиката.
https://vimeo.com/75057876#
Тема № - 85 Коментар № - 7545 Борислав Георгиев - 2013-09-21 19:24:22
Случва се най-доброто, което може да се случи във форум с по-дълги текстове и на пишещи, които освен че реагират по-свързано, осъзнават и колебанията в позициите си. Това е толкова успешно за нашия форум, колкото безспорен беше успехът за 13-ия майсторски клас по оперно пеене на Райна Кабаиванска и нейното дело на снощния концерт в Операта. Ще кажа и за концерта, но сега да продължа с колебанията. Те от какво се пораждат? От това, че ако се заемем с осмисляне на понятия, както сега се заемаме с двете понятия текст и култура, е нужно да съобразим 1., че те са вече уговорени от изследователи с авторитет, които ги определят различно, но и 2., че са и редови думи, чиято многозначност се намесва в нашите текстове.

Ето и Георги, разбрал завидно точно какво казвам, а и опрял се на него, пропуска, че умишлено употребявам текст метафорично в по-широк смисъл и че въпреки избраното определение твърдя, че възможностите за определяне са повече и че по-доброто е да се каже, че поради обстоятелствата на този текст, провеждащ такава гледна точка, е избрано това определение. Така е, защото и текстовете, особено написаните, са се случили по този начин. Което, разбира се, не пречи прочититите им да са различни. А те са различни и поради това, че никой текст, макар и да искаме да е така, поради което и го записваме, не остава именно този текст, а постоянно се умножава и вътрешно, и външно.

Така че, без да се колебая, приемам онова, което Георги е казал за разликата между написания и говорения текст. То е използваемо и ще се облегна на него, за да добавя в “Говоренето 2” съвсем необходим раздел по темата. Защото, така или иначе, там съм допуснал неправомерно изравняване между едното и другото. Но ето Борислав Георгиев повдига също провомерен въпрос - за евентуалния референт на цитираното стихотворение. Надявам да се намеси и професор Банков, но ето какво мога да кажа аз.

В този поетически текст говорещият говори за своето сърце. То несъмнено е съществувало и несъмнено, макар и условно, е можело да се посочи, както и ние посочваме мястото, на което са нашите сърца. Сърцето обаче не е нещо само по себе си, въпреки че може да се отдели от тялото, а вече и да се пренесе в друго тяло. То е свързано - с телата ни и другото, което наричаме душа, а и с още по-широкото на т.нар. живот. Така че в това стихотворение става дума за наистина посочима конкретност, но и за други конкретности, свързани с нея, в които тя прехожда.

Референтите са повече, но има и един, който не може да се посочи лесно – самата уникална ситуация на свързване, построена в този кратък текст, затова и преносима във времето, можеща да послужи на всеки, който пожелае да я присвои. Той може да го направи, защото е устроен като поета не само със сърце и прочие свързаности със сърцето, но и защото като поета и той е словесно, споменно и фантазно същество. Именно поради това няма как, присвоявайки, да не присвои и една въобразена по-добра културна среда, каквато съвсем сигурно не смята, че е неговата собствена.

Тези думи приближават към отговора за невероятния успех на снощния концерт в операта. Колко много свързвания, събрани в едно. Първото на ясната задача вътре в две седмици певици и певци, с които вече е работено, да напреднат и да се изявят в едно като че ли отминаващо изкуство на гласово и музикално умение, продължаващо да доставя радост. Изключителна певица и актриса, отличен педагог, умен и наистина добър човек, Райна Кабаиванска е майсторът на всички тези свързвания. Между тях е и това да се построи концертна вечер с различни гласове, различни по степен на подготовка и възможности, но и с различни оперни стилове, което да доведе до пълно одобрение една публика, възприемаща и разликите, и намеренията, и повечето цели на това усилие. Отдавания с почит и надхвърляния на своето собствено в добре означена позитивност, от каквато наистина имаме нужда.

Мога да кажа същото и по-накратко и така да зарадвам онези, които не обичат думите или не смятат, че е възможно изпитаното да се назовава. Всички живеем за по-пълни моменти на радост, снощи преживяхме великолепието на такъв момент.
Тема № - 85 Коментар № - 7544 Bogdan Bogdanov - 2013-09-21 11:35:46
Във връзка с последния коментар на Георги: изглежда, на път е да се случи нещо, което много трудно се постига в хуманитаристиката (и особено между "езиковеди" и "литератори") - консенсус по даден въпрос!
Тема № - 85 Коментар № - 7543 Борислав Георгиев - 2013-09-21 11:27:46
Още по темата текст и говорене

Няколко разменени по имейла думи с проф. Богданов по повод на неговото разбиране за текст ме карат да допълня това, което вече написах по темата. Ще го публикувам като коментар и тук, и в долната тема, под текста „Говоренето като действие 2“, тъй като се осланям именно на този текст.

Първо, какво сочи думата „текст“? Като казваме „текст“, ние реферираме към посочим (остензивен) предмет. Това е записаната върху книга или пък дигитално върху екрана на компютъра свързана реч. Но в същото време с думата „текст“ реферираме и към непосочим (неостензивен) предмет, а именно към онова, което собствено текстовете, за разлика от други видове писмени или устни речи, правят. В този случай е като че ли по-редно текстът да се нарича „текстовост“, както на английски има отделна дума textuality, а на френски textualité. Когато текстът се разглежда не като посочимия предмет страница от книга или ред от изречения върху екрана на компютъра, а като особена функция на речта – т.е. като текстовост – той вече може да се открие и извън домейна на писаното слово. Всъщност текстовост, а не текст в строгия смисъл на думата имат предвид и структуралистите, когато говорят за текста на обичая или текста на дрехата. Та употребата на думата „текст“ е обусловена от тези две преплитащи се значения.

Кое е общото в тях, което ги кара да се смесват в реалното рефериране по предмета текст? Направи ми впечатление, че когато говори за текст, проф. Богданов говори – в „За говоренето като действие 2“ - по два начина. От една страна, повлиян от редовата говорна практика, той използва „текст“ като синоним на реч, слово, дискурс, говорене (тази употреба, да уточня, е на малко места). От друга страна, в края на „Говоренето като действие 2“ той говори за текста като за по-частен синоним на едната функция на говоренето, а именно рефлектирането. Връщайки се на въпроса кое е общото между двете значения на текста – като писан текст и като текстовост, отговарям така: и в писмено фиксираната като текст реч, и в тази, която не е писмено фиксирана, но е повлияна от онова, което наричаме текстовост, е винаги налице някаква подреденост.

Това, което наричам с редовата дума „подреденост“, може да се нарече и с термините с гръцки корен „таксис“ или „таксиномия“. Таксисът на текста е първо външно изразена. Писменият текст е визуално подредена реч. Мисля си, че именно визуалното сходство на записания текст, в който буквите са като нанизани, с изтъканото от различни прежди платно, са дали на писмената реч метафоричното название на латински textus (тъкан). Но освен външна таксисът на текста е и вътрешна, в плана на самото означено говорене и мислене. Другояче казано, текстът е осмислена реч. На свой ред, какво означава „осмислена реч“, при положение че всяка реч е и мислене? Реч или говорене, в което: (а) на нивото на композицията е налице осъзната и целенасочено организирана поредица от изказвания; (б) на нивото на референцията е налице усилен опит нещо да се представи като цялостно разбрано. Именно последното, усиленият опит нещо да се разбере и представи като цялостно разбрано, прави текстът (или по-точно, текстовостта) подобен на това, което Б. Богданов нарича „рефлектиране“ (или, по неговите думи, мислене в по-тесния смисъл на думата „мислене“).

Тук вече се очертава първа основна разлика между говоренето и текста. В говоренето се прави усилие по разбиране на нещо извън речта – нещо, което съществува или може и трябва да съществува. Освен ако говоренето не е силно реторично и не сочи постоянно себе си. Докато в текста е налице стремеж да се разбере както нещо извън речта, така и словесното му изображение вътре в речта, така и изобщо целият процес на разбиране, осъществяван в протичането на точно тази започваща и завършваща реч. Текстът, така да се каже, наблюдава и самия себе си и реферира и към себе си успоредно с реферирането към нещо външно. Текстът е рефлексивен, но много често, особено в литературата, и авторефлексивен.

Като всяко говорене текстовете освен да рефлектират, също и репрезентират. Какво е репрезентирането? Според Б. Богданов това е представянето на различни външни предмети, които съществуват или могат и трябва да съществуват. Понеже никой предмет не е сам за себе си, със словесното репрезентиране винаги неволно се очертава или съзнателно се описва и някакъв фонов свят, в който нещата са свързани и образуващи едно цяло. Тук според мен е втората разлика между говоренето и текста. В говоренето този фонов свят е по-свободно даден. Обикновено той само се нахвърля с едри щрихи, тъй като пълнежът му се подразбира от контекста на говоренето. В текста той е по-свързан, по-последователно изпълнен, по-цялостен и по-независим от външния контекст, но и по-статичен. Което означава и някакси по-неверен с оглед на промяната във външната среда и в нагласите на разбиращия. Оттук и предимството на нетекстовото говорене пред текстовото по отношение на справянето с проблем в реалното тук и сега. По-динамично и по-гъвкаво от текста по отношение на репрезентирането на нещо като някакво, говоренето дава повече възможност на разбиращия да приближи себе си до подвижното външно, в което се намира и чиито въпроси трябва да разрешава.

Тази игра по догонване и улавяне на реалното в говоренето Б. Богданов нарича в началото на „За говоренето като действие 2“ с термина „модулна логика“. Говоренето като че ли следва от вярването, че нещата могат да се кажат с точност, и заедно с това постоянно се осъмнява в точността на казаното и затова се връща към означавания предмет отново и отново, за да се опита да го изкаже още по-пълно и точно. Щом в някакъв общ смисъл са говорения, и текстовете са подвластни на същата модулна логика. Особено по-дългите текстове – например диалозите на Платон или романа на Пруст, в които на вид едно и също нещо, да кажем справедливостта или любовта, се назовава хем много точно и изчерпателно с няколко фрази, хем постоянно се отваря към нови предмети и по този начин изисква ново определяне. Но все едно, и тук има основна разлика между говоренето и текста. Говоренето може да започне изневиделица и да продължи безкрайно или рязко да прекъсне, докато текстът винаги започва и свършва и понеже знае, че свършва, той е повече или по-малко ангажиран да даде поне илюзията за някаква по-трайна истина, т.е. да позволи на плана на означаващите и плана на означаемите предмети поне за момент да съвпаднат по-пълно и енергията на разминаването между реалността и знаците за нея, захранваща семиозиса, да замре.

Имаме ли текст, винаги имаме и по-дълго спиране в някаква обща истина за онова, към което текстът реферира. При говоренето спиранията са повече и по-чести. В този смисъл и истините, налични в говоренето, са повече от тези в теска. Което и може би кара Платон да се усъмнява във възможността на писаното слово да изразява съответно и точно истината. Фиксирало връзката между плана на означаващите и плана на означаемите в реалността, то не може да реагира на промяната във външния свят, не може да се защити – Платон употребява именно метафората „защита“ във „Федър“ - от намесите на онзи, който разбира. Платон, по всичко личи, преувеличава. Никой добър текст не е толкова фиксиран и безсилен спрямо реалността извън него, колкото може би изглежда. Но все едно, бидейки времева цялост, изпълнена с дискурсивно съдържание, текстът е по необходимост и цялост, наклонена към това да изразява една и обща истина за нещо.

Б. Богданов посочва три различни начина говоренето да се раздели на видове. Третият от тях е по признака дали говоренето развива вторично време и място или не развива. Текстът, отнесен към тази парадигма, е говорене, което обикновено, особено в литературния си вид, развива вторично време и място. По този начин той се превръща за нас в основен източник на друг свят и друго време, различни от нашите, а значи и на възможността да станем за определен момент други, докато говоренето рядко има тази възможност, освен ако пред нас не застане някой много добър разказвач. Но и в този случай спокойно бихме могли да говорим за устен текст – както говорим за устен текст тогава, когато обсъждаме представянето на епическите поеми от страна на рапсодите по време на празник.

Ако говоренето е нещо делнично и практично, което ни осигурява по-добра и гъвкава връзка със заобикалящия ни свят и нашето собствено време, то текстовете, както казвам в горния параграф, ни осигуряват по-добра връзка с други времена и светове, които не са непосредствено достъпни в нашия. По тази логика те са нещо празнично. Оттук и редуването между говорене и текстовост, по същество изпълнение на нуждата от редуване между живот в нашия и живот в друг свят. Само че това е едро и двусмислено различаване. Защо двусмислено? Защото то хем се поддържа от съвременната култура, в която моментите на четене или слушане на цял текст са много по-редки, по-тържествени и по-ценностно натоварени от моментите на говорене, хем се атакува от нея с подстрекаването на манията постоянно и от всекиго да се създават и представят текстове – нещо, което ги прави съвсем делнични.

Опитах се в този коментар да не се поддам на традиционното противопоставяне между устно слово и писмен текст. Както казвам, всяко устно слово може да се превърне в текст, независимо дали устен или писмен, при няколко условия: следване на композиция, последователно и цялостно разбиране и представяне на нещо, авторефлексия, вътрешна и външна структурираност като времево протичане. Да, обаче като прочитам написаното, осъзнавам, че без да искам, обсъждайки текста, съм направил внушението, че той е нещо по-добро от устното говорене. Това е един от капаните на рефлексията, а значи и на текстовостта в смисъла на вътрешен речеви и мисловен таксис. Капан, който Б. Богданов назовава много добре в „За говоренето като действие 2“: когато мислиш усилено върху някакъв предмет, ти правиш този предмет по-различен от останалите, които го заобикалят, а в крайна сметка по-различен и от самия него. Та сигурно и аз съм направил това с предмета, който наричам „текст“.
Тема № - 85 Коментар № - 7540 Георги Гочев - 2013-09-20 16:37:16
Имам въпрос към Георги: Поезията текст ли е? Ако - да, които са референциалните изказвания например в
Il pleure dans mon coeur
Comme il pleut sur la ville.
Quelle est cette langueur
Qui pénêtre mon coeur ?

O bruit doux de la pluie
Par terre et sur les toits !
Pour un coeur qui s’ennuie,
O le chant de la pluie !

Il pleure sans raison
Dans ce coeur qui s’écoeure.
Quoi ! nulle trahison ?
Ce deuil est sans raison.

Що се отнася до първия заглавен текст, това е един от случаите, в които нямам какво да възразя на проф. Богданов, а и не желая, защото в случая споделям напълно неговите виждания.
Тема № - 85 Коментар № - 7539 Борислав Георгиев - 2013-09-20 16:17:28
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 66508

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 93094

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13774

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 17006

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39436

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17496

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26193

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24966

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20589

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28250

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA