Това есе не беше замислено да адресира директно въпроса за преподаването, макар че от него се очакваше известна дидактическа и образователна насоченост, която то не успя да постигне. Написано беше по молба на Комисията за изследователска дейност към Асоциацията за модерни езици (MLA) като част от сборник със заглавие Въведение към науката за модерните езици и литератури. Поканиха ме да напиша есе върху литературната теория. От такива есета се очаква да следват ясно определена схема: да предоставят на читателя изчерпателна подборка на основните направления и публикации в областта, да очертаят и класифицират главните проблемни полета, както и да посочат предполагаеми критически решения в обозримото бъдеще. И всичко това с ясното съзнание, че само след десетина години някой друг ще бъде поканен да извърши същото упражнение.

Видя ми се трудно да се придържам - при минимум убеденост – към изискванията на такава схема и опитах само възможно най-стегнато да обясня защо основният теоретически проблем на литературната теория се състои в невъзможността тя да бъде дефинирана. Комисията правомерно отсъди, че такъв подход ще навреди на педагогическите цели на сборника и поръча друга статия. Сметнах решението за напълно оправдано, както и интересно поради мислите,  които навява относно преподаването на литература.

Разказвам всичко това поради две причини. Първо, за да обясня следите от първоначалния замисъл в есето ми, проявяващи се в нелепия опит на бъда по-ретроспективен и по-обобщаващ, отколкото човек оправдано може да се надява да бъде. И второ, защото възникналото затруднение разкрива въпрос от по-общ интерес: а именно, въпроса за взаимоотношението между науката (ключовата дума в заглавието на сборника), т.е. теорията и преподаването на литература.

Въпреки свръхелементарното разбиране, че преподаването е в основата си интерсубективна взаимовръзка между хора, то всъщност е когнитивен процес, в който азът и другия са само повърхностно допирателно въвлечени. Единственото преподаване, заслужаващо името си, е научното, не персоналното; всякакви аналогии между преподаването и различни аспекти на шоу бизнеса или висшия пилотаж най-често са извинения за абдикация от задачата. Науката по принцип трябва да бъде във висша степен преподаваема. Що се отнася до литературата, науката за нея включва поне две взаимодопълващи се области: исторически и филологически факти като подготвителни основания за разбиране и методи за четене или интерпретация. Признавам, че тези методи са открито поле, но остава надеждата те да бъдат разгръщани рационално, пряко вътрешни кризи, противоречия и полемики. Като овладяна рефлексия върху формирането на метод теорията основателно се оказва напълно съвместима с преподаването и човек неизбежно се сеща за доста значими теоретици, които са или са били и значими преподаватели. Възниква единствено въпросът дали не се създава напрежение между методите за разбиране и познанието, което те позволяват да бъде постигнато. Ако наистина има нещо около литературата като такава, което допуска разцепление помежду истина и метод, помежду Warheit и Methode, то тогава преподаване и теория не са вече непременно съвместими; като първо следствие от това усложнение, идеята за „литература като такава”, тъй както и ясното разграничение между история и интерпретация, вече не могат да бъдат приемани за даденост. Защото метод, който е непригоден към „истината” на своя обект, може само да преподава заблуждение. Най-различни примери не само от съвременната сцена, но и от дългата и сложна история на литературното и лингвистичното преподаване, разкриват симптоми, които подсказват, че това затруднение е сърцевината на дискурса за литературата. Тези колебания ясно личат във враждебността спрямо теорията уж в името на някакви етически или естетически ценности, тъй както и в оздравителните опити на самите теоретици да утвърждават своята собствена вярност към такива ценности. Най-ефективната атака ще е тази, която обяви теорията за препятствие пред науката и, съответно, пред преподаването. Заслужава си да размислим дали и защо е така. Защото ако се окаже така, то по-добре безуспешно да преподаваме нещо, което не би трябвало да се преподава, отколкото успешно да преподаваме нещо, което не е истина.

Определението за литературна теория не би трябвало – на теория – да тръгва от прагматични съображения. То трябва да бъде отнесено към въпроси като дефиницията на литературата (Що е литература?) и различието помежду литературна и нелитературна употреба на езика, тъй както и помежду литературни и невербални форми на изкуството. Оттук нататък то трябва да се разгърне в описателната таксономия на различните аспекти и разновидности на литературния род и към нормативните правила, произтичащи от такава класификация. С други думи, ако бъде предпочетен феноменологичният пред схоластичния метод, стремежът ще е или към феноменология на литературната дейност като писане, четене или пък двете заедно, или към литературното произведение като продукта, корелата на тази дейност. Какъвто и подход да бъде избран (като можем да си представим още няколко теоретически основателни), със сигурност моментално ще възникнат трудности – трудности толкова съществени, че дори най-елементарната задача на науката, а именно да определи своето поле и etat present, е обречена на затлачване, не непременно защото библиографията ще е огромна, а защото е невъзможно да й се сложат ограничения. Такива предсказуеми затруднения не са попречили на многобройни изследователи на литературата да поемат по-скоро по теоретически, отколкото по прагматичен път, при това често със сериозен успех. Съвсем ясно е обаче, че във всички такива случаи успехът се основава на силата на възприетата система (философска, религиозна или идеологическа), която може и да остане имплицитна, но категорично да определя a priori някаква представа за „литературност” , тръгваща от системата, а не от литературното нещо само по себе си – ако такова „нещо” действително съществува. Това последно уточнение е, разбира се, голям въпрос, от който всъщност произтича предсказуемостта на затрудненията, за които вече стана дума: ако самото съществуване на едно нещо е особено колебливо, то теорията за това нещо неизбежно изпада в прагматика. Трудната и лъкатушна история на литературната теория доказва, че именно такъв е случаят с литературата и при това в далеч по-голяма степен, отколкото при други словесни проявления като, да кажем, анекдотите или дори сънищата. Всеки опит да се подхожда към литературата теоретически не издържа и поради самия факт, че трябва да се съобразява с емпирически фактори.

Прагматично казано, добре знаем какъв силен интерес към нещото, наричано литературна теория, се развихри през последните петнадесет - двадесет години, както и че в Съединените щати този интерес понякога се проявяваше в привнасянето и възприемането на чужди, най-често континентални идеи. Знаем също така, че вълната на този интерес напоследък утихна и някакво пренасищане или неудовлетворение измести първоначалния ентусиазъм. Такива приливи и отливи са нещо съвсем естествено, но интересното в този случай е това, че много ясно откроява дълбините на съпротивата срещу литературната теория. Обичайната стратегия при безпокойство е да се обезврежда смятаното за заплаха посредством преувеличаване или омаловажаване. Наричаш котката тигър и после е лесно да я дисквалифицираш като тигър-мъник; въпросът обаче остава защо пък чак толкова си се уплашил от котката. Същата тактика работи и в обратната посока: наричаш котката мишка и после размазваш претенцията й за величие. Наместо да се впускаме в такъв полемически водовъртеж, по-добре да опитаме да наричаме котката котка и да разгледаме, макар и накратко, съвременната версия на съпротива срещу теорията в Щатите.

Водещите направления в американската литературна критика отпреди 60-те години на XX век със сигурност не бяха враждебно настроени към теорията, ако под теория се разбира полагането на литературния анализ и критическата оценка в някаква обобщаваща концептуална система. Дори и най-интуитивните, прагматични и теоретически неизкушени литературни критици използваха някакъв минимален набор от концепции (тон, органична форма, алюзия, традиция, исторически ситуация и т.н.) с известна обобщаваща функция. В няколко други случая интересът към теорията беше публично деклариран и практикуван. Една и съща методология, повече или по-малко открито заявявана, обединява такива значими трудове от периода като Разбирането на поезията на Брукс и Уорън, Теория на литературата на Уелек и Уорън и Полята на светлината на  Рубен Брауър, както и теоретически ориентирани изследвания като Огледалото и лампата на М. Х. Ейбрамс, Езикът като жест на Р. П. Блакмур и Словесният образ на Уилям Уимзат.

И все пак, може би с изключение на Кенет Бърк и в известна степен на Нортроп Фрай, никой от тези автори не би определил себе си като теоретик в смисъла на понятието след 1960, нито пък техните трудове са предизвиквали толкова силна реакция, все едно положителна или отрицателна, както тези на по-късните теоретици. Имало е полемики, разбира се, както и различия в подхода, откъдето и широкия спектър на разногласия, но фундаменталният ход на литературоведското изследване, както и талантът и познанието, необходими за неговото извършване, никога не са били поставяни под въпрос. Новокритическите подходи спокойно се поместваха в академическите постановки без практикуващите ги да трябва в ни най-малка степен да се борят с литературната си изкушеност: мнозина представители на Новата критика имаха наред с академичната си дейност и успешна кариера като поети и романисти. Новокритиците не срещаха затруднения и по отношение на националните традиции, които, макар и не толкова тиранични като в Европа, все пак съвсем не са безсилни. Съвършеното изражение на Новата критика остава най-вече личността и идеологията на Т. С. Елиът – съчетание от оригинален талант, традиционно образование, остроумно слово и морална твърдост, едно англо-американско размесване на интелектуален аристократизъм, не дотам потискан, че да не позволява мъчителни навлизания в тъмните душевни и политически дълбини, ала без да се пропуква повърхността на едно противоречиво благоприличие с неговите доволства и съблазни. Нормативните принципи на такава литературна атмосфера са по-скоро културни и идеологически, отколкото теоретически, и са насочени към интегритета на социалния и исторически индивид, а не към неутралната обективност, какъвто е стремежът на теорията. Културата позволява, направо изисква известна степен на космополитизъм, а литературният дух на американската академия от 50-те години беше твърде далеч от провинциализма. Той с лекота приветстваше и възприемаше най-доброто от сродните духовни нагласи на тогавашна Европа: Курциус, Ауербах, Кроче, Шпитцер, Алонсо, Валери, както и – не с всичките му трудове – Сартр. Включването на Сартр в този списък е важно, защото показва, че доминиращият културен код, който се опитваме да очертаем, не може простичко да бъде отдаван на политическото противопоставяне между ляво и дясно, академично и неакадемично, Гринидж Вилидж и Гамбиър, Охайо. Политически ориентираните и предимно неакадемични списания, сред които най-доброто от 50-те години си остава Partisan Review, ни най-малко (като отчитаме всички основателни резерви и разграничения) не заставаха в опозиция срещу подходите на Новата критика. Широкият, макар и негативен консенсус, който обединяваше тези съвсем различни направления и личности, беше съпротивата срещу теорията. Такава диагноза може да бъде поставена поради възраженията и несъгласията, които се разкриха по-късно в резултат на по-ясно изразена опозиция срещу все същия противник.

Интересното в тези наблюдения би било най-вече от анекдотичен порядък – а именно, че историческото въздействие на литературната дискусия на XX век е толкова слабо, - ако не бяха налице теоретическите податки в съпротивата срещу теорията. Отделните проявления на тази съпротива са достатъчно систематични сами по себе си, за да гарантират интерес.

Кое е това, което застрашават литературните подходи от 60-те и което сега, под най-различни наименования, представлява зле дефинираното и някак хаотично поле на литературната теория? Подходите от 60-те не могат опростенчески да бъдат свеждани до определен метод или държава. Структурализмът не е единственото направление, което доминира на сцената, не дори и във Франция, при това структурализмът, както и семиологията, са неделими от по-ранни тенденции в славянския регион. В Германия водещите импулси идат от други посоки – от Франкфуртската школа и по-ортодоксалния марксизъм, от пост-Хусерлианската феноменология и пост-Хайдегерианската херменевтика, а структуралният анализ остава съвсем на заден план. Всички тези направления са имали своето въздействие в Съединените щати в повече или по-малко продуктивни комбинации с доморасли възгледи. Само от патриотична или персонална амбиция може да се търси някаква йерархизация на тези трудно определяеми направления. Възможността да се прави литературна теория, която по никакъв начин не трябва да се приема за даденост, бива сама по себе си превръщана в специално избран въпрос за размисъл и най-напредналите в това отношение представляват най-противоречивите, но също така и най-добрите източници на информация. Тук със сигурност участват доста имена, бегло свързани със структурализма, в смисъл достатъчно широк, за да включва Сосюр, Якобсон и Барт, а също Греймас и Алтхусер, или, с други думи, в смисъл толкова широк, че да не може повече да се използва като значещо историческо понятие.

Може да се каже, че литературната теория започва тогава, когато подходът към литературните текстове вече не се определя от не-лингвистични, тоест исторически и естетически възгледи или, казано не чак толкова грубо, когато обект на дискусия вече не е значението или стойността, а модалностите на произвеждане и възприемане на значение и стойност отпреди тяхната словесна фиксация, като презумпцията е, че тази фиксация е достатъчно проблематична, за да изисква автономна критическа дисциплина, която да изучава нейната възможност и нейния статут. Литературната история, дори и когато се мисли най-далеч от баналностите на позитивистичния историзъм, си остава история на разбирането, чиято възможност се приема за дадена. Въпросът за взаимовръзката между естетика и значение е по-сложна, тъй като естетиката очевидно се занимава с ефекта на значението, а не с неговата същност per se. Но поначало естетиката, още в проявленията си непосредствено преди и у Кант, представлява феноменализъм на значението и разбирането и е някак наивна, когато постулира (както подсказва самото й име) феноменология на изкуството и литературата, която спокойно може да бъде оспорвана. Естетиката е по-скоро част от универсалната система на философията, отколкото специфична теория. Във философската традиция на XIX век Ницшевото предизвикателство към системата, създадена от Кант, Хегел и техните последователи, е версия на основния въпрос на философията. Ницшевата критика на метафизиката включва или, по-скоро, тръгва от естетиката, което може също да се каже и за Хайдегер. Въвличането на престижни имена от философията не означава, че днешните развития в литературната теория са вторичен продукт на по-мащабно философско мислене. Само в някои редки случаи може да се съзре пряка връзка между литература и философия. Много по-често, обаче, съвременната литературна теория представлява относително автономна версия на въпроси, които – в различен контекст – се открояват и във философията, макар не непременно в по-ясна и отчетлива форма. Английската, тъй както и континенталната философия, съвсем не е толкова освободена от традиционните модели, колкото често се опитва да твърди, и отявленото, макар никога доминиращо, място на естетиката сред основните компоненти на системата е съществена особеност на тази система. Ето защо не е чудно, че съвременната литературна теория се създаде извън философията и често пъти в съзнателно усилие да пребори тегобата на традицията. Литературната теория би могла досега да се е превърнала в правомерен дял на философията, само че няма как да бъде приобщена към нея – нито фактически, нито теоретически. Тя съдържа необходим прагматичен момент, който неизбежно я отслабва като теория, но пък й придава една хазартна нотка на непредсказуемост и така я прави жокер в сериозната игра на теоретичните дисциплини.  

Появата на теорията - събитието, което днес толкова често бива осъждано с цел да я държи настрана от литературната история и литературната критика, -  настъпва с въвеждането на лингвистична терминология в метаезика за литературата. Под лингвистична терминология се разбира терминология, която обозначава референцията преди да обозначи референта и поставя акцент - що се отнася до възприемането на света - върху референтната функция на езика или, казано малко по-точно, която приема референцията като функция на езика, а не непременно като интуиция. Интуиция подсказва възприятие, съзнание, опит и директно отвежда към света на логиката и разбирането с всичките им корелати, сред които естетиката заема видно място. Схващането, че може да има наука за езика, която не непременно да е логика, води до развитието на терминология, която не е непременно естетическа. Съвременната литературна теория встъпва в правата си със събития като прилагането на Сосюровата лингвистика върху литературни текстове.

Сродството между структуралната лингвистика и литературните текстове, преценявано пост фактум, съвсем не е така очевидно, както би могло да изглежда. Пърс, Сосюр, Сапир, Блумфийлд първоначално изобщо не са се интересували от литература, а от научните основи на лингвистиката. Обаче интересът на филолози като Роман Якобсон или литературни критици като Ролан Барт към семиологията разкрива естественото влечение на литературата към теорията за лингвистичните знаци. С разбирането за езика като система от означаващи и означаеми, а не като установена матрица от значения, се изместват или дори преодоляват традиционните граници между литературна и нелитературна употреба на езика и нещата се освобождават от дълговечното бреме на текстовата канонизация. Резултатите от обединяването на семиология и литература далеч надхвърлиха тези на много други теоретични модели – филологически, психологически или класически епистемологически, - пробвани преди това от литературоведите в търсене на теоретичен модел. Податливостта на литературните текстове към семиотичен анализ се вижда най-вече в това, че докато други подходи не успяват да надскочат наблюдения, които могат да бъдат перифразирани или преведени на разговорен език, то семиотичният анализ разкрива схеми, които могат да се опишат само в собствено лингвистични понятия. Лингвистиката на семиологията и на литературата имат явно нещо общо, което само техните припокриващи се територии могат да откроят и което принадлежи категорично на тях. Дефинирането на това нещо, често наричано литературност, се превърна в обект на литературната теория.

Литературността, обаче, често бива разбирана погрешно, откъдето и цялото объркване, характеризиращо съвременните дебати. Приема се, например, че литературността е още едно название или формат на естетически отговор. Употребата във връзка с литературността на термини като стил и стилистика, форма и дори „поезия” („поезия на граматиката”, да кажем), всички от които имат силни естетически конотации, допринася за нарастването на това объркване, та дори и сред тези, които първи са употребили такъв термин. Ролан Барт, например, в едно есе, подобаващо и показателно посветено на Роман Якобсон, красноречиво разисква авторовото пилигримство към съвършеното съответствие между фоничните характеристики на думата и нейната означаваща функция: „Също така бихме искали да посочим кратилизма на названията (и на знаците) у Пруст ... за Пруст взаимовръзката между означаващо и означаемо е мотивирана, доколкото едното копира другото и представлява в своята материална форма означената същност на нещото (а не самото нещо) .... Този реализъм (в схоластичния смисъл на думата), който приема названията като „копия” на идеите, у Пруст придобива радикални измерения. Ала човек може с основание да се запита дали пък той не е повече или по-малко съзнателно присъстващ навсякъде в литературата и дали е възможно да бъдеш писател без известна вяра в естествената взаимовръзка между названия и същности. Тогава поетическата функция, в най-широкото значение на думата, би могла да се дефинира като кратилистко разбиране за знака и писателят би бил изразителят на вековечния мит, според който езикът имитира идеята и който, обратно на твърденията на лингвистичната наука, утвърждава знаците като мотивирани.”[2] Доколкото кратилизмът приема припокриването между феноменологичните аспекти на езика като звука, например, и означаващата му функция като референт, то той е естетически ориентирано схващане; всъщност и без всякакво изопачаване естетическата теория изобщо, включително и най-систематичното й изражение у Хегел, би могла да се мисли като пълно разгръщане на модела, версия на който е кратилисткото разбиране за езика. Някак мъглявата препратка на Хегел към Платон в Естетика  може определено да се тълкува в този смисъл. Барт и Якобсон често подканят да бъдат четени чисто естетически, но все пак някаква част от аргументацията им отправя в противоположната посока. Защото припокриването между звук и смисъл, приветствано от Барт у Пруст, макар насетне, както Жерар Женет убедително изтъква,[3] отхвърлено от самия Пруст като лъстиво изкушение за помътени умове, тук също се разглежда просто като ефект, който езикът съвсем лесно постига, но който няма същностна връзка – нито по аналогия, нито като онтологически обоснована имитация – с нищо извън въпросния ефект. На равнището на означаващото се разгръща една по-скоро реторическа, отколкото естетическа функция на езика, една разпознаваема тропа (парономазия), която не съдържа никакво валидно съобщение относно спецификите на света – колкото и да е силен потенциалът й да създава обратната илюзия. Природата на означаващото като звук безспорно е въвлечена в съотнасянето помежду название и назовавано нещо, само че взаимовръзката помежду дума и нещо не е природна, а условна.

Всичко това дава на езика значителна референтна свобода, но пък го прави епистемологически силно податлив и нестабилен, тъй като не може повече да бъде разглеждан в измеренията на вярно или невярно, добро или лошо, красиво или грозно, приятно или мъчително. Когато този автономен потенциал на езика бива разкриван посредством анализ, то имаме работа с литературността – всъщност с литературата като пространството, където това негативно познание за състоятелността на езиковото изразяване е станало възможно. Такова извеждане във фокус на материалните, веществените аспекти на означаващото създава силно илюзорни естетически съблазни в самия миг, когато същинската естетическа функция е в най-голяма степен потисната. Неизбежно е семиологическите и другите търсещи съответствия подходи да минават за формалистични, доколкото биват валоризирани по-скоро естетически, а не семантически, само че неизбежността на такава интерпретация не намалява нейната неправомерност. Литературата подсказва изключване, а не включване на естетически категории. Едно от последствията тук е, че колкото и по традиция да сме свикнали да четем литературата по аналогия с пластичните изкуства и музиката, трябва вече да признаем необходимостта от аперцептивен, лингвистичен момент при рисуването и музиката и да се научим да четем картини, наместо да си представяме значение.

Ако литературността не е естетическо свойство, то тя не е по същество и подражание. Мимесисът става просто тропа сред другите тропи - езикът си избира да имитира невербалния свят точно както парономазията  е „имитация” на звуковост без настояване за идентичност (или намек за различие) между вербални и невербални елементи. Най-погрешното схващане за литературността, което поражда и най-честите възражения срещу съвременната литературна теория, е, че тя е чист вербализъм, отрицание на принципа на реалистичността в името на абсолютната фикция и при това по причини, които минават за етически и политически срамни. Атаката показва притеснението на агресорите, а не вината на обвиняемите. Приемането на необходимостта от нефеноменална лингвистика означава освобождаване на дискурса за литературата от наивното противопоставяне на фикция и реалност, което пък е породено от едно безкритично разбиране за изкуството като подражание. В същинската семиология, както и в другите лингвистично ориентирани теории, референтната функция на езика не се отрича – ни най-малко; поставя се под въпрос, обаче, нейната валидност като модел за естествено, т.е. феноменално познание. Литературата е фикция не защото някак не иска да признае „реалността”, а защото не е a priori сигурна, че езикът действа според принципи, които са същите или подобни на тези във феноменалния свят. Ето защо не е a priori сигурно, че литературата е надежден източник на информация за каквото и да било друго освен за своя език.

Би било злополучно, например, да бъркаме материалността на означаващото с материалността на това, което означава. Това може да е напълно очевидно що се отнася до светлината или звука, но съвсем не е така при глобалната феноменалност на пространството, времето и особено на аза; никой здравомислещ човек няма да тръгне да гледа лозе под светлината на думата „ден”, но е много трудно да се мислят събитията от миналото и бъдещето ни съществуване без връзка с темпорални и пространствени схеми, принадлежащи на фикционални наративи, а не на света. Това не означава, че фикционалните наративи не са част от света и реалността; тяхното въздействие върху света може за удобство да е твърде голямо. Това, което наричаме идеология, е точно объркването на лингвистична и естествена реалност, на референция и феноменалност. Следователно лингвистиката на литературността повече от всяка друга наука, в това число и икономиката, представлява мощно и незаменимо средство за разбулване на идеологическите изопачавания, както и решаващ фактор за разбирането на породилите ги причини. Онези, които отхвърлят литературната теория, защото била сляпа за социалната и историческата (тоест идеологическата) реалност, чисто и просто заявяват своя страх да не би собствените им идеологически мистификации да бъдат разкрити с помощта на средството, което се опитват да дискредитират. Казано накратко, те са твърде лоши читатели на Марксовата Немска идеология.        

В това твърде сумирано представяне на аргументи, далеч по-обстойно и убедително излагани от други, започваме да долавяме някои от отговорите на първоначалния въпрос, а именно: кое е това, което толкова плаши в литературната теория, че предизвиква такава силна съпротива и атака? Тя прекатурва установените идеологии, като разкрива механизмите на тяхното действие; върви срещу мощната философска традиция, в която естетиката има водещо място; прекатурва закостенелия литературен канон и размива границите между литературен и нелитературен дискурс. Косвено, тя също така би могла да разкрие и връзката между идеология и философия. Всичко това е вече предостатъчно основание за неодобрение, но не и убедителен отговор на въпроса. Защото, спрем ли дотук, напрежението между съвременната литературна теория и традиционното литературознание изглежда просто като исторически конфликт между два типа мислене, които владеят сцената по едно и също време. Ако конфликтът е просто исторически, в буквалния смисъл на думата, то той не представлява особен теоретически интерес – само поредната вихрушка в интелектуалния климат на света. Всъщност, аргументите в полза на литературната теория са толкова необорими, че изглежда безсмислено човек изобщо да се занимава с конфликта. Със сигурност никое от възраженията срещу теорията, валящи наново и наново и все почиващи на погрешна информация или грубо неразбиране на понятия като мимесис, фикция, реалност, идеология, референция не може да представлява интерес от чисто реторическа гледна точка.       

Може и да се окаже, обаче, че развитието на литературната теория е претоварено от усложнения, идещи от самия й замисъл и подриващи статута й на научна дисциплина. Съпротивата може да е вградена в самия неин дискурс по начин, немислим за естествените или социалните науки. Може и да се окаже, с други думи, че полемичното противодействие с всичките му постоянни неразбирания и разминавания, с безпочвените, но неспирно възникващи възражения, е менливият симптом на една съпротива, заложена в самия теоретически проект. Да се твърди, че това е сериозна причина да не се прави литературна теория, е все едно да се отрича анатомията, понеже не успява да се справи със смъртта. Истинският дебат на литературната теория не е полемиката с нейните опоненти, а с нейните собствени методологически прийоми и възможности. Наместо да се питаме защо е опасна литературната теория, по-добре да се запитаме защо тя среща толкова трудности по пътя си и защо така лесно подхваща езика на самооправдание и самозащита или пък търси свръхкомпенсация в някакъв неизбежно еуфоричен утопизъм. Такава несигурност относно собствения проект изисква самоанализ, ако искаме да разберем неудовлетворението, което винаги спохожда литературните теоретици, колкото и да излъчват ведра методологическа убеденост. И ако тези затруднения се окажат неделима част от проблема, то те ще бъдат в някаква степен без-исторични в съвременния смисъл на това понятие. Начинът, по който те биват пресрещани на съвременната литературна сцена, а именно със съпротива срещу въвеждането на лингвистична терминология в естетическия и историческия дискурс за литературата, е само един специфичен вариант на въпрос, който не може свеждан до една или друга историческа ситуация и да бъде наричан модерен, постмодерен, посткласически или романтически (не дори и в Хегеловия смисъл на понятието), а натрапчивостта, с която този въпрос ни се представя под маската на системна историческа периодизация, категорично е също част от проблемната му природа. Такива затруднения могат да се съзрат в литературната теория от всички времена, все едно кой исторически момент ще изберем. Едно от основните достижения на съвременните теоретични направления е, че възстановиха известно съзнание за този факт. Античната, средновековната и ренесансовата литературна теория днес често бива тълкувана по начин, достатъчно умело странящ от определението „модерен”.

Връщаме се така към първоначалния въпрос, опитвайки се да разширим дискусията дотолкова, че да впишем съвременната полемика в него, а не да я оставяме тя да го определя. Съпротивата срещу теорията е съпротива срещу употребата на език за езика. Това, следователно, е съпротива срещу самия език или срещу допускането, че езикът съдържа фактори и функции, които не могат да се сведат до интуиция. Само че ние много лесно приемаме, че когато се говори за нещо, наречено „език”, чудесно знаем за какво става дума, макар че едва ли има друга дума в езика, която да е по-неясна, по-плъзгава и по-неопределена от „език”. Дори да решим да я разглеждаме на безопасно разстояние от всякакви теоретични модели, в самата прагматична история на „езика”, не като концепция, а като дидактическа задача, която никое човешко същество не може да отмине, отново се оказваме изправени пред теоретически енигми. Най-известният и разпространен лингвистичен модел, класическият trivium, който дели науките за езика на граматика, реторика и логика (или диалектика), е всъщност набор от неразрешени напрежения, достатъчно силни, за да пораждат нескончаем дискурс на непреодолимо неудовлетворение – дискурс, към който съвременната литературна теория, та дори и най-вярващата в себе си, добавя още една глава. Трудностите се разпростират към вътрешните напрежения между горепосочените съставни части, както и към тези между областта на езика и познанието за света изобщо, към връзката между trivium и quadrivium, обхващащ невербалните науки за числата (аритметиката), за пространството (геометрията), за движението (астрономията) и за времето (музиката). В историята на философията тази връзка традиционно и по същество бива разглеждана от логиката, тази дисциплина, при която стихията на лингвистичния дискурс в самата нея се слива със стихията на математическия дискурс за света. Епистемологията на XVII век, например, точно когато връзката между философия и математика става особено силна, посочва езика на това, което нарича геометрия (mos geometricus) и според което, всъщност, пространство, време и числа са в хомогенна сплав, като върховен пример за кохерентност и икономичност. Мисленето more geometrico се смята за „едва ли не единственият безпогрешен начин на мислене, защото е единственият, който се придържа към правилен метод, докато всички други са неизбежно в някакво объркване, което само геометрически устроеният ум може да отчете”.[4] Това е ясен пример за взаимовръзка между наука за феноменалния свят и наука за езика, схващаща се като дефинитивна логика, предпоставка за аксиоматико-дедуктивно, синтетично мислене. Възможността за такова свободно циркулиране между логика и математика има своята сложна и проблематична история, тъй както и своите съвременни преображения при друга логика и друга математика. Важното за настоящата аргументация е, че това изразяване на науките за езика посредством математическите науки представлява особено убедителен пример за приемствеността между една теория на езика, каквато е логиката, и познанието за феноменалния свят, към което математиката дава достъп. В такава система на естетиката е отредено ясно място, доколкото приоритетът на логиката в модела на тривиума не подлежи на оспорване. Защото дори и да допуснем – за целите на аргументацията и пряко многобройните исторически свидетелства, - че връзката между логиката и естествените науки е несъмнена, пак остава открит въпросът за връзката между граматика, реторика и логика вътре в самия тривиум. И точно тук се намесва литературността - употребата на езика, която откроява реторическата функция пред граматическата и логическата, - и решително, в широк диапазон от начини и аспекти, разклаща вътрешния баланс на модела, а оттук и неговата валидност спрямо външния невербален свят.

Логиката и граматика изглежда имат естествено привличане една към друга, ето защо – по традиция от картезианската лингвистика – граматиците от Порт Роял не са изпитвали никакви затруднения да бъдат също така и логици. Това убеждение се е запазило и до днес в многобройни подходи и терминологии, които отстояват все същата постановка за универсалността на логиката, по която тя си прилича с точните науки. В отговор на изявления, оспорващи изключването на определени текстове от научната обобщеност на семиотичния проект, Греймас повдига въпроса доколко е правомерно да се използва авторитета на „граматиката”, за да се анализират текстове, които нямат универсална значимост. Тези, които имат съмнения относно семиотичния метод, отбелязва той, „приемат, че трябва да се конструира граматика за всеки отделен текст. Само че същността (le propre) на граматиката е в нейната валидност спрямо широк набор от текстове и метафоричната употреба на понятието ... не успява да прикрие факта, че някой всъщност е поддал на семиотичния проект”.[5] Няма съмнение, че това, което  благоразумно е отбелязано като „широк набор от текстове”, издава някаква надежда за бъдеш модел, който да е приложим спрямо всички текстове. Тук нямаме за задача да обсъждаме стойността на такъв методологически оптимизъм, а само да го посочим като пореден пример за устойчивостта на симбиозата между граматика и логика. Съвсем ясно е, че за Греймас, както и за цялата традиция, към която той  принадлежи, граматическата и логическата функция на езика са съизмерими. Граматиката е изотоп на логиката.

Оттук следва, че докато продължава да се основава на граматиката, всяка теория на езика, включително и литературната, не застрашава това, което се смята за градивния принцип на всички когнитивни и естетически лингвистични системи. Граматиката служи на логиката, която в замяна позволява преминаването към познание за света. Изучаването на граматиката, първата от artes liberales, е необходимата предпоставка за научното и хуманитарното познание. И докато оставя този принцип незасегнат, литературната теория не крие никаква заплаха. Взаимовръзката между теория и феноменалност е утвърдена и съхранена в самата система. Трудностите възникват само когато стане вече невъзможно да се пренебрегва епистемологическия напор в реторическото измерение на дискурса, тоест когато стане вече невъзможно на него да се гледа само като на придатък или орнамент вътре в семантичната функция.

Нестабилната взаимовръзка между граматика и реторика (за разлика от тази между граматика и логика) се проявява в историята на тривиума в нестабилния статус на фигурите на речта или тропите – тези именно компоненти на езика, които раздалечават границите между обсъжданите две дисциплини. Тропите минаваха за част от предмета на граматиката, но също така ги смятаха за семантичните агенти на специфичната функция (или ефект) на реториката да убеждава и да поражда значение. Тропите, за разлика от граматиката, принадлежат изначално към езика. Те са текстопроизвеждащи функции, които не непременно следват невербални структури, докато граматиката по дефиниция извършва екстра-лингвистични генерализации. Латентното напрежение между реторика и граматика се отлага в проблема за четенето – процесът, който по необходимост участва и в двете. И се оказва, че съпротивата срещу теорията е всъщност съпротива срещу четенето – съпротива, която е може би най-ефективна днес при методологиите, които именуват себе си теории на четенето, при все че отбягват дейността, която са избрали за свой обект.

Какво се има предвид, когато твърдим, че изучаването на литературните текстове е неизбежно зависим от акта на четенето или когато настояваме, че този акт бива систематично отбягван? Със сигурност повече от простата тавтология, че човек трябва да е прочел поне някои части, пък макар и кратки, от един текст (или поне някоя част, пък макар и кратка, от текст върху този текст), за да може да изказва мнение за него. Колкото и да е разпространена, критиката, основаваща се на попрочетено оттук-оттам, само в редки случаи може да се определи като образцова. Да се набляга върху съвсем не очевидната необходимост от четене подсказва поне две неща. Първо, това подсказва, че литературата не е прозрачно съобщение, при което се приема за даденост, че различието между съобщението и начина на неговото изказване е ясно установено. Второ – и далеч по-проблематично, - това подсказва, че граматическото декодиране на един текст оставя някаква неопределеност, която трябва да бъде - но не може да бъде -  разрешена с граматически средства, колкото и масирано да се прилагат. Усилието на граматиката да обхване и парафигурални полета представлява, всъщност, най-забележителната и спорна стратегия на съвременната семиология, особено при изучаването на синтагматичните и наративните структури. Кодификацията на контекстуални елементи далеч отвъд синтактическите граници на изречението води до систематично изследване на метафрастични полета, с което и до сериозно прецизиране и разширяване на познанието за текстовите кодове. Съвсем ясно е обаче, че това разширяване е винаги насочено към подмяната на реторическите фигури с граматически кодове. Тази тенденция да се замества реторическа с  граматическа терминология (да се говори за хипотаксис, например, когато се разглеждат анаморфични или метонимични тропи) е част от цялостна програма – програма, която буди възторг със стремежа си да внесе яснота по отношение на значението. Това заместване на херменевтичния със семиотичния модел, на интерпретацията с декодиране би могло де се смята – при цялата историческа нестабилност на текстовите значения (включително и значенията на каноничните текстове) – за сериозен напредък. Много от колебанията, свързани с „четенето”, могат по този начин да бъдат преодолени.

Тук, обаче, може да се възрази, че никакво граматическо декодиране, колкото и да е прецизно, не може да претендира да е постигнало основополагащото фигурално измерение на един текст. Във всички текстове има елементи, които не са по никакъв начин неграматични, но чиято семантична функция е граматически неопределяема – нито сама по себе си, нито в контекст. Как, например, да тълкуваме генитива в заглавието на незавършения епос на Кийтс Падането на Хиперион: като „Хиперионовото падане”, т.е. класическата история за разгрома на една стара сила от нова, добре познатата история, от която Кийтс съвсем ясно тръгва, но все повече и повече се оттласква, или като „Хиперионовото падение” – не толкова конкретното, но далеч по-тревожно подсказване за действителен процес на пропадане без значение кога започва, кога завършва и кой е този, комуто се е паднало да пропада? Тази история наистина е поднесена в по-късния фрагмент със заглавие Падането на Хиперион, само че се разказва за персонаж, който по-скоро напомня Аполон, а не Хиперион, същият този Аполон, който според първата версия (озаглавена Хиперион) би трябвало определено да триумфира, а не да пада, освен ако Кийтс не се е видял принуден – по неизвестна причина – да прекъсне историята за триумфа на Аполон. Дали това заглавие ни казва, че Хиперион е паднал, а Аполон е удържал, или пък че Хиперион и Аполон (така, както и самият Кийтс, който на моменти не може да бъде разграничен от Аполон) са взаимозаменяеми в едно общо, неизбежно и непрестанно падане / падение? И двата прочита са граматически коректни, но е невъзможно да се прецени от контекста (наратива след заглавието) кой е правилният. Наративният контекст едновременно отговаря и не отговаря на двата прочита и човек се изкушава да помисли, че Кийтс не успява да завърши нито едната, нито другата версия поради невъзможността – негова, както и наша – да разчете собственото си заглавие. Бихме могли тогава да разчетем „Хиперион” в заглавието Падането на Хиперион фигурално или, ако щете, интертекстуално, не с препратка към историческия или митологически образ, а съотнесено към заглавието на по-ранния текст на Кийтс – Хиперион. Само че така не подхващаме ли темата за провала на първия текст като успех за втория, за Пропадането на Хиперион като Триумф на Падането на Хиперион? Така изглежда, но не е съвсем, тъй като и вторият текст остава незавършен. Дали  пък не подхващаме темата защо всички текстове, като текстове, винаги могат да се определят като провали? Поначало да, но пак не съвсем, тъй като историята за провала на първата версия, така, както е разказана във втората, има отношение само съм първата версия и не е правомерно да бъде четена и като Пропадане на Падането на Хиперион. Объркването произтича и от фигуралния или буквален статус на името Хиперион, тъй както и на глагола „падам”, и поради това е въпрос на фигуралност, а не на граматика. В „Хиперионовото падане” думата „падане” е явно фигурална, изразява фигурално, буквално падане и ние като читатели така го и разчитаме. Докато при „Хиперионовото падение” случаят не е така ясен, защото ако Хиперион може да е Аполон и Аполон може да е Кийтс, то той може тогава да е всеки от нас и неговото фигурално (или символично) падение става също така и негово и наше буквално падение. Различието помежду двете четения от само себе си се структурира като тропа. И има огромно значение да разчитаме заглавието не просто като упражнение по семантика, а с оглед на това, с което текстът действително ни въздейства. А когато сме изправени пред неизбежната необходимост да намерим решение, никакъв граматически или логически анализ не може да ни е от полза. Точно както Кийтс е трябвало да прекъсне своя наратив, читателят трябва да прекъсне своето разбиране в самия миг, когато е най-силно въвлечен в текста. Едва ли тук може да се търси утеха в „боязливата симетрия” на сговора между автор и читател, защото в този момент симетрията вече не е формална, а се е превърнала в реален капан и въпросът вече не е „просто” теоретически.

Това разнебитване на теорията, това разклащане на стабилното когнитивно поле чрез разпростирането му от граматиката към логиката и нататък към някаква обща наука за човека и феноменалния свят, може на свой ред да бъде превърнато в теоретически проект за реторически анализ, който ще разкрие неадекватността на граматическите модели на не-четенето. Реториката в своето активно негативно отношение към граматиката и логиката категорично обезсилва претенциите на тривиума (както и изобщо на езика) да бъде епистемологически стабилен конструкт. Съпротивата срещу теорията е съпротива срещу реторическото или тропологическо измерение на езика – измерение, което е може би по-ярко експонирано в литературата (в широк смисъл), отколкото в което и да е друго вербално изявление, или – за да не сме чак толкова неясни – което може да се разкрие във всяко вербално случване, когато то бъде четено текстуално. Понеже граматиката – наред с фигуралността – е неразделна част от четенето, то следва, че четенето е негативен процес, в който граматическото познание постоянно се дестабилизира под реторическия натиск. Моделът на тривиума съдържа в себе си псевдодиалектиката на собственото си разнебитване и неговата история е история на тази диалектика.

Този извод позволява да се направи малко по-систематично описание на съвременната теоретична сцена. Тази сцена е доминирана от силен акцент върху четенето като теоретически проблем или, както понякога погрешно се казва, от силен акцент върху рецепцията вместо върху произвеждането на текстове. Тъкмо в тази област протече най-продуктивното общуване между писатели и списания от най-различни страни и се разви най-интересният диалог между литературната теория и другите дисциплини – изкуствата, лингвистиката, философията, социалните науки. Един прецизен анализ на съвременното състояние на литературната теория в Съединените щати ще трябва да наблегне на акцента върху четенето – при това тази тенденция бе подета от Новата критика още през 40-те / 50-те години. Днес методите може да са по-технични, но интересът към създаване на поетика на литературата си остава ясно и напълно традиционно обвързан с проблемите на четенето. И тъй като използваните модели със сигурност вече не са просто интенционални и произтичащи от идентифицируемо аз, нито пък просто херменевтични в постулирането на единствен, предфигурален и абсолютен първотекст, ще излезе, че съсредоточаването върху четенето ще доведе до преоткриването на теоретическите затруднения, свързвани с реториката. Нещата безспорно са такива – донякъде, но не съвсем. Може би най-поучителното в съвременната теория са префинените методи, с които тя избягва заплахата, заложена в реторичния анализ, в самия миг, когато ефикасността на тези методи напредне дотам, че реторическите затруднения пред разбирането вече не могат да бъдат погрешно извеждани като тематични и феноменални баналности. Съпротивата срещу теорията, която, както видяхме, е съпротива срещу четенето, се проявява най-безкомпромисно и теоретически усложнено при теоретиците на четенето, които преобладават на съвременната теоретическа сцена.

Би било сравнително лесно да се докаже, колкото и да се налага по-голяма обстоятелственост, че това важи и при теоретици на четенето, които като Греймас, или, на по-изискано равнище, като Рифатер, или, по съвсем различен начин, като Х. Р. Яус и Волфганг Изер – всеки от които има определено, макар и понякога неясно, въздействие върху теорията в Щатите, - са принудени да използват граматически модели или пък, в случая с рецептивната естетика, традиционно херменевтични модели, които не им позволяват да проблематизират феноменализма на четенето и така ги задържат в една теория на литературата, вкоренена в естетиката. Такова твърдение е лесно, доколкото читателят, веднъж осъзнал реторическите измерения на един текст, вече няма да се лута из текстови единици, които не се свеждат до граматика или исторически детерминирано значение, а просто ще съзира каквото трябва да съзира. Нещата тук се усложняват, понеже никой не иска да признава очевидното. А обстоятелственост се налага, защото е нужен текстови анализ, който няма как да не е подробен; да се изложи сбито граматическата неопределеност на заглавие като Падането на Хиперион е възможно, но да се пресрещне тази неразрешима енигма с критическата рецепция и четенето на текста на Кийтс със сигурност изисква разпростиране.

Нещата са по-сложни (макар, навярно, не дотам утежнени) при онези теоретици на четенето, при които отбягването не реториката тръгва в друга посока. В последните години сме свидетели на силен интерес към някои елементи на езика, чиято функция не само е независима от каквато и да било форма на феноменализъм, но и от каквато и да било форма на познание, с което се изключва – или поне отлага във времето – разглеждането на тропи, идеологии и пр. при едно четене, което е в основата си перформативно. В някои случаи наново се въвежда връзката между перформация, граматика, логика и стабилно референтно значение, като получаващите се в резултат теории не са по същество различни от тези на откритите граматици или семиотици. Обаче най-отявлените практици на речевата теория на четенето избягват такова връщане назад и с основание отстояват действителната същност на речевия акт, а именно, че е конвенционален, а не когнитивен, и е независим от своите причини и следствия – или, по тяхната терминология, илокутивната енергия не трябва да се смесва с перлокутивната функция. Реториката, разбирана като убеждаване, бива насилствено прогонена (като Кориолан) от перформативния момент и заточена в емоционалната зона на перлокуцията. В едно чудесно есе Стенли Фиш убедително извежда този възглед.[6] Това, с което такова разбиране буди съмнение, е, че отпраща убеждаването, което, несъмнено, е неделима част от реториката, в една чисто емоционална и интенционална територия, като не допуска и такива начини на убеждаване, които са достатъчно реторични и функционални в литературните текстове, но убеждават с доказателства, а не със съблазни. Така опразването на реториката от епистемологичното й въздействие става единствено възможно чрез отминаването на нейните тропологични, фигурални функции. Това е все едно – ако се върнем за момент при модела на тривиума – реториката да се изолира от общовалидността на граматиката и логиката и да се смята просто като корелат на илокутивната енергия. Приравняването на реториката с психологията наместо с епистемологията отваря ужасяващи възможности за прагматическа баналност – още по-ужасяващи при това, ако се съпоставят с бляскавостта на перформативния анализ. Речевите теории на четенето всъщност преповтарят по един далеч по-ефективен начин граматизирането на тривиума за сметка на реториката.  Защото определянето на речевия акт като обикновена конвенция свежда ефективността му до просто още един граматически код. Докато връзката между тропа и перформация е всъщност по-близка, но по-проблемна, отколкото се посочва тук. Тя не може да бъде подобаващо окачествявана и с оглед на някакъв си „творчески” аспект на пеформацията, както правилно отбелязва Фиш. Перформативната сила на езика може да се нарече позиционна, което е значително по-различно от „конвенционална” или „творческа” (интенционална). Речево ориентираните теории на четенето четат само колкото да отворят път за реторическото четене, което старателно избягват.

Същото нещо обаче е вярно дори и ако се мисли за някакво „истинско” реторическо четене, изчистено от всякакви неподходящи феноменализации или граматически и перформативни кодификации – нещо, което не е непременно невъзможно и към което, всъщност, трябва да сe насочат методите на литературната теория. Такова четене няма как да не изглежда като методично раздробяване на граматическия конструкт и по силата на това системно подкопаване на тривиума ще бъде теоретически издържано и ефективно. Формално правилното реторическо четене може да е досадно, монотонно, предсказуемо и неприятно, но е необоримо. То също така е тотализиращо (и потенциално тоталитарно), защото - доколкото структурите и функциите, които разкрива, не водят към познание за нещо (както е при езика) – представлява такъв несигурен процес на произвеждане на познание, че не допуска нещата, сред които и езика, да влизат в дискурс сами по себе си, поради което е наистина универсален, същностно дефектен модел на невъзможността на езика да бъде език-модел. То е  – винаги на теория – най-еластичният теоретически и диалектически модел, слагащ край на всякакви модели, и с основание може да претендира, че в своята дефектна същност съдържа всички останали дефектни модели – пренебрегващите четенето, референтните, семиологическите, граматическите, перформативните, логическите или каквито и да било други. То е теория и не-теория едновременно, универсалната теория на невъзможността на теорията. Доколкото обаче е теория, т.е. доколкото се поддава на преподаване, обобщаване и систематизиране, реторическото четене също като останалите видове четене все още се съпротивлява срещу четенето, което отстоява. Нищо не може да преодолее съпротивата срещу теорията, защото самата теория е тази съпротива. Колкото по-високи са целите и по-добри методите на литературната теория, толкова тя е по-невъзможна. Въпреки това литературната теория не е под заплаха от изчезване; тя може само да процъфтява и колкото по-голяма е съпротивата срещу нея, толкова повече тя процъфтява, защото езикът, на който говори, е езикът на себесъпротивата. Остава невъзможността да се прецени дали това процъфтяване е триумф или провал. 
                

Бележки:

[1] Преводът е направен по - Paul de Man, The Resistance to Theory (Minneapolis: U of Minnesota Press, 1986), 3-20. Първият превод на български език е направен от Р. Маргаритова, В: сп. Литературна мисъл, 3/1994, с.60-76.
[2] Roland Barthes, “Proust et le noms,” in To Honor Roman Jakobson (The Hague: Mouton, 1967), part I, pp. 157-58.
[3] “Proust et le language indirect,” in Figures II (Paris: Seuil, 1969).
[4] Blais Pascal, “De l’esprit géométrique et de l’art persuader,” in Oeuvres complètes, L. Lafuma, ed. (Paris: Seuil, 1963), pp. 349ff.
[5] A. J. Greimas, Du sens, (Paris: Seuil, 1970), p. 13.
[6] Stanley Fish, “How to Do Things with Austin and Searle: Speech Act Theory and Literary Criticism,” in MLN 91 (1976), pp. 983-1025. See especially p. 1008.