Петобална и шестобална система: кратка история на въпроса

През юли-август 1878 г. Марин Дринов, един от най-образованите българи в онази епоха, изработва по поръка на княз Дондуков-Корсаков предписание за организация на образованието в освободените земи – т.нар. Привременен устав за народните училища.  

В този иначе подробен документ въпросът как ще става оценяването на учениците не е регламентиран. Това става с отделна наредба през май 1879 г. Възприета е руската петобална система на оценяване (наложена в Русия през 1837 г.): оценките са от 1 до 5, във възходяща линия от „лош“ до „отличен“. През 1905 г. същата система на оценяване (без оценката „лош“ 1) е възприета с правилник и в Софийския университет.

Въпреки опитите за регламентиране, през първите десет години след Освобождението оценяването на учащите се не става по една система. На едни места се използва „официалната“ петобална, на други по немски образец е възприета шестобалната, само че редът е обърнат по руски маниер във възходящ, на трети (военните училища) – дванадесетобалната. Чуват се гласове, че цари хаос, някои предлагат и изобщо изоставяне на балната система.

След 1909 г., когато е приет изцяло нов Закон за народното просвещение – т.нар. Закон на Мушанов по името на тогавашния министър на просвещението Никола Мушанов – постепенно навсякъде (и в училищата, и в университета) се налага шестобалната система, много сходна с познатата днес. Тя се използва до 1952 г., когато по съветски образец е въведена отново петобалната система, а заедно с нея и оценките от типа на „зачита се“/ не се зачита“, остатък от 20-те години, когато съветските комунисти правят неуспешен опит да премахнат изобщо оценяването. Промяната обаче не се налага и през 1956 г. е върната старата шестобална система. Наименованието „среден“ за оценка 3 се запазва в нея като спомен от петобалната.

Без никакъв дебат по въпроса за оценяването, шестобалната система (на практика петобална, защото единицата вече е отпаднала навсякъде) е запазена и в наскоро приетия (08.10.2015 г.) Закон за училищното и предучилищното образование (чл. 120); според чл. 44 на Закона за висшето образование, приет през 1995 г., тя е задължителна и за университетите, въпреки че те имат право да използват във вътрешните си дела и други системи на оценяване.

Проблемите на действащата система

Единият проблем вече беше споменат – т.нар. шестобална система е в България всъщност петобална, т.е. възможността за оценяване е ограничена само до пет оценки, а в действителност дори до четири, защото слабата (от 2.00 до 2.49) и отличната оценка (от 5.50 до 6.00) са половинки.

Единицата, която по времето на социализма става оценка повече за поведение, отколкото за знание, с право отпада, но не е заместена със знак за невалидност на оценяването (например 0), какъвто съществува в много страни – има разлика между невалиден или корумпиран тест, който трябва да се повтори, и валиден тест с отговори, които оценяваме като недостатъчни.

Липсва и възможността да се отчете представяне, което надхвърля изискваните знания – каквато възможност дават например добавените към количествения резултат академични оценки от типа на cum laude, magna cum laude и summa cum laude.

Вторият проблем е, че нашата система на оценяване действа на принципа на санкцията; тя оценява не знанието, а липсата на знание. Какво означава това? Това означава, че оценителят хипотетично трябва да е приел съществуването на ученик или студент, който знае всичко (за 6.00), и когато пред него се яви реалният ученик или студент, който, разбира се, никога не знае всичко, но и никога не е изцяло незнаещ, той оценява този реален ученик или студент, отнемайки по нещо от образеца.

Този модел е дълбоко сбъркан и затова, защото действа демотивиращо за обучавания, от когото по презумпция се очаква да бъде идеален; и затова, защото т.нар. образец за знание много рядко е напълно ясен, осъзнат и обяснен на изпитвания; но най-вече затова, защото той поставя изпитващия в ролята на съдник, който няма нищо общо с незнанието на своя ученик.

Има ли санкционираща система на оценяване, цялата отговорност за незнанието автоматично пада само върху обучавания. Тук е мястото да се припомни Сократовият принцип, че научаването на нещо е взаимен процес и когато някой не се научава нещо както трябва, отговорен е не само той, но много повече онзи, който въпреки че знае повече от своя ученик, не е могъл да го научи.

Така се вижда и третият проблем – българската шестобална система за оценяване на конкретни знания и умения е безнадеждно затънала в морални отсъди за личностни качества, т.е. с оценки на целия човек (гениален пример е Чудомировият учител по химия Обесников, който пишеше шестица само на Бог). Шестицата и двойката отдавна са престанали да означават това, което трябва да означават – че някой е постигнал или не е постигнал конкретен резултат в ученето на конкретно нещо; това са етикети за справяне или несправяне със живота, създадени от тоталитарните режими, в които върху човека мощно тегне императивът да знае и може само едно нещо (или става излишен), и напълно неуместни в общество, построено върху вярата в разнообразието и подобряването на човешкото умение. Оттам и познатият ни истеричен страх да не получиш двойка, както и обратното на него – истеричното домогване до шестицата.

Четвъртият и може би най-сериозен проблем е пряко свързан с третия. Повечето тестове, изследващи базовата интелигентност на учащите се, показват, че в действителност огромният брой ученици и студенти не попадат нито в категорията на „гениите“, които с лекота могат да научат абсолютно всичко, нито в другата категория – които не могат да научат абсолютно нищо. Тъкмо тази обичайна среда на представяне обаче не може да се улови адекватно от шестобалната ни система на оценяване, още по-малко пък може да се улови движението нагоре или надолу в нея. Ние разполагаме само с две оценки за измерване на средното положение – „среден“ 3 и „добър“ 4, като отгоре на това на много места тройката вече се е десемантизирала, като се пише по милост наместо „слаб“ 2, за да се спести второ и трето изпитване.

Вместо заключение

Един бърз поглед върху системите на оценяване в страните от пост-съветското пространство показва, че с малки изключения (Беларус например, в някакъв смисъл и Естония) всички те са изоставили петобалната и шестобалната система, заменяйки я с десетобална (Румъния, Латвия, Литва, дори Молдова) или единадесетобална (Украйна), т.е. със системи, притежаващи повече средни оценки и знак за невалидност на оценяването.

Резултатът от една такава промяна обаче не може да бъде панацея за образованието. За да има смисъл, тя трябва да се случи заедно с промяна в цялостната нагласа към изпита и оценяването: да не се забравя, че не се оценява целият човек, а само конкретния му резултат; да не се забравя, че критериите, по които става това, трябва да са ясни и за двете страни; най-сетне, да не се забравя, че и този, който оценява, е отговорен за резултата на своя ученик.

В противен случай ще си останем при училището, в което се подвизава като ученик Иван Вазов. Може би помните неговия спомен „Даскалите“: небрежните, комични, дяволити фигури на учителите и малкото момче, чието учене е изцяло въпрос на святост и на грях, на борба между черната табела с надписи „безчинен“, „ленив“, „развратен“, и червената с надписи „похвален“, „прилежателен“, „трудолюбив“.

Текстът е публикуван във в-к „Дневник“ на 23.11.2015 г. -
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/11/23/2652699_chervenoto_i_chernoto_ili_zashto_shestobalnata_sistema/