Рецензията на Богдан Богданов „Гласове, мелодии, цялости“[1] за стихосбирката на Миглена Николчина „Градът на амазонките“[2] е може би единствената, която още в първите изречения декларира приятелство с автора („сегашното ми приятелство с Миглена“). Това обаче е направено, за да се постави въпросът за страха от повлияването  - нещо, което все по-рядко се отчита при писането на рецензии от приятели, дори когато съответен критик тенденциозно подчертава, че е прочел съответна книга неведнъж, а няколко пъти, за да увери читателите в обективността на интерпретацията си. [3]

Петнадесет години след написването на рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ тя продължава да може да бъде разглеждана като образец. [4] В нея Богдан Богданов не чете книгата няколко пъти, но не я оставя, „залепнах за нея“ - казва в самото начало на текста и продължава да е така и до края му, пътува с нея, връща се към отделни места и прави едно знаково преливане на поезията в прозата на разбирането, което се поражда от множеството места на диалогичното, които сякаш през целия текст дърпат въжето на един периферен, по-особен вид сюжетност.

От друга страна - сюжет почти като в антична трагедия – си помислих и за темата на този текст, когато дойде времето му да се пише. Защото тази най-хубава рецензия „Гласове, мелодии, цялости“ по-късно тогава не успя да предотврати разпада между критик и автор [5], при отварянето на списъка с принадлежащите към ДС в края на 2010 г. [6] – не прощаваш на някого за принадлежността му към Държавна сигурност само заради дълбок прочит на собствената ти книга, вероятно напротив – самата рецензия се превръща в петно заради автора си – освен ако не става въпрос за Юлия Кръстева, чиято принадлежност към ДС предизвика абсолютно обратна реакция - и отключи хиляди защити. [7]

Настоящият текст трябваше да събира две напълно отделни теми – първата, за рецензията-образец и втората, за последната издадена книга на Богдан Богданов „Думи, значения, понятия и неща“ и достигането в теоретичните му изследвания до понятието „фон за цял свят“, с което той заменя понятието за „протичане“. Тази замяна обаче от конкретното в сюжета (протичането) към постигането на по-траен смисъл (фон за цял свят), от разбирането към разбирането като правене - първоначално се свърза с биографичното, а впоследствие интерпретацията улови и една линия, по която се разчетоха стъпките на самото възникване на понятието за „фон на цял свят“, чието начало  е поставено именно в рецензията „Гласове, мелодии, цялости“, вероятно без идея за по-нататъшно развитие. [8] Свързването на двете теми отвори и странични коридори [9], които оголиха мястото на травмата, полетата на неразбирането и на прикриването на тези места чрез научни и други идеологически апарати, суетенето на телата – както би казал Платон, и така се появи една друга тема, почти аксиомна, свързана с отношението биография и литературна критика. Инна Пелева в книгата си „През това време“ [10], също като Богдан Богданов, който развива модела от старогръцката литература, засяга темата за изключителните хора, но казва „Тук по принцип биографията не е твърде продуктивен литературен формат: примерите за правени на български, от българи и разказващи за българи обемни биографични текстове […] са стряскащо малко“, диагностицира липсата на биографичното като „манталитетна особеност на етнокултурната група“ и допълва с примери „и Вазов, за да сподели възхищението си от своята героиня, взема назаем турския. Родният език не разполага със своя собствена лексика, изразяваща семантиките на „аферим“, „машаллах“, също на „евала“, „ашкулсун“ или пък на „браво“, не сме направили подобни думи, които да изразяват признание, възхита, респект, въздаване, похвала спрямо изключителния човек…“, за да каже и това, че изчезва жанрът на биографията, одата, похвалното слово. Всъщност от биографичните текстове остава само In Memoriam-текстът [11], който може да бъде написан, защото вече няма заплаха от лице и от развитие на сюжет.

Възможно ли е рецензията, разбирането, отбелязването на приносите на една книга, на литературата, да имат същата съдба по същата причина – занижаване на отношението, за да не се породи сила. Липсата на литературна критика, на разбиране, на интерпретиране – да е част от типологичното премахване на биографичното и способността за възхита от друг някой, който се представлява от книгата си. [12]

Но с какво се отличава рецензията „Гласове, мелодии, цялости“, от която редица места могат да се запомнят наизуст така, както в „Що е поезия?“ Дерида пише за поезията: издигането на мечтата вътре в теб да научиш наизуст; безшумната рана, която от теб желая да науча наизуст; Аз-ът, който е единствено в идването на това желание да научиш наизуст; наизустяването, което се изплъзва от ръцете, едва го чуваш но то ни учи на сърцето [13] – все неща, свързани именно с възхитата от друг.

Когато Богдан Богданов интерпретира той използва един собствен модел, чрез който успява да открие възлови места със значение за целия текст, дори в големи текстове като „История“ на Херодот. Подобно на разделянето на сюжетното действие на епизоди, той работи вътре в интерпретацията с една успоредна сюжетна програма, която е свързана със самия разбиращ – прави един вид интерпретация чрез сюжет. В „Гласове, мелодии, цялости“ се подготвя именно такава възможност за сюжет, и дори повече – сюжетна еманация, която работи с текста в различни измерения – веднъж чрез случващото се в книгата, втори път – чрез приятелството, трети път – чрез пътуването, чрез отделянето сам, четвърти път – чрез четенето на друго, също – чрез свързването женско-мъжко писане, чрез общностното. Тези различни „сюжети“ могат лесно да се нарекат и сравнително литературознание, стихознание, лирическа проза, лингвистичен анализ, ако се пренебрегне фактът, че авторът на рецензията се вмъква лично в тях и разваля научната им матрица – но без да излиза от парадигмата.

За да задвижи машината на „интерпретацията чрез сюжет“, рецензията започва така: „Наскоро споделих с Миглена, че времето и усилията ми по една близост са били напразни. А тя каза: „Нищо не е напразно. Каквото си направил, ще се усети от друг.“  Така още от самото начало в читателя се внедряват две състояния, през които да се чете рецензията – тъга по изгубеното и привързаност към другия, който е дал компенсаторно обещание (поне до неговото сбъдване). Така е чел и самият Богдан Богданов „Градът на амазонките“. Ако се погледне по-общо – прави се конструкт, диалог между критик и автор, който поради конкретността си уж не засяга читателя, но всъщност го засяга – защото го вкарва в зоната на примерността, наличието му в текста на рецензията не е само естетическо, както изглежда. Всеки много бързо може да моделира този диалог към собствени ситуации. Бързо може и да се изведе примерът: „Каквото си направил, ще се усети от друг“ – той е всеобщ – и единственото, което се очаква от него е и да бъде верен – да се случи. Този конкретен диалог, който уж няма нищо общо нито с рецензията, нито с книгата, има и добре прикрито високо теоретично минало. Като по Аристотел първата му част показва нещата, каквито са, втората му част – показва нещата такива, каквито трябва да бъдат. Диалогът всъщност означава модела на самата литература и задава какво може да ни даде тя, какво може да се очаква от нея. Пишещият рецензията търси това, което авторът на книгата му е обещал.

Тъй както трополи дъждът върху капака
на спрялата кола, и той би искал
да й говори. Думите снизхождат
като дъжда, така твърдят. Нашепват
се те сами, сами гласа си дават на онези,
ословесените. Да, трябва да ги има
там някъде сред облаци от смисъл
високо. И да има
една, която да ги чуе - да ги извлече
от него, както семето от неговото тяло
от друго тяло се извлича.

Като най-важните отличителни белези на произведенията в книгата Богдан Богданов посочва  – първо, постоянното изпадане на тази поезия в проза – което улеснява връзката с външни контексти и различни дискурси; второ, свързването на „по-раншните и сегашните гласове в контрапункта на многогласието“ – което освен че отчита мащабността на разбирането, включва и мотива за Горгона Медуза и имплицитно показва къде точно е силата на женското писане, къде се намира то, от какво възниква – в онази най-заплетена, лабиринтна, спираловидна история – в която от плача на Евриала Атина прави многогласната песен (рецензията на Богдан Богданов се подчинява на този πολυκεφαλοσ νομοσ, затова говори за мелодии, гласове и цялости); трето, говоренето със „сложната текстова техника на два референта – на свят с голям обхват и далечина, и на получаваща се тук и сега двойна ситуация на откъсващ се от лошата всекидневност и малкото си аз поет и на разгръщане на по-мощен историко-митологичен-поетически субект, за който поетът се закача, за да се сдобие с история“ – сложна тема, свързана и с това кой има право на разказ, и с това, че книгата е литература, или по-скоро – висока литературност; четвърто, поетическото заговаряне – което добре лавира между поетическото, всекидневното и теоретичното;  пето, любовните истории, които са низ от моменти на неставаща история (неставащите истории са изключително интересно присъствие в книгите на Богдан Богданов) [15]; шесто, особеното бъдеще, което включва - евентуално бъдещо говорене на поета, възможното бъдеще на поета (тук Богдан Богданов казва „възможното бъдеще, полепнало с откъслечни понятия“) и най-хубавото - „заглавията поради бъдещи намерения“ – което пък е сигурен залог за излизане от литературата и проектиране в реалността; седмо,  „една поезия на езика, която не цени речта" (още при първия прочит на това, си казах – „Говори ли?“, защо тази основна функция на поезията е обърната така, нали поезията все пак казва неща, които не могат да се изкажат по друг начин); осмо, ЗАМЛЪКВАНЕТО - което се явява като контрапункт на нещата, казани дотук:  „В един момент многостепенното правене на голям друг свят отстъпва на истината на една реалност тук и сега, усилена с тукашно-сегашно невъзможно. Стилистическите последствия са видими. Стихотворенията се скъсяват, също и фразите, образите като пробиви на по-силен глас се обаждат в потока на нарочно негладко прозаическо изреждане без патос. Отпадат препинателните знаци. Старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата към дългото стихотворение, става низхождащо. По модела на едно стихотворение в раздела «Лирически абекти», от изречението през думата, сричката, вокала, консонанта и непроизносимата буква то стига до пълно замлъкване.“

В „Държавата“ (505 b) Платон казва: „не могат да кажат какво е разбирането, но накрай биват принуждавани да признаят, че е разбиране на доброто“. Разбирането е ейдос, според Платон ейдосите дори могат да се виждат. Богдан Богданов прибавя следния коментар към този текст „Скритото в доброто по-добро е нещото, което най-трудно се разбира. Разбирането е разбиране на доброто“. Към тези два опита за дефиниция на разбирането трябва да се отбележи това, че движението „от добро към по-добро“ бележи и връзката „нещата такива, каквито са и нещата, такива каквито трябва да бъдат“ – което означава, че това движение не е движение към идеалното на доброто, а е движение, което излиза от идеалното и прави протичаща реалност. „От добро към по-добро“  не се тълкува в сравнителната степен, в която ние го тълкуваме. Това „по-добро“ е „абектът“, късчето мръсно злато, което някак от горния чист златен свят на боговете се откъсва и пада в грешния протичащ свят на телата, които са грозни и ще умрат. Това движение е и „протичането“, което изглежда, че е свързано с т.нар. „фон за цял свят“ – но не при всички хора. Всички хора, според Платон, са равни в речта – това, което ги различава е дали могат да видят „фона на цял свят“.

Според тези тълкувания, казаното по-горе от рецензията бележи мястото на падналия ангел [16] във времето на неговото падане, именно затова се стига до отричане на „големия друг свят“, да низходящото, до „тукашно сегашното невъзможно“, до скъсяването, изчезването, „пълното замлъкване“. А следващите редове в рецензията го доказват - „освободени от опеката на едри субекти и митологически заговаряния, историите стават тукашни“ – със завидно точно назоваване на неназовимото от стихотворенията в „Града на амазонките“ и завидно пророчески по отношение на непредсказуемото, свързано с онзи, който движи въпроса  „Каквото си направил, ще се усети от друг?“: „Биографията става реалистично достоверна, но човекът с биография, също като в историите от предишния пласт, е и други хора, и човек изобщо.“

Рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ е пределно диалогична  – отделни абзаци влизат направо от реалността „Разбира се, прекалявам.“, „Какво правя!“, „Но нека да кажа все пак нещо…“, или направо излизат в реалността „И наистина замълчавам“ - това държание по още един начин подпомага метода на „интерпретацията чрез сюжет/случване“ – всяка интерпретация, на всеки един сюжет или случване в траекторията „по-добро - по-добро“, в която се намира човек.

В „Гласове, мелодии, цялости“ Богдан Богданов поставя началото на понятието „фон на цял цвят“, вероятно свързано единствено с интерпретацията на отделните стихотворения и без идея то да продължи да бъде развивано във всичките му последващи  книги. Погледнато контекстово „фон за цял свят“ започва оттам, където в текста на рецензията се случва напълно обратно – с падането на митологическите заговаряния, в спирането при тукашните биографии. Но понятието оцелява, защото познава съотнасянето на малък свят на фона на цял свят – виждал го е. В диалога Кратил  (399 b-d) Сократ казва „Това име, ánthropos означава, че останалите животни не могат да разсъждават върху това, което виждат, horái, не го съобразяват и не го изследват, anathréi, докато човек, което е видял, heoraken — т. е. „схванал с очи", ópope  — и изследва, anathréi, и съобразява това, което е схванал с очи, óроре. Поради това именно за разлика от животните правилно е наречен ánthropos = anathrón ha óроре „изследва, което е видял". По времето на Платон отнасянето на малък човешки свят на фона на цял свят е било толкова възможно, че ейдосите са се виждали – сега е толкова невъзможно – че не се виждат.

Цялата рецензия играе именно с тези отнасяния на виждане и невиждане на ейдосите:  „говорещият в „Градът“ живее тук и в това време, но постоянно се пита и за по-дългото време на човека изобщо“, биографията е митологична и тукашна, гласовете са свои и чужди, любовта е и любовно слово, и слово изобщо – това, че поезията постоянно изпада в проза – са все неща, които оформят „още по-наблюдаемото“.

А ние, които четем, наблюдаваме истинското удоволствие от високата литературност на една поетическа книга и на нейната рецензия – които непрестанно провеждат движението между доброто и по-доброто, между фон за цял свят и протичане, между литература и реалност – между ейдос и абект. Такова движение е например и това, че понятието за „фон на цял свят“, продължило в късните теории на Богдан Богданов, се появява в рецензия, която казва за интерпретираната книга, че респектиращо в нея е „разграждането на толкова теоретични твърдения и термини“, в която по цялата дължина на текста се върви по пътеките на абектното, а понятието, което се заражда e най-видимият ейдос, най-високо поставеният покрив, от който може да се лети надолу.  

Поради това съчетание на ейдос и абект рецензията предварително знае и онова, което ще се случи с биографията, и онова, което ще стане по отношение на въпроса „Каквото си направил, ще се усети от друг?“.

 

***

Оказа се, че едно понятие също може да възникне и поради приятелски причини. 

Дълго мислих дали този сюжет е възможен. Първоначално си казвах, че понятието „фон на цял свят“ е възникнало като спасителна реакция срещу онова, което се случи през 2010 г. с Богдан Богданов, че е създаване на един по-висок свят, който откъсва от конкретността на едно ниско тук и сега [17], през който да се разбират и поезията, и прозата, и онова, което си говорим: „фон за цял свят“, който да замени понятието за „протичане“. Нещо - след сюжета, над сюжета – което, мислех си, започва в първата книга от онези тежки години – „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ през 2012 г., после  „Текст, говорене и разбиране“ през 2014 г., и продължава до последната издадена книга „Думи, значения, понятия и неща“ през 2016. И тогава се върнах към рецензията „Гласове, мелодии, цялости“ от началото на 2009 г., за да разпозная с изненада, че понятието за „фон на цял свят“ започва оттам, а не от книгите.  Явно наистина в словото предварително е заложена парадигмата на това, което ние ще познаваме. [18]

Дали текстът е предначертал онова, което е знаел, че ще се случи, разказвайки минало или предричайки бъдеще, дали Богдан Богданов се е връщал към текста вместо към човека през онези години - не се знае със сигурност, но можем да си го измислим – както казва той за „Августовски елегии“ и „Елегия за един рейнджър“, в които се случва същото: „освободени от опеката на едри субекти и митологически заговаряния, историите стават тукашни. Появяват се биографии. Задължително нефабулни…“

Тези истории
са толкова често повтаряни,
че не е ясно
дали от това стават по-верни,
или по-измислени.

[1] Рецензията е публикувана във в. Култура, брой 3 (2530), 22 януари 2009 г., а малко по-късно стана и първият текст от форума на Богдан Богданов - https://www.bogdanbogdanov.net/bg_forum_arch.php?page=discussion_show&discID=3

[18] Човек дори и да не иска конкретността на времето си и конкретността на всички хора, ако понятието  „фон за цял свят“ възниква от връщане към това конкретно приятелство, то все пак трябва да се отбележи, че преимущество има  протичането. Спасителният „фон за цял свят“ не може да ни спаси от желанието на живота (на тялото)  да протичаме. Точно това би обяснило защо последната недописана книга на Богдан Богданов носи заглавие „Протичането“.