БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си
Разговор на Орлин Спасов с Богдан Богданов

Мнозина твърдят, че гражданското общество не се е случило през времето на прехода след 1989 г. В употреба се въвеждат силни метафори - например, че гражданското общество е мъртво. Как бихте коментирали подобни крайни тези?

Кратките твърдения са по принцип неточни. Такова е и твърдението, че у нас няма и не може да има гражданско общество. Оттук и нуждата казаното накратко да се каже по-разгърнато. Естествено не е без значение какво се разбира под гражданско общество. Според моето по-широко разбиране то определено се случва у нас. Между многото му белези е и развилото се в последните години публично говорене. Имам предвид най-вече ставащите все повече добри говорители от трибуната на Народното събрание. Като казвам добри, имам предвид и общото построяване на словата им, но и нарастващата конкретност на това, което се твърди в тях. У нас е налице и другият по-основен белег на гражданското общество – нарастващият брой на граждански сдружения.

Някои превърнаха това в бизнес.

Да, но има сдружения, особено в провинцията, които съществуват не заради привлечените средства. Предполагам, че ако някой проучи сериозно дейността примерно на многото сдружения по темата здраве, ще установи, че повечето от тях съществуват именно обществено – свързват хора по интереси и оказват помощ не само в реален, но и в идеален план. Този тип сдружения са действителни среди на обществен живот у нас. Гражданското общество е и това – да се живее общностно в по-широк кръг, надхвърлящ малката частност на семейството, приятелството и непосредственото съседство.

То като че ли обаче няма достатъчна видимост.

Наистина няма. Журналистите не се интересуват от тази тема, привлича ги не наличието, а повече липсата и нямането. В подобни сдружения, за които говоря, се съществува топло - хората се познават, пишат си, пътуват, летуват заедно. Това живеене заедно е може би най-реалната проява на разгърналата се у нас обществена свобода след 1990 година. Сериозна задача е тя да се проучи и представи. Именно в тази насока на вътрешно отваряне на българското общество допринесе не малко дейността на Фондация „Отворено общество”. Разбира се, гражданското общество у нас е проявено повече на по-ниско равнище. По-високото, особено онова, което опира до голямата политика, остава  неразвито. Средният българин продължава да се държи равнодушно по социалистически и да не реагира по макрообществени и политически теми. Да, но броят на хората, които се оплакват и се обръщат към съд, също и срещу държавни институции, расте. Същевременно продължава да е жива обществената структура от източен тип – едрият дележ на българското общество на народ и горен обществен слой. Което в не малка степен се поддържа от реално забавеното европейско развитие на страната ни. Оттук и големият въпрос – дали у нас ще се реализират по-съвременни стандарти на обществен живот, или по модела на Турция ще развием мощно горно европеизирано съсловие отворено към света, с отлично образование и своя особена традиция, противопоставено на масата обикновени хора, които живеят по друг начин, с друга традиция и като че ли в друго време. Това е едно от основанията за ширещото се недоволство от българския политически живот, който в по-висока степен от допустимото е поприще, осигуряващо предимно и само влизане в споменатото горно съсловие. Една от големите задачи на съвременното ни политическо развитие е този едър дележ да се усложни и да се постигне, ако не друго, поне междинността на т.нар. средна класа.

Това, което казвате, е много интересно. Средната класа може да бъде обсъждана като фундамент на гражданското общество. Но има ли я изобщо у нас?

Образуването й е започнало, но като реален масив тя не е налице. Добър пример за страна с масивна средна класа със свой особен живот и култура с определени ценности, поддържани от мощна литература и кино, са САЩ. Познаваме добре тези ценности и най-основната между тях - семейството. Именно най-вече по неговото състояние се разбира, че оформянето на т.нар. средна класа у нас е започнало. Българското семейство се стабилизира, повиши се раждаемостта. В погледа се набиват малки битови промени като разхождащи се семейства или семейства, които ходят на театър. Като казвам семейства, имам предвид не само децата, майката и бащата, но и голямото семейство с техните родители и други роднини. Заражда се и българската средна култура и литература. Разбира се, в унисон с нашия комплекс за малоценност започналият да се оформя тукашен среден вкус разчита все още повече на преводна литература и чужди филми.

Споменахте за ролята на държавата. Как се развиха у нас отношенията между нея и третия сектор след 1990-та година?

Третият сектор е гражданското общество в тесния смисъл на думата. Отношенията между него и държавата са неравностойни. Силната страна е държавата, лоното на горното съсловие у нас. Произхождащо от голям свързан с една партия обществен кръг, то, разбира се, е много по-сложно и разслоено, отколкото беше в социалистическото време. По-сложна и вътрешно разслоена е и днешната държава. Но, така или иначе, държавата продължава да бъде най-масивното професионално поприще у нас, най-сигурният източник на средства. Което и поражда неравностойното положение на третия сектор. Две са неговите проявления. От една страна са слабите, които не получават нужното и престават да съществуват или се отдават на споменатото по-горе идеално битие. От друга страна е привидният трети сектор, създаден за близки на тези в лоното на държавата. Второто се супервизира от Европейския съюз, когато субсидиите идват от него, и всъщност е възможно и поради прекалено бюрократичната държавна нагласа на самия Европейски съюз.

От думите Ви следва, че гражданското общество в България се случва въпреки държавата?

Така е. Затова реалното гражданско общество  у нас е предимно провинциално, и то в по-малките градове. Големите като Варна, Пловдив и Русе имитират столицата и съответно държавата. Разбира се, това е хипотеза, която трябва да се подкрепи с факти и статистика. Някой трябва да прецени, да види, да заснеме. За съжаление като че ли няма журналисти, кинотворци и литератори, които да се интересуват от този живот. Идва ми наум положителен пример – филмът “Източни истории”, в който е показана провинцията в София с прекрасен разказ и истинна предметна среда. Истинна, но все пак интелектуално тезисна. Нашият свят е може би такъв, но не е по същество мрачен. Такъв е, когато се говори за него. Но ако погледнем самия живот, няма как да не забележим немрачността на интимно частното и на поникващата от него гражданственост.

Ако отместим поглед малко по-назад, да речем към късния социализъм, дали няма да открием и там това, което описвате? Тогава също имаше различни форми на сдружавания…

Имаше, но предписани от горе. Тогава не беше възможно някой, без инициатива от горе, да направи сдружение. Поради подозрението, че във всяко сдружаване има нещо политическо. Сега не е така.

В края на социализма възникнаха различни неформални движения като Русенския комитет и др.

Да, но бяха политически и с кратък живот.

Културни също. Например кръгът „Синтез”, който съществуваше от 1985-86-та година.

Аз участвах в него.

Затова Ви питам.

И той не беше особено дълготраен. Събирахме се да разговаряме за литература и философия, но говоренето ни беше напрегнато. Своеобразен компенсаторен знак за политика.

Мнозина казват и алтернативно?

Липсваше му немрачината и непоказността на действителното гражданско сдружаване, на естественото събиране и правене на нещо заедно в общност, надхвърляща непосредствено частното. Обществото тръгва от там. Голямото високо общество става мимикрично и затворено, ако не стъпва на едно или друго общество отдолу. Това беше и съдбата на високата социалистическа култура. Нестъпила на естествени по-малки общества, тя беше мимикрична и затворена. Държeше се като висока, но беше по същество средна. Такава е и още в мисленето на голям брой творци от онази епоха, които, закачени за сегашното горно съсловие, продължават да я поддържат. 

Вие сте един от най-реномираните и авторитетни коментатори на идеята за отвореното общество. Да поговорим за това. България отвори ли се, може ли да се говори за отваряне на обществото у нас?

Отговорът ми е уклончив. Отвореното общество е силна идея, която Фондация «Отворено общество» защити и направи обществено достояние у нас, като допринесе и за реалното отваряне на българското общество и навън, и вътре в него. Особено във второто големият проблем беше, че трябваше да се атакуват едновременно две затворености – на държавата и свързаното с нея горно съсловие и на редовите българи, затворени в своята частност, най-сигурното спасение от обществения фалш на онова време. При толкова трагедии - физически разправи, отнемане на земи, имоти и имущества, изселване, лагери и прочeе, след непоправимо изкривената идея за истина, най-голямата беда на социалистическото време беше, че редовият българин попадна в «затвора» на частния живот. Не по-различно беше и битието на нередовите българи от тогавашното горно съсловие, които обитаваха затвора на мимикричната висина. Въпреки значителните промени в последните двайсет години, тази поляризираност продължава да е налице. Затова и поникващото в тези години гражданско общество отдолу, независимо че е по-отворено и по-обхватно, е все още по-скоро апликация на частното отколкото действително обществено.

Но описаното така гражданско общество не е ли твърде ограничено?

Ограничено е. Това се усеща ясно в сегашния правов ред у нас и още по-ясно в ролята на юриста. Разбира се, има юристи, които се занимават действително със защита на права. Но по-силната по-добре печелеща страна е на юристите специалисти по регламентирано заобикаляне на закони. Социалистическото време, а и постсоциалистическото създадоха лабиринт от противоречащи си закони и наредби. Оттук и тежката задача на все още предстоящата политическа промяна - да се прочисти този законово-наредбен лабиринт, който подтиква към бездействие или корупция, към постоянно подмяна на общественото с частно. Оттук и едрата структура, която имаме пред очи – неискреният обществен, но всъщност частен държавен ред, крайно бавно разгръщащото се гражданско общество и масата от редови граждани, които се опитват да се възползват от първото, ползват, когато го има, второто, но продължават да съществуват частно като поданици. 

Ако развием логиката на това, което казвате, следва извод, че гражданското общество структурно не е идентично с формалните институции на неправителствения сектор.

Разбира се, че не е идентично и че колкото по-голяма е една недържавна институция, в толкова по-висока степен се заплита в споменатия законово-наредбен лабиринт. Казвам го с опита, който имам от дългогодишното финансово-стратегическо управление на Нов български университет.

А не бяха ли тъкмо външните донори факторът, който в силна степен диктуваше дневния ред на третия сектор в България? Големите фондации, които дойдоха тук със свои представители. „Отворено общество”, но и много други.

За другите не съм сигурен как е било. Що се отнася до Джордж Сорос, първоначално той държеше да има диалог между фондация “Отворено общество» и държавата. В момента, в който този диалог стана прекалено близък, Сорос стана недоволен. Което доведе до сменянето на изпълнителния директор Георги Прохаски, на когото “Отворено общество» дължи във висока степен цялото си административно изграждане и особено разрастването си като мрежа в столицата и провинцията.

Предполагам, че и държавата е поставила своите тежки условия?

По-скоро Сорос реши да балансира и ограничи онова, което сам поддържаше – диалога с държавата. Когато усети, че този диалог става прекален и че фондацията заприличва на държавна организация, той смени ръководството – отначало изпълнителния директор, после и управителния съвет.

Вашата собствена траектория премина през „Отворено общество”. Как се вписахте там и какви политики можехте и съответно не можехте да следвате?

Аз не можех, а и не исках да провеждам своя политика. Настроен градивно идеологически, направих опит да внеса известна корекция по голямата тема отворено общество. Корекцията беше, че няма чисти отворени и затворени общества, а че всяко общество съчетава едното и другото. Чистата отвореност и затвореност според мен са понятия фикции и етикети, които служат, когато се действа практически. Но те са всъщност неверни. Наричаме затворено обществото, което е предимно затворено. Добрият пример беше социалистическото общество. Отварянето му е дълъг процес, който води до външна, но и до значителна вътрешна промяна. Отваряне означава обаче не разграждане и влизане в друга система, а ред на участие в по-голяма система, което не разрушава по-малката. Това неразрушаване между другото означава пазене на определени белези на затвореност. Това беше моята корекция по темата отворено общество. Аз работех и мислех ...

През тази философия?

През тази философия. Естествено не нея поставяха под въпрос добре организираните нападки срещу фондацията в последните години на моето председателство на управителния съвет. Нападки, а всъщност обикновено журналистическо бърборене по етикетните теми разграждане и отродителство. „Отворено общество” не беше никакъв враг. Жестовете му бяха станали по-скоро държавни. Добрата критика би трябвало да се насочи натам.

А селекцията, предпочитанията за финансиране на определени неща, а на други не, не изкривяваше ли в някои случаи дневния ред на гражданското общество в България? Имам пред вид избора на един или друг изпълнител или институция, които да бъдат подкрепени, а самите предпочитания на донора към финансирането на определени групи. Да вземем известното предпочитание на Сорос към спонсориране на активности, свързани с ромите. На тази основа може би са възниквали определени дисбаланси.

Към това Сорос се насочи по-късно. Първоначално погледът беше към образованието, към образователните институции.

Да, но много бързо точно там тръгнаха и големите съкращения във финансирането.

След това, да. След големия проект по образованието по времето, когато председател на управителния съвет стана Стефан Попов. Този проект забуксува. Причината беше не в проекта, а по-скоро в смяната на преференциите на Сорос.

Това вероятно поражда проблеми, тъй като е форма на натиск над хората в локалните фондации да се съобразяват с бързата смяна на курса и дори понякога да я предвиждат.

Хората бързо се прегрупираха и насочваха към новото.

Но така или иначе „Отворено общество” беше тази фондация от времето на прехода, която най-солидно присъстваше у нас и в най-голяма степен определяше разбирането за това какво е фондация въобще.

Да, така е. Фондацията наистина работеше с идеи, които можеше да защити. Това беше много положително – срещата на средства, ясни идеи и критерии. Нямаше задържане, нито субективно насочване с оглед на личен, а и дори на личен обществен интерес. Давам себе си за пример. Не ползвах средства на фондацията при създаването на Нов български университет. Това, което се казваше и все още се мисли, че НБУ е израснал със средства на Сорос, е невярно. Сорос осигури и осигурява известен брой стипендии по линията на Централноевропейския университет. Но такива стипендии, и то повече, той даваше и на Софийския университет. Основното добро, което НБУ дължи на Сорос, е осъществилото се негово разбиране, че за да бъде успешна, една университетска институция трябва да се научи да се самоиздържа. В което НБУ успя и което, доколкото знам, е все още задача пред основания от Сорос Централноевропейски университет.

Наскоро в България беше доскорошния му ректор Йехуда Елкана, който работи по темата „Университетът на 21-ви век”. Една от водещите идеи на Елкана е, че съвременният университет трябва да формира граждани или, както той се изразява, млади хора, които чувстват необходимост сутрин да си купят вестник и да го прочетат, да са постоянно информирани и ангажирани, да схващат какви са проблемите на света.

Да, така е. Но в това гражданско образоване има момент, за който не съм сигурен, че говори Елкана. Гражданското поведение не се преподава и научава, както трябва, ако в един университет няма вътрешно разгърнато общество със свои малки среди, правила и ред, които се ползват от студентите. Точно към това са насочени усилията в Нов български университет – да бъде не гимназия, в която само се учи, а вътрешно разгърнато малко общество.

В България се чуват песимистични гласове – може би в иронично съзвучие с прочутата фраза на Маргарет Тачър „няма такова нещо като общество” – които настояват, че не само гражданското общество е под въпрос, но че е много трудно да се говори въобще за общество.

Обществото в единствено число действително е абстракция. За това Маргарет Тачър има право. Обществото обаче е сложна отворена система от по-малки общества. Обществото е общества. Въпросът е дали тези общества са хем вътре в едно общество, хем извън него, не в негова вреда, участват и в други общества. В този смисъл е редно да се питаме дали в Софийския университет или в НБУ има подобни по-малки общества и как реагират двата университета, когато някои от тях участват в други външни обществени структури, дали ги тормозят и потискат, или напротив ползват енергията, която се поражда от това отваряне. Това е същината на въпроса дали едно общество се държи затворено или отворено.

Много често се смята, че третият сектор се реализира само там, където има финансиране. В същото време виждаме да възникват все повече малки организации и общества, които не търсят непременно спонсориране, които дори не търсят регистрация. А просто действат, така да се каже спонтанно, за решаването на някакъв проблем.

Тъкмо това е гражданското общество, за което говорих. 

Но не възниква ли напрежение между политиката, налагана по линия на донорите и тази на все по-активните спонтанно възникващи и действащи без външна подкрепа организации?

Възможно е да се поражда такова напрежение. Голямата задача е да се проучат и представят и едрите форми, и подвидовете на сдруженията с идеална цел у нас. Разбира се, не бива да се пропускат и онези, които съществуват нелегитмно, независимо дали това е случайно или е станало с умисъл. Това описание е крайно наложително, за да може да се твърди по-сигурно дали у нас има гражданско общество и какъв е неговият облик. Не бива да се работи само с примери и частични картини. Ето, да речем, аз съм настроен оптимистично, такава ми е нагласата, веднага намирам положителни примери. Друг е настроен песимистично и моментално намира отрицателни примери.

В плана на вашия оптимизъм, способно ли е гражданското общество да оказва натиск и върху политиката - в посоката на по-добри политически практики? Защото в крайна сметка това е може би централният въпрос.

При условие, че българското общество развие сериозен висок слой, не мимикричен и затворен, а отворен към други форми на живот, които са в обмяна и помежду си, и с него.

Възможно ли е това да се случи?

Би трябвало да е възможно. Но за да се развие горен слой, трябва да се развие и среден. Едва когато те се очертаят, обществото може да се заеме по-успешно с т.нар. по-добри политически практики. Правенето им е комплексно социално действие, а не нещо техническо. То не може да се осъществи без нужната отвореност на двете съсловия едно към друго.

И все пак в това, което казвате, има доста песимизъм. Защото средната класа се произвежда и с икономически средства, трябва да има солидно производство. Като че ли няма добри изгледи в България това да се случи скоро?

Средната класа ще се оформи, когато държавата и свързания с нея едър финансов капитал се свият и се развият сдружения и фирми от по-среден ранг. Именно те най-вече ще породят средната класа. Фирми, които произвеждат и търгуват и в широкото пространство на Европейския съюз. Защото при сегашната предимно пасивна търговска дейност, този тип фирми са нетрайни, изложени на нарушения и корупция. Съответно и животът, който се развива край тях, е белязан от мимикрия. Средната класа по-скоро отсъства. Мнозинството е на бедните. Голям е и броят на хората у нас, които живеят несретно. Две са бедите на т.нар. несретност. Едната е, че несретните не знаят, че живеят несретно. Разбира се, ако някой ги пита, те се сещат и казват. Другата беда е много по-голяма – тя е, че несретните са извън обществото. Така че, когато се казва, че живеещите у нас българи в последните двайсет години са намалели с около милион и половина души, това е неточно. Намалели са много повече, ако включим вътрешно изхвърлените. Оттук и генералната политическа, обществена и икономически задача те да бъдат обществено приобщени. И то не само заради самите тях, а заради българското общество, което се нуждае от тяхната човешка енергия, за да стане съвременно общество.

Това ли е вътрешното отваряне, за което говорите?
 
Да, това е. Отвореното общество е нещо хубаво, но не бива да се разбира само като отворено навън. България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си. Вътре наблюдаваме маса от обществено отхвърлени, а също и от малки затворени общества, които не се интересуват от другите и останалите. Разбирането и още повече наблюдаването на това неравновесно отворено-затворено има нужда от университетски подготвени специалисти, от компетентни журналисти, които не ползват лесната реч в стила на колективния комплекс за малоценност. По начало комплексът за малоценност няма стойност и когато отделният човек се пита за себе си. Защото, за да каже по-точно какъв е, трябва да изброи. И отделните хора, и страните, и народите са повече неща.

Значи липсва самоанализ и знание?

Липсва знание. Разбира се, има прекрасни сдружения с идеална цел, които трупат експертно разгърнато знание. Такива са двата икономически центъра – единият на Георги Прохаски и вече покойния Александър Божков и другият, основан от Красен Станчев. Такъв е ръководеният от Иван Кръстев Център за либерални стратегии. Такава полезна изследователска дейност развива Институтът за близкото минало. Между другите книги, издадени от този Институт, изпъква появилата се напоследък обемиста биография на Тодор Живков, дело на журналиста Христо Христов. За миналото добре, но липсват изследователи и таланти, които да покажат сегашното българско общество, разгърнато, без опростяващата горчивина на малоценността.

Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?

Едни се връщат, други отиват, след това пак се връщат. Така е. Българската среда е привлекателна. И поради други причини, но и защото в нея има съхранена традиционност, която прави общуването топло.

Смятате, че това привлича обратно хората, видели и една по-студена, по институционално опосредена среда?

Да, това привлича.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Интервю с Одисей! Страхотна идея! Лелята на Сократ не може ли да го помоли за интервю:-)!

Тема № - 20 Коментар № - 1865 Kradla - 2010-02-25 07:37:20
Сега вече разбрах, Весе К., коя е причината за твоето недоволство към предпоследния въпрос на интервюто. Разбира се, че е важно не само какво ще става със студентите, които са учели или специализирали в чужбина, но какво ще става и с мнозинството, които завършват в България. И аз мисля като тебе, че акцентът трябва да пада върху това, което се прави тук, у нас и е нужно журналистите да са добре запознати с много неща, за да могат бързо да реагират и да няма нужда никой да ги подсеща, че това е голямата тема за нашата публика.

Но от друга страна, когато казваш, Весе К., че въпросът за завръщането в България на младите хора (били те, вишисти или специалисти) е бил на мода преди 15 години и силно митологично маркиран, оставям с впечатлението, че не смяташ, че трябва да бъде отново задаван или обсъждан. Опасявам се, че в това не съм на същото мнение с тебе. Този въпрос не само е актуален за България, преди и сега, ами както вървят нещата ще бъде един от най-актуалните проблеми за първата половина на 21 век и то по целия свят. И не е въпросът дали темата е изчерпана, митологизирана, поставена за обсъждане или отхвърлена, ами какво прави всяко общество за да не остави нещата само на ниво проблем – изтичане на младо трудово-способно гражданство с добро образование в непозната посока. Дали тези хора могат да бъдат потенциал за една държава е един голям, но нужен въпрос за задаване и за обсъждане. Надявам се, че поне, които четат тези редове не мислят за тези хора като за “невъзвръщенци“, така както преди години нашата национална държава при комунизма така се отнасяше към националните си граждани зад граница.

Проблемите не са проблем, липсата на поглед към тях и нетърсенето на път за разрешаването им е проблем. Затова мисля, че въпросът поставен в интервюто има смисъл да бъде там, но звучи странно, че се пита “мислите ли, че тук чрез тях ще стане промяната?“, като че ли само те ще доведат промяната (?!). И с тях, но преди всичко и най-вече с българите от самата България може да стане някаква промяна, разбирана като нещо по-добро не само за някои кръгове от обществото, ами за обществото видяно като едно цяло за всички.


“Топлото говорене“ е трудна тема, която носи, така да го кажа, известен субективен характер за този, който решава кое общуване е “топло“ и кое не толкова, кое е провал на “топлото говорене“ и кое, “връх“. Аз лично не мисля, че имам нужда от тази квалификация за да оценя добрите теми и въпроси, които идват и от двете интервюта, с професор Богданов и другото, което споменах, с Росен Плевнелиев. Без да говоря за “топло“, защото нямам нужда от тази квалификация, ще кажа, че в интервюто на професор Богданов ме зарадва много, когато се повдигна въпроса за несретните българи, които живеят като невидими в нашето общество, а ги срещаме всеки ден на улицата. Това, че професор Богданов не само ги вижда, но и заговаря за тях, поне ги превръща във видими в този момент за нас, които се идентифицирваме с това българско обществото. По отношение на интервюто на Росен Плевнелиев, ми хареса, че темата за щастието, свързана с това да се завърнеш в България, стои така натурално и естествено в разказа му. Думите не идват за да скрият, какво се чувства в този случай, а за да изразят и то на няколко нива – на личностен, на семеен и на граждански план, едно чувство на радост, което аз не поставям под съмнение.

Но в случая на Одисей, няма как да му вземем интервю, за да го попитаме, бил ли е щастлив да се завърне в Итака.
Тема № - 20 Коментар № - 1864 Анета де ла Мар - 2010-02-25 06:27:54
Към Анета де ла Мар - 2010-02-24 01:44:22

Аз не съм скептична. Въпросът "Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?" не се вслушва в казаното в интервюто преди това. Още повече - този въпрос беше модерен преди около 15 години и е силно митологично маркиран. Времената са много по-различни и по-отворени, за да се абсолютизират така. Кои са реномираните университети, колко са млади хората, които се очаква да се върнат, какво са учили навън, със стипендия ли са учили навън или са си плащали, откъде са имали пари, каква точно промяна трябва да направят - докато те правят промяната, тези които са учили в нереномираните български университети – какво ще правят?! От друга страна, зададен точно на професор Богданов този въпрос съвсем илюстрира журналистическото ползване на лесната реч в стила на колективния комплекс за малоценност. Къде е НБУ?

Също и въпросът за Йехуда Елкана и неговата прекрасна разработка за „Университетът на 21-ви век”. НБУ също има - сигурно не по-лоши изследвания - включително книгата на професор Богданов "Университетът - особен свят на свобода", в която текстовете маркират абсолютно истинското правене на университет, има я и трайната другост на предходните модели, и примерния смисъл за тези, на които предстои да се сблъскват с текста на университета въобще, или пък с други модели, за които могат да ползват страни и дейности от университетската институция. И като чета за Елканиния университет на 21-ви век се сещам, че преди три или четири години НБУ направи една много голяма международна конференция “Университетът на прага на 21-ви век”, в която участва и проф. Елкана, хора от бизнеса, представители от български и чужди университети, от неправителствени организации – какви ли не! Нито една медия, например, не е поискала материала – за да направи поне един обикновен анализ. Да не говоря в какъв шок изпаднаха всички, когато миналата година професор Богданов заговори за модел на знанието на НБУ:))).


И, Анетка, надявам се да не ми се разсърдиш, обаче откъсите от интервюто на господин министъра са връх на “топлото говорене”. Направо все едно Георги Димитров го е вдъхновил:-)! Дали щеше да е толкова щастлив, ако се беше върнал в България, за да благоустрои ул. Монтевидео, защото докато го е нямало на нея се е появил един Нов български университет?

В сайта на Вера Мутафчиева последно четох ето това

http://veramutafchieva.net/pdf/207.pdf

в което особено ме впечатли университетският откъс

"Ако пресметнем, между Софроний - типична рожба на Хаоса, и Каравелов - кърджалийския внук, изминава половин столетие. Ала това са петдесет години на безсънна предприемчивост, на страстна осведоменост, на неистово работно и умствено напрежение. Там е разковничето, мили хора. А не - да стенем всеки понеделник пред свежите етикети върху сирене и свинско. Кой каквото ще да ни обещава, ние пържоли скоро няма да ядем. По-добре ги забравете. Знаете ли що е говорила майката на двама бронзови мъже, седнали тежко пред дверите на Софийския университет? „Маслинка се не яде, сине. Маслинка се ближе". Затуй пък банкерите Христо и Евлоги Георгиеви отсетне подарили на народа си цяло висше училище, че и землището между Народното събрание и Канала, което бързо било разграбено от пъргави чиновници. А братята дори не кръстили Университета на свое име, уважили светеца."
Тема № - 20 Коментар № - 1862 Kradla - 2010-02-24 16:47:19
Дмитрий, давам си сметка, че векът на националната държава отмина, това беше 20 век. Не знам, за добре или за зле. Ден днешен този вид държава има сериозни проблеми по всички кътчета на света. Причините са много и различни, а новите импулси са други и не се повтаря контекстът, в който се зароди този вид държава. Днес на преден план излизат формациите от типа на държави наднационални съюзи. Освен това е дошло времето на нови видове интернационални организации и неформални, недържавни интер- и транснационални сдружения. А глобализацията напъва да е навсякъде.

Ти си прав, Дмитрий: в България това, което националната държава не успя да създаде трайно и добре са именно институциите, нормите и навиците. Затова една гигантска черна дупка стои пред всяка инициатива произлязла от българското общество, създавайки сериозна бариера за творенето на гражданско общество.


По отношение на зачудването и скептицизма, които владеят мислите и разсъжденията на Весе К.,

“Не мога да повярвам, че в такова интервю може да бъде зададен въпрос като този: "- Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?",

мисля, че е редно да дадем думата на тези, които вече са се завърнали в България за да чуем и тяхното отношение по така повдигнатия въпрос. Гласът на тези българи ще присъства във форума обогатявайки дискусията, няма значение дали сме съгласни с доводите им за завръщан в България.

За тази цел избрах един от възможните виртуални събеседници, Росен Плевнелиев, днешният министър на благоустройството и регионалното развитие. Ще цитирам един разговорът с него, проведен през 2006 година. Причините да се спря на това именно интервю са две: първо, интервюто е направено за една много сериозна книга, която се занимава с темата за българското общество през втората половина на ХХ век. Второ, Росен Плевнелиев може да бъде причислен към този стереотип хора, за които аз казах, че се “оставят обувките им да ги водят“ и “вървенето прави пътя им“.

Ето неговите думи защо се е върнал в България след 8 години успешен живот в Германия:

“Аз съм безкрайно щастлив, че се върнах. И считам, че съм един от хората, на които съдбата отвреме навреме подава ръка, а те успяват да я грабнат. Убеден съм, че на всекиго се случва това, но не всеки има куража да го направи или да повярва“

“Попитах се: “Сигурен ли си, че искаш да бъдеш тук, въпреки че си българин, въпреки че това е Родината ти?“ Бях обиколил цял свят – Австралия, Щатите, навсякъде, но тези държави не ме привлякоха. Именно поради това, че не ми даваха това, което търсех – новото начало, предизвикателството.“

“И така, аз се върнах, поех от съдбата подадената ръка, но бях толкова стресиран! Тогава реших, че ще се опитам да успея тук, отново.“

“...можех да стана немски гражданин през 1998-а и съм безкрайно щастлив, че не го направих. Защото съм един от българите, който толкова силно вярва в бъдещето на тази държава, който е успял тук да стане някой. И съм един истински щастливец, защото голямата разлика между Германия и България е, че тук всеки ден срещам толкова качествени хора, колкото там нямаше да срещна за месец. Хора, които са с най-различни гледни точки, с различни култури, объркани, хаотични, всякакви, но интелигентни и безкрайно интересни. В Германия всеки говореше само за пари и за заплата, всички са недоволни, просто защото там всичко е толкова регулирано, че те са подредени в ъгъла, както казах. Тук е един див Запад, в който се ражда нещо ново, има безкрайно много възможности, безкрайно интересни индивиди и това ми доставя лудо удоволствие“.

„Аз бих дал директно съвета: “Заминавай!“ Няма нищо лошо българите да напуснат държавата си, защото там, другаде, виждат много чудеса. По този начин надрастват нещата, които стават тук...“. „Бих бил много щастлив, ако някои от тях се завърнат след 10-15 години...“.

Цялото интервю с Росен Плевнелиев се намира в сборника “Историята, населена с хора“, част 2 (стр. 632 - 639). Тази уникална книга с разговори със сто българи, вдъхновена и съставена от проф. Вера Мутафчиева и екип историци и журналисти, може да се чете он-лайн благодарение на уебсайт създаден от НБУ в памет на нашата голяма българска историчка, писателка и общественичка.

http://veramutafchieva.net/interview_add_dop_pdf_bg.php?pdfsecID=26
Тема № - 20 Коментар № - 1861 Анета де ла Мар - 2010-02-24 01:44:22
Не-разговор

1. Странно двустранно движение между тези, които не искат да се включат в голямото на държавата (нелегитимните общности), защото тя пречи, и сами решават обществени проблеми - и тези, които държавата не иска да включи (несретните общности), за да не й пречат, а всъщност те биха й помогнали, формирайки нейната средна класа, така както първите биха сформирали нейното реално гражданско общество.

2. “Топлото общуване” в това интервю не е никакво топло общуване, такова каквото аз си го представях, а е пълен провал - то е топло общуване, което не върши работа, а продължава да продължава високата социалистическа култура на топло говорене, откъдето може би идва и самото означаване на интервюто като разговор, именно защото проблемите, за които се говори, оживяват и превръщат в жертва на неразбирането още самите говорещи в текста.

3. Всичко идва от въпроса "Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?", който превръща цялото интервю в мълчание.

4. В изречението-отговор на професор Богданов "едни се връщат, други отиват, след това пак се връщат" се разпознава една формула, с която в НБУ означаваме международната студентска мобилност. В същото време обаче зададеният въпрос изключва българските университети като възможна реномирана среда, която да може да изгради хора способни на промяна, а с това привежда и самия Нов български университет (а и другите университети) в положение, в което се намира т.нар. "несретно общество”, неприето като възможност от голямото общество-държава. От друга страна – отговорът зависи от смисъла, а не от думите, но става достояние за далеч по-малко хора.

5. Доскоро разглеждах новата програмна реформа на НБУ, която ще влезе в сила за академичната 2010/2011 година и открих странно изречение, което казва, че целта на реформата е изграждането на "умения за писане на научен текст" - не като подточка, а направо като основно направление. Сега свързвам тази странна формулировка с големия конкретен проблем – малоценността, но не малоценността по принцип, а малоценността на езика, за която професор Богданов говори:

"Заражда се и българската средна култура и литература. Разбира се, в унисон с нашия комплекс за малоценност започналият да се оформя тукашен среден вкус разчита все още повече на преводна литература и чужди филми."

"има нужда от университетски подготвени специалисти, от компетентни журналисти, които не ползват лесната реч в стила на колективния комплекс за малоценност. По начало комплексът за малоценност няма стойност и когато отделният човек се пита за себе си."

"За миналото добре, но липсват изследователи и таланти, които да покажат сегашното българско общество, разгърнато, без опростяващата горчивина на малоценността."

6. Формулността в "едни се връщат, други отиват, след това пак се връщат", от една страна, регистрира конкретна ситуация, но от друга, като не я назовава, я забулва и се стесняват възможностите за разбиране. Същото се случва и с “топлото общуване” – реалният смисъл се заменя от идеология – от нещо, което уж е възможно за всички, а се оказва друго. С обратен знак подобна ситуация има в “Европа – разбирана и правена” (това е най-любимата ми книга) - зад общото се движи моделът на НБУ, който едва в последния текст се включва формулно като “обществен проект” и едва в последната бележка по текстовете в края на книгата се назовава. В интервюто - изчезването на конкретността в предпоследния въпрос снабдява НБУ и със статут на общност, на която е отнет смисълът да се включи СЕГА. На друго ниво, обаче – се включва - програмната реформа може да не успее 100% да научи студентите да пишат научни текстове, но поне ще ги научи да разбират да разпознават проблемите и да посочват начини за справяне, или поне да виждат посочените от други проблеми и начини за справяне, и със сигурност да могат да прилагат тези начини за справяне, без да стават тяхна жертва.

7. “Малоценността” в текста обаче конкретизира нуждата от едно точно определено нещо: разбирането - което би трябвало да се ражда от езика, речта, текстовостта, разговора, диалога, интервюто, в точно определени места – едно от които е общото “сега”, дори и общото “сега” на това интервю, което е абсолютен пример. В “Отделно и заедно – или за възможността да разберем колективната ситуация, в която живеем” имам една любима конфигурация, която казва, че текстовете са ситуации, и то по-реални от виртуалния конструкт модел на нашата съвременна колективна ситуация и че именно затова текстовете са така привлекателни - защото ни поставят в конкретна ситуация. Така и това интервю за мен може да бъде само НБУ, защото НБУ носи неговата устност.

8. По отношение на предпоследния въпрос в интервюто-разговор – мисля, че дори Анетка, която казва, че иска да се върне - няма да се върне.
Тема № - 20 Коментар № - 1860 Kradla - 2010-02-23 16:30:26
Не мога да повярвам, че в такова интервю може да бъде зададен въпрос като този: "- Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?"

И интервюто - разговор... и общуването - топло...

Трябва и аз да отговоря на този въпрос!
Тема № - 20 Коментар № - 1859 Kradla - 2010-02-23 01:12:50
Анета, благодаря. Много мисли наведнъж. Сега като го пиша се връщам към постера ти. Националната държава! То не е подтик, не е инстинкт ...на народноста. Това е произведение на интелекта. То се случи преди сто и кусур години, но се завърши нито институционално(което може да се оправдае все пак), нито интелектулано. А това последното не може да се оправдае.
Пак ще се позова на интервюто. То е невероятно като текст.
Защото оголва неизвършеното именно в контекста на националната държава-институции, норми и навици. Life of style. те не могат да се състоят без гражданите. Не по социален статус-не като живущи в града и ползващи неговите правни предимста. Но като участващи, гласуващи, като представяни на волята си.Аристотел това го документира. Не го измисли, но го остави като модел. Къде и този модел?
Безволието по отношение на тези "абстракции" убива не само столичния град
Но оттук и нататък?
Тема № - 20 Коментар № - 1858 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-22 21:49:56
НП, много хубaв разказ за съдбата на велосипедистите в София. И на мене ми се струва, че нашият град има достатъчно място и за тях, и за други подобни инициативи. Мисля, че когато едно гражданско общество се стреми да постигне познание за себе си, няма начин да не разбере от какво има нужда и след това да реши що, къде, кога, как да напрaви.

-------------------------------------------------
Доц. Варзоновцев съвсем набързо споменахте за нещо свързано с гражданство, “ориент“ и “северо-изток“. Не знам дали сте имали предвид голямата тема, дали България принадлежи на Ориента, на Североизтока или на нещо друго. Но си помислих, че тази тема със сигурност се вплита в темата подета от статията на проф. Богданов за правенето на гражданско общество. Макар да е трудна и голяма тема, истински дебат, може би е добре да се спомене тука или поне да се чуят някои мнения по нея. Аз ще се пробвам така:

За българите, разбиращи се като нация, общество и държава (и не само за тях, ами и за другите общества), е много важно да осмислят как се строи представата за тях като общност, която участва във формирането на големи културно-политически модели. Например, като тези на Европа, Европейски съюз, Западно общество, Балкани, Ориент, Северо-изток и т. н. Представата винаги е нещо повече от това как “другите ни виждат отвън“ и как “ние самите се виждаме отвътре“. Причината за това е, че нещата не стоят на ниво само представа, ами създаването на “образ за нещо“, в този случай, самият въпрос е за това как функционира, как се прави или как не функционира едно общество. А обществото не е никога статично, затова трябва да бъде видяно като подложено на различни външни влияния и едновременно с това, на вътрешни трансформации. (В антропологията се заговори за това как обектът, който се наблюдава, се изменя, когато е наблюдаван и как този, който наблюдава, също е подложен на промени, защото наблюдава. Но аз няма да се занимавам с това, а с друго.

Няма точна представа, дефиниция за това кое можем със сигурност да наречем Ориент, Запад, Юг и т. н. Дори е трудно да дефинираме границите на Европа. Колкото и да я търся, аз поне не я намирам точност в определенията, които съществуват. Но виждам и разбирам, че французите са европейци и западняци различни от германците, европейци и западняци. Разнообразието живее в модела (И, Слава Богу!) Ориентът пък, е едно много широко понятие преди и след Едуард Саид. И днес, както и вчера, е трудно да се ограничи в само един модел: турски, османски, персийски, арабски, ислямски... (Япония Ориент ли е?).

От друга страна, пишейки настоящето си давам сметка, че има голяма доза субективност, предопределеност, в начина, по който може да се обсъди тази голяма тема (И аз се виждам вмъкната до уши в тази субективност). Днес интелектуалци и редови граждани, всички имаме мнение и разбира се, право на мнение, по този въпрос. Затова ми идва на ум, че не е редно да се тръгва от самия модел и непременно да се търси потвърждение - принадлежим или не принадлежим на въпросния модел и да се питаме защо други принадлежат по-начин по-автентичен от нас. Убедена съм, че са нужни общи положения, идеи, точки за тръгване в дебата, които могат да бъдат достатъчно обективни и ясни за всички. Само така може да се стигне до твърдения, които да вършат някаква работа и да успеят да надживеят времето на дебата.

Например, има зони на света дето не се намират на крайъгълен камък, кръстопът на народи, империи и кутурно-политически влияния, макар никой да не никога тотално изолиран в този свят. Едно е да си Португалия на Пиренейския полуостров и да имаш само един съсед, Испания, и друго е да си на пъпа на Балканите и да ти идват влияния от сам и от там и нашественици в различни доспехи. Но всяко общество се отваря по начин различен за влиянията отвън и в същото време се затваря по свой собствен начин за това, което смята за не свое, чуждо и опасно за просъществуването. Не всички места са контактна зона и не всяка контактна зона означава отвореност: може да значи и тотален конфликт днес, макар в миналото да е била мирна земя на свестни хора.

Например, България през последните години на ХIX и първите на ХХ век изживява едно истинско отваряне към западната култура и европейското общество, но със сигурност това се случва, защото възрожденското общество подготвя условията за това отваряне. София в този кратък период от скромно населено място се превръща в най-процъфтяващия град-столица на Балканите. Това не само се знае от учебниците по история, това е останало в паметта на хората. И стои така, както стоят старите хубави сгради в София, за да потвърдят и да затвърдят, че обществото е и памет и съзнание за нас самите. Аз, например, си дадох сметка за този единствен по рода си момент в новата българска история, когато попитах майка ми кога нашите предшественици са се преселили в София. Отговорът дойде, не като анализ, а като разказ: прабаба ти, гъркиня от Цариград, която симпатизирала на българите и техните аспирации за свобода, се жени за дядо ти от Кукуш и след това двамата търсят щастието си в най-проспериращия град по онова време, сиреч, идват в София.

Що се отнася за североизточни влияния, аз ги виждам в новата ни история идващи с комунизма, просъветската политика и “бащината ръка на СССР“. След 1944 година те изместиха онази модерност, западност, която беше постигнала България, за завист на съседите си и на други. В това отношение, Дмитрий, имаш право: у нас има нещо от северо-изток, ала не сме според мене ни североизток, ни Ориент. Не сме нещо точно дето трябва да се дефинира само с едно понятие. Ние сме нещо повече от едно понятие, ала засега не знам някой да е успял да го каже смислено.

Спирам до тука. Оставям и другите да се изкажат.
А аз, трябва много бързо да подготвя лекция за това как се е създало латиноамериканското общество и ако не го направя, май студентите ми ще имат свободен час.
Тема № - 20 Коментар № - 1857 Анета де ла Мар - 2010-02-22 20:54:59
Любимият ми град е Бремен - има няколко реки, много велоалеи и приказка за общество. Искам да отида там.
Тема № - 20 Коментар № - 1856 Kradla - 2010-02-22 00:31:33
Не съм убедена, че тук би подействала/ би се задействала инициатива като описаната от Анета, може и да греша, но: първо, мисля си, доста хора все още биха привидяли в нещо подобно опит да се възстановят неща тип "ленински съботник", при които в рамките на частното време се правят обществено(полезни) неща; а и: чисто прагматично май за каране на колелета и кънки в свободното време място донякъде има - не съм убедена, че много хора ще предпочетат да карат по освободената алея на Цариградско, а не направо в успоредната на булеварда Борисова градина (да, едно време там имаше алеи за велосипедисти и кучета, сега всички те, и децата, са навсякъде, но като цяло обстановката е спокойна и толерантна); и - звучи афишно и клиширано - но тук все пак може би наистина е по-важно да има не цяло, а половин свободно платно, ама и през делничните дни, за да може спокойно да се ходи и на работа с колело, което е важно за сума ти други неща и би повлияло положително на облика на града, някога... изобщо тази тема си е обвързана с гражданското общество - толкова се дразня, че дори там, където има велоалеи, например по Канала, и дори в участъците, където клоните не влизат в очите на велосипедистите, високи над 1,40 м, те, велосипедистите, редовно карат в платното на колите, за да си спестят изчакване на един светофар, за да се качат на алеята; по навик; или защото си знаят, че в София "никога няма да има велоалеи"; но някакви такива тук-таме има, обаче включително по някои натоварени тротоари - около Петте кьошета например, ама колкото и безумни, добре би било поне гражданите в съзнателна възраст да не ходят нарочно точно по велоалеите (добре би било и да няма паркирани коли върху тях също), ама пък на по-възрастните хора, които някак автоматично приемат ограденото пространство за по-защитеното, това е по-трудно да се обясни... от трета страна, и велосипедистите все още често механично залагат на това, че за тях няма нищо уредено и по кръстовищата се възползват от "зеленото" и за пешеходци, и за автомобили - това е кофти, да, но ми прави приятно впечатление (и сигурно значи нещо за гражданското общество пак), че сякаш и пешеходците, и шофьорите са доста внимателни и търпеливи към тях, повече, отколкото са помежду си (но дано само не значи, че тук всички си знаят, че всичко е наопаки)... според мен интересен феномен в тази посока е велопоходът на нбу, мисля, че в началото на лятото на 2009 се проведе за втори път, с участие на ректорското и градското ръководство - много хубаво, но: имам малко резерви, защото от "по-обикновените" участници повечето май бяха млади хора, които по-скоро се кефеха на това еднократно събитие, а не ползват редовно колело и едва ли се замислят дали това е възможно, може и да греша, но пък, от друга страна, ако е възможно да се спре движението от Монтевидео (чудесно вмъкване на етимологическата бележка) до Банкя една събота годишно за няколко часа, може би било възможно това да се прави и веднъж месечно, дори без реклама и участие на кметове и ректори, и така стигаме всъщност пак до план като онзи на Анета... :)

А иначе - хм, не мислех, че Витоша е толкова важна - т.е. на мен ми е доста важна, но не съм убедена колко хора я забелязват реално; и въпреки че тя ме радва, малко ми липсва река в града, а сякаш реката създава по-скоро наистина възможност за "разногледство" (освен дето създава облик) - атмосферата от двама бряга е май винаги различна. А бидейки в града, ние не можем да видим и усетим като част от градската ни атмосфарата това, което е от другата страна на Витоша, в с. Чуйпетлово например... а дали планината не ни прави и някак "късогледи", в смисъл, че тя все пак спира разрастването на града в известна степен, което е добре, от друга страна... или пък не го спира? - вече бяха споменати модерните квартали "в полите на Витоша", те са донякъде ок, но има и абсурди от типа на това, че пътувайки със Симеоновския лифт (нагоре), човек може, при малко по-силен полъх на вятъра, да докосне пердетата на една-две нови къщи... а колкото до другите планини наоколо, много интересна бележка, ще си призная следното: дълго, доскоро всъщност, живеех в един от западните квартали (да, по-скоро квартал, не чак комплекс, в смисъл доста близо до центъра, а и отдавна заселен, имаше и стари къщички, началното ми училище сега сигурно е на 100 години почти), и това не би харесваше особено, може би защото малко внезапно се бяхме озовали там отдругаде, може да се оправдая с това, че бе квартал на мвр и това му личеше, може да е било и някакъв неосъзнат детски снобизъм, както и да е, но сега се сещам, че определено по-малко обичах да ходим на Люлин планина, отколкото на Витоша, макар първото да ни беше донякъде по-лесно, но за мен това не беше сякаш истинската "софийска" планина, беше ми по-квартална :)
Тема № - 20 Коментар № - 1855 НП - 2010-02-21 23:53:05
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 120605

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129371

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21605

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34125

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136251

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 99832

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 31559

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19430

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183344

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 62780

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA