БОГДАН БОГДАНОВ

Възможната парадигма, която позволява да се подхожда рефлексивно към литературните текстове Що се отнася до текстовете на литературата, преди десетилетия се разви основателна критическа реакция срещу едномерното им разбиране, реакция първо на структуралистическото, после на постмодерното мислене. Тя обаче се отклони от темата за значението и смисъла в радикалната теза, че те не са дадени в литературните текстове и не могат да се извеждат от тях.

Големият проблем на съвременното мислене по въпроса е, че и тази теза, и уравновесеното разбиране на смисъла като задаван от текста, но и допълнително доправян в хода на неговото разбиране, разгърнато от лингвисти и философи, не оказаха почти никакво влияние върху редовото тълкуване и анализиране на литературни текстове, което остана привързано към простата парадигма за форми и влагани в тях съдържания и смисли и същевременно към идеята за разбирането на литературните текстове като творческа трудна за контролиране процедура.

Само от един вид семиотика, комбинирана с херменевтика и аргументи на аналитическа философия, продължи да се поддържа тезата за сложното, но представимо отношение между текст, контекст и дискурс в полето на смисъла на текста и по-специално на литературния текст. Формата на представянето на това отношение обаче продължава да е проблематично и поради други причини, но най-вече поради все още неосъзнаваната принципна смислова неравност на текста. Или, казано по друг начин, поради вярата, че добрият текст, също и добрият литературен текст са организирани по едномерен начин, който може да се представи адекватно чрез една или друга рефлексивна парадигма. От друга страна всекидневната реч, която на практика се справя със смисловата неравност на текстовете, като сменя парадигмите на разбиране, изразява и постига тази неедномерност, без да я осъзнава.

Оттук и необходимостта да се развие подходът, който най-напред предложих в «Отделно и заедно». Като че ли научен и философски, доколкото си служи с научни и философски термини, този подход се съобразява с невъзможността употребяваните термини да се откъснат от режима на неустойчиво означаване, характерен за всекидневното говорене. Това важи с особена сила за такива всекидневни думи-понятия като свят и реалност. Така или иначе, означаването във всички текстове протича неравно. Която неравност се усилва от ситуацията на разбирането им в този момент или, по друг начин казано, от вторичния текст, който се образува при това разбиране и който като че ли се справя с това неравно означаване.

Разбира се, неравност е релационен термин за изразяване на комплексното отношение между значение и смисъл, характерно за текста и представено от мен по-горе и с позитивни предикати. Същото може да се изкаже и по така – че както самият текст, който се разбира, съдържа разбирания на други текстове, чиито значения се променят от означаването в този текст, така и неговото разбиране в този момент е ситуация на пораждане на контексти, които опростяват текста и участват във вторичния текст на неговото разбиране. Отношението между текст и контекст не е толкова просто. Вече казах в друга връзка, че освен пораждащи се в момента на това разбиране контексти, в него има и внедрени контексти.

Същото може и трябва да се каже и за дискурсите. Така че съдържателно-смисловият конструкт на един литературен текст може да се определи като реализирано многомерно внедряване на контексти и дискурси, които се следват, но и нарушават. Бидейки реализирано «нарушение» на контексти и дискурси, текстът може да се определи метафорично и като партитура за предстоящи нарушения в едни или други вторични текстове на разбиране. Тези вторични текстове, също както при оформянето на един първичен текст, се пораждат от преплитане на контексти, разбира се, и на дискурси. Както вече казах, голямото преплитане, което организира смислово един текст, е на една или друга доза на двата основни дискурса, на репрезентирането, или по-разгърнато казано, на репрезентиращото презентиране и рефлектирането.

За литературните текстове е характерно многостепенното репрезентиращо презентиране-моделиране на нещо в среда в свят-реалност. Реалните литературни текстове обаче непременно и рефлектират. Веднъж имплицитно косвено, но също и по-открито в монолози и диалози на персонажи, понякога и в текстови пасажи, в които говори самият автор. Да, но литературните текстове не просто рефлектират, а по модела на моделирането на многомерен свят-реалност, което става в тях, те поставят в отношение повече начини на рефлектиране. Което прави това рефлектиране по-ефективно от онова в нелитературния текст въпреки идеала, че именно то е рефлектирането par excellence.

В тази връзка подчертавам отново голямата формална особеност на литературните текстове, това, че в тях се комбинират повече дискурси отколкото в нелитературните, в които съзнателно се следва една рефлективна линия, обикновено на дискурс-контекст от светови или реалностен тип. Резултатът обаче е винаги компромисен. Световата и реалностната гледна точка се съчетават. Още повече че в т.нар. рефлективна линия непременно се допускат, както казах, и паузи на репрезентиращо презентиране. Което в редица случаи е трудно различимо – например при иначе привидно неутрално линейно рефлектиране по определена тема, което се опира на реторичен «ние»-аргумент, или в случаите на скрито диалогично рефлектиране с промяна на рефлектиращия субект и на смисъла на това, което се обсъжда.

Подобни смесвания стават и по линията на контекста. Вече казах, че моделирането на свят-реалност се прави по по-открит и пълен начин от литературните текстове, докато при нелитературните то се имплицира обикновено от техния контекст. Да, но колкото и да поемат в себе си контекста и именно поради това да развиват по-пълна картина на свят-реалност, литературните текстове разчитат за това и на пораждащия се в хода на разбирането им контекст. Именно поради това подобие на означаването в литературните и нелитературните текстове разбирането за текст не бива да се откъсва – 1. от разбирането за контекст, и 2. от по-общата идея за текст, в която устният и писаният словесен текст се свързват с ред други приличащи на текст протичания в човешката среда.

Широкото разбиране за текст и културното основание за текстовостта  Широкото разбиране за текст е метафора. Да, но тя сочи и нещо реално. Устните и писаните нелитературни и литературни словесни текстове имат общо с музикалните, танцовите, визуалните, празничните, спортните и големия брой всекидневни протичания на време, в едни случаи несловесни, в други съпроводени от слово. Стихията на съвременното различително мислене ги е отделило от словесните текстове, занимава се със спецификите им, но не обръща внимание на по-общото, което не е без отношение към тази специфика. То е, че и едните, и другите са протичания, в които се организира изпълва със съдържание празно време. Това организиране и изпълване е и означаване, и подтик към осмисляне.

Представителният белег на тази по-обща категория, условно наречена протичане, е свързване на означени моменти, при което се произвежда - 1. комплексно значение на протичането като цяло, и 2. стимул някакъв разбиращ, като се опре на него, да произведе в хода на разбирането на протичането смисъл. Същото може да се каже и така – разбиращият протичането присвоява неговото значение, което е присвояване, защото опирайки се на него, той произвежда или, казано по друг начин, достига до смисъл.

Какво се постига с това отваряне на разбирането за словесен текст към по-общото на т.нар. протичане? Благодарение на по-лесния за наблюдаване като че ли по-дискурсивен словесен текст двата плана на значението и смисъла, които се отнасят за словесния текст, могат да се отнесат и за разбирането на изброените несловесни протичания. Могат да се пренесат към всяко протичане в човешката среда и другите два плана, които наблюдаемо се комбинират в словесния текст - семантичният и семиотичният, семантичният на презентиращо рефлектиране по предмети и теми на фона на свят-реалност и семиотичният на визиране чрез тези предмети, теми и модел за свят-реалност на външни предмети, теми и свят-реалност. Което също става в два плана – на соченето им като такива и на намесата в тях с оглед на евентуална промяна към по-добро и изобщо към друго.

Кое е основанието човешката културна среда да развива набори от нетекстови и текстови протичания? Справянето с една голяма грижа на човешкото същество с памет, реч и времеви усет. Постоянно изпадащо в едно или друго празно времево протичане, то се нуждае от изпълването му. Текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл. Като казвам ред, имам пред вид и формалния текстов ред от свързани един с друг значещи моменти, но и представяния от текста ред от моменти на съдържателно протичаща реалност. Именно поради тази нужда в човешката културна среда, както вече казах, се пораждат, от една страна, набори от контексти и дискурси, проекти-скици за такова протичане, а, от друга, се трупат реализирани текстови протичания.

Нуждата от запълване на празното време е само преден план на друга по-дълбинна нужда на отделното човешко същество с реч, памет и усет за време - то трябва да се справя с разбирането на постоянно различното тук и сега и постоянно несигурното предстоящо. Вече казах в друга връзка, че сигурността се свързва с намиране на трайно средство за генерално разбиране и генерално справяне с всяка промяна и всяка несигурност. Културните среди са такива осигурители на, така да се каже, по-трайни средства за такова справяне. Да, но промените и конкретните несигурности не са сами по себе си, към тях не може да се подходи нито по-трайно, нито генерално. Те са закачени за четири базови несигурности - нетрайното човешко тяло, нетрайната културна среда, нетрайната земна среда и нетрайната вселена.

Разбира се, тези базови нетрайности са различно нетрайни, поради което някои от тях се възприемат релационно като трайни. Освен това те са свързани по различен начин с отделния човек. Но, така или иначе, една от тях има предимство - отделният човек е пряко свързан със своето тяло. С другите изброени несигурности той се свързва частично и донякъде, при това по труден за представяне знаково напластен начин. Да, но т.нар. базови нетрайности, и поотделно, и свързано, са налице. Което добре се разбира от факта, че и отделното човешко същество, и човешките групови среди са постоянно заети с ограничаване на тяхната нетрайност.

На равнището на човешките групови среди, особено в съвременния план на цялото човечество, има успешни опити някои от тези базови несигурности да се атакуват с реални средства. По което съвременният свят определено се различава от света на миналото. Същевременно продължава традиционното идеологическо справяне с тях – и отделното човешко същество, и човешките групи подменят базовите нетрайности с други по-малки и като ги означават заместващо, атакуват с текстове не толкова тях колкото тяхната подмяна. Така че текстовете по-скоро запълват празното време в тази ситуация, което, ако те липсват, я отваря към трудната за понасяне бездна на изброените базови нетрайности. Това временно тук и сега запълване изглежда достатъчно. Защото живеенето не е живеене изобщо, а ред от моменти на ставащо тук и сега, съответно и постоянно подновяваща се нужда от нови текстове и нови протичания, постоянно подновяваща се нужда от ефективно структурирани свят и реалност, можещи да послужат тук и сега.

Идеите за свят и реалност Оттук и особената важност на идеите за свят и реалност и онова, което те означават. Както е добре известно, те са синоними във всекидневната реч. Аз уважавам тази синонимност и, както казах, смятам, че тя е приемлива и че в един по-реален план на разбиране може да се говори за свят-реалност. Да, но погледнато по-рефлективно, същевременно и по-реално в друг план, светът и реалността са и достатъчно различни феномени. Светът е и нещо мрежово статично и пространствено дадено, докато реалността е нещо времево и променящо се.

За разбирането на литературните текстове е от особено значение уточняването на идеята за реалност. Човешката реалност е битие-в-света, и за отделния човек, и за група от хора, които непременно развиват културна среда и които на тази основа я възприемат и като субект в единствено число. Двете реалности на отделния човек и на средата-човешка група са в постоянна обмяна. Но и двете са битиета-в-света, определени и дадени и същевременно променящи се и правени. Реалността е преход и комплекс от наслагващи се преходи. Оттук и синонимността между реалност, съществуване, текст и протичане, която обсъждам.

Дали тези преходи могат да се изброят? Донякъде. Реалността е преход от човешки към извънчовешки, от наличен към неналичен и от личен към разни видове общ свят. Особено предимство между тези преходи има преходът от реален към идеален свят. Който се представя не само като следване от едното към другото, но и смесено – като съществуване, свързващо реално и идеално. Литературата е норма за такова смесващо протичане. Именно протичането свързва текста и реалността. И двете са протичания-преходи. Разликата е, че при текста това протичане е по-дискурсивно и че при него личи това, което не личи при нетекстовите протичания на реалност.

Един вид двойно определени, текстовете, от една страна, обозначават нещо вън от тях на фона на някакъв свят-реалност, а, от друга, означават в себе си това нещо и света-реалност хем като схематична кореспондентна или референтна, хем като схематична перформативна истина, даваща насоки за промяната на нещото и света-реалност. Първото може да се различава от второто, двете могат да се смесват съзнателно или несъзнателно. Най-честият случай, който обединява текстовете на редовата научна и всекидневната реч, е несъзнателното функционално смесване на едното с другото. Като моделират проектно нещо съществуващо на фона на свят-реалност, текстовете един вид подтикват разбиращият ги да ги напусне с оглед на нетекстово протичане с някаква цел.

Основанието за това изглежда ясно. Човешкото същество има свят-реалност и грижа този свят-реалност да бъде не чужд и противостоящ, а негов. Негов означава основно не разкъсан, а цял. Цялото е основата на всеки смисъл. Оттук и съществената дейност на оцелостяването. Текстовете са оцелостявания и същевременно инструменти за оцелостяване. Оцелостяването в текста е ситуация на дискурсивно съдържателно протичане на време, което може да се използва и в друга ситуация на протичане на време за постигане на външно на текста общо контекстово оцелостяване или за моделиране на конкретно в тази ситуация тук и сега.

Така или иначе, човешките ситуации на оцелостяване са много и никоя не е окончателна. Много са, защото човешкото същество е постоянно различно спрямо някакъв различен свят-реалност, различно ту само, ту заедно с други, в различни свързвания с реални и идеални места и времена. Оттук и непрекъснатото търсене на нови и нови начини за пълна и постоянна оцелостеност и непрекъснатото им заменяне с други. Това търсене е същевременно и непрекъснато бягане от заплахата на несъществуването – своето собствено, на група от хора, на цялото човечество или още по-обемно, на земната среда, земята и вселената.

Така поради непрекъснатото променяне на субекта на пораждане или разбиране на текста, на цялостта и контекста, за които и в които се поражда текст, теорията на текста, необходима за разбиране на литературния текст и литературата, неизбежно става широко антропологична и започва да кръжи около въпроса за дълбинните основания на човешкия живот. Да, но общото на човешкия живот не е предметно дадено. Винаги има един или друг по-конкретен човешки живот с много нива и проявления, които не повтарят общия човешки живот. Така и общото на литературния текст и контекста на литературата са само рамки за разбирането на едни или други конкретности.

Разбира се, текстът и контекстът са с различна степен на реалност. По-реален е отделният литературен текст. Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и дискурсите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.