БОГДАН БОГДАНОВ

Когато казваме „превод“, имаме предвид основно превеждането на текст от един на друг език. Аз обаче обръщам внимание на друго по-широко значение на превод - постоянното превеждане-преобразуване на един текст в друг текст, което става в границите на един и същ език. Наричаме го разбиране и тълкуване, но то може да се нарече и превод, още повече че преводите са винаги разбрани и изтълкувани текстове. Като казвам превеждане-преобразуване в границите на един език, имам предвид най-вече предаването на смисъла или съдържанието на един литературен текст, който се представя по-накратко в друг текст.

Знаем добре родния си език, когато умеем да преобразуваме един текст в друг и да изказваме казаното в една реч в друга реч. Позволявам си да разширя това още повече и да кажа, че тази повратливост в речите кореспондира с един вид повратливост в настроенията. Понеже настроенията са и вътрешни и външни речи, има и такова нещо – хора, обвързани с една реч и едно настроение, или напротив леко преминаващи от една към друга реч и от едно към друго настроение. Подобна повратливост наблюдаваме и при преминаването от един към друг език. Затова смятаме за полезно едно дете да се оформя в двуезична или многоезична среда.

Разбира се, лекотата или трудността да се преминава от един към друг език зависят и от индивидуалната паметна реактивност. Има хора, които усвояват добре чужди езици и в зряла възраст, и други, които забравят наученото на млади години и предпочитат да ползват един език. Има и среден най-чест случай – на текстова и речева подвижност в границите на един език и само практическо владеене на един или два чужди езика. И все пак разликата в подвижността остава. И при професионалните преводачи някои са подвижни само в определен вид реч, но има и такива, които се придвижват леко между повече видове реч.

Всекидневната практическа реч е като че ли най-лесна за усвояване. Но дали няма разлика между онова практическо, което казва новонаучилият един език и когато не греши, и същото казано от човек, за когото езикът е роден? Има разлика. Новонаучилият езика обикновено се изразява чисто експлицитно и трудно го заменя с друг вариант на същото, когато това се налага, докато онзи, за когото езикът е роден, разполага с повече варианти и може да ги употреби, когато е нужно. Така че и в случаите, когато се казва нещо просто, то се казва на фона на липсващ или наличен език. Затова и никой никога не казва само това, което казва. То винаги е свързано с фона на имплицирани значения.

Това в още по-висока степен се отнася за казваното в литературата и поезията, при които развиващата се многозначност между експлицитно изразеното и имплицираното, което се подразбира, е теоретично безкрайна. Това поражда и голямото удоволствие от досега с добър поетически текст, естествено на човек, добре знаещ езика, на който е написан текстът.  Което обаче не се гарантира стопроцентово от самото владеене на езика. Разбирането и изпитването на удоволствие от прочита на един поетически текст зависи и от ред други фактори, но също и от начина, по който четем текстa.

Можем да прочетем едно стихотворение в една стихосбирка отгоре-отгоре, да преминем към следващо и по-следващо и да спрем в повърхностна констатация – примерно, че тази поезия не е по вкуса ни или че е по тема и от време, които не ни интересуват. По опасна е другата беда – на изпитано само културно познавателно, но не и на собствено поетическо удоволствие от този прочит. Попаднали на стихотворение, привлякло погледа ни в една стихосбирка, отскачаме към второ и трето и набързо приключваме с едно или друго контекстово заключение, без да сме достигнали до особеното сложно твърдение в първото стихотворение.

Това е като че ли естествено. Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да  разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение.

Това е сериозен проблем при разбирането на литературните текстове – подмяната на разбирането на текста с разбирането на други текстове, които в повечето случаи са контексти и които ни привличат, защото не са пряко наблюдаеми и лесно се свеждат до по-прости кратки текстове. А ние, като практически настроени и бързащи към друго, сме наклонни да виждаме в по-краткото същностното и истинното.

Изправени сме пред стихосбирка на Кавафис на български в превод на Стефан Гечев**. Без да е пълна, в нея се откриват почти всички големи стихотворения на Кавафис. Разбира се, те могат да бъдат прочетени контекстово. Опрени и на други сведения, приведени в увода и бележките в превода, можем да достигнем до относително вярна представа за поетическото творчество на Кавафис. Можем да отидем и по-нататък, да добавим от други източници още знания за контекста на гръцката поезия от 19-и и началото на 20-и век, за живота в Александрия, за гърците там и в Мала Азия. Естествено е, когато разбираме или превеждаме един поетически текст, да сме осведомени за възможните контексти, които го определят.

Разбирането обаче не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста на стихотворението, но че същественото в него не са те, а уникалната логика на протичането на текста в това стихотворение. В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод.

За съжаление за това обикновено не се говори, освен ако не се казва, че преводачът е не по-малко талантлив от поета. За какво се говори? За това, че преводачът се е справил с несъвпадането между многозначностите на езика на оригинала и езика на превода и че е открил адеквати, в които това разминаване е минимално. Адекватът е идеалът на всеки добър превод.

Еднакво неточно е обаче да се твърди, че преводът на оригинален текст е адекватен на този текст, както и че е по принцип неадекватен на оригиналния текст и че е друг литературен текст. По-точно е компромисното твърдение, че, от една страна, определени езикови форми и образи в него са непреводими и затова неадекватни на езиковите форми и образи в оригинала, но че, от друга страна, в превода има напълно преведени елементи на оригиналния текст като съдържанието, ходът на протичането и основния смисъл и че в този план той му е адекватен. Оттук и леко противоречивото по-точно заключение, че макар и да е неадекватен тук и там, като цяло този превод е адекватен и може да се смята за текстов вариант на оригиналния текст.

Такова е и моето заключение за избраното от мен стихотворение на Кавафис. В него е развит обичаен за много негови стихотворения едър ход на твърдене: някой казва нещо, но то не стои точно така. Несъмнено този ход е преводим и значи е преводимо и посланието на това стихотворение. Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно.

Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим, но оцветен и достатъчно съвременно и в този смисъл внушаващ доста точно меланхолно-носталгичното настроение на поета.

За „зная“ Кавафис предпочита да каже не всекидневното „ξέρω“, а по-литературното „γνωρίζω“. Въпросът е дали тези, които четат Кавафис, разбират и „ξέρω“, и „γνωρίζω“, и знаят каква е разликата между тях, т.е. дали са гърци, или са българи, за които “зная” е винаги само зная. Онзи, който превежда на български, в случая Стефан Гечев, се колебае какво да каже – дали „разбирам“, „зная“ или друга дума. В това стихотворение, озаглавено с цитата „А мъдрите това, което наближава...“, речев проблем се поражда и от него. На старогръцки цитатът е част от по-пълна фраза от съчинението на късноантичния писател-философ Филострат “Животопис на Аполоний Тиански”. Фразата се цитира в самото стихотворение:

“Познават хората това, което става в този миг.
А бъдещето знаят боговете –
Еднички, пълни притежатели на всяка светлина.
От бъдещето мъдрите познават само
това, което наближава. Някой път
във часове на съзерцание дълбоко
слухът им се смущава. Тайнственият тътен
на идващи събития до тях достига.
И те с благоговение се вслушват. А навън
Тълпите улични не чуват нищо.”

Филострат е казал: „Защото боговете знаят бъдещето, хората – настоящето, а мъдрите – онова, което наближава“, или на старогръцки “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται. Въпреки че казаното е точно преведено от Стефан Гечев, на български гръцкото “усещат” е заменено със “знаят”, което води до отпадане на синонимната игра между знаене, усещане и разбиране. Затова пък отнасящото се за хората е разширено с “това, което става в този миг”. Само косвено адекватно, защото при липсата на адекват на старогръцката реч на български Гечев усилва по друг начин – с поетическа фраза.

За боговете в оригинала е казано “πλήρεις και μόνοι κάτοχοι παντών των φώτων”. Мъчна за превод фраза, която Стефан Гечев е предал с “Еднички, пълни притежатели на всяка светлина”. „Φως – φωτός“ на новогръцки „светлина“,  но, както и на български, също и „знание“. Би могло да се преведе и “на всяко знание”, но преводачът е предпочел по-буквалното значение. „От бъдещето мъдрите познават само това, което наближава“ – абсолютно точно и адекватно преведено, както е в оригинала –  “εκ των μελλόντων οι σοφοί τα προσερχόμενα αντιλαμβάνονται.

Нататък. „Някой път в часове на съзерцание дълбоко“ – както в първия стих, така и тук Стефан Гечев прави поезия, както е прието на български с нарушаване на обичайния словоред. На гръцки е казано – „εν ώραις σοβαρών σπουδών“. Разбира се, „εν ώραις“ е учена литературна фраза, която е преведена редово нелитературно, а „σοβαρών σπουδών“ „сериозни занимания“ е смислово усилено с „дълбоко съзерцание“. То върви заедно с друго неизбежно побългаряване - на гръцкото „σοφοί“ с “мъдреци”. Недолавяната разлика е, че гръцките мъдреци са винаги говорещи, а българските са вглъбени, съзерцаващи и значи потънали в мълчание. 

Та „в часове на съзерцание дълбоко, слухът им се смущава“. На гръцки е казано – „Η ακοή  ταράττεται“ – „слухът им се смущава“, което точно предава оригинала. От какво се смущава? „Тайнственият тътен на идващи събития до тях достига“. Прекрасен превод, защото „μυστική βοή“ означава точно това, въпреки че „βοή“ е „вик”. „А навън тълпите улични не чуват нищо.“ На гръцки по-просто – “Ενώ εις την οδόν έξω, ουδέν ακούουν οι λαοί”. На български – “тълпи” като казано от Смирненски. И с доста право, гръцкото „λαοί“, “народ” в множествено число съответства на тълпи. Но, общо взето, Стефан Гечев се отклонява от простота фраза в оригинала и додава поезия, за да произведе онова, което на гръцки се постига по друг начин. Не го е направил, за да бъде похвален или отличен, а в името на максимална и все пак непостигана адекватност, при която превеждащият неизбежно става от съавтор и автор. 

Какво може да се резюмира по двете теми за езика и настроението в това стихотворение. Езикът е непреводим. Гръцкият се пее в цели фрази, не е нашето българско говорене, което основно съобщава. Езиците са не само речници и складове, от които се черпи, те са и цялости с нагласи и дори настроения, често съвсем ясни като получилото се настроение в това стихотворение. Въпросът е, че никога не ни стига една цялост. Затова цялостите са напластени. В цялостта на това стихотворение пулсира и цялостта на гръцкия език, която за съжаление е непреводима.

Непреводимо е и настроението на Кавафис, тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигано сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно. Така влизаме в съществото на поезията на Кавафис, тази хармония в спомена, постигана за момента пълнота и поради две закачания – за целия език и цялата литература. Закачил се за Филострат и неговата биография на Аполоний Тиански поетът се закача и за цялата гръцка литература. 

В повечето свои стихотворения Кавафис строи три едри ситуации. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, както е в нашето стихотворение, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно- особено. И в трите случая, настроен меланхолно-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл. В наистина знаменитото стихотворение, което започва на гръцки „Θυμήσου, Σώμα...“, разговаря с особеното себе си на своето тяло, кара го да си спомни не за физически изпитаното, а за по-тънкото невъзвратимо, когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е успял да постигне любовта на този поглед. Невъзвратимо е и онова някогашно изживяване на любов в бедна стаичка над шумна кръчма, сюжет на друго негово знаменито стихотворение.

Но, така или иначе, почти винаги остро изпитвана липса и меланхолно-носталгично постигана пълнота на показани предмети, цветове и звуци, на събран свят, който липсва на поета, но липсва и на евентуалния читател. Той пише поради тази липса, но и евентуалният читател търси и чете написаното поради нея. Е, нито читателят може да четем винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история.  

Та това е моето разсъждение по темата за превода, което се опитах да направя по-конкретно с предложения прочит на преведено на български стихотворение на Кавафис.

* Словото е произнесено от професор Богдан Богданов на първата среща на Клуба на младите преводачи, НБУ, 16.12.2009 г.
** Константинос Кавафис. Итака. Превод от гръцки Стефан Гечев. С., Хр.Ботев, 1995.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.